Станимир

Колкото до списание „Луцифер“, всеки, който желае, може да прочете „Тайната Доктрина“ и „Разбулената Изида“ и ще може сам да си отговори на въпросите. Не мисля, че тук е мястото да се коментира заглавието на списанието.

Чакай малко, ти Блаватска ли цитираш или себе си. Как ще възприеме цитата всеки сам си определя, а ти с превода си „помагаш“ на участниците като им предлагаш твоето си разбиране под маската на цитат от Блаватска. Това е сериозна манипулация и се надявам да е неумишлена. Не може да се правят чак дотолкова свободни интерпретации в превода на текст. Същата свобода в превода на няколко пъти във форума допускаш и с думата „индивидуалност“, която превеждаш като отделност, разделение. Например тук: Всъщност идеята зад думата „индивидуалност“ е съвсем различна. Тя означава единица, която не може да бъде разделяна, т.е. не е съставена от части. Според мен най-правилният превод е „неделимост“. „In“ освен със значение „в, във“, в много думи е частичка за отрицание. Например: Indirect, incorrect, invisible, invincible, inevitable и още много много други. Мисля, че в прекаленото си желание да съгласуваш четеното със собствените си разбирания, се отдалечаваш от идеята вложена от автора.

Човек може да е зависим от дишането и храненето физически, без да е зависим психически. Когато се случи последното имаме лакомия, преяждане и болести. Да се храниш, защото и доколкото това е необходимо за организма ти е едно, а да се храниш защото това ти доставя временно удоволствие – друго. Първото е необходимост, а второто – зависимост. Любовта никой не я отрича, но истинската любов е надличностна. Да, егоистичната любов също си има своята ценност, но тя не може да доведе до дълготрайно щастие. Много хора може би си задават въпроса: какво ще остане, ако се премахнат всички егоистични желания? ... Ами в природата вакуум не може да съществува. Има какво да ги замести. Духът е безкраен.

Никого за нищо не съветвам. А щастието породено от задоволените желания е краткотрайно. То идва отвън. При него, ние сме зависими от осъществяването на желанията си и от външни фактори за да бъдем щастливи. Разбира се човек трябва да следва целите и стремежите си, но важно е отношението му към реализирането или нереализирането на тези цели и стремежи. Приемането на осъществяването или неосъществяването на дадено наше желание по твърде емоционален начин говори за зависимост. Човекът имайки цели и желания, трябва да е свободен от тях, да не придава ненужна тежест на осъществяването или неосъществяването им. В живота са неизбежни както успехите, така и провалите. За да бъде трайно обаче, щастието ни обаче трябва да е над тези неща.

Хубаво е човек винаги да изисква повече от себе си, от начина по който проявява любовта си, от умението си да обича. Където има неумение, там е и потенциалът на умението. А щастието наистина е прекалено духовно състояние за потъналите в материята съзнания. Трябва да нямаш нито едно земно желание или зависимост, за да бъдеш винаги щастлив. Това последното е все още далеч за повечето хора, но колкото по-малко човек е обвързан с материални и егоистични желания и стремежи, толкова в по-голяма степен може да бъде щастлив, а също и да обича.

Вегетарианството е подходящо за абсолютно всеки. Просто периода на преход от месоядство към вегетарианство при различните хора е различен – на някои им идва „отвътре“, докато други ще срещнат повече съпротивление от навиците на психиката и организма си. Последните трябва (разбира се, ако желаят) да преминат към вегетарианство постепенно. Разсъждения от типа: „Вегетарианството не е подходящо за мене“ или „Хората от моята кръвна група не е добре да са вегетарианци“ са или оправдание, или показват нежелание и слаба воля човек да се откаже от досегашните си привички на хранене.

Изкарал съм някои цитати от подфорума Мисли от Учителя по теми, които смятам, че са свързани с темата:

Ако еволюцията на еоните имитира еволюцията на всевишния, то по какво се различават еоните от всевишния, освен по степен на развитие? По същата логика еволюцията на всевишния може да е имитация на още по-висока еволюция. Съзнанието не може да обхване цялото, Бог, т.е. еволюцията не може да има край, а само вечно разширяване на съзнанието – така пише във Ведите и Брахма сутра, това на немалко места е казал и П. Дънов. Духовната същност в човека не може да бъде разгърната изцяло, защото разгръщането става единствено чрез форми, изградени от материя, които винаги ще поставят ограничения, а съзнание и индивидуалност без форма не могат да съществуват.

Германците са нямали колонии в смисъла в който например Англия и Франция са имали, но откъдето са минали в началото на миналия век са заграбили немалко неща и са се отнасяли с държавите и населението по не по-различен начин.

Да, за да получи изява, проява, е необходимо съответното тяло. Човекът в състоянието, в което е сега, го няма. Но това ново тяло може, наистина, да бъде изградено. Радвам се, че пишеш, че това тяло може да бъде изградено. Всъщност аз мисля, че това тяло е в процес на изграждане, но при повечето хора е съвсем в начален стадий. На няколко места писах за духовни натрупвания срещу което някои хора доста протестираха, но явно, че отново стигаме до нежеланието да се вникне в съдържанието зад термините. Подтискане? Не. Предполагам, че имаш нещо друго предвид, не точно подтискане. Практиката многократно е показала, че всяко подтискане създава напрежения. Които неминуемо се развихрят впоследствие. Не ... не подтискане. Когато се изгради другото тяло, чрез което Вечният човек може да се изявява, тогава не е необходимо никакво подтискане. И никакво волево усилие, за да бъде човек такъв, или онакъв. Така желаните качества се оказват прости и естествени атрибути на Вечния човек. Разбира се, той трябва да работи с тях. Иначе не може да расте. Нищо не може да се направи без волево усилие. Живеем в свят изграден от материя. Основното свойство на материята е инертността и съпротивлението. Духът не може да се проявява в материята без усилие.

Доста произволно поставяш нещата. Ами то по същата логика и Бог можеш да го причислиш към торта – просто думи без никаква обосновка. По-рано писа, че човек не губи индивидуалността си. С това съм съгласен, но какво според теб отличава една индивидуалност от друга? Защо разделяш аза от индивидуалността? Човекът е семенцето. Ако азът се отъждествява с нещо друго, това е илюзия. Аз не съм ума, не съм тялото, не съм емоциите си, не съм.... аз съм този, който проявява всичко това, аз съдържам в себе си всичко като потенциал и мога по определен начин и в определените срокове да се науча да го проявявам. Човекът е семенце съдържащо всички възможности в себе си. Аз съм това семенце. Индивидуалността ми изразява специфичния и уникален начин по който аз изявявам безкрайния си божествен потенциал. Потенциалът е един и същ при всички хора, но начина по който всеки го изявява е различен. Не можеш да се откажеш от себе си, от индивидуалността си. Можеш да се отъждествиш с безкрайния божествен потенциал в себе си, да осъзнаваш това, че проявяваш този потенциал по несъвършен начин, но потенциалът сам по себе си е несъзнателен. Съзнанието има нужда от обект и субект, от материя и дух. Няма как да съществува съзнание без това разделение.

Това, че банките дават на кредит пари, с които реално не разполагат, води до увеличаване на инфлацията. Увеличената инфлация води до нарастване на лихвения процент по кредитите и до нарастване на необходимостта от парични средства у потребителите (което също може да се доведе до необходимост от кредити). Единственото разумно решение (а то е известно отдавна) е банките да дават само толкова кредити, колкото могат да покрият с наличните си средства. Разбира се последствията на първо време ще са доста шокови и за потребителите, и за производителите, и най-вече за банките.

Не бих казал. Канада и скандинавските страни не са били колонизатори, примерно. А бившите колонизатори в момента си имат един сериозен проблем, който ще става все по-сериозен – имиграцията. Май на тези държави ще им се наложи да вземат малко повече от това, което първоначално са възнамерявали, а това при всички случаи повлиява и на стандарта им на живот, и на културата, и на други неща.

от тук: http://buddha.eurasi...ntent/view/8/4/ Казват, че пътя на лявата ръка е по-бърз, но и по-опасен, както и по-болезнен, но ако си съгласен да понасяш страданието, сиреч следствието от всичките си дела, то може спокойно да си безчинстваш и чрез това да се учиш бързо. Накрая всеки стига до просветлинието, а от тами и до милосърдието и любовта. Добре, да предположим, че си се отдал на т.нар. път на лявата ръка. Каква би била целта ти? Ако приемеш този път, защото той осигурява духовното ти развитие, то се появява противоречие – правиш нещо със знанието, че в крайна сметка целта е да го отхвърлиш. Извършваш убийства и други престъпления за да осъзнаеш (евентуално) недуховността и илюзорността на тези неща. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Ако избереш пътя на лявата ръка съзнателно, ти го правиш от невежество, от егоизъм, защото той ти осигурява власт над хората и силите в нисшите планове на съществуване. Никой не тръгва по пътя на лявата ръка воден от желание за освобождение и помагане на другите. Има немалко случаи в които най-лоши хора започват да водят чист и благороден живот, но преди тази промяна в тях, те не са извършвали злодеянията си, защото са разглеждали тези злодеяния като средство за освобождение. Те не са били приели пътя на лявата ръка, а просто са били егоисти и невежи, притежаващи силна воля и някои други полезни качества. Но как може човек, който разбира последствията (не само за себе си, но и за околните) от злодеянията си, да извършва съзнателно злодеяние с цел (евентуално) да разбере погрешността на такова поведение (нещо с което повечето хора са наясно) и да го отхвърли? Предполагам, че ти е известно влиянието на Бонпо върху тибетския будизъм. Ваджраяна не е Махаяна, а в Тибет духовността е много, ама много малко, въпреки общоприетата представа (и вината за това не е в Китайците). Пак повтарям: едно е да вършиш зло съзнателно сътрудничейки на тъмнината, друго е да го извършиш от невежество. Христос беше казал нещо за горещите, студените и хладките, но за да стане тази вътрешна трансформация, която от зъл човек може да те превърне в добър, ти трябва да си бил от втория тип извършител на зло, а не от първия. По-бързият път е този, по който се движим по-бързо. Въпросът не е до метода, а до усилията, които полагаме. Бързият път разбира се е и по-труден, защото съпротивлението при бързото движение (например самолет) е многократно по-голямо от съпротивлението при бавното движение (например колело). Скоростта се определя от нас самите. Силната воля, упоритост, борбеност и др. необходими (но не и достатъчни) качества могат да се възпитат и когато човек извършва зло, но грешната посока си остава грешна без значение с каква скоростсе движим. Духовното развитие не е състезание. Много малко са хората, които могат да издържат напрежението на бързото движение, затова са и малко хората, които биват приемани за ученици (както от Белите Учители, така и от черните). Най-бързият път е този на ученика от Йерархията на Светлината, който е път на пълна саможертва в полза на човечеството.

Страданието е наше субективно отношение към случващото се в живота ни. Пак от нас зависи, каква ще е ползата. Страданието показва едно вътрешно, психическо съпротивление на някакво събитие. Ако физическото съпротивление може да се определи като трудност (например да насечеш два кубика дърва), то психическото съпротивление е страданието (самата ни умствена нагласа, че сеченето на дърва е трудно). В действителност трудностите и страданията могат както да се покриват, така и да се разминават. Ползата от страданията е никаква. Ползата от трудностите зависи от нас самите, от начина по който ги използваме.

Ето нещо по темата. С малко желание лесно може да се разгличати и висшия аз (индивидуалността, Атма-Будхи-Манас), и вътрешния човек (зърното на духа, Атма-Будхи) и много други неща. Седемте велики тайни на космоса - Н. Рьорих

Иска ми се да задам следния въпрос: Какво е гората без дървета? И можем ли да обичаме гората, без да обичаме дърветата?

Безусловната любов е като Абсолюта, като Бог, разбиран в най-висшия смисъл – Парабраман, Ейн Соф и др.. Това е нещо недостижимо, неподлежащо на определение. Не можем да проявим безкрайността и съвършенството, без да ги ограничим. Абсолютната любов не е изключение. Това за което можем да говорим е относителното съвършенство и безусловност на нашата любов, т.е. това, което надвишава сегашното ни равнище.

Напълно съм съгласна. Но нали затова е необходимо Новораждането- за да я няма тази непригодна същност. В много фантастични романи, или разкази, се разглежда подобан хипотеза, по забавен начин, разбира се. Върха на тези разглеждания за мен е Тери Пратчет, с трилогията си за номите. Та то ... необходимо ли е специално доказателство ... може да се слеят два реални различни обекта. В света, в който съществува единство и борба на противоположностите всъщност противоположностите не са самостоятелни. Те са проява на нещо съвсем различно, а ние съществуваме в състояние, в което виждаме проявата като противоположности. как да слеем обекти, които не са самостоятелни ... Как се сливат северния и южния полюс на един магнит? Може ли да има такова нещо и какъв смисъл има? Прегръщам само едни принцип и го следвам - светът, който познаваме като свят, е малка част от един много по- голям свят. В смисъл - най-малкото по-многомерен. Не е ли ясно, че ако нещата, които виждаме, са всъщност проекции на истинските неща (да речем - по Платон), истинските неща са с повече измерения от проекциите си? Или пък - ако използваме идеята за холографската вселена - след като светът, който познаваме, се държи като плака, запечатала холограма, значи някъде трябва да има светлина, която създава холографското изображение и обект, чието изображение наблюдаваме. Значи светът е нещо повече от добре познатата ни плака. Темата е за висшия аз. Написаното в по-голямата си част е правилно, но защо имам чувството, че поставяш съществуването на аза изцяло в „светът, който познаваме“? В крайна сметка не сме ли ние познаващите? И именно тук идва разграничението между нисшия и висшия аз – първият изцяло потопен в илюзията, а вторият – извън нея. Висшият аз не е от този свят. Той е на границата.

Азът си съществува, няма защо да го култивирам. Същността на всичко съществуващо е съвършена. Това, което се изисква в индивидуален план е опознаването и умението да проявяваш тази същност в живота си. Спокойствие, просперитет, облекчаване на съществуването – последните две са илюзии, а първото сигурно го разбираме по различен начин... По-скоро бих казал, че се стремя към равновесие. За личността съм писал много. Тя е нисшия аз. Висшият аз е изцяло надличностен. Личността може да се определи като инструмент чрез който висшият аз натрупва духовен опит. Та, целта ми не е свързана с никакво запазване на личността, а с живот според разбиранията ми за съвършенство, за духовност (тези ми разбирания, естествено също са нещо, което се развива). Всичко, свързано с целите ми може да се опише с една дума: Дхарма. Ти какво мислиш за Дхарма? Личността никога не е била микрокосмос, за да остане празен микрокосмос след смъртта й. Микрокосмос е човекът в неговата цялост, с всичките му обвивки, излъчвания и дори илюзии. От личността остават различни навици, предразположения, инстинкти, автоматични реакции, зависимости, които се предават на следващата личност. Нищо от тези нещо обаче не достига до висшия аз. Само това, което е породено от висшия аз, може да се върне при него. Значи говорим за плодовете от съзнателните ни духовни стремежи, за всички духовни качества и идеи, които сме успели да посеем и да отгледаме в земния си живот. Какво е участието на личността във всичко това?

Интересно ми е как проповядващите отричането от себе си, така здраво са се вкопчили в някои свои идеи. Е, няма лошо, но се получава известно разминаване между това, което пишат и това, което демонстрират. Любовта е безусловна и надличностна... Да, бе. Ако ще бъдем такива перфекционисти, ами то самото определяне на любовта като безусловна и надличностна вече я ограничава. Но всичко си има степени, т.е. различни форми чрез които се проявява с определена степен на пълнота. Аз казвам, че любовта е навсякъде и това твърдение съдържа много повече истина от отричането на способността на човека да проявява любов. Да, но някои хора са толкова над относителността и дуализма, че боравят само с абсолютни понятия. Е, търсете си абсолютната любов... Все едно да ти дадат една ябълка, но да не е приемеш, защото не е съвършена. Да, наистина – изгнилата ябълка трябва да оставиш, но ако си прекалено взискателен ще си останеш с празни ръце. Човек трябва да бъде реалист. Писаха са някои неща за Бог и за Демиурга. Така и не разбрах какво точно прави този Демиург. Абе въобще нищо не разбрах. Бог е принцип, сила, неизменен, абсолютен, всесъдържащ. Към него не може да се отнесе нито понятието „Творец“, нито „Архитект“. Той е Парабраман. Архитектът е Браман. В началото на Манвантарата, Той създава праобразите на това, което трябва да се осъществи за този космически цикъл – форми, идеи, т.е. създава се план. После идват строителите, които започват реализирането на този план. Създават се необходимите условия за еволюция. Инволюцията е това – създаване на форми и условия в които монадите да се въплътят за да осъществят еволюцията си. Еволюцията е разгръщане на Божественото в човека (и във всяко същество), т.е. превръщането на потенциала в активна сила. Преди няколко мнения зададох въпрос: каква е разликата между човека преди да бъде еманиран от Бог и след като се върне при него. Така и не получих отговор. Разликата е в способността да разгърнеш Божественото в себе си. За какво е потенциал, който е неизползван? За какво ни е Божествена същност, която не проявяваме? Кое ни свързва с Бог – проявяването на тази същност или отричането на проявения свят, който е единственото поле в което можем да направим това? В Пралайя тъй или иначе ще се слеем отново с Бог, т.е. ще се върнем в състоянието си на единство и недиференцираност от всичко останало. Явно през Манвантарите целта е друга. Денят не е време за сън. Има време за бодърстване, има време и за сън. Ще продължа с отричането от себе си (не ми се открива отделна тема, защото ще се получи пълен хаос, като в тази). От какво всъщност се отричаме? От себе си ли? Не, отричаме се от илюзорната представа за себе си. Отричаме се от илюзорните си представи за света. Отричаме се от зависимостите си. От себе си няма как да се отречем. Това, че съществуваме е непроменим факт. Въпросът е в начина по който възприемаме себе си; в тежестта, която си поставяме; в съизмеримостта. Всяко нещо е ценно на мястото си. Важно е да се намери правилното място на човека – там където той е наистина ценен, а не да се отрича ценността. Това е освобождението – не от себе си, но от илюзиите и зависимостите. Когато се отречеш от илюзиите, които си изградил за себе си, наистина ще намериш себе си. Но това е процес, протичаш на степени.

Азът и стремежът му към индивидуализация са две различни неща. Всъщност азът е индивидуализиран, но това не означава отделност. Илюзията за отделност и независимост от цялото е присъща на нисшия аз, но не и на висшия. Висшият аз напълно отразява Атма и Будхи, а те са абсолютно надличностни. Индивидуалността не е отделност.

Но нали играчът също притежава качества, които влияят на начина по който той играе играта? Ако различаваш реалността от илюзията, ще различиш и качествата на героя в играта от качествата на играча. Ние сме играча, а това, че се отъждествяваме с героя е илюзия. Дотук с аналогията. В действителност животът не е игра. Качествата, които играчът притежава в началото са само потенциални, латентни. Превръщането им в реални става чрез съзнателното им проявяване, но това е нещо, на което трябва да се научим и е възможно единствено в низшите планове, където на този етап от еволюцията хората могат да действат в будно съзнание. Съзнанието на хората в повечето случаи не е достигнало нужното ниво за да може да бъде достатъчно будно във висшите светове. „Играта“, както се изразяваш, не е за забавление, а е поле за развитие и то не на личността, героя от играта, а на самия играч. Това е единствения начин божествения потенциал във всеки човек да бъде проявен и по този начин да бъде осъзнат. Само така човек може да опознае себе си – като прояви себе си, Божественото в себе си. Само така може да познае Бог, защото Божественото в човека и Божественото извън човека е едно. Казано е: в света, но не от света. Това означава да умеем да различаваме илюзията, която ни заобикаля, да престанем да бъдем зависими от нея (т.е. играчът да бъде наистина играч, а не пионка, дотолкова увлечена от „играта“, че да е станал зависим от нея, вместо да тя да му послужи за поле, където да разгърне себе си). Нека разгледаме едно качество, например честността. Можем ли да говорим за честност, ако например продавачът в магазина ни върне по погрешка повече пари като ресто, а ние си замълчим. Какво е честността, ако не е проявена. Всеки човек може да бъде честен, т.е. честността съществува като потенциал навсякъде, но само този, който се е научил да проявява честността в живота е наистина честен и разбира същността на това качество. Божественото в човека трябва да бъде проявено и това е връзката на човека с Бога. Това е начина по който се сливаме с Бога. Човекът трябва да се научи да различава Божественото от илюзията, за да прояви първото и да престане да бъде в плен на втората. Човекът е между двете и може да избира между двете. Манас може да бъде свързан както с астралните илюзии, така и с Божествеността на Атма и Будхи.

Ако хората са допуснали сатаната да властва в нисшите планове на Земята, това не важи за другите планети, както всъщност не важи и за съзнанието на всеки човек. В някои съзнания властва сатаната, в други – не.

Ами всъщност това, което наричаш „от уважение към любезните домакини“, е доста сериозна самозаблуда. Не отричам, че уважаваш участниците във форума, но че това е причината да не отоговориш на „отклоняващите от темата въпроси“ е заблуда. Пишеш някакви твърдения и очакваш да бъдат приети, но когато се наложи да дадеш разяснения по тях, отказваш. Ами защо тогава не си публикуваш мненията на „специализираното за целта място“, а тук във форума?