Станимир

Снощи попаднах на нещо, което чудесно допълва написаното от мен вчера и ме насочи в една посока, за която не се бях замислял. Това е въпроса за смяната на епохите. Отново имаме действието на същия закон, който вече засегнах. Смяната на епохите всъщност представлява промяна в космичните излъчвания на които е подложена Земята. И никак не е случайно, че такива смени винаги са съпътствани с най-мрачните периоди за човешката психика. Кали юга винаги е предвестник на Сатя юга. Масовото съзнание на хората по всякакъв начин се бунтува срещу приемането на новото и се държи за старото. Действието на закона може да се види навсякъде около нас. Новите енергии достигащи Земята активират цялото зло на планетата, защото само така то може да бъде изцяло преодоляно. Докато е неизявено, скрито от погледите ни, това е невъзможно. Хубаво е да се замислим над темата от гледна точка на възприемане на новите енергии достигащи планетата ни. Времето, в което живеем, изисква това.

Ако разгледаме и случаите, когато човек не желае да получи нещо от гордост, и случаите, когато не желае да получи от липса на доверие или самочувствие, можем да откроим два фактора, които влияят: 1) липса на желание за получаване; 2) вътрешно притеснение, което превъзхожда и потиска желанието за получаване. Аз съм против получаването на неща, които не желаем да получим и не можем да приложим. Това е един излишен товар. Единствено уважението към даващия може да ме накара да взема такова нещо, но не винаги. Колкото до втория случай, там наистина трябва да се преодолеят навиците на психиката и да се отстранят предразсъдъците и прекомерните задръжки, изградени в нея. Това важи и при гордостта, и в останалите случаи. Как да стане това е въпрос за подфорум Психология и там мисля, че тези въпроси вече са застъпени.

Знанието е нужно за да го приложиш. Ето, ти сам поставяш знанието преди опитността и съвсем правилно. Опитността затвърждава знанието. От нещо получено отвън го превръща в наше знание – изживяно и изпитано. Какво е опитността, ако го няма знанието, което да бъде изпитано? Тук е нужно съвместяване на знанието, опитността и вярата, а не степенуване на по-важно и по-маловажно. Ако вземем едно твърдение, това, дали сме го приложили или не, по никакъв начин не влияе на истинността му. Прилагането е важно за нашето по-дълбоко разбиране и по-пълно усвояване на твърдението, което иначе е невъзможно, но твърдението ще си остане също толкова истинно (или неистинно), както преди да го приложим. Понеже темата е за вярата, нека да я намесим и нея. Вярата е екстраполация на това, което знаем, по отношение на това, което не знаем. Познавайки законите на съществуването това е възможно. Познавайки законите на съществуването е възможно да постигнем резултати, за които силите ни са недостатъчни. Възможно е да реализираме целите си без да сме запознати с конкретните пътища за реализирането им. Просто е необходимо да познаваме закона, да вярваме в неизменността му и да действаме в съгласие с него. Опитът също е важен защото всеки следващ път нещата стават все по-лесно и по-лесно. Опитът затвърждава в нас и знанието, и вярата.

Не, че висшия дух целенасочено подтиква грубото и материалното в човека, но последното се въздига срещу висшето и се проявява в максимален размер. Христос са го разпънали на кръст, нали така. После разпъналите го може да са се разкайвали, но в момента, когато висшето се е проявявало чрез него, те неистово са му се противопоставяли. Духовната аура енергизира всичко с което влезе в съприкосновение. Принципът е обаче много по-широко валиден. Направи опит да утвърдиш едно положително качество в себе си и веднага ще забележиш как съответстващото му негативно качество също ще се устреми към проявление в степен отговаряща на силата с която подхранваш положителното качество. Това всъщност спомага за действителното утвърждаване на положителното качество и освобождаване от отрицателното. Последното по всякакъв начин ще се стреми да запази мястото си в съзнанието ти. Така и в хора, които са привикнали да мислят за и отдават предпочитание на материалното, съприкосновението с висшите енергии на аурата на една духовна същност ще предизвика яростна реакция от страна на материалната им природа. Висшето, духовното в тези хора също ще бъде стимулирано, но кое ще прояви съответния човек като действие и като емоционална реакция зависи от конкретния случай. Ако висшето надделее – ще се прояви то, ако ли не – ще се прояви нисшето. Освен това трябва да се има в предвид моментността на едно такова пробуждане на енергиите. Много хора са добри и духовни в присъствието на Учителя, но далеч от него се връщат към обичайното си състояние. Това, което е човек обаче, той трябва да бъде както в присъствието на Учителя, така и далеч от него. Когато четем произведенията на някоя духовна личност, нещата са същите, защото ние отново влизаме в съприкосновение с аурата му. Разбира се в този случай хората с нехармониращи на учението елементи в състава си въобще няма да започнат да четат, бързо ще се откажат или ще затвърдят отрицателното си отношение. Не всички са харесвали П. Дънов примерно и не всички възприемат беседите му като духовна ценност. За мнозина се струват елементарни, повърхностни, общи приказки. Нима излъчването му не е достатъчно силно за да пробуди такива спящи хора? Достатъчно силно е, но законът може да се прояви и по друг начин и това зависи от самия възприемащ. Тези, които реагират положително на едно такова духовно въздействие от своя страна е необходимо да задържат високото състояние и да го проявяват не само когато са в близост до Учителя (например когато четат трудовете му), но при всякакви обстоятелства. Ако техният дух гори със собствения си огън, това ще е възможно, но ако вътрешният им пламък е слаб и бива усилван само в съприкосновение с излъчването на Учителя, далеч от него духовността на такива хора ще помръква. Те няма да могат да задържат това, което им се дава.

Първо искам да започна това, че кавалерството няма нищо общо с половете. Кавалер трябва да бъде както мъжът, така и жената. Същото важи и за благородството. Всъщност двете мисля, че се припокриват. Да, има кавалерство. Често съм ставал свидетел на такова, но все пак не достатъчно често. Кавалерството не е модно (тук изключвам т.нар „елит“), а тези които биха били кавалери заради самото кавалерство, а не заради модата или заради етикета са малко. Мнозина смятат кавалерството и въобще възпитаните обноски за ограничение, за отнемаща свободата им клишираност, и това е така, в случаите когато те не идват от вътре, а са просто една маска, която си налагаме за пред другите. Истинската култура обаче е свободно изявяване на духа. Тогава учтивото държание е естествено. Тогава например, ако помогнем на някого, бихме го направили не от страх, какво ще кажат другите, ако не го направим, но от чувство за съпричастност и загриженост. Ако трябва да бъда откровен, си мисля, че отминалата мода на кавалерството не е много по-добра от ситуацията в момента. Дори и в миналото малцина са били тези, които са били истински, непресторени кавалери, винаги, при всякакви условия, а не просто пред обществото. Така си мисля. Сега този маскарад не съществува (освен в някои „елитни“ кръгове). Сега е по-голям шансът, кавалерската постъпка, с която се сблъскаме в ежедневието си, да се окаже истинска, а не наложена отвън.

„Защото който има, ще му се даде, и ще му се преумножи, но който няма, и каквото има ще му се отнеме.“ Тук ми се иска да обърна малко повече внимание, на закона за привличането. Привличането се осъществява както на базата на съответствието, така и на базата на противоположностите. Известно е например, че хора със силно духовно излъчване са в състояние да събудят всичко най-добро у една част от хората с които влизат в съприкосновение и в същото време извикват в проявление всичко най-грубо и материално в други. Всъщност, което е преобладаващо, това ще бъде пробудено. Високият дух ще пробуди и двете страни в човека, ще ги стимулира многократно, а коя ще надделее, зависи от самия човек. Знаем, че всички Велики Учители наред с подкрепата на последователите си са срещали и яростна съпротива, т.е. далеч не са пробуждали само най-висшето сред хората. Такова е действието на неотменните закони. Учителят може да е дошъл за благото на всички, но не всички могат да се възползват от това. В някои ще се събуди доброто, в други злото, и това не зависи от Учителя, а от самия получаващ – от неговото съзнание, от свободата на мисълта му. Висшето в човека ще бъде привлечено към излъчванията на Учителя, но низшата природа ще се разбунтува, често до краен предел. И от това, какво е съотношението между двете, т.е. какво човекът притежава като елементи влизащи в състава му – духовни и материални, ще зависи и реакцията му на тези излъчвания и доколко ще е способен да ги възприеме.

„Който има, ще му се даде, и ще му се преумножи“ изразява преди всичко закона за привличането. Иначе, и да се даде на този, който няма, той не може да го усвои. Не, че не може да му се даде, но той няма да успее да го оползотвори правилно. Добре е да си припомним и притчата за талантите. Това, което се даде, трябва да има за какво да се закрепи в човека комуто се дава. Ако говорим за даване и получаване на знание, то всеки може да направи разграничаването между знанието усвоено с разбиране и наизустеното знание. Информацията е една и съща, но в същото време се явява една дълбока невидима разлика. Когато се стигне до приложение в живота обаче, тази разлика ще стане очевидна. Само човека развил в себе си разбиране може от своя страна да даде на място и по предназначение. Наизустилият може да даде информация, но не и знание. За да получим, в нас трябва да има стремеж към това, което искаме да получим. Вътрешният устрем също действа като магнит. „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“, а също и „Бог помага, но в кошара не вкарва“. Тези думи допълват изказаното в предходните мисли. Получаването винаги е съразмерно с това, което сме готови да дадем. Полученото в никакъв случай няма да отмени необходимостта да положим собствени, индивидуални усилия. То ще ни даде материал върху който да приложим нашите усилия и да пожънем съответните плодове, но не и самите плодове наготово. За да получаваме, трябва не само да даваме, но и да знаем как да даваме. Ако разпиляваме притежаваното безразборно и не по предназначение, т.е. нецелесъобразно от гледна точка на едни разумни и положителни резултати, то и магнитната сила в нас ще отслабне. Тогава натрупаното в нас ще намалее или ще се обезцени. Това важи за всичко, дори и на пръв поглед да изглежда примерно, че знанието, което притежаваме, не може да бъде изгубено. То обаче щом се използва нецелесъобразно, губи своята стойност. Ако ние го пилеем, значи не го ценим достатъчно и то за нас ще има точно такава стойност, каквато му придаваме ние самите. За този, комуто даваме знание, то ще има такава стойност, каквато той му придаде според разбиранията си. Това е реално което даваме, а не колкото ние си мислим, че струва знанието. Последната оценка си е за нас и касае начина по който ние можем да приложим знанието, но не и начина по който ще го приложат другите, а ние когато даваме даваме на другия за да го приложи. Ние от своя страна като получаваме, също получаваме за да приложим полученото и стойността му за нас се определя от способността ни ние да го приложим, а не от нещо друго. „И никой не налива ново вино в мехове ветхи... Но трябва да се налива новото вино в мехове нови, и се завардят и двете.“ Тук се имат предвид свободата на нашите мисли и разбирания от предразсъдъци. Новите мехове означават, да се освободим от предразсъдъците си. В противен случай те ще се пренесат и върху новите идеи, които навлизат в съзнанието ни и тези нови идеи ще бъдат сведени до старите. Когато получаваме ние трябва да имаме достатъчно широта, достатъчно празно пространство в себе си, за да можем да вместим полученото. Значи в горния случай се говореше за това, че ние трябва да притежаваме някаква база, някакво начално познание за да можем да получим, а тук се има в предвид, че трябва да сме със свободни от предразсъдъци и закостенели идеи умове. Новите мехове не означават да се откажем от знанията и идеите си, но от старите си знания и идеи. Има знание, което е извън времето и конкретните житейски условия. То е приложимо навсякъде и при всякакви условия. Именно това знание е целта на еволюцията и то трябва грижливо да бъде събирано. То никога не може да остарее. Затова и думите за меховете не се отнасят за това знание, но за него се отнасят думите, че само който има, ще получи, и ще му се преумножи. Казано е за отделянето на сеното от плявата, т.е. това, което може да даде плодове, от това, което не може. Такова отделяне всеки трябва да осъществи със своите идеи и мисли. Но освен, че мисълта трябва да е плодоносна, семенцето трябва да попадне и в плодородна почва. В такава почва трябва да се превърнат човешкото съзнание и ум. В тях трябва да има достатъчно вещества (качества, способности, знания) спомагащи израстването на семенцето, но и да липсват камъните на предразсъдъците.

Съгласен съм напълно с първото твърдение. В същото време да се осланяш на това, в което вярваш, не означава да не разчиташ на себе си. Човек може да разчита на себе си за това, което е в границите на възможностите му, но не и за това, което е извън тези граници. Вярата и знанието си вървят ръка за ръка. Но тук разбира се не става въпрос за сляпата вяра. Нека разгледаме доверието, което не е точно вяра, но в известна степен е подобно на нея. Ако се доверя на някого, то обикновено ще се доверя на човек, когото познавам, когото съм изпитал. Не че няма възможност този човек да не оправдае доверието ми, но той не е непознат за мене. Аз съм преценил възможностите му и на тази база му гласувам доверие или не. Тук присъства и знанието за човека на когото се доверяваме, и собствените умствени възможности при преценката на това дали човека е подходящ за гласуваното доверие (защото само неговото желание може да не е достатъчно, а да са необходими определени качества на които да отговаря), и собствената ни воля, избирайки човека на когото да се доверим. С второто твърдение също съм съгласен, но само при условие, че не се изолираме от възможността за сътрудничество. Нито едно сътрудничество не е възможно без доверие, а духовното сътрудничество – без доверие и вяра.

„Защото който има, ще му се даде, и ще му се преумножи, но който няма, и каквото има ще му се отнеме.“ (Матей 13:12) Сигурно повечето са чували или чели тези думи от Библията. В тях се съдържа много, но като че ли не им обръщаме нужното внимание. Може би причината е, че на пръв поглед за мнозина те биха могли да се сторят дори и несправедливи. Но така ли е наистина? Какво е посланието им? Как можем да примирим това послание с думите: „И никой не налива ново вино в мехове ветхи... Но трябва да се налива новото вино в мехове нови, и се завардят и двете.“ (Лука 5:37–38)? Какво ни е необходимо и кое пречи на получаването?

Когато разглеждаме човешкото недоволство и оплаквания, ние първо ще забележим, че те представляват едно отрицателно състояние на психиката. Липсва вътрешна хармония, липсва спокойствие, липсва лекота на съзнанието, липсва свобода на мисълта. Това, от което се оплаква човек, т.е. отрицателното (според преценката му) заема прекалено голяма част от неговото съзнание и фактически не остава много място за нещо друго. Действителността, колкото и неприятна да ни е, е факт. „Ако имах пари, щях да отделям повече време за духовното си развитие, но сега трябва да печеля за прехрана и не ми остава почти никакво време за друго“ и др. под. са бягство от действителността. А действителността е отправната ни точка за всяка промяна. Ние не можем да имаме друга стартова позиция освен действителността. Ако искаме да постигнем и променим нещо, трябва да започнем от действителността, а не от някакво въображаемо „ако“. За да осъществим мечтите си, трябва да започнем от действителността. Дори и птицата не може да полети, без да използва земята за опора от която да се оттласне. Такава опора трябва да бъде за човека и действителността. Оплакванията са едно оправдание. Ако сме привързани прекалено много към дадено наше желание, то и невъзможността да го реализираме ще доведе до недоволство и страдание. Ние ще се оплакваме, но истинската причина за нашето страдание няма да е в лошите външни условия, а в нашата зависимост от желанието ни. Щом се освободим от тази зависимост и страданията ще отминат, и оплакванията ни ще спрат. В колкото и лоши условия да е поставен човек (обикновено кармически определени от самия него), винаги има път нагоре. Нещо повече: за мъдрия човек, трудните условия са благословение, защото те са неблагоприятни само за този, който не знае как да ги използва. Към лесния и безгрижен живот е лесно да се привържеш и в крайна сметка да изгубиш свободата си. Човек примерно може да се привърже към прекомерното хранене, но после ще дойде и болестта, първо като следствие и второ като възможност да се освободи от желанието си. Или пък в следващия живот въпросният човек може да няма финансовата възможност често да си угажда. Може да си повтаря: „Ако бях здрав как щях да си похапна, но лекарят не ми разрешава“ или „ако имах пари, как щях да се наям“ и да оплаква тежката си съдба, но това няма да доведе до прекратяване на страданията му, а само освобождаването от самото желание, което е възможно при всякакви условия,. Даже е по-лесноосъществимо в тежките условия, когато нямаме възможност да удовлетворяваме желанието си. Значи, много важно е да открием същинската причина за недоволството си. Тъй като чувството за недоволство е изцяло субективно (това се доказва от факта, че двама човека могат да възприемат по коренно различен начин едно и също събитие, като първия изпита недоволство, а втория – доволство), то и решението е в самите нас и не зависи от никакви външни условия. Оплакванията и недоволството е една автоматична реакция от наша страна към външните условия; един навик. В недоволството и оплакванията липсва свобода на съзнанието. То е привързано към обекта провокиращ недоволство. Казвам „провокиращ“, защото причината не е в обектна, а в самите нас. Независимото съзнание, свободната от предразсъдъци мисъл може да приеме действителността такава каквато е и да я използва като отправна точка за реализиране на стремежите си.

Ако човек не познава Бога, как може божественото съзнание и воля да се изявяват чрез него. Как може да различи, кое е от Бога и кое само си мислим, че е от Бога ? Смирението е необходимо да бъде съпроводено със знание и с разбиране. Да, материалното трябва да се подчини на духовното, но ако не можем да различим едното от другото, как ще го осъществим? Как ще утвърдим водещата роля на божествената воля, ако не умеем да различаваме божественото? Любовта е избор, смирението е избор, служенето е избор – осъзнат, осветен с вътрешната светлина на разбирането. Ако липсва разбиране, не може да има нито любов, нито смирение, нито служене.

Още по-добре би било ако сложиш линк към книгата в темата „Интересни книги“ и всеки който желае да си я прочете цялата . Щото иначе да се цитират по цели беседи... Помисли и за нас модераторите де. От вчера заради тебе трябваше да прочета четири беседи. Да не смяташ и останалите беседи от книжката да ги публикуваш? Нямам нищо против М. Иванов, ама ако всеки започне да пуска директно беседите, вместо просто да оставя линк за четене или за сваляне...

Всеки може. Има методи, които водят до развиването на всякакви, най-разнообразни възможности. Но хората не могат да владеят и това, което имат. Какъв е смисъла тогава от още товар? Защо да се дават нови възможности, като и старите не са овладени? Очевидно е, че вредата ще е много повече от ползата. Малко ли играчки си имат хората; малко ли са нещата към които са се привързали до степен на зависимост, че да им се предоставят още? Все пак еволюцията е в освобождението на съзнанието от оковите на материалните неща и в овладяването им, а не в подсилването на последните. Затова ясновидските способности се развиват от учениците единствено след пълното овладяване на трите нисши тела на проявление: физическо, емоционално и умствено.Развиването им преди това е едно отклоняване от съществените задачи стоящи пред човека в полза на такива без реална духовна стойност.

Не мен а мисловните ми представи чрез които съм се обвързал със света. „Мен не трябва да ме има“ само доколкото се самоотъждествявам с тези си представи. Мислех да пиша и още, но ми е трудно да формулирам мисълта си. Може би друг път.

Значи проблемът е изцяло в мене. Ти няма какво да променяш в себе си, а само аз. (Щом смяташ, че сегашното ти аз може да бъде в хармония с моето бъдещо аз, това е единствения възможен извод). Ти само заради мен ли пишеш? На никой от участниците във форума ли не му е дошло времето да ги разбере? Защо пишеш тогава, а не оставиш Бог да ме удостои (когато сметне за необходимо разбира се) с разбиране за истината? С две думи ми кажваш: Пишеш глупости! Но в същото време не искаш да ми кажеш защо смяташ така. Леле, това ако не е високомерие, кое би било? Не знам. Ако аргументираното представяне на позиция е излагане за някого, то определено се излагам. Тук имам в предвид предходните си постове, а не този, в който очевидно се заяждам (но отново аргументирано).

Не, но те все пак са силни, нали? Не са като сухите листа, които най-лекият повей на вятъра откъсва от дървото. Ненапразно попитах: от силни или от слаби служители има нужда Бог? Но някои предпочетоха да заменят сътрудничеството и отношението между листата и дървото с Белчо и Сивушка. Не събитията определят посоката на живота на човека, а отношението му към тях. Човек прави събитието част от своя живот с отношението си към него. Това определя последствията. Това определя и доколко опитът, урокът е усвоен. Събитието само по себе си не е нищо извън стойността, която ние му придаваме.

Не получих отговори на някои от въпросите си. Но аз и не държа на тях. Обосновах всяко едно от твърденията си, но това изглежда няма никакво значение. Последното нещо от което се нуждая е съгласието ти или съгласието на който и да е от четящите във форума (нищо лично към никого, уважавам всеки един потребител, но одобрение просто не ми е нужно).

Където има две само там може да се проявят хармонията и любовта. В единицата не може да се прояви нито едното, нито другото. Смирението е увереността във формулата: каквото посееш, това ще пожънеш. Без вяра в космическото равновесие и справедливост, човек не може да бъде смирен. А вярата е Познание. Човек трябва да е силен, за да сее нашироко. Не да е най-силния, но да е силен. Това по никакъв начин не противоречи на смирението. Смирението е в знанието, че вложените от него сили ще дадат съответстващ им резултат – нито по-голям, нито по-малък, а съответстващ им.

Всеки според силите и желанието си. Но и нищо не се постига даром, т.е. наготово. Защо въобще задаваш този въпрос – нали споменах за съразмерността?

Поставяне под контрол на личното – да, но не и отхвърляне. Всяко нещо е ценно на мястото си. Заключението, че моята човешка сила е единствено в силата на смирението намирам за твърде крайно и погрешно. Смирението е чувство за съизмеримост между своите сили и силите на Бог или на Учителя, но в никакъв случай не е отричане на собствените сили и възможности. Има ли нещо по-важно от нотата в музикалното произведение? Нека не изпадаме от едната крайност в другата и не подценяваме значението й. Но човекът е и творец. Пак стигаме до съизмеримостта. Няма действие на човека, което да не дава резултат. От това не можем да избягаме, колкото и да ни се иска да сме нечий чужд проводник. Ние носим отговорност за действията си – ние и никой друг, без значение дали си мислим, че Бог се проявява в нас или всичко правим сами. Смирението няма нищо общо с това да се отричаш от действията си, а означава както да не ги надценяваш, така и да не ги подценяваш. Двете крайности са еднакво пагубни. Явно твоят Бог е най-несправедливото същество, което може да съществува. Помисли малко: значи от една страна „Твоята сила, човешката сила - е единствено в силата на смирението“, а от друга „Ще се смириш - КОГАТО БОГ ТИ ДАДЕ СИЛАТА ЗА ТОВА... “. Значи излиза, че не разполагаме дори и с единствената сила с която разполагаме, тъй като Бог трябва да ни я даде (по някаква непонятна никому преценка). Е ако способността ни за смирение зависи от Бога, то тогава защо трябва да правим опити да се смиряваме? И в крайна сметка кое е това, което зависи от нас? С това съм съгласен. Въпреки че очевидно моя Бог и твоя са различни. Да, но това се отнася за човека облечен в материално тяло. Да, когато обедини своите сили със силите на Бог, когато двете действат в една посока. Дава се на тези, които имат, а на останалите им се отнема и малкото с което разполагат – много важен и оставащ неразбран принцип. Също: за да получим, трябва и да дадем. Какво ще даде слабият? Смирението е да насочиш усилията си не за своите лични интереси, а за благото на цялото, на хората. Как можеш да насочиш нещо, с което не разполагаш?

Моля да бъде простен егоизмът ми, но все пак предпочитам да бъда свидетел на едно ново въплъщение на Христос на земята, вместо да се преструвам на притеснен относно това дали хората ще го предадат и разпънат на кръст или не. Хората да правят каквото си искат. Хубавото е, че на Христос изобщо не му пука за опасенията на преждеписалите. Нищо лично към никого но питам: вие искате ли Христос да се въплъти отново на земята или не? Оставете хората. Вие искате ли и какво бихте направили; какво бихте почувствали?

Дори и да приемем, че никой не може да служи, без да се изяви като служещ, пак може да се направи едно разграничение в мотивацията. Служенето може да е изява, но не е задължително в служещия да има желание за изява, още повече ако служещият се е отрекъл от личните си стремежи и желания. Мотивацията е в резултата, но не в това, че служещият служейки постига или спомага за постигането на този резултат. Ако някой друг направи това вместо служещия, за последния е без значение. Един пример: Някои се дави. Аз имам желание да скоча и да го спася и да предположим, че плувам достатъчно добре за да успея. Но някой друг ме изпреварва и спасява удавника вместо мене. Ако аз имам желание за самоизява при всички случаи бих съжалил, че не съм успял аз първи да скоча и да спася удавника. Но при желанието за служене, без желание за самоизява, за мене е без значение аз ли ще спася удавника или някой друг. Това разграничение имах предвид в предходното си мнение. Самоизявата не винаги е на преден план. Тя може да се случи и се случва, но не е стимул за извършване на действията.

Пишеш: „желанието за изява, което може да е основано на развити способности при индивидуалиста“. А не може ли да заменим думата „изява“ със „служене“ например? Да вземем примерно Левски. На какво са били основани думите: „Ако спечеля,печеля за цял народ, ако изгубя, губя само себе си“? На желанието за самоизява или на желанието за служене? Че Левски е ярко-изразена индивидуалност, предполагам никой няма да оспори. Нека поговорим и за любовта. Има ли любовта по-ярко физическо проявление от служенето? Нека разгледаме всички хора посветили живота си в служба на човечеството. Няма ли да открием неизменно във всеки един случай силни индивидуалности? Да, те са действали предимно сами, постигали са всичко с неимоверни лични усилия, но никога за самоизява. Напротив, тези силни индивидуалности, често са жертвали всичко, включително и живота си. Какво реално е индивидуалистът? Човек, който върши работата си предимно сам. Но тук от значение е мотивът. Да, може да е самоизява, но може да е и служене. И кой може да съди индивидуалиста, затова че не желае да довери каузата си в случайни ръце и предпочита да действа самостоятелно? Замърсява ли това по някакъв начин мотивацията му?

Бих се почувствал щастлив. Не че и сега не съм, но тогава чувството би било по-пълно. Бих се изпълнил с вяра и надежда. И така знам, че съм на правилното място, но друго е Бог да ти го подскаже с присъствието си. Бих получил вдъхновение. Да, Бог и без да е един от нас е близо до нас, но ценността на живия пример е незаменима.