Станимир

Дилемата „аз или Бог“ съществува от гледна точка на монотеизма, но не и от гледна точка на пантеизма. Пантеизмът разглежда Бог навсякъде; поставя го в същността на абсолютно всяко живо същество. Пантеизмът не поставя граници между човека и Бога. Бог, Парабраман е абсолютен и на него не се приписват никакви индивидуални качества, а е тяхната универсална основа, скрита зад проявлението на всяко индивидуално същество. Познавайки себе си и само познавайки себе си, индивидуалното същество опознава безграничния потенциал на Бога. Той е в самия човек. Егоизмът е насочен навън. Човек се отъждествява с желанията, навиците и зависимостите си. Тези неща поставя егоистът в центъра, а не себе си. Това, че егоистът мисли само за себе си е заблуда. Егоистът мисли за желанията, навиците и зависимостите си, т.е. за майя, илюзията. Човекът не е майя. Азът е самия мислител в нас. Той, това сме ние самите, а не мисълта за нас самите. Колкото до служенето на Бог, то такъв израз е неправилен. Във вселената съществува йерархия, организирана според степента в която индивидуалните същества са опознали и проявили Божествената си същност. Тъй като тази същност е безпределна, то и степените в йерархията са безбройни. Няма такова нещо като най-висша и най-нисша позиция в йерархията. А законът е един: нисшето се подчинява на висшето. Дали ще става въпрос за подчинение на нисшия аз спрямо висшия или за подчинение на ученика на неговия Учител, законът е един, а несъобразяването с него води до забавяне на развитието и всички съпътстващи го последствия. Подчинението на Бог, изпълняването на Божията Воля всъщност е именно признаването и следването на по-развитите същества от човека. Ние на можем да опознаем Бог и Волята му, освен чрез примера на по-развитите същества и в степен превишаваща този пример. Това, което ни е дадено за съответния еволюционен цикъл, това можем да постигнем. В началото на всеки еволюционен цикъл се посяват семената, т.е. дават се рамките на възможните достижения от съществото отговарящо за този цикъл (ману). Затова и цикъла се нарича манвантара (ману-антара). Дори ако погледнем растенията, посятото семе има свой предел, който растението не може да преодолее през конкретния си живот. Но както един живот е последван от друг живот, така и един космически цикъл е последван от друг, и това което не може да бъде постигнато днес, може да бъде постигнато утре. И как можем да постигнем нещо, за което въобще си нямаме представа, за което нямаме пример, който да следваме? Не следва ли първо да развием светогледа си, съзнанието си до необходимата степен да можем да възприемем нещо и след това да го постигнем? На човечеството се дава толкова, колкото е в състояние да възприеме в определения момент и да се предполага, че човек може да постигне отведнъж всичко, дори и това, за което си няма никаква представа е глупаво и всъщност егоистично.

Само същество, което е било нещастно, може да стане щастливо; само същество, което първо е било изгубено в собствените си илюзии, може да се освободи от тях... В темата все пак говорим за висш аз, а в същото отричаме всичко висше в него. Подобно отношение е просто глупаво. Ами хайде най.после да се разберем за висш аз ли говорим или не, и ако отговорът е не, да престанем да използваме определението „висш“. Добро утро, Станимир. Да, за висшия Аз говоря... това разбирам под висш Аз, но "висш" не непременно е нещо прекрасно. И както се вижда от флашчето, ауричното същество (висшия Аз) пази информация за всички промени в микрокосмоса. Ами... гробница. Живота на ауричното същество зависи от това нас да ни има тук. Тръгнем ли да си ходим - умира. Как да е щастливо. : )) Схемата, към която даваш линк, нищо не показва за висшия аз – как и откъде се появява, какво представлява... Как така се поставя висшия аз в периферията, като той е в самия център? И откъде накъде ще се отъждествява висшия аз с липиките?

Само същество, което е било нещастно, може да стане щастливо; само същество, което първо е било изгубено в собствените си илюзии, може да се освободи от тях... В темата все пак говорим за висш аз, а в същото отричаме всичко висше в него. Подобно отношение е просто глупаво. Ами хайде най.после да се разберем за висш аз ли говорим или не, и ако отговорът е не, да престанем да използваме определението „висш“.

Опазил ме Господ и от вечно безделие и от вечна работа. Но все пак вечното безделие е по - малко зло. Зачудих се дали има вечна работа, понеже Багирка спомена за това. Чел съм, че в по - фините светове няма спане, защото не ни се доспива, тоест будни сме постоянно, значи не се уморяваме ? Защо тогава да ни е почивка ? Запознат ли си с индийското летоброене. Там се говори за дни и нощи на Брама, за редуване на периоди на активност (манвантари) и покой (пралайя). Щом Брама си почива...

Може да си направиш списък с тридесет-четиридесет желания По принцип когато концентрацията е върху едно нещо, тя е по-силна. Когато включиш в молитвата повече неща, енергията се разпилява и ефективността намалява.

Багира, но предполагам, че ще ни е удоволствие да я вършим, щастие. Няма да имаме умора и желание за почивка. Иначе ако се уморяваме или пък ни се почива, вечната работа ще си е вечен ад. Ще бъде по - добре да не се развиваме духовно, ако ще е вечен ад. Животът е движение. А работата може да се разглежда като творчески процес (или поне като част от творчески процес). Умората е неизбежна, но затова е почивката. Или ти си представяш вечна работа без почивка? Всичко е циклично. След деня идва нощта, след активността идва почивката... Всичко се движи в своя ритъм и това може да бъде забелязано навсякъде. Няма нищо по-лошо от вечност прекарана безцелно и в бездействие.

Не е само изкарване на емоции. Иначе при изкарването на емоции се ползва правилото, че всичко отрицателно оставено само на себе си се самоунищожава. Така при изживяването на емоциите, те се изтощават, но само временно. В един момент човек може да се окаже зависим и от въпросното изкарване на емоциите, след като привикне да решава проблема по този начин. Истинската трансформация може да дойде само с утвърждаване на висшето, на положителното (вкл, хармоничност, търпение и уравновесеност). В клипа присъствието и влиянието на „гуруто“ е очевидно. Докосването му се счита едва ли не за докосване от Бога, за спасение, за висше благо. Това не е изкарване на емоции, а психо-енергийно въздействие.

А аз май съм виждал фанатик с чувство за хумор. Чувството за хумор също може да бъде изопачено от егоизма. Например то може да бъде насочено към принизяване на другите религии, иронизирайки ги. Чувството за хумор може да бъде използвано и с обратна посока – за да изтъкнеш и възвеличиш своите собствени убеждения. Да оставим настрана, че описания метод е неприложим. Как можем да събудим в един човек чувството му за хумор, ако в него липсва желание за това? Може би в останалата част от книгата авторът дава някакви пояснения, но не съм я чел.

Не бих казал, че това е валидно винаги. Дори не съм сигурен дали е валидно в преобладаващия брой случаи. Загрижеността им е само привидна. Те всъщност имат силна вътрешна нужда да проявяват тази загриженост, т.е. това за тях е зависимост. Те са „загрижени“, защото така удовлетворяват своето егоистично желание да бъдат „загрижени“, което ги изгаря отвътре. Те „помагат“ главно заради себе си, дори и привидно да изглеждат алтруисти. Щом имаме зависимост, значи все още сме в сферата на егоизма. Истинският алтруист също така, винаги ще остави другия свободен, защото той уважава и почита чуждата индивидуалност, а не се опитва да я промени по свой образ и подобие.

Музиката няма нищо общо със снимките. Добавена е после от снимащия (който може и да не е техен привърженик). Сори, ама ще ти е много трудно да откриеш мелодията.Виж дали няма някакво инфо на страницата на която е клипа в ю тюб.

Бог да ти е на помощ и да те благослови!... И аз те предупредих няколко пъти... Отговорността вече е изцяло твоя... Когато човек така грубо разделя Нещата - той е в едно крайно закоравяло его-състояние... Не е разделяне, а различаване. Бях писал повече, но изтрих написаното. Не ми се занимава с подобни изпълнени с фанатизъм мнения.

Чета ги, но ги разбирам по начин различен от твоя. Сигурна ли си, че твоят начин на разбиране е по-чист от моя? Ти искаш да приема начина по-който ти тълкуваш въпросните чисти източници, да ги разбера така, както ти ги разбираш. Е, няма да стане.

Сам съм отговорен и сам се грижа за живота си (това не изключва чуждата помощ). Много се писа из темите на форума как любовта, интуицията, вярата и т.н. са ни дарени от Бог. Единственото (и за мене абсолютно достатъчно) нещо, което ми е „дарено“ е възможността да постигна тези неща самостоятелно. Не вярата ти „дарява“ „Бог“, а възможността да развиеш вярата си самостоятелно. Божественият потенциал е във всеки човек, но умението му да го прояви са развива индивидуално и никой (освен самият човек) не можа да промени това. Това е като едно семе, което трябва да посадим в земята и да отгледаме. Семето ни е „дадено“, но отглеждането му (духовното развитие) и това то да даде плодове, зависи изцяло от нас.

Странно, ти беше човека, който беше "ЗА" планиране тук и сега на развитието и израстането не само в сегашния, но и през следващи животи. А сега изведнъж пишеш това - ами обясни си го сам (ще го направиш по-добре от мен, защото аз не мога да планирам развитието си през следващия си живот). Аз мога да повторя думите на kuki: Това е твоето тълкуване на написаното от мен преди известно време, не моето. Говорихме за поставяне на цели, свързани с духовното развитие. Такава цел може да е примерно освобождаването от някой вреден навик или развитието на някакво положително качество... Така е, и именно в случая с генерала, ние носим отговорност за това, че сме му се предоверили. Стан, странно е това, което съм оцветила в синьо, не мислиш ли, на фона на всички изприказвани приказки, как всички сме едно цяло, как сме като скачени съдове, как е добре да осъзнаваме връзките си с всички и всичко около нас, и по-близко и по-далечно .... Да, в същността си всичко е едно... В същността си... Всеки човек обаче се проявява по уникален индивидуален начин, т.е. има свободна воля, която затова е свободна, защото (общо казано) човекът може да я използва както пожелае. Не мога да искам от никого да ми се доверява. Това би било насилие. Доверието смятам за нещо, което трябва да бъде заслужено. Как може да изисквам другите да заслужат доверието ми, а в същото време да изисквам от тях да ми се доверяват сляпо? Пак ще спомена, че тука имам в предвид дълбоко доверие, иначе за ежедневни несъществени неща съм склонен да се доверя на почти всеки. Защо разглеждаш нещата „по принцип“, т.е. да приравняваш различните ситуации при които можем да се доверим на някого. Аз мога да се доверя на някого за хиляди неща, но не мога да се доверя за всичко. Има неща, които колкото и да обичам и уважавам въпросния човек, той просто не е в състояние да изпълни. Той, както и всеки друг човек е ограничен от моментните си качества, способности, а и от външните условия и обстоятелства (средата). Значи в същността си всичко е едно, но ... това е само теория; а практиката е по-различна. И аз съм говорела "по принцип" и когато е "по принцип" си съгласен, но в живота е друго, ситуации различни ... Е, докато имаме разминаване на теорията с практиката, все на този хал ще сме. Няма разминаване между теорията и практиката. Поне не за мене. Божественото начало е неизменно. До-верие означава нещо с една степен по-ниско от вярата, защото едното е условно, а другото безусловно. Безусловно можеш да вярваш само в неизменните божествени принципи. Човешката воля е променлива и на нея можеш да се довериш само според конкретните обстоятелства, т.е. условно. Това, че в една конкретна ситуация мога да реагирам поне по два различни начина, водещи до различни, често противоположни резултати. Доверието се заслужава. То се дава на този, който го е заслужил (отново ще поясня, че говорим за едно по-дълбоко доверие от което нерядко зависят и трети лица). Не е контракт, а познаване на човека отсреща. Писах: „Има неща, които колкото и да обичам и уважавам въпросния човек, той просто не е в състояние да изпълни.“ Къде тука задължавам хората да изпълнят нещо? Тъкмо напротив, опит за такова задължаване ще имаме ако им се доверя. Но понеже аз не искам да ги задължавам с нещо непосилно за тях, аз не им се доверявам за това нещо (конкретно за това нещо, а не че не им се доверявам за други неща). Доверието винаги отчита конкретните специфични обстоятелства.

Писал съм го вече сигурно десет пъти и това ще е последния: В Бог (Божественото начало и принципи, а не някаква човекоподобна представа за Бог, която повечето пишещи очевидно имат, съдейки по мненията им), можем единствено да вярваме. Доверието е към човека, не към духа му, не към Божествената му същност, която е вечна, съвършена и неизменна, а към човека, така както се проявява – разнообразно, уникално, индивидуално, с всичките си грешки и слабости.

Ами-не-Помогни си сам да ти помогне и Господ.Заключвам си.Но ако ти отнемат нещо-имал си да даваш.Не си го дал навреме. Не е повод да легнеш и да умреш за НЯКАКВА ВЕЩ.Мисля,че Лазарев беше казал,че ако те оберат-това е по-малкото зло.Ако не го приемаш, ще дойде болест... Когато губиш,не знаеш какво печелиш и когато печелиш,не знаеш какво губиш. бих добавила следното - Да, заключвам дома и колата, но ми се е случвало да ги забравям отключени и винаги всичко е било наред, по някаква причина джебчиите ме заобикалят отдалече и т.н. ... Добре, но това, за което пишеш, доверие в джебчиите ли е или вяра в Бог и в това, че няма да ти се случи нищо лошо? Говорим за доверие и не случайно написах в един от предходните си постове да не намесваме Бог, просто защото така излизаме от темата.

Ами-не-Помогни си сам да ти помогне и Господ.Заключвам си.Но ако ти отнемат нещо-имал си да даваш.Не си го дал навреме. Не е повод да легнеш и да умреш за НЯКАКВА ВЕЩ.Мисля,че Лазарев беше казал,че ако те оберат-това е по-малкото зло.Ако не го приемаш, ще дойде болест... Когато губиш,не знаеш какво печелиш и когато печелиш,не знаеш какво губиш. Темата е за доверието. Това, че приемаш случващото се, след като вече се е случила, не е доверие. Доверието е преди нещо да се случи. Ако заключваш колата си, то е защото нямаш доверие в честността на хората (и с право). Ако броиш рестото, което непознатият продавач ти връща, то е защото нямаш доверие... Не става въпрос как ще приемеш нещо, което вече ти се е случило, а в отношението ти преди това нещо да се случи.

Да имаме доверие на самите себе си... т.е. самоувереност? Поне аз не виждам разликата. Но самоувереността също трябва да е разумна и с покритие. Самоувереността е свързана и с познаването на себе си, а доверието – с познаването на другия. Когато доверието е дълбоко и взаимно, може да се говори за приятелство. Другите са „виновни“ (отговорни) за действията си, без значение на това, дали са оправдали нечие доверие или не. Споменавам последното само за пояснение.

Ами това е човекът лишен от воля и мисъл... При това положение остават емоциите „развити“ неравномерно и човекът става лесен за манипулиране.

Стан, странно е това, което съм оцветила в синьо, не мислиш ли, на фона на всички изприказвани приказки, как всички сме едно цяло, как сме като скачени съдове, как е добре да осъзнаваме връзките си с всички и всичко около нас, и по-близко и по-далечно .... Да, в същността си всичко е едно... В същността си... Всеки човек обаче се проявява по уникален индивидуален начин, т.е. има свободна воля, която затова е свободна, защото (общо казано) човекът може да я използва както пожелае. Не мога да искам от никого да ми се доверява. Това би било насилие. Доверието смятам за нещо, което трябва да бъде заслужено. Как може да изисквам другите да заслужат доверието ми, а в същото време да изисквам от тях да ми се доверяват сляпо? Пак ще спомена, че тука имам в предвид дълбоко доверие, иначе за ежедневни несъществени неща съм склонен да се доверя на почти всеки. Защо разглеждаш нещата „по принцип“, т.е. да приравняваш различните ситуации при които можем да се доверим на някого. Аз мога да се доверя на някого за хиляди неща, но не мога да се доверя за всичко. Има неща, които колкото и да обичам и уважавам въпросния човек, той просто не е в състояние да изпълни. Той, както и всеки друг човек е ограничен от моментните си качества, способности, а и от външните условия и обстоятелства (средата).

Нищо не смесваме, просто нещата си вървят заедно, в комплект, ако го няма едното, няма го и другото, и обратно. Проблемът е в следното - много хора заявяват: "Вярвам в Божественото начало!", обаче се оказва, че това е само една куха фраза и в действителност те никак не вярват, поне не като момичето, което дадох за пример. Отговарям на въпросите: Да, може да бъде излъгано. Не, няма смисъл да се оправдава, просто нещата стоят по друг начин - това действие има голямо значение за излъгващия и никакво значение за излъгания. Не, не се променя отношението (в горното изречение обясних). Между другото отговори на тези въпроси виждам и в мнението на velinavasileva: И в това на Мария-София: Както и при други участници, но нека всички те сами кажат дали така мислят или аз погрешно съм ги разбрала Като например следната „въображаема“ ситуация: генерал извършва предателство. Умират хиляди войници, но излиза, че това няма никакво значение, важно е единствено нашето лично отношение. И не носи ли този, който се е доверил на въпросния генерал отговорност за хилядите жертви? Въобще къде остана отговорността? Пак ли ще прехвърляме отговорността на Бог? Ако се доверя на някого, аз с това поемам отговорност. В повечето случаи може да не обръщаме внимание на това, но в някои случаи тази отговорност е колосална.

Иди си с миром Тук много точно е направено разграничението между вяра и доверие. Да, наистина се казва (и то с право), че е необходимо повече доверие между хората, особено в нашата реалност на съмнение и подозрителност. Но никъде не се казва, че доверието трябва да премине границата на разумното. Навсякъде трябва да се съблюдава принципа на съизмеримостта. Какво се получава, когато на егоиста, мислещ само за себе си, се повери управлението на цяла държава? Още: може ли на вълка да се повери охраната на стадото? Повече доверие – да нужно е в нашата действителност, но не и неразумно доверие. В свят, в който хората са преобладаващо егоисти (колкото и божествена да е същността им), в свят в който хората нямат нужното желание, познание (да не говорим за мъдрост) и сила на волята за да оползотворят довереното, предоверяването нанася много повече щети от недостатъчното доверие.

Дори и да приемем, че колкото по-голямо доверие имам в някой човек, в толкова по-голяма степен и той ще има доверие в мене, и че колкото по-голямо желание имам да служа на някой човек, в толкова по-голяма степен и той ще ми служи, то пак остава въпросът: аз искам ли този човек да ми служи и да ми се доверява? Да, на тези хора, които искам да ми се доверят, разбира се и аз ще се доверя. Но аз не искам всички хора да ми се доверяват, а още по-малко искам да ми служат (да си сътрудничат с мене). Защо трябва да се създават дисхармонични отношения? Къде ще остане красотата ако се допуснат всякакви случайни съчетания? Най-добрия пример е изкуството, да кажем изобразителното: колко внимателно трябва да се подберат цветовете и техните нюанси, за да се получи едно красиво произведение. Значи ние можем да изпитваме любов, загриженост и уважение към всички хора, но реално не можем да влезем в индивидуални отношения с всеки от тях. Това е непосилно и ненужно. Колкото до Бог и Божествените закони, там според мене не може да се говори за доверие, а единствено за вяра. Божествените закони са неизменни. Преди няколко поста се направи паралел между доверието и любовта, но всъщност съответствие имаме между вярата и любовта – и двете са безусловни, универсални, всеобхващащи.

Това, което имах предвид под „повърхностно доверие“ (а и в предходните мнения мисля, че споменах), е, когато се доверяваме на хората за неща, които считаме за по-малко съществени.

Аз пък съвсем не държа да ми се отмери с голяма мярка, т.е. да ми се доверят за нещо, което не съм в състояние да извърша. Ако пък не ми се доверят за нещо, което е според възможностите ми, просто ще уважа избора на недоверилия ми се.Възможности да се „докажа“ винаги ще има. Ама защо въобще се намесват подозрителността и съмнението? Когато не се доверя на някого за нещо, това е просто моя преценка вследствие на обстоятелствата. Подозрителността и съмнението въобще нямат място. Това даже и не означава, че изпитвам недоверие, защото както казах между крайностите има множество междинни степени. Аз просто не се доверявам в конкретната ситуация. За какви потенциални врагове говориш и защо трябва да намесваме Господ в чисто човешките си взаимоотношения? Не мисля, че е точно с учебна цел. Въобще имам усещането, че се опитваш да ми припишеш страх от неоправдано доверие, но може и да греша. Въпросният усет едва ли се дава така отведнъж (да оставим настрана това, че абсолютно съм несъгласен с думата „дава“ отнесена до нещо, което постигаме с множество индивидуални опитности и усилия). И след като знаеш кой стои пред тебе, знаеш и доколко трябва да му се довериш според конкретните обстоятелства. В крайна сметка пишеш същото, което се опитвам да обясня от няколко поста, но защо отнасяш това умение единствено към някакъв неопределен момент в бъдещето, когато ще ти се „даде“ въпросният усет към хората. Усетът се развива с прилагането му тук и сега. За да се научиш да плуваш, трябва да плуваш. Първо в плитки води, като в началото движенията ти няма да са съвсем правилни, но с течение на времето ще се усъвършенстват. Така и при преценката за хората.