Станимир

Това предполагам, е отговор на думите ми, че Бог нищо не направлява съзнателно. Съзнание има там където има индивидуалност. Бог в смисъл на Парабрахман, а не на Брахман е абсолютно над всякаква индивидуалност. Също така е редно да се отбележи, че това което може да бъде създадено е преходно. Истинските, непреходни неща са вечно-съществуващи, т.е. не са били създавани. Парабрахман разбира се съдържа съзнателността в себе си, но той самия няма как съзнателно да я прояви. Тука чувствам безсилие да бъда по-ясен в отговора си.

В някои мистерии Йерофантът е заставал в центъра на кръга и се е движел в посока обратна на неговото въртене. С това е символизирал победата на Духа и неговата независимост от материалната природа. Дали духовната развитие следва движението на прецесията или се извършва в противоположна посока – не зная. За мене Христос е преди всичко Христос – Победителя, и това е бъдещето. Интересното е, че едно от имената на Майтрея, бъдещия Буда, който е въплъщение на Любовта и Състраданието е Аджита, т.е. Непобедимия. Именно това е венецът – победата над злото. Заради това е било началото. Победата е заложена първоначално. Не знам доколко написаното от мен е свързано с въпроса на Мона – май не много. Просто си разсъждавам за Христос.

На част от човека дотолкова, доколкото изразява вкусовете му.

Сега се сещам, че може да има връзка между птицата като символ и летенето насън. По предната вечер ми се случи и то в осъзнат сън, т.е. осъзнавах, че сънувам и пожелах да полетя в съня си. Скочих от високо и в началото започнах да губя височина, като чувствах силно привличане към земята (явно навика в психическата ми нагласа, че „трябва“ да падна ми оказваше влияние), но някак си го преодолях. ... Дали този сън не показваше стремеж към свобода; стремеж да преодолея едно физическо и психическо ограничение в себе си? Да, знам, че сънят сигурно има и друго тълкуване, пак свързано със свободата – желанието да избягам поне временно от ограниченията в обществото и заобикалящата ме действителност, ... но целта на мнението ми не е търсене на тълкувание на моя сън, а връзката на съня ми и изобщо на подобните сънища с темата.

Знанието никога не може да бъде сухо. Сухи са купчините заблуди трупани от невежеството, но те не са знание. Умишлено не споменах Любовта. За мене тя е следствие от свободата. Само свободният в духа си може да обича. Другото са зависимости примесени с Любовта. В такава любов липсва чистотата. Колкото до гравитацията, именно знаещият може да я използва вместо сляпо да се съобразява с нея, но както посочих в примера с птицата като символ на свободата, главното е, че тя притежава възможности, които човекът в момента не притежава – да лети. Отделно като символ летящата птица има и други значения, пак свързани със свободата – тя изразява полета на духа над полето на живота. Също и всеобхватния духовен поглед, обхващащ цялото по начин, по който то не може да бъде обхванато погледнато отдолу...

Петото измерение обикновено се свързва с менталния свят. Това се споменава и в някои беседи. Но някои автори могат да влагат и друг смисъл в думите си.

Това не са показатели за духовност. Духовност може да има във всяко, дори и най-обикновено действие. Всъщност именно в тези действия проличава най-вече духовността на човека. Колкото до усилията, понякога именно готовността да се посрещнат трудностите показва, че духовният пламък в човека гори.

Ако разглеждаме Бог в абсолютен смисъл, то неговата „видима“ проява са космическите закони, които изразяват Неговата същност и са скелета върху който е изграден проявения свят. Бог нищо не направлява съзнателно.

Постоянно. Всъщност не себе си, а мислите, мотивацията, желанията си. Какво виждам? – Различни неща. Не винаги такива, каквито искам. Слабостите си (или поне част от тях) ги забелязвам и не ги отричам. Осъзнавам несъвършенството на проявите си и се стремя да бъда по-близко до духовния си идеал, но разбира се, не е лесно. Понякога (всъщност често) опитите ми са неуспешни, но това не е причина да се отказвам, нито е причина да смятам, че това, към което се стремя, е непосилно или невъзможно за човека. Божественото в човека си съществува, а както е казано: Храмът Божий се изгражда с човешки ръце и крака. Всяка наша мисъл, чувство, стремеж е един камък, който принасяме за строежа на този Храм. Кажи ми честно, това дали можеш наистина да си го представиш. Значи, въпросът е ясен. Говорим за потенциал - сомнамбул. Потенциалът, изведен на повърхността вече не е потенциал по две основни причини, но слети. Самата повърхност, естествено... Външното е форма. А изявата е втвърдяване на една възможност, потискаща всички останали непроявени възможности. Това е умъртвяване на потенциал. Същността определено служи за друго. Нека гледаме... Когато старата форма стане тясна, тя се заменя от нова. Никоя форма не може да изрази Безкрайността, но имаме едно постоянно усъвършенстване, което е неограничено като възможности във времето. Ако искаме да осъзнаем и разберем Безкрайното тук и сега, т.е. такова, каквото То е отвъд покрова на Материята, в Неговото непроявено състояние, ... ами дори и да е възможно ми се струва доста, ама доста далечна задача. Тук може да приложа един цитат, за който се сещам, но в момента нямам време да го намеря. Може би по-късно. Това е усилен труд, уважителен. Да трупаш, анализираш, синтезиращ, избираш и подчиняваш на избраните възгледи. Нека не мислим, че всички правят това. Както и да жонглираме с нечии възгледи, най-сигурния резултат (а и причина) от това е само, че явно ние нямаме способност да виждаме. Ясно е, че ще си изберем посоките, които ни обещават порасване. Но макар и безумно егоцентични, нека гледаме... Нещата са далеч по-прости. Няма такава планираност и усилие в посоката, която визираш. Всичко си идва на мястото съвсем естествено. Важното е да намериш здрава основа, а тя е искрения стремеж към духовното. Порастването от друга гледна точка е разгръщането на Духа, който тъй или иначе съдържа всички възможности в себе си. Човек трябва да расте, но в съгласие с Духа, т.е. да нарастват именно духовните ни прояви, а не заблудите и зависимостите ни. Различаването им, отделянето на зърното от сламата, разбира се, не е лесно, но е постижимо. Така казват, нали? И аз съм ги чел. Но кой какво е разбрал... За всичко обектинво съществуващо ли говорим? Онова, което щеше да съществува, ако ни нямаше нас, които да му забодем въпросното "съществуване". Размислям се и се сещам, че има едно такова нещо, което е Бог - Отец и убедено заявявам, че нито е бил, нито ще бъде човек, в обективния план, от който изходихме. А субективно как стоят нещата? Всичко съществуващо е човек, разбира се, поради простата причина, че е негово отражение. И аз много пъти обяснявах как се раждат формите в този природен порядък (на формите), ама... За жалост, това е нещо, което с думи може да бъде изразено много малометражно, сравнително и изобразено в ограничен ъгъл. Нито може да се научи. Може само да се види. Нека гледаме... Ще го формулирам по друг начин: всяко същество в Космоса или е било, или е, или ще премине през аналогичен на еволюционния етап, през който преминават сега хората. Бог е самият Живот, който се проявява във всяко от неизброимите същества във Вселената.

Ако художникът е щастлив пред платното, то някой друг е щастлив на масата. И колко различно е щастието в двата случая! В единия случай става въпрос за астрално желание, а в другия – за духовен порив. Според мене, хората винаги се стремят към щастието. Дори и когато умишлено се подлагат на страдание, това страдание е само физическо, но вътрешно те са щастливи. Истинският човек, душата винаги е щастлива, а страданието се отнася единствено към нейните обвивки (физическо тяло и желанията) с които тя погрешно се отъждествява. Мислите, насочени погрешно, подсилват болката и страданията, но правилно насочени към висшите чувства, към духовното, те могат да помогнат на човек да намери истинската си същност, която е винаги щастлива.

Тук май опираме до въпроса дали винаги сме били лъвове, как сме попаднали в материята, във физическите тела : по собствено желание с образователна/самопознавателна цел ли, или от любопитство, или без да искаме ( грехопадение), по желание на Бог ли ...не знам.Преди да си била лъв, може да си била муха. Просто еволюционна необходимост. Според мене едно висшо животно не може да се прероди като насекомо, а единствено като висшо животно, и така докато не достигне необходимата степен на развитие за да стане човек.

Ами не знам точно дали и на какъв принцип при животните се редуват въплъщения като хищници и като растителноядни бозайници. За вина при животните не може да се говори.

И все пак Бог (предполагам, че имаш в предвид него) никого не наказва и на никого не търси отговорност. В живота си реално взаимодействаме с хора и други същества (като животните, напимер) и именно към тях е отговорността, според мене.

Ами сложен въпрос. Мисля че съм му отговарял в темата за кармата. Така, както аз разбирам нещата, животните имат карма, но е от друг порядък. Средният човек действа в три свята – умствен, емоционален и физически. С действията си човек създава карма и в трите свята, докато животните само в последния и може би донякъде в астралния. Основната част от кармата си хората създават чрез мислите си, докато при животните мисли и индивидуалност така, както при човека липсват. Значи действията на животните водят до своито последствия (законът в това отношение е неотменим), но обхватът е различен.

Въпросът ти според мен е неправилно зададен. Отговорни сме пред целия свят и най-много пред себе си, защото последствията от действията ни се отразяват на всичко, но най-вече на нас самите.

Няма значение колко животни или хора ще убие примерно един лъв. Той няма как да се противопостави на инстинкта си, на навика, на повика на природата си. Духът при него се проявява съвсем слабо и няма как да се противопостави на инстинктите. В този смисъл животните наистина нямат избор. Човекът обаче е отговорен дори за всяка своя мисъл.

Можем дая наричаме всякак, но от това няма да стане по- активна. Това е Спящата красавица, преди да я целуне принцът. Не прилича на актина, нали? Има я, все пак, наистина. Но спи непробуден сън. Може да се пробуди и то по един единствен начин. Въобще не мисля, че можем да говорим за активност и пасивност, що се отнася до тази „част от човека“. Потенциалът „се събужда“ котаго бъде проявен. Това са концептуални различия. по принцип няма вярни теории. Избираме си някакви и действаме според тях. Когато се окажат несъстоятелни (това рано или късно се случва) е благословия своевременно да видим заблудата си и да се отърсим от нея. Има истина и човек може да я опознае. Аз не си избирам теории. Изграждам си собствен светоглед, а различните теории само ми помагат за това. Някои възгледи могат да се окажат несъстоятелни, но да се допуска това за всички възгледи е абсурдно. Наистина старите възгледи търпят разширение, но това не ги прави несъстоятелни. Ти май от всичко прочетено от Учителя си запомнила няколко фрази, които са ти удобни, защото се връзват със светогледа ти. А написаното от тебе би могло да е висше, ако не беше пречупено през заблудите на нисшето ти аз. Съобщих за експериментални резултати. Е, нямам сертификат от оторизирана фирма ... Всъщност имам, но ти не го признаваш, казваш, няма такова нещо. Когато попитали, Лаплас, къде в неговата представа за света е мястото на Бога, той отговорил, че не вижда необходимост от такава хипотеза. Добре, нека допуснем, че човек всичко на всичко не подозира колко е висш.Къде има място за "хипотезата" Иисус Христос? И за неговото учение? Или това е една история, която се е случила преди 2000 г.? И най- много да я честваме 10-на пъти в годината? Христос си е съвсем на мястото, а най-сигурният начин да го „убиеш“ е като поставиш непреодолима пропаст между Него и човека. Всичко съществуващо или е било, или е, или ще бъде човек в някой от безбройните космически цикли. Христос не прави изключение. Той е достижим и като индивидуалност изпълняваща определена роля в духовното развитие на хората, и като принцип съществуваш във всеки отделен човек, на който въпросната индивидуалност е израз.

Ускорението е резултат от завършването не стария космически цикъл. Не бих казал, че има духовна революция. Просто до Земята достигат нови енергии, които носят със себе си и нови възможности, но кой как ще ги използва се определя индивидуално. Според мене няма нарастване на духовността. Хората може и да се интересуват от невидимото, от окултното, но липсва желанието да се положат сериозни усилия за духовен растеж. Хората се стремят към духовното само дотолкова, доколкото им е удобно и интересно, и само в редки случаи повече.

Мисля, че любовта си отива, когато допуснем тя да бъде заменена от спомените за любовта. Но спомените не бива да засенчват действителността – в тях липсва свобода.

Свободата често се изобразява като летяща птица. Защо? Според мен, защото това ни напомня за възможностите, които още не сме развили и дори за възможностите, което не можем да се представим. Свободата е израз на нашите възможности. И ако бъдещето е изпълнено с неограничени възможности, не е ли то изпълнено и със свобода?

Това не го ли повтори вече стотина пъти? Омръзна ми да ти отговарям. Вместо това прочети пак мненията от темата.

Да, но различаването на потребностите от навиците никак не е лесно. Много често това, което приемаме за потребност е просто навик. Хората през живота си изграждат определени вкусове и ако имат избор, предпочитат един вид храна пред друга. Физическото тяло обаче е преди всичко инструмент на духа. И дали потребностите на тялото и потребностите на духа се покриват напълно? Духът има нужда от здраво тяло, но също и материята, която го изгражда трябва да бъде с високо качество, за да може духът да се прови по-пълно чрез нея. Материята на физическото тяло влияе и върху мислите, и върху усещанията, и върху желанията, а това са се неща, чрез които духът се проявява.

Всичко, което правим има някаква цел. Нужно е да се намери точния баланс и съгласуваност между индивидуалните и общите цели. Индивидуалните цели не бива да бъдат поставяни на първо място. Цялото е преди всичко. Така, както аз разбирам темата, се има в предвид не самите цели, а мотивацията. Или с други думи: ако човек прави нещо, то това да бъде защото така счита за правилно, а не защото ще получи кармична награда за добрите си дела. Всъщност пак правим въпросното нещо заради резултатите, но не сме обвързани с тези резулати. Например, ако нося тухли, то е за да построя къща – това е резултат. В това няма нищо лошо. Не там е проблемът. Въпросът е в мотивацията. Ако целта ми е да построя къщата за нуждаещо се семейство, в това също няма нищо лошо. Проблемът е ако го направя не заради самото семейство, а заради очакването да получа нещо в замяна на действията си в бъдеще. Цели не може да нямаме, но въпросът е в самите цели.

Не бих казал, че тази втора част сама по себе си има индивидуалност. По-скоро тя е една, обща за всичко съществуващо. Тази част е самият Създател (използвам думата, въпреки че не я намирам за точна). Тя е безкрайността, абсолюта, съвършенството, потенциала, който индивидуалността може да разгърне съзнателно в живота си. Не бих я нарекъл неактивна. С това абсолютно не съм съгласен. Подобни илюзии, които описваш не съществуват на нивото на висшия аз. Първо не ми е ясно защо разглеждаш нещата от гледна точка свързване с висшия аз. Човек е висшия аз. Няма свързване, а отърсване от един изграждан в течение на дълги години навик да се отъждествяваме с това, което не сме (желанията си, мислите си, зависимостите си и др.) с външното, с това, което сме в състояние да възприемем в момента. Именно разбирането за висшия свят ти дава възможност да разбереш, че в основата на всичко живо има една безкрайност, която да опознаваш и че всъщност никога няма да успееш да опознаеш тази безкрайност изцяло (и това е най-прекрасното от всичко, защото осъзнаваш вечността и необятността на пътя пред себе си). „Знам много“ и „знам малко“ са относителни възгледи. Истински знаещият не си прави илюзията, че може да обхване безкрайността. Няма нужда да оценяваме това, което знаем. Това с нищо не би увеличило самото знание. Нека не приписваме на висшия аз илюзии, които дори и за средния човек са преодолими.

Ако трябва да определя разбирането си за свободата възможжно най-кратко, бих казал: Знанието е свобода. Мисля, че знанието е най-ярко свързано с понятието свобода. Свободата е следствие от знанието. Само знаещият може да бъде свободен. Само знаещият може действително да избира, осъзнавайки последствията от избора си. От самите последствия никой не може да избяга. И за какво трябва да правим каквото и да е, ако не заради последствията? Знанието е светлина и лекота, докато невежеството е мрак и тежест. За съжаление хората често бъркат незнанието и знанието. Илюзиите и самозаблудите, които често приемаме за знание всъщност са плод на незнанието, а всички знаем, че няма нищо по-заробващо от тях. Друга съпоставка, която мога да направя за свободата е: въздух. Човек не може без въздуха, но го осъзнава едва когато той недостига. Когато задушаващ се човек поеме глътка въздух, той най-добре може да усети свободата. Уж сме зависими от въздуха, пък... Всъщност, може ли да се каже, че сме зависими от свободата?