Станимир

Аз рекох: Богове сте вие; Всички сте синове на Всевишния. [Псалми 82:6] В тази тема бих желал да разгледаме, този сякаш избягван от самите християни въпрос: човекът като Бог – съдържащ в себе си целия неограничен потенциал с който и Бог разполага. Ние често разглеждаме Бог като някакво изключение, като нещо единствено и неповторимо, над и недостижимо от всичко останало. И основният проблем тука не е, че ние поставяме нещо над себе си, а че поставяме ограничение във възможностите си да израстваме приемайки, че съществува нещо недостижимо от нас самите. Но всъщност за човека е достижимо всичко, което може да си представи. Всички ограничения са в самия човек, но по-важното: няма ограничение, което да не може да бъде премахнато от самия него. „Всички сте синове на Всевишния.“ Защо обаче така упорито отказваме да пораснем, а предпочитаме да останем, ако е възможно завинаги, в ролята на пеленачета? За да може татко Бог да ни гледа и да се грижи за нас? Да, може би имаме нужда, но не трябва ли в същото време да започнем да се учим на самостоятелност, да бъдем себе си, да проявяваме собствената си духовност, а не да повтаряме: татко е всесилен – той ще дойде и ще оправи нещата; татко знае всичко – той ще ни каже какво да правим; татко ще напляска лошите и аз пак ще мога спокойно да си играя необезпокояван от тях... Мнозина може би са наясно, какъв е резултатът ако децата разсъждават по този начин, какви израстват в бъдеще. Ние самите обаче често разсъждаваме за Бог именно така. И ако детето не е поне малко самостоятелно, пък дори и това да е съпътствано с известно непослушание, ще може ли то да израсне пълноценен възрастен? А доколко ще е щастлив и като дете? Да, много е приятно когато четем как Всевишния, Всемъдър, Всесилен, Всепрощаващ и Безпогрешен татко Бог ни пази и се грижи за нас и че ще продължи да го прави независимо от постъпките ни, стига да вярваме и разчитаме на него. Но не и ли всъщност всичко това просто носталгия по безгрижния детски живот, само че вече отнесена към нашия духовен живот?

Юда, разглеждан чисто символично, е наистина това, което ни пречи в живота да реализираме Христос в себе си. Но ако позволим Христос да изгуби битката с Юда, то причината не е в Юда, а в нас самите. Всъщност Юда и Сатаната в един момент се оказват тъждествени. И ако смесим символиката с действителността ще трябва да споменем, че първото предателство за което можем да говорим е именно на Сатана и в сравнение с него последствията от действията на Юда са нищожни. Ако отнесем проблема в плоскостта на отделния човек, то той наистина може да се окаже както Юда, така и Христос, предавайки или устремявайки се към божествената си същност.

Всъщност Сатана не иска разрешение от Бог да изкушава Йов. Между Сатана и Бог възниква нещо като спор (това трябва да се разбира символично). В никакъв случай не може да се каже, че Бог позволява на Сатана да изкуши Йов. Още по-малко пък може да се твърди, че Сатана изкушавайки Йов преследва някакви божествени цели, а не своите. Досега в темата се опитвам да прокарам една идея, но явно не успявам: това, че едно действие може да бъде използвано от светлите сили в благотворна посока не означава, че това действие е правилно, т.е. че е добро. Ако от действията на Сатана в притчата за Йов или от действията на Юда резултатът се е оказал положителен причината не е в Юда или в Сатана и е неправилно да се говори за някакво сътрудничество с Христос или с Бог. Та по този начин ние можем да оправдаем абсолютно всяко престъпление и начина на разсъждение на религиозните фанатици взривявайки се в тълпата или на инквизиторите изгарящи хора на кладата има много общо с подобно убеждение, само че доведено до един краен вариант и в резултат на силната религиозна отдаденост някои прегради в човешката психика са свалени. ... Да погледнем играта на шах. Всеки играч се стреми към победата, но това не пречи ходовете на единия играч да бъдат използвани от другия, не защото между двамата играчи има някаква уговорка, а защото играта е динамична.

Идеите са арупа, но всъщност много повече от това, защото арупа могат да бъдат и мислите. Всъщност когато се говори за арупа, това не означава точно без форма, а липсата на конкретна, точно определена или пък видимо статична форма.

Да, съгласен съм, че нашето негативно излъчване осъждайки е съвсем реално и оказва влияние върху хората. Но то е плод на една илюзия. Да, съгласен съм също, че за човека търсещ прошка от някой спрямо който е съгрешил, получаването на тази прошка може да изглежда важно. Но само да изглежда. И за пияницата е важно да се напие и това си има своите последствия, но все пак е резултат от една заблуда, от една неправилна преценка на ценностите. Да търсиш прошка и някой да ти я осигури е една заблуда даваща на човека представата, че е получил нещо, но в действителност всичко е една самоизмама. Всъщност цялата работа с осъждането и прошката прилича на рекет. Хората осъждат някого и после изискват от него разкаяние за да спрат да го осъждат или човекът сам решава да потърси прошка, пак за да спрат да го осъждат. Не, погрешното поведение е необходимо преди всичко да бъде изправено и то не насилствено, а чрез осъзнат стремеж от страна на сгрешилия – това е реалното. Прошката сама по себе си не допринася нищо, а единствено представите на хората, че тя може да им донесе нещо (то разбира се няма духовна стойност и ги прави зависими от нещо нереално).

Всичко това произтича именно от неразбирането на доброто и на злото. Хората смесват своите представи с действителността и се опитват да наложат своите си представи. Няма нищо лошо в това човек да има свое разбиране за доброто и злото, да вярваш в него, да действаш според него, но то трябва да търпи развитие и самия човек да се развива чрез него. Това, че човек смята действията си за добри, не ги прави добри. Пак стигаме до разбирането и преценката на това кое е добро и кое е зло. А злото съществува. Ако не съществуваше щеше да е все едно дали ще поздравя продавача в магазина или ще го убия. Да, в едно далечно бъдеще, независимо от постъпката ми аз ще съм много по-напред в духовното си развитие отколкото съм сега, но това, което ще избера като действие не само, че има значение, но и ще остави една незаличима следа в пространството. Разбира се, че преценката кое е добро и кое е зло (или ако сме по-точни: до каква степен едно нещо е добро и до каква не е) е трудна и предоставя множество възможности за грешка и самозаблуди. Необходим е постоянен стремеж за надрастване на себе си, на способностите си за разбиране, на широтата на погледа ни. Причините за нещастията отдавна е казано, са в човешкото неразбиране. Дори и любовта има нужда от разбиране (дори и това разбиране да не се поддава на конкретно определяне) иначе бихме я усетили като нещо чуждо, далечно и несъвместимо с нас самите.

Ами „спектакъла“ с предателството, които евентуално са организирали на човечеството и в истинността на който спектакъл една огромна част от хората вярват. Ако допуснем, че предателството е замислено и инсценирано, не се ли оказват по този начин всички християни излъгани от Христос? Когато на хората се представя нещо символично във формата на представление, не трябва ли те да бъдат наясно още в момента на представлението, че наблюдават спектакъл. В противен случай вече имаме подвеждане, манипулация, умишлено заблуждаване.

Т.е. Христос е замислил и е подтикнал Юда да му съдейства в една лъжа.

Човек трябва да се стреми към разбиране кое е добро и кое е зло, за да може самия той да избере кое да проявява в живота си.

Хм, странно ... най-голямата заблуда Провокираш ме да потърся една доста голяма тема тук, посветена именно на прошката. И един въпрос - променя ли се миналото? Една от най-големите – да. Миналото не може да се промени. Може да се промени единствено разбирането ни за и отношението ни към него, а по този начин и влиянието (като тип, интензивност и обем), което ни оказва. Разбираш ли, прошката е нищо без осъждането/самоосъждането, а то самото е заблуда. Ние (или Бог) не можем нито да осъдим, нито да накажем някого, т.е. да направим така, че да го настигнат следствия различни от тези, които сам е привлякъл към себе си през живота си. Както споменах променяйки отношението си към постъпките си в миналото и към последствията от тях, можем така да се каже „да изпреварим кармата“, но това не е заличаване на последствията, а просто правилно отношение към тях. Например аз може да съм извършил нещо през изминал живот и да съм причинил тежка вреда на някого, и като резултат в този живот да бъда поставен в условия, които да ми причинят страдание. Но страданието в действителност е изцяло субективно отношение към събитията и аз от своя страна може въобще да не изпитам страдание, а осъзнавайки причината за случващото се да го приема. Миналото е такова, каквото е, неизменно и по отношение на него всякакви прошки и осъждания са абсолютно несъстоятелни. Това е интересен въпрос. Но защо Бог трябва да предпазва Исус от каквото и да било. Че то ако е трябвало да се предпази, Исус е достатъчно силен и сам да се предпази. В миналото мнение споменах за това, че злото оставено да се развива винаги достига до абсурд. Това е част от борбата срещу злото. Това се случва и в настоящето. Злото трябва да бъде проявено изцяло, да излезе наяве, защото силата му е когато е скрито в човека и той не осъзнава съществуването му. Каква полза ако бъде унищожено проявеното зло, а то остане да съществува скрито и неосъзнато в почти всеки човек на земята? Не злото трябва да се прояви в пълната си сила, в целия си абсурд за да може действително да бъде унищожено. Последното не означава, че ние като хора трябва да се стремим да го проявяваме, а просто обяснява защо Бялото Братство, Божествената Йерархия, Йерархията на Светлината, Бог или каквото там всеки си представя оставя злото да съществува на земята. Хората трябва да осъзнаят злото за да се освободят от него. Юда е бил оставен да изяви силите, противодействащи на Христос до краен предел. Това няма как да стане, ако предателството на Юда е било планирано, защото зад него не биха стояли въпросните противодействащи сили, които е трябвало да излязат наяве.

В следващите редове смятам да изложа моето разбиране за това, какво представляват идеите. Разбира се темата е сложна, абстрактна, затова и се засяга рядко, а представите ни свързани с нея са смътни и неясни. Все пак ще направя опит да напиша това, което имам като представа по темата. Идеята е една универсална форма. Като форма тя естествено поставя някакви граници. Все пак когато говорим за форма при идеята, трябва да имаме в предвид, че тази форма е твърде абстрактна. Например когато кажем „маса“ формите, които можем да си представим са безброй много, но все пак има нещо, което предизвиква в нас разбиране за какво става въпрос. Конкретната форма може да е всякаква, маси в света съществуват милиони, но идеята е само една. Всъщност идеята е нещо много повече от това, което можем да кажем за нея. Масата, така, както си е представяме е свързана с конкретните анатомични особености на хората и нуждите им предизвикани от настоящия им социален живот. Тя е форма спомагаща за изпълнението на определени функции, но при други условия тази форма може да няма нищо общо с познатата ни и да е абсолютно непонятна за съвременните ни разбирания. Разбирате, че формата на идеята е твърде далеч от общоприетата представа за форма. Нека разгледаме приятелството. Да, приятелството също е форма, въпреки че хората обикновено не осъзнават това. Всяко конкретно приятелство има форма и идеята за приятелство също има форма, която обхваща всички възможни конкретни проявления (форми) на приятелството. Идеята е един универсален праобраз, архетип на конкретно-съществуващите форми/мисли. Използвам думата „архетип“ с уговорката, че смисъла, който влагам в нея, може да не съвпада със смисъла, който се влага от някои често използващи я психолози (като Юнг примерно), но тя според мен е доста точна. Извън рамките на идеята не може да съществува нищо конкретно. Колкото и различни конкретни проявления да има приятелството (всъщност безброй) те винаги ще са производни на идеята за приятелство. Зад всички тях винаги ще стои една и съща идея. Идеята е вечна. Тя сама по себе си е една възможност, един потенциал. Теоретично е възможно сред хората на земята да никъде да няма двама приятели, но възможността такива да се появят винаги съществува. Може да се унищожат всички маси или столове, но възможността да се направят нови не можа да бъде унищожена, защото те като идея съществуват независимо дори от човешките съзнания и всяко от последните може при определени условия да се свърже с тях и да ги преобразува в конкретни мисловни представи, които да реализира. Тук можем да споменем за идеацията, което не е точно философски термин, а по-скоро нещо свързано с езотериката и представлява възможността човек да се свърже със света на идеите, да ги разбере в известна степени и преобразува в по-конкретни мисли и форми (като казвам по-конкретни това е само относително, спрямо идеите, защото всъщност въпросните мисли в сравнение с обичайното земно мислене може да не са чак толкова конкретни). Идеята е неизменна. Сама по себе си идеята е неизменно. Това, което се изменя е разбирането ни за нея, степента в която можем да я възприемем, но не и самата идея. Както споменах, тя е нещо универсално, предхождащо, обуславящо и включващо в себе си всички конкретни форми свързани с нея. В заключение ще направя едно разграничение: идеите не са егрегори. Егрегорът е следствие от взаимодействието на множество сходни мисли, докато идеята е това, което е в основата на всяка мисъл. Егрегорът е събирателен образ на представите на различни хора по даден въпрос, докато идеята обхваща всички възможности и далеч надхвърля всички представи, които хората могат да имат по този въпрос.

Какво знаеш ти или който и да е друг за истинската историческа личност Юда? Историята би трябвало да се гради на сигурни факти и източници, а такива липсват. Хайде да говорим реално. Освен това темата е във Философия, не в История и е нормално акцентът да е върху Юда като символ. За Юда и любовта не ми се коментира, защото ще навляза в една област, където почти всички четящи ще реагират изключително емоционално... Ами и Христос е говорил и Б. Дуно е говорил (което му е навлякло хиляди отрицатели и му е залепен етикета „противник на семейството“), за тези, които предпочетат семействата си пред Него (Христос). Та и майката на Юда може да е плакала за него, но истинската любов в този момент би плакала за Христос. Да, Юда се е разкаял. Въпросът е не е ли било твърде късно. Както споменах, счупената ваза, дори и да бъде залепена, ще си остане счупена. Колкото до прошката – тя е една от най-големите заблуди на Християнството. Никой никога нищо не може да прости – нито хората, нито Бог. Правилно е да няма обвинения, защото никой не може да съди човека, освен той сам себе си и съвсем естествено, правилно е да няма прошка. Прошката е самозаблуда, че можем да заличим негативните последствия от действията си. Не, можем да създадем нови, положителни, но не и да изтрием старите негативни. Можем да спрем да се осъждаме (или да осъждаме другите), за това, което сме (са) извършили в миналото, но в такъв случай прошката е нещо абсолютно излишно. Последствията обаче ще бъдат налице, независимо от всичко, и това, което човек може да направи е да подходи към тях по правилния начин. Защо се е разкаял Юда? Тук не мога да направя нищо повече от едно предположение. Каква е действителността – не знам. Ако разгледаме предателството по принцип, то предателят рано или късно осъзнава тежестта на стореното. Та нали предателството рефлектира най-вече върху самия предател (засегнах въпроса в едно от предходните си мнения)? Злото, оставено само на себе си, се самоунищожава, достига до безизходна ситуация, достига до абсурд. Както е казано: ако искате да разкриете същността на едно явление, представете си неговото развитие в бъдещето. Та за Юда: избор ли е било разкаянието му, или е стигнал до задънена улица? (тук се открива цяла една нова тема, относно тези два вида разкаяние и доколко вторият вид разкаяние е истинско разкаяние).

Разбира се думата „осъждане“ е неподходяща. Но когато някъде има грешка или слабост, тя трябва да бъде отчетена. Ще повторя последния цитат от предходния ми пост, защото мисля, че някои моменти в него са интересни: „Та казвам: В съвременния християнски свят, днес имаме християнски народи, които се бият. Защо? Ако в един дом се бият братята и сестрите, как ще се оправдае. Не може да се оправдае. Едно от двете: или че бащата и майката не са ги възпитали, както трябва, или че не са родени както трябва. Християнството като влезе, направи една погрешка. Понеже християните възприеха всичките форми на езическия свят и се смеси съдържанието на езическия свят с новото. Старото и новото се смесиха. Развалиха християнството. Християнството като влезе, имаше един предател. Юда внесе лошото в християнството.“ Послушни и непослушни Значи Юда е старото, което не иска да отстъпи своето място. Това е нещо, валидно не само в случая с Юда и Христос, но винаги. Причината за предателството винаги е там. Сега аз лично не съм много съгласен на това разделение езичество-християнство, освен ако не го приемаме единствено като символ. Християнството по времето на Христос може да е изразявало новото, а езическите религии да са съдържали много закостенели елементи, но ако погледнем от гледна точка на настоящето, закостенялостта в последните не е повече отколкото при християнството. Но основната идея тъй или иначе не са самите религии, а сблъсъкът между новото и старото. Това всъщност е борба за оцеляване от страна на последното.

Сигурен ли си? Защото на мен ми трябваха съвсем малко време и усилия да открия това примерно: „Щомъ Истината оттегли проекцията си отъ човѣшката душа, ние имаме единъ типъ като Юда, който върши престѫпления и послѣ отива да се самоубива. Значи имаме два типа въ свѣта: Юда, който търсеше своята слава и мислеше само за себе си; и Христосъ, който търсѣше славата на Онзи, Който Го е проводилъ.“ Който иска славата „Защо християнството не успя? Христос в едно нещо не сполучи: не можа да отучи Юда да краде. И този Юда го има и в съвременното християнство. Христос го знаеше. Днес това, което разяжда християнството, е кражбата. Между 12-тях ученици на Христа, 11-те бяха на място. Само Петър се подхлъзна малко. Христос го обърна. Но Юда не можа да обърне. Христос сега трябва да обърне този Юда. Сега ще дойде Христос да обърне Юда. И ако Юда не се обърне, светът не може да се поправи. Сега не е въпрос за праведните, а е въпрос за Юдите. Вие сте се намерили при една от най-трудните задачи. Какво ще правите с Юда? Аз го виждам навсякъде. За 2000 години той е прогресирал. Във време на Христа този Юда е бил ученик, а сега е станал професор. Аз имам особено схващане за Бога, за обществения строй, за семейството и пр.“ Божествен и човешки порядък „Та казвам: В съвременния християнски свят, днес имаме християнски народи, които се бият. Защо? Ако в един дом се бият братята и сестрите, как ще се оправдае. Не може да се оправдае. Едно от двете: или че бащата и майката не са ги възпитали, както трябва, или че не са родени както трябва. Християнството като влезе, направи една погрешка. Понеже християните възприеха всичките форми на езическия свят и се смеси съдържанието на езическия свят с новото. Старото и новото се смесиха. Развалиха християнството. Християнството като влезе, имаше един предател. Юда внесе лошото в християнството.“ Послушни и непослушни Това са три от първите четири линка, които ми излязоха, но единият вече е цитиран в темата.

Ако се допусне, че човек може да има някаква заслуга жертвайки нещо друго, освен самия себе си, то тогава с приписаните на Исус думи можем да оневиним абсолютно всеки убиец. Да оставим настрана, че Исус говори сякаш става въпрос за някакво състезание, кои ще стигне първи до рая – Юда или останалите апостоли.

Всъщност същността на предателството е в откъсването от водещото начало (Учителя), от най-близкото звено във веригата на Духовната Йерархия. Това е звеното с което сме пряко свързани, от което сме пряко зависими, без значение дали го осъзнаваме или не, както листото е зависимо от клона към който е прикрепено. Предателството неизбежно има жестоки последствия за извършителя не защото той наврежда на някой друг с действията си, а именно защото предателството означава прекъсване на връзката с духовното начало. Както е казано: и да залепиш счупената ваза, тя ще си остане счупена и ще е изгубила стойността си. Да, казват, че някъде в бъдещето за предателя ще се открие нова възможност, но вече при съвсем други условия и връзката няма да е със същото звено в йерархията, защото то ще се е отдалечило твърде много. Разбира се, че предателството така, както е представено в Библията е символ, но това не пречи то наистина да се е случило, за което освен това има немалко свидетелства от заслужаващи доверие (поне според мен) източници.

Сега относно цитатите от Учителя и това дали е необходимо предателството на Юда. Моето мнение е, че предателството на Юда е всичко друго, но не и необходимо за самия него. Нещо повече за самия него то е грешка. То не е било това поведение, което се е изисквало от него за духовното му развитие. Разбира се такава постъпка сама по себе си няма как да окаже влияние на общото духовно развитие на човечеството и на мисията на Христос. Когато началото на нещо е поставено във висшите светове, всички земни събития, дори и тези, които са насочени срещу това нещо, в крайна сметка се обръщат в негова полза. Причината най-общо казано е, че построеното във висшите светове е в пълно съответствие с космичните принципи и закони, и постигането на заложения резултат е неминуемо. Както вече споменах, ако го нямаше Юда, вероятно някой друг щеше да предаде Христос, но и да не го беше направил, това нямаше да промени много. В крайна сметка ако се замислим, това че Христос е бил предаден не е оказало някакво положително влияние на последователите му, не ги е направило повече Християни. Колко са тези, които следват Христос (ако въобще ги следват) защото е бил предаден? Не, хората следват Христос или заради догмите внушени от църквата, или заради индивидуалните духовни качества, които е притежавал. За едните той е кумир, за другите идеал. Това, с което предателството реално спомага за каузата на Христос е, че му осигурява възможността да възкръсне, т.е. да покаже нагледно превъзходството на духа над материята. Ако Христос не е бил предаден, той нямаше да бъде убит и нямаше да възкръсне с което да покаже, че всяко изпитание може да бъде преодоляно в духа и в същност, че дори и самото предателство е безсилно срещу последния и може да бъде използвано от него.

А нима твоето мислене не е мислене? Да, но то е валидно само за мене и може да не е валидно за друг човек. Ако аз съм слаб шахматист, това не означава, че всички хора играят слабо шах и на база на моите умения не можеш да правиш изводи за уменията на един гросмайстор. А ако самата ти си слаб шахматен играч, то тогава нещата стават още по невъзможни.

Темата, поне според подзаглавието, което си задала има за цел да разгледа отношението на интелекта и духовността по принцип. Задай си въпросът, защо изместваш фокуса конкретно върху мене, правиш изводи за моето мислене и т.н. Моето мислене ли разглеждаме, или мисленето по принцип?

Тоест...??? Нищо. Представям една гледна точка за размисъл. Отговори нямам, поне не и достатъчно сигурни за да мога да ги споделя.

Ами, не твърдя, че е от някъде другаде. Пиша за мисълта използвайки мисълта си. Ти пишеш срещу мисълта, отново използвайки мисълта си. Това, което съм написал, съм написал в емоционално спокойствие. За мен, това че изказваш различно мнение от моето не е проблем. Аз от своя страна обаче изказвам нещата така, както ги разбирам.

Сега за предателствата. Предателство може да извърши само близък човек. Врагът никога не може да те предаде. Ако Христос е знаел, че Юда ще го предаде, е нямало да му се довери. Иначе нямаше да можем да говорим за предателство. Какво предателство бихме имали ако предадения го е очаквал. Да, предателството е било неизбежно и Христос е знаел, че ще бъде предаден. Но това, как конкретно се е проявило предателството, дали Христос е знаел това? И защо се е доверил, и дали въобще се е доверил на Юда, ако е знаел?

Никога не съм изключвал възможността човек да се самозаблуждава. Та нали именно тази възможност прави човека свободен?! Ако отречем тази възможност, това означава да приравним човека до машина. В това е смисъла на избора, да избираш между алтернативни решения. Някои могат да се окажат погрешни, но и така човек се учи. Та непогрешими са единствено космическите закони. Това ли искаме да бъдем – слепи природни сили, без свобода, индивидуалност и избор? Ами това е повторение на втория, а не трети вариант. И защо ми вменяваш отъждествяване с ума? Съществуват две възможности. Защо изменяш думите ми? Написах достатъчно ясно: няма нищо проявено освен мисли. Направих намек и за думите на Хермес, че вселената е ментална... Дадох аналогия. Това е предположение, основано на знанията и разбиранията ми. Ако можеш да посочиш алтернативна възможност, ще се радвам да я споделиш. Вместо това обаче ти упорито продължаваш да омаловажаваш ума изопачавайки думите ми и правейки безпочвени заключения. Ще продължа с примера с огледалото. Когато човек застане пред огледалото, инициативата е в самия човек. Той е този, който се оглежда. Духът, безграничното е това, което е инициатор на проявлението. Не мога да разбера защо се опитваш да изкараш едва ли не, че инициативата е в отразения образ. А оглеждането в огледалото в случая не е признак на суета, а е следствие на подтика за себеопознаване. По същия начин човек трябва да се прояви по някакъв начин, за да може да се опознае – чрез думи, чрез мисли, чрез дела. Чрез немислене, човек може да се докосне до неизразимото, но не и да го разбере. Всяка нирвана рано или късно бива прекратена и човек се връща към развитието си, но вече на един по-висок етап от това развитие. „Надхвърлянето“ на мисълта всъщност не е нищо повече от етап в процеса на овладяване на мисълта. Т.е. човек се учи да се свързва с едни и да отхвърля други мисли, да контролира движението им, да ги възприема, да ги насочва, да борави свободно с тях.

Не съм против спомените от миналите животи, но съм против метода, чрез който става това спомняне. Ако човек сам, съзнателно, надхвърляйки влиянието на грубата материя и на личността си успее да „съживи“ тези спомени или издигайки съзнанието си до духовната си триада и разкривайки всичко натрупано в нея, или четейки записите от миналото в акаша, то разбира се няма нищо лошо в това. Когато обаче процеса е механичен и безсъзнателен... Не виждам кое може да гарантира, че човек ще си спомни само това, което му е необходимо. Според мен е по-вероятно да си спомни това, което е просто по-лесно достъпно. Т.е. отпечатъкът е най-ярък. Това от гледна точка на психологията донякъде е добре, защото този ярък отпечатък вероятно ще посочи някакъв проблем в психиката, който човек носи от миналите си животи, но пък от друга страна това, което ще излезе наяве може да се окаже твърде много за моментните възможности на човека. .

Самозаблуждава се мислещият. Мисленето е само инструмент. Ако инструментът е несъвършен, това означава, че и създателят му е несъвършен. Ако инструментът е съвършен, но ако имаме несъвършени резултати, това означава, че боравещият не го е овладял до степен, че да може да се възползва от съвършенството му. Значи имаме два варианта за избор: или умът е потенциално несъвършен инструмент, което означава, че създателят му е несъвършен, или умът е съвършен инструмент, но нашите възможности да го използваме са несъвършени. Като добавка ще напомня, че за да бъде създадено нещо, то трябва да стане от по-висок план от който се намира въпросното нещо, или с други думи това, което създава ума, трябва да надвишава ума. Няма нищо друго проявено освен мисли – с Хермес сме единодушни. Отвъд мислите са мислещият и вечно-наблюдаващият, т.е. истинският човек. Мисля си, че и на двамата без мислите би им било доста скучно, защото мислителят няма да е мислител, а вечно-наблюдаващият няма да има какво да наблюдава. (Това последното разбира се го казвам полунашега.) Човек за да види себе си, т.е. за да се познае външно, има нужда от огледало в което да се огледа. По същият начин и безкрайното има нужда от проявен свят, т.е. един вид ограничено негово копие, в което да добие някаква представа за себе си. Извън този проявен свят това не може да се случи, както човек има нужда от огледало или някаква отразяваща повърхност за да види своята външна форма. Вече обясних за невъзможността ограниченото да отрази безграничното и като резултат от това наличието на вечно развитие. Проявеното е развиващо се отражение на непроявеното. Само по себе си непроявеното е безгранично, съвършено и неизменно и няма нужда от развитие, но проявения свят и съзнанието като резултат от взаимодействието между проявеното и непроявеното се усъвършенстват и нарастват.