Станимир

Диана, а какво ще кажеш ако просветленият служи за равновесие на другите с повече тъмнина? Да, по принцип е възможно; и без друго всички не само сме свързани, ами сме като скачени съдове направо. Обаче това значи ли, че просветления следва да е заобиколен с такива, с повече тъмнина? Тези с повече тъмнина обикновено си взаимодействат с просветления чрез посредници, а самите те предпочитат да останат скрити. Светлината унищожава тъмнината и това се знае много добре. Светлината обаче трябва да свети силно и непоколебимо. Но аз тук под хора с тъмнина разбирам съзнателно служещите на злото. Невежите не са зли, просто светлината им е малко и ако противодействат, то е поради заблуда от невежество, а не с разбиране на последствията. Светлината е за да осветява. Разбира се духовната светлина може да бъде приета само съзнателно. Равновесието е пълно хармонизиране на телата с духа в човека. Същото може да се отнесе и в глобален план.

Когато човек деградира, той просто деградира, а не отива към Бог. Самият смисъл на думата „деградация“ е отстъпване, отдалечаване, в случая от Бога.

Роси, това звучи много добре и е донякъде логично, но се чудя възможно ли е? И аз съм мислила по въпроса, но това е все едно махалото да стои не в равновесното си положение, ами непрекъснато (защото казваш "във всеки момент") да е в конкретно (това, което сме нарекли светло) отклонено положение А като се сетя и за препоръката за средния път ... ми идва на ум и друга хипотеза за просветлен - това да е човек, който във всеки момент успява да балансира светлата с тъмната си страни или обратно, както повече ви харесва Т.е двете му страни са дотолкова хармонизирани, че чак се компенсират взаимно, така, че вече няма светла и тъмна, а само една, нито светла, нито тъмна. Иначе нямаше ли да е по-лесно и нормално да нарекат човека просто "светъл" или примерно "осветлен" Светлината и тъмнината са несъвместими. В просветления човек няма мрак. Просветлението е да си изпълнен вътрешно със светлината на Духа. Средният път е съвместяване на началата. Доброто и злото не са начала и не могат да бъдат съвместени. Взаимодействието им не може да породи равновесие.

Какви ли пътища аз не пребродих по земята – къде ли не се скитах, къде не търсих? Преследвах и достигах, после – губех, и все оставах с празнота в душата. --- Сега не искам нищо от света... Единствено желая сили – да мога дирята Ти огнена да следвам! Не ще сломят ме ни вълни, ни бури! Не ща живот във слепота – ръката Ти подадена не ще изпусна! Зная: сърцето ми не ще помръкне в Твоята Светлина и с Тебе заедно ще прекося Безкрая!

Ако се отдалечим от един предмет, можем да видим неговата цялост, която от близко разстояние би ни убягнала. Отминалите събития можем да оценим далеч по-безпристрастно и непредубедено отдалечавайки се от тях във времето. Настоящето можем да оценим само проектирайки го в бъдещето. Как бих оценил своето настояще (действията и мислите си) след пет или десет години? Как моето настояще (постъпките и мислите ми) ще повлияе на бъдещето ми и на това, което ще представлявам аз самия в бъдеще? Едва ли са много хората, които си задават последните два въпроса, когато анализират себе си и настоящето си. Повечето хора разсъждават: „Аз имам еди какви си силни страни и еди какви си недостатъци и навици. “; „Липсва ми увереност“; „Прекалено съм раздразнителен“ и др. под. А настоящето се оценява по последствията и всяка промяна се осъществява заради последствията, т.е. заради бъдещето.

Учителите и най-напредналите ученици се въплъщават когато това е необходимо и където е необходимо. Може да са почти непрекъснато във въплъщение, а може и въобще да не се въплътят в грубо физическо тяло, а да действат в по-фини тела. Колко време ще прекара обикновения човек между две въплътявания зависи от космическия цикъл и от натрупаната карма, която изисква изразходване в по-висшите светове (тук имам предвид най-вече девачан). Затова и относително по-развитите духовно хора се превъплъщават през по-голям период – защото времето, което е необходимо за да се изживеят създадените от тях последствия в девачан е по-дълго. Девачан обаче също е илюзорен свят (или по-скоро състояние) с всичките си красоти и блаженства, и наистина високо-развитите същества (като Учителите) нямат нужда да пребивават там.

Дори и да се осъществява някакъв рамков избор от човека преди да се въплъти, то това няма никакво значение за развитието му. Единствено от значение са реакциите му във всяка една конкретна ситуация (дори и изглеждащата най-незначителна). Дори и да допуснем, че душата избира условията в които ще се въплъти и уроците, които трябва да усвои, това в никакъв случай не отменя свободата на избор във всяка една конкретна ситуация, която свобода всъщност ще определи и бъдещето ни. Каквото и решение да се взема предварително, преди въплъщението, то се отнася само до условията на въплъщението, но не определя конкретното поведение на човека по време на това въплъщение. Кое в крайна сметка е толкова важно в това решение? То само по себе си не определя нищо реално. Времето на живот в илюзията, която сме си избрали ще отмине, а душата може да си остане все същата. Промяната, развитието се извършва в самото превъплъщение, с решенията вземани във всеки един момент от него, а не с някакво предварително договаряне. По същия начин и спомените от миналото сами по себе си нямат никакво значение, а наследството под формата на навици, предразположения, качества и др. (някои от изброените могат както да пречат, така и да подпомогнат развитието ни).

Колкото по-голяма степен на духовно развитие е достигната, толкова по-висока ще е и позицията в йерархията. Също така вероятно се съблюдава някакво съответствие, т.е. духовно родство (сходство).

Всичко във вселената се осъществява чрез някаква форма на посредничество. Когато едното се раздели на две, винаги остава нещо трето, което да ги свърже. Иначе единицата и двойката биха останали завинаги разделени и нямаше да представляват части от едно цяло. За да има Бог душа и съзнание, той трябва да има и индивидуалност. Последното би означавало, че Бог би бил само ограничено проявление на Безпределното, също като човека (проявения човек), с разлика единствено в степента на съвършенство. Но Бог е неограничен, съдържащ всички възможности в себе си, вкл. и тези, които не са проявени във вселената, а непроявеното няма как да бъде осъзнато. От тази гледна точка не може да се говори за завършено съзнание, тъй като няма как крайното съзнание да обхване Безкрайното. Съзнанието винаги е крайно, защото това, което се осъзнава е проявения свят. То има нужда от обекти, които да осъзнава, а обектите винаги са крайни. За завършеност на съзнанието може да се говори само в относителен смисъл. Духът, осъзнаващият, осъзнава това, което е приело обективност чрез формите и материята, т.е. сам себе си, но вече облечен във форма, т.е. ограничен.

Аз лично няма да дам конкретен пример, въпреки че напоследък постоянно се сблъсквам с такива, а вместо това ще изложа някои изводи, до които съм достигнал. Може би мнозина си задават въпроса: как така да се откажем от желанието си, как да приемем възможността, то да не се реализира? Нали именно заради постигането на желаното от нас е цялата тази работа по положителното мислене? Всъщност, не е точно така. Силният стремеж да постигнем нещо всъщност ни прави зависими от това нещо. На изток феноменалния свят се разглежда като илюзорен. Ако ние успеем да осъзнаем тази илюзорност, то и въпросът с готовността да приемем най-лошото възможно развитие на ситуацията ще се окаже лесен за резбиране. Например, повечето хора си поставят ако не като главна, то като високо-приоритетна цел да имат повече пари. Такъв човек, научил за положителното мислене, може да реши да го използва в тази посока. Какво се получава най-често на практика? Този човек става зависим от своето желание, надценява го. Незнаейки, че парите с които човек разполага в дадено въплъщение могат да са (всъщност в повечето случаи са) кармично-определени той започва да недоумява защо положителното му мислене (или това, което той смята за такова) не дава необходимия резултат. Така в действителност човек утежнява своята зависимост и карма, и дори да получи временно пари, то в бъдеще ще изпадне в още по-тежка ситуация. Отказът от желанието да имаш повече от реално-необходимите пари е единственото решение от духовна гледна точка. Тук нещата са доста обвързани със смирението, но няма да се отклонявам в тази посока. Това, което исках да посоча е, че положителното мислене е положително, само когато ни освобождава от зависимостите. Ако го използваме с егоистична цел, то ще даде временни резултати, но те няма да ни направят свободни и задължително ще последва обратен удар. Ами, чрез самонаблюдение. Какви техники? Трябва просто искрено да погледнем на мотивацията, мислите и желанията си. Както вече писах е много важно да не надценяваме важността на материалния свят, да не надценяваме важността на своите желания. Не, че не са важни, но да не ги поставяме преди духовното, както често става на практика. Светът е поле, където събираме опитности, знания, където се учим. Важно е да се научим да различаваме, кога започваме да придаваме по-голяма важност на желанията си, отколкото е необходимо; кога започваме да ставаме зависими от тях. Затова е отказът. Можем да си представим мислено най-лошото възможно развитие на нещата. Как ще ни се отрази? Как бихме реагирали в подобна ситуация? Да приемем тази възможност, без разбира се да се стремим към нея, но да допуснем, че тя може да се случи. Ако мислено отработим този, най-лош вариант, ако подходим към него със смирение и разбиране, той може и да не се случи (мотивацията ни разбира се не трябва да е: аз си представям най-лошия вариант за да го избегна на практика, а: аз си представям най-лошия вариант, защото той е действително възможен) и положителното мислене да даде добър резултат. Пак напомням, че постигането на желания резултат невинаги е кармически възможно, но в този случай пък ще отработим част от натрупаната карма и най-важното ще останем със свободно, независещо от материалните ни желания съзнание.

Митко, защо мислиш, че само негативните преживявания носят кармични задължения? Всъщност изразът „кармични задължения“ ми се струва неподходящ. От гледна точка на закона за кармата, на никого нищо не дължим.

Абсолютният контрол е невъзможен. Не знам защо трябва да коментираме абсолютния контрол. Нека да разсъждаваме по-практически. За абсолютен контрол е необходимо да познаваш абсолютно всичко, цялата безкрайна вселена. Как може да говорим за контрол, когато за по-голямата част от нещата в космоса си нямаме дори най-бегла представа? Но контрол върху това, което е дадено на човека за настоящия еволюционен цикъл е осъществим. Всъщност именно това е целта на развитието – овладяване на енергиите в собствения микрокосмос, сътворяване от хаотичните мисли, желания и чувства на нещо красиво. Често контролът се свързва с ограничаване, със статичност и инертност. Да, статичната система по-лесно се контролира и затова стремейки се към контрол, хората обикновено ограничават това, което се опитват да контролират. Но това не означава, че контролът винаги води до ограничаване. Просто в повечето случаи хората предпочитат нещата да се случват по този начин. По-лесно им е. А същността на живота е в движението. За абсолютния контрол вече си казах мнението. Сега няколко думи и за вселенските закони. Вселенските закони са несътворени, вечни и неизменни. Именно с тях си сътрудничи човекът стремейки се да овладее своя микрокосмос. Именно тях използва в стремежа си да окаже влияние на външния свят. Именно познавайки ги човек има възможност да постигне целите си. Космическите закони са нещо, срещу което никога не можем да се противопоставим, но в същото време са колосална сила, която можем да използваме ако я познаваме. Ние не можем да контролираме космическите закони, но можем да контролираме с тяхна помощ. Да, включително можем и да злоупотребяваме с тях, но тогава разбира се ще си понесем последствията.

Светлината съществува, а мракът е неспособността ни да я възприемем. Слепият чудесно знае какво е мрак, но просто няма с какво да го съпостави. Правилно и грешно са субективни представи, но това в никакъв случай не ги омаловажава. Ако хората нямаха различни представи за правилно и грешно, пък били те несъвършени, то нямаше да има различни индидивуалности. Щом има сетива, чувства, мисли, воля, то неизменно ще има представи за правилно и грешно. Важното е да се отчита позицията от която се прави разграничението между противоположностите.

Нека да наричаме нещата с истинските им имена. Когато в желанието си да мислим положително се стремим да изкореним отрицателните мисли, това вече не е положително мислене. Положително мислене не е и това да чакаме позитивните ни очаквания да се сбъднат. Напротив, част от позитивното мислене е да сме готови да приемем дори и най-тежките възможни последствия и въпреки това да продължаваме да вярваме в постигането на желания резултат. При положителното мислене може би най-същественото условие е да не сме зависими психически от това дали ще постигнем желаното или не. Желаем нещо, но трябва да сме готови да пожертваме желанието си (не знам как да го обясня по друг начин).

Вътрешният контрол не бива да се отъждествява с потискането. Да, често в опита си да контролираме своите мисли и желания се получава потискане и движещият мотив е страхът. Твърдя обаче, че ние можем да контролираме своя вътрешен микрокосмос, без при това да потискаме каквото и да било. За контрола не е нужно насилие. Това, което е необходимо е познаване на естествения ред на нещата, познаване на Божествените закони. Подобни въпроси говорят за психическа лабилност. Ако човек си задава подобни въпроси, значи той е много далеч от осъществяването на вътрешен контрол, за който равновесието е задължително условие. Силните и неправилно насочени желания винаги пречат. При истинския вътрешен контрол, човек няма да обърне никакво внимание ако подобни въпроси изплуват в съзнанието му. Че какво контролираме, ако допускаме подобни въпроси да ни разстроят? Да, това, което е в тесни рамки се контролира по-лесно. Това е само частичен контрол. Но защо трябва да ограничаваме контрола си до точно определени мисли, чувства и ситуации? Това, което действително пречи в този случай, е силното желание да осъществим контрол. Има преходни, има и непреходни неща. В едните определено може да се намери сигурност. Това, което е неизменно, трябва да поставим за основа. Контролът се извършва именно с отличаване на преходното от непреходното в живота.

Приятели, благодаря ви за милите пожелания! Щастлив съм, че имам приятели като вас!

Това, което можем да осъществим е контрол над себе си – мисли, действия, желания, отношение към и разбиране за света, стремежи и цели. Това ще ни даде възможност за правилно взаимодействие и с външното обкръжение. Върху събитията няма как да имаме пълен контрол, тъй като те се формират от множество (да не кажа всички) хора, а не само от нас. Можем да имаме относително добър контрол, но по-важното всъщност е не самия контрол върху външните събития, а да не позволяваме те да нарушат вътрешното ни равновесие, т.е. контрола над себе си.

СТРАХОВЕ Извисяваха се дъбовете. Червенееха се стройните борове. Под тях в тревясалите хълмчета тлееха стари кости. Жълтееха се, блестяха цветя. В долчинката се зеленееше трева. Слънцето залезе. На поляната излезе жеравът и се провикна: – Пази се, пази се! – и се скри зад горичката. Отгоре се обади гарванът: – Край, край. Дроздът пищеше от трепетликата: – Страшно, страшно. А авлигата подсвирна: – Клетият, клетият. От върха се подаде скорецът, съжали: – Затри се добрият човек, затри се. И кълвачът потвърди: – Нека, нека. Свраката издърдори: – Ще ида да разкажа, ще ида да разкажа. Дори червенушката изписука: – Лошо, лошо. И всичко това наистина ставаше. От земята, от дърветата и от небето свиркаха, грачеха, съскаха. А край Дивия камък отвъд Мечото дере се беше заселил незнаен старец. Седеше си старецът и ловеше птици с хитри капанчета. И с много труд учеше птиците всяка на определена дума. Пращаше незнайният старец птиците из гората, всяка с нейната си дума. И пребледняваха пътниците, и се стряскаха, когато чуваха страшните птичи думи. А старецът се усмихваше. И ходеше старецът из гората, отиваше до реката, отиваше до тревните полянки. Слушаше старецът птиците и не се плашеше от техните думи. Само той знаеше, че те нищо друга не знаят и не могат да кажат. Н. Рьорих

Не, трябва също и да изпиташ вътрешно удовлетворение от това, че на нуждаещия се е оказана помощ. Ако не изпиташ такова удовлетворение, значи мотивите ти не са били чисти – или си очаквал награда (материална или „духовна“) или нещо друго. И тука е много важно да сме доволни не защото ние сме оказали помощта, а защото помощта е оказана. Важен е положителния резултат, а не това, че той е постигнат благодарение на нашата помощ. Май стана доста оплетено За да бъдем човечни всъщност е достатъчно да не лъжем – нито другите, нито себе си. Така звучи по-просто.

Вече веднъж мисля, че писах в темата, че страданието е изцяло субективно усещане. Много често обаче (вкл. в беседите на Учителя) страданието се смесва с трудностите, тежките ситуации, с препятствията. Страданието обаче е нашето отношение към тези неща, а не самите неща. И ако трудностите и изпитанията могат да спомогнат за възвисяването ни, то е не заради самите тях, а заради нашето отношение към тях. Строго погледнато страданието е винаги нежелано. Трудностите и препятствията са за да израстваме и да се каляваме чрез тях, а не за да страдаме.

Мисъл за деня – 11 септември Казано е в Писанието: „Благословени са краката на оня, който проповядва.” Само оня може да проповядва, който раздава Божиите блага, без да задържа нещо за себе си. Единственото благо за него е благоволението на Бога. Той се радва, че изпълнява Божията воля, както трябва. Любов и приравняване Молитвен наряд за всеки ден: Добрата молитва Псалом 91 Псалом 23 Господнята молитва Да се прослави Бог... – формула Молитвен наряд за събота: Бог е любов – песен Малката молитва Псалом 25

Е, Учителя едва ли си е поставял за цел точност в цитатите. Както вече бе споменато, съществен е преди всичко смисъла, посланието, което е искал да предаде чрез думите си, а не незначителните подробности и детайли.

Ами, ако не бяха изскочили навън, просто нищо нямаше да се случи . Остава единственото съвпадение (случайно или не), че сте се прибрали в същия този момент. Интересно, дали кучетата не са предусетили и това, че се прибирате

Кучетата със сигурност са усетили малкото куче доста преди да се приближи към входната врата.

При две от събитията мисля, че е по-разумно да се допусне причинно-следствена връзка, отколкото съвпадение. Според мен, именно минаващото момиче и по-точно кученцето е предизвикало поведението на двете кучета в двора. Ако момичето с кученцето не бе минавало по улицата, най-вероятно двете кучета нямаше да използват отворената врата за да се втурнат навън. Какво би станало, ако не се бяхте прибрали точно в този момент е трудно да се предположи, но все пак братовчед ти е бил там, нали? Не е ли можел той също да укроти двете кучета?