Станимир

Контролът над физическото тяло се явява като резултат от това, че си влязъл в друга среда , т.е. - вече си се слял с Бога и не съществуваш другояче , освен като дух; придобил си отново първичната си чистота... ... Ще напиша нещо въпреки риска някой да забележи противоречие с предходния ми пост. Духът винаги е бил, е и ще бъде зависим от материята за своето проявление. Отделен от материята духът е нищо. Всяка чистота и сливане с Бога са относителни. Духът има нужда от тяло за да взаимодейства с проявения свят. В този смисъл духът винаги ще е в някаква степен ограничен от възможностите на това тяло. „Животът е това, което преодолява себе си, за да продължи съществуването си в нова форма.“

Нека да вземем едно растение. То не може да ходи. Ако растението „поиска“ да отиде някъде другаде, то няма да може да го направи. В животинското царство обаче, това вече е възможно. Значи това, за което растението не разполага с необходимата свобода, животното е в състояние да осъществи. Ако аз поискам да летя, първо ще трябва да развия съответните умения, т.е. да създам необходимите условия. Това може да изисква и дълги години упорита работа над себе си, но възможността е налице. Човекът е дух и е над всичко случващо се на земята. Свободата ни е ограничена единствено от нашето собствено несъвършенство.

Да, ударите на съдбата (според мене няма нужда от кавички) могат да пробудят човека. По въпроса за силата на тези удари обаче не съм съгласен. Това, че човекът, засегнат от тях, ги възприема като силни, е отделен въпрос. В действителност колкото по-гъвкав е човек, толкова противодействието на околната среда към него е по-голямо. Той обаче е в състояние да издържи на това противодействие. Не че негъвкавия човек, не може да издържи на това, което съдбата му отрежда, но той не е развил още съответните способности и навици, докато за гъвкавия човек противодействието от страна на околната среда е нещо обичайно.

В последните мнения се публикуваха два цитата от Б. Дуно, които донякъде бяха противопоставени един на друг. Близостта (духовна или не) не изключва дистанцията. Близостта изключва отделността, несвързаността. Близостта е свързаност, а връзката зависи и от двете страни. Сходните елементи (например стремежи, интереси и др.) осигуряват връзката, но не може всички елементи да са сходни. Винаги ще има сили в двете страни, които да изискват дистанция. Ако се опитаме насилствено да преодолеем тези сили, това означава да приравним две индивидуалностти (т.е. да ги принизим и двете, до някакво общо за тях ниво, до което вече са достигнали). Отново като че ли най-подходящо е да вземем за пример Слънцето. То постоянно отдава в пространството огромно количество енергия в широк диапазон. Хората са в състояние да приемат само една малко количество от тази енергия и то от една тясна част от целия и спектър. Приравняването би означавало Слънцето да излъчва само такова количество енергия и в такъв диапазон, каквато аз например мога да възприема. Това би оказало влияние върху всичко останало в Слънчевата система. Различията обуславят дистанцията. Приемането на различията в другите е важно. То запазва връзката между мен и тях, но не уеднаквява. Еднаква (или по-точно една) е Божествената Същност в хората, но начина по който всеки я разбира и проявява е уникален и различен.

Ами ти вече си отговорила много точно на въпроса си.

Аз пък... ами използвам ви. Не знам, дали сте го осъзнали . Като пиша по темите във форума и отговарям на въпросите всъщност избистрям, подреждам, формулирам и развивам собствения си светоглед. Сещам се, че Б. Дуно е давал теми на учениците си по които да пишат. Е, аз пък експлоатирам със същата цел темите и мненията от форума .

Аз не се мисля за лош. В същото време осъзнавам доста мои слабости. Не бива да се приравняват понятията добър и съвършен (респ. лош и несъвършен). Това, че човек има слабости не го прави лош. Колкото до това дали ми е хубаво да не съм лош, ами определено се чувствам супер, когато постъпвам добре (според моя личен идеал за това). Но това са просто отделни постъпки, а постоянството е качество, над което все още работя.

Тези въпроси са изключително сложни и не знам доколко отговорът ми ще е правилен (и при всички случаи ще е доста неизчерпателен). Както вече споменах т. нар. начало се губи назад в миналото. Вечността не може да бъде ограничавана. Преди да станем хора сме преминали през други еволюции в които съзнанието ни е било далеч по-слабо развито. Но дори и да се ограничим само с човешката еволюция, то нивото на съзнанието ни, на способността ни за разбиране и преценяване в различните й етапи е твърде различно. Много решения, които хората и сега вземат са резултат не от проявлението на Божествената ни същност, а просто сляпо реагиране на условията от заобикалящия ни свят. Често вземаме случайни решения без никакво или минимално участие на ума, водени от средата. Всичко това създава различни следствия върху нас, а ние от своя страна реагираме на тези следствия по различен начин (пак в едни случаи по-съзнателни, а в други – по-малко). Всичко описано (а и други фактори) водят до диференциация в човешкото съзнание, защото човек се учи чрез опита си, а опитът на хората е различен, и може да се каже случаен в неговите подробности (доколкото не всички решения вземаме съзнателно или по-точно, с еднаква степен на съзнателност). Тази случайност идва от действието на стихиите, защото човека дори и сега в огромна степен се влияе повече от тях във вземането на решенията си, отколкото се влияе от Божествената си същност. Еволюцията протича от Хаоса към Бога (Божествения порядък), а не обратното, а Хаоса винаги води до непредвидимост и случайност в последствията, и различия в развитието на индивидуалностите.

Истинската любов зачита и се съобразява с личното пространство на другите. Аз поне това разбрах под „да обичаш отдалеч“. Б. Дуно в една беседа беше дал пример за това, какво ще стане ако Слънцето се приближи на такова разстояние до Земята, на каквото се намира Луната. Изводите всеки може да си ги направи. Когато обичаме някого не е необходимо да заемаме целия му хоризонт, така че той да не може да види нищо останало. Това няма да е любов, а обсебване. Колкото до очакванията, въпросът не е в самите очаквания, а в това, че ни липсва гъвкавост. Не трябва да сме зависими от очакванията си. Не трябва да налагаме очакванията си върху другите. Очакванията ни да бъдат просто една прогноза, която да не нарушава нечия свобода. Ако нещо, което сме очаквали, не се реализира, просто трябва да приемем това като запазим вътрешното си равновесие. Ако очакванията ни към някого не се оправдаят – също.

Тук става въпрос за колективно съгласувано въздействие. В момента това колективно въздействие също го има, но то е хаотично, нецеленасочено и за щастие по този начин, недостатъчно мощно. Последствията обаче са непредвидими и нежелани.

От тук А как се проявява сексуалността отделно от човешкото тяло? Хората винаги ли ще имат физически тела, и винаги ли ще създават телата за потомството си по познатия ни начин? Немалко източници твърдят, че в бъдеще хората ще се размножават чрез съвместната сила на мисълта на родителите. Ако има нещо противоестествено, то е нещата да останат такива, каквито са сега. Животът е промяна и движение. Реално погледнато сексуалността не е нищо друго освен привличане между началата – мъжкото и женското. Последното обаче трябва да се разбира в по-широк смисъл и началата да не се отъждествяват с половете. Може да се търси аналогия, но не и тъждественост. Силата на сексуалността се определя от това кой в каква степен изявява съответното начало. Но може би също е от значение и това, кой на какво ниво прави това. Един човек може да има силен магнетизъм и чар, но това е преобладаващо физическо концентриране на творческата енергия, влияещо на околните преди всичко на етерно ниво. Друг може да е с красива и привлекателна външност, друг да привлича поради емоционално сходство.

Не съм съгласен нито с това, че мразещите хомосексуалистите са бъдещи хомосексуалисти, нито с това, че хомосексуализмът е метод за чистене. Каквото и да се „чисти“ с хомосексуализма, последният сам по-себе си е една зависимост, която също има нужда от изчистване (или е по-точно да се каже пренасочване и одухотворяване). Творческата енергия трябва да се използва само за творчество, и то не какво да е творчество. Творчеството винаги трябва да създава нещо красиво и издигащо съзнанието на хората. И ще се върна пак на мразещите хомосексуализма. Те преди всичко трябва да се погрижат за омразата си (към различните). Това предполага голяма вероятност в бъдеще те да бъдат поставени в условия където често се сблъскват с всякакъв тип различни и неприемани от тях хора, дори и да бъдат зависими от сътрудничество с тях.

Кой не е болен? Имаше нещо в Библията за сламката в окото на ближния. Има далеч по-сериозни заблуди и пречки за духовното развитие на човека от това, че евентуално е гей. То по принцип ако някой толкова държи да е духовен, трябва да се откаже от секса въобще (и то не само външно).

Смятам, че божествените закони са единственото проявление на Бог (приеман като абсолютната и неизменна същност на всичко съществуващо) във феноменалния свят. Всичко друго в света на формите е в резултат от действието на индивидуалните съзнания на различните същества, всяко от които влияе върху този свят според степента на своето развитие. Божествените закони нищо не могат да искат. В контекста на казаното от мен по-горе: божествените закони се проявяват абсолютно навсякъде във феноменалния свят. Мястото е твърде илюзорно понятие. Разстоянието също. Близостта и отдалечеността във висшите светове се определя от човешките мисъл и съзнание. Ако аз мисля за Бог, аз съм при Бог. Ако мисля за нещо друго, аз съм там, където е това нещо, без значение на разстоянието. Последното има значение единствено на плана на грубата инертна материя. Проблемът е, че хората дотолкова са се идентифицирали с физическите си тела, че са здраво закотвени в своите мисли към тях и към съответното местопребиваване.

Времето влияе на отделния човек до определено ниво на развитие. Идва момент обаче, когато времето не влияе на човека. Ще дойде време, когато хората ще определят напълно съзнателно климата на Земята.

Дали ще се молим или ще използваме утвърждаване, не мога да преценя кое е по-добре. Вероятно всичко зависи от конкретния случай. Това, което утвърждаваме, също има нужда да бъде приложено в живота, т.е. да положим реални усилия да го изявим и физически, а не само да знаем, че е възможно да го изявим. За егоистичните и алтруистичните цели, всеки си решава сам. Освобождаването от егоизма не може да стане отведнъж. То е пряко свързано с любовта, със загрижеността за хората, а това са неща, които се култивират бавно. Защо да не може да стане нещо, без „Бог да го допусне“? Има космически закони, които определят какво може, какво не може и съответно последствията. Но тези закони не действат съзнателно. Хората са тези, които могат съзнателно да ги използват в една или друга посока, в което се състои и свободата им. Това разбира се е пряко свързано с познаването на тези закони. Абсолютът може да бъде всичко друго но не и конкретен. Но никой не е казал, че не можеш да се молиш на Бог в образа на човек, защото това е най-близката форма до нашето съзнание. Ние не можем да си представим Бог по друг начин. Не можем да го обичаме по друг начин. Всъщност възприемането на Бог като идеалния човешки образ притежаващ в най-висша степен всички духовни качества, които можем да си представим, е в основата на учения като Бхакти-Йога например.

И двете, но зависи от много неща. Хората при всички случаи колективно влияят на времето. Времето се формира от действието на стихиите, а последните се влияят в изключителна степен от съзнанието. Но слабата психика от своя страна също се влияе от времето в немалка степен. Известно е, че хора с много силна воля могат и сами да влияят на времето в границите на определена територия.

Да, защо да не може. Молитвите обикновено са смес от корист и безкористност в различно съотношение. Колкото до останалите въпроси, то лошото може да се търси не в самата молитва, а другаде – в това човек само да се моли без да полага реални усилия за постигане на това, за което се моли. Опасността е, дотолкова силно да желаем това за което се молим, че всъщност да сме станали зависими от желанието си. Човек трябва да е готов да приеме едно евентуално несбъдване на молитвата си. Често хората не само се молят, но имат и претенции кога и по какъв начин ще се реализират молитвите им. Нерядко обаче се случва (и то най-вече с глупавите ни желания), молитвите ни да се сбъднат, когато вече не желаем това. Прекалено силното желание блокира енергията. За молитвата е необходимо не желание, а вяра и сърдечен устрем. Под „желание“ в случая разбирам една лична зависимост от сбъдването или несбъдването на молитвата. Стана късно, затова че засега спирам дотук

Ако целта, която сме си поставили изисква преминаването през страдания за постигането й, значи страданията са необходими. Страхът от страданията и нежеланието ни да страдаме е много по-вероятно да привлекат бъдещи страдания в живота ни. Човек трябва да е над условията на физическия план, да е в „света, но не от него“, а това включва и страданията. Значи ние трябва да се научим, дори и преминавайки през земните страдания, да не страдаме, и дори да изпитваме радост ако преживяването им способства за нашето духовно израстване. Раят и адът са в нашето съзнание. На това вече отговорих в предходния пост. Не нашата душа, а нещо по-дълбоко в нас е тъждествено с Бог. Приписването на воля в Бог е само условно. Където има индивидуализация, там има и воля. Бог в абсолютния смисъл на думата не е нещо индивидуализирано, затова в началото (на предходния си пост) писах, че е по-правилно Бог да се възприема като Принцип.

Бог е в нас и във всичко около нас. Много по-вярно ще е ако Бог се разглежда като един Абсолютен и Неизменен Принцип, отколкото да се персонифицира. Бог се проявява чрез всичко съществуващо, но не е тъждествен с формите, чрез което се проявява. Молейки се на Бог ние реално се молим на съществата, които са осъзнали и са в състояние да проявят този Божествен Принцип в далеч по-пълна степен от нас самите. На молитвите ни ще бъде отвърнато по принципа на съответствието. Всъщност ако молитвата ни е изпълнена с егоизъм и корист, то съществата с които ще се свържем ще са всичко друго, но не и духовни, без значение колко пъти ще повторим думата „Бог“ в нея. „Божественият план“ се нуждае от нас дотолкова, доколкото ние сме в състояние съзнателно да сътрудничим за осъществяването му. Това всъщност определя връзката ни с Духовното, с Божественото. Аз съм Бог само дотолкова, доколкото осъзнавам и проявявам Божественото в себе си, своята истинска вечна, безпределна и неизменна Същност. Отделянето от Бога е само в нашето съзнание. Предчовешките царства са по-близо до Бога, но те са подвластни на този абсолютен Принцип безсъзнателно (сравнено с човека). Ние не можем да се освободим от Божествената си същност. Отделяне от Бога означава, несъответствие на мислите, желанията и действията ни с нея. ... Не. Всеки прави план с такъв обхват съответстващ на степента на развитие на съзнанието му. Такова твърдение е по-скоро подвеждащо. Всеки е Бог в своята същност. Бог не се забавлява в илюзиите. Ние сме тези, които са подвластни на илюзиите си и ние сме тези, които затънали в блатото на илюзиите търсим и се стремим да достигнем до Божествената си същност. Ние откриваме за себе си и разкриваме за света все по-голяма част от този безкраен Божествен принцип, който е в нас самите, но това не е спомен. Това е едно ново осъзнаване за нас. Как можеш да си спомняш нещо, което не си осъзнавал? Не ние не си спомняме, а се научаваме да възприемаме със своето съзнание.

Ами тя проницателността и способността ни да си съставяме планове, да не потъваме в илюзии и т.н. са на степени и, което е по-важното, подлежат на развиване.

Учителят е най-близкото звено във веригата на Йерархията на Светлината (Божествената Йерархия, Бялото Братство, Стълбата на Яков и т.н.). Това е единствената верига по която се осъществява човешката еволюция – индивидуална и групова. А най-близкото звено (Учителят) е връзката ни с нея. Всеки човек си има едни определен Учител, с който има сходни духовни вибрации. Всъщност това е Учителят за който е казано: когато ученикът е готов, Учителят ще дойде. Иначе Учителите, които ние си избираме, също не бива да бъдат омаловажавани, защото това могат да бъдат далеч по-напреднали от нас в духовно отношение души, които да ни приближат и подготвят за срещата с истинския ни Учител. Не е изключено да бъдат дори и с неговия или по-висок духовен ранг, но просто да не са „нашия“ Учител. Думичката „служене“ не ми харесва. Предпочитам думата „сътрудничество“. Това, което ученикът прави, го прави напълно съзнателно. Ученикът служи се на човечеството. Учителят също служи на човечеството. Затова е по-правилно да се каже, че ученикът сътрудничи на Учителя в това начинание. Всъщност за какво му е на Учителя ученик, ако не за подпомагане на планетарната и в частност общочовешка еволюция. Нали всъщност това е смисъла на Йерархията и на водещото духовно начало? Докато ученикът не е готов да се отдаде изцяло за духовното развитие на човечеството, той не може да влезе в директна връзка с Учителя.

Всъщност, Учителя неведнъж споменава, че трябва да живеем в настоящето. Но какво точно се разбира с това? Както вече казах, повечето хора живеят в илюзия. Когато се говори да живеем в настоящето, то мисля, че се има в предвид да не живеем в мечтите и бляновете си за бъдещето, заменяйки с мечтите си реалните усилия да постигнем нещо в живота си. Но това не е бъдещето, а една наша мечта – едно с нищо неподплатено желание за това, какво искаме да бъде то. Когато се казва да не живеем в миналото, според мен се разбира да не оставям успехите и погрешките от това минало да ни държат привързани към него. Но това също не е миналото, а нашия изключително субективно изкривен спомен за него. Истинското минало е просто един факт, независещ от нашата емоционална оценка. Именно последната ни държи привързана. Настоящето всъщност е настоящето в причинния свят. Това не е настоящето в смисъла, в който можем да го разберем тук на физически план. Въобще времето не е такова, каквото тук го възприемаме (това разбира се не го твърдя от личен опит). Човек във всяко свое действие и мисъл трябва да се стреми да прокарва колкото се може по-дълга линия в бъдещето. Ако при това той е реалист и полага действителни усилия да постигне желаното бъдеще, а не само да мечтае за него, такъв човек според мене е постигнал много. Наистина, когато планираме бъдещето има известен риск ако в плана ни липсва гъвкавост. Но при едно гъвкаво съзнание и проницателност, плановете, които то си изгражда, ще допускат всички възможности и реализирането на плана ще може да се осъществи по множество пътища.

Минавал веднъж падишахът покрай градината и видял зад оградата старец, който садял праскова. – Ей, старче – обърнал се падишахът към градинаря, – животът ти клони към заник, ти няма да дочакаш плодовете на това дърво. Какъв е смисълът от усилията ти? ... Да, знам, знам, какво ще кажеш: „Нашите предци са се трудили за нас, а ние трябва да се трудим за потомците си.“ Но отговори, има ли смисъл да се мисли за миналото ,което си е отишло в тъмнина, и за бъдещето, което още не е излязло от тъмнината? Та нали само настоящето ни принадлежи. – Ти ли, властелине, ще разбереш градинаря? – отговорил старецът. – Ти не искаш да си спомниш миналото. Значи при теб то е такова, че е по-добре изобщо да го е нямало. Не искаш да мислиш за бъдещето. Значи се боиш от него. Така че не завиждам аз на твоето настояще! Всичко, което правим, го правим заради бъдещето. Причината е в бъдещето. Бъдещето е безкрайно и е пред нас; настоящето е ограничено. Бъдещето е изпълнено с възможности. Настоящето е просто една изходна точка. Миналото е опитът ни, натрупаните познания и духовни качества. Настоящето е една точка между две безкрайности. В същност даже, това, което считаме за настояще е една илюзия. Например можем да наблюдаваме една звезда. Но предполагам, че всички знаят от астрономията, че това, което наблюдаваме е звездата от преди множество години. По-същия начин голяма част от случващото се на физически план е следствие от нещо отдавна заложено и съществуващо във висшите светове. То е съществувало отдавна, но ние го възприемаме една сега, след като се е проявило физически. Пример е и ясновидството. Една част от това, което ще се прояви в бъдеще, вече съществува и е в определена степен неизбежно, т.е. ще се прояви в съответните условия и срокове. При създаването на причината, проявлението на следствието в бъдещето е вече неизбежно. Какво е в състояние да сътвори човекът, без мисъл за бъдещето? Без нужната отговорност и проницателност?

Духовното развитие е комплексно. Любовта не може да бъде развивана отделно от мисълта и волята. За да обичаш трябва да разбираш света (битието) и хората, да ги познаваш, да проникнеш в тяхната същност. Това не може да стане без ума. От своя страна за да развиваш ума си е необходимо да възпиташ в себе си духовните чувства, да извършиш една вътрешна трансформация, а това изисква огромна воля, сила и постоянство. Нещата са взаимосвързани. Любовта се разкрива постепенно и ненасилствено. Ние просто създаваме подходящите условия в себе си, за да може любовта, която е в самата ни същност, да се прояви правилно в нас. Действията ни са вторични. Посоката им зависи от любовта, която вече е в нас. Непричиняването на зло е следствие от любовта. То е едно действие свидетелстващо за любовта в нас.