Станимир

Разбира се в едно такова събитие може да се търси символизъм, но пък едва ли трябва да си правим изводи за реалните случаи на смърт по време на Бъдни вечер на тази база.

Ами негово право си е. То подобни възмездявания на престъпления не са рядкост. Обаче защо никой не тръгне да възмездява убийството примерно на някой непознат, а винаги се възмездяват престъпления срещу хора, към които даващия възмездие е бил привързан. Можем да си говорим за безпристрастност в човека, който наказва някого за престъплението, което е извършил, но такава е изключително трудно-постижима, и всъщност ако е постигната, то няма да се стигне до нищо повече от това да се направи опит просто да се попречи на престъпника да извърши ново престъпление.

1.Животното като по-съзнателно от растението ще осъзнае в по-голяма степен случващото се. В резултат ще се отделят енергийни еманации на страх и болка. Освен това споменах, че кръвта сама по себе си привлича доста нисзши същности от астрала. Низшите животни и растенията нямат кръв. 2. Животните нямат самосъзнание, т.е. липсва дуалността „аз“ и „не-аз“. При растенията и при животните липсва каквато и да е привързаност към каквото и да било. При тях имаме инстинкти, но не и умствена привързаност. Може би зачатъци на привързаност се проявяват при висшите животни, но пак това не е човешката привързаност. Ако отнемеш малките на едно животно, то след 5 дена няма да има абсолютно никакъв спомен за съществуването им. Дори и в момента на отнемането да изглежда, че животното страда, това, което предизвиква такова усещане, е инстинкт, а не осъзната привързаност. Не след дълго животното ще продължи да съществува все едно отнетите деца никога не ги е имало, докато един човек в подобно положение ще помни случилото се цял живот, че и след това. Та когато става въпрос за дуалността между аза и не-аза, то тя е пряко зависима от наличието на самосъзнание, което е завършека на животинската и началото на човешката еволюция. С други думи при животните, а още по-малко при растенията, за егоистична съзнателност не може да се говори. 3. Вредата за една душа е когато тялото и бъде убито е, че тя губи възможност за развитие за определен период от време. При животното това е основната вреда за душата му.

В самото извинение няма смисъл. В Библията също пише да се иска прошка. Но въпросът е: каква е истинската причина? Казано е да не съдим (вкл. себе си, а искащия прошка се самоосъжда). Но хората са твърде далеч от това. Дори и да знаят, че не трябва да съдят, хората все пак съдят и още дълго ще продължават да съдят. Разбира се по-добре е да осъдиш и да простиш, отколкото да осъдиш и да не простиш. И двете са неправилни, но едното все пак е малко по-добро от другото. Когато говорим за истинско духовност обаче, такава към каквато трябва да се стремим, то самото съдене е недопустимо, а оттам прошката се явява излишна. Разбира се, ако някой ми поиска прошка, ще му кажа, че му прощавам, но ще се опитам да му обясня, че всъщност от моята прошка нищо не зависи и единствено в ръцете на сгрешилия е възможността да не повтаря грешката си. А последствията никой не може да предотврати, а само да измени отношението си към тях. Нима убиецът поискал опрощаване на греховете си преди смъртта си ще отиде в рая? Дори и искрено да се разкайва, той няма да може да неутрализира създадените следствия, но все пак, ако ги приеме като заслужени той може значително да олекоти удара, който ще му нанесат.

Не, че не трябва, но по принцип е погрешно, защото процеса на даване и искане на прошка е самозаблуда. Ако дадеш прошка на някого, който я търси от теб, ти всъщност поддържаш в него илюзията, че прошката ти може да реши проблема, пред който е изправен. Ако търсиш прошка от някого ти също подхранваш илюзията, че неговата прошка има някакво реално значение за поправянето на грешката и за изживяването на последствията от нея. Достатъчно е да осъзнаеш погрешността на стореното и евентуално да кажеш на човека спрямо който си сгрешил, че съжаляваш и че ще се стремиш повече да не повтаряш грешката си. От там нататък дали той ще те съди открито или вътрешно, дали ще те мрази, дали с нищо няма да промени отношението си и т.н. си е негов проблем. С Бог нещата не са по-различни. Ние тъй или иначе в повечето случаи си представяме Бог като един съвършен човек и искайки прошка от Бог, ние всъщност си представяме, че искаме прошка от един съвършен човек. Без (само)осъждане няма прошка. Двете са взаимосвързани. Признавайки необходимостта от прошка, ние признаваме и необходимостта от (само)осъждане. Реалното изправяне на грешките обаче няма нищо общо нито с осъждането, нито с прошката.

Вече писах на едно друго място, че да се съди и да се прощава е недопустимо. Това, което можем да направим е да осъзнаем грешките, да не ги повтаряме, да се стремим следващия път да направим нещата по-добре, да приемем последствията от стореното (т.е. изброеното донякъде се покрива от разкаянието), но не и да съдим, да молим прошка и да прощаваме. Сега, едно е да кажеш, че съжаляваш за това, което си сторил, след като си осъзнал грешката си, а съвсем друго е да искаш прошка. Какво значение има дали другия ще ти прости или няма да ти прости, след като ти си осъзнал своята грешка и си решил да не я повтаряш? Сега по цитата: Ако накажеш престъпник, дори и без ни най-малко егоизъм и отрицателни емоции, пак ще предизвикаш отрицателна карма. Ти не можеш да знаеш всички причини, не можеш да обхванеш случващото се от достатъчно гледни точки и в достатъчна дълбочина за да прецениш какво наказание е съответства на извършеното. Никой човек не може. Човек сам привлича последствията към себе си. Това, което хората е нужно да направят по отношение на престъпника е да ограничат възможността той да извърши ново престъпление. Нищо повече не се изисква от хората. Наказанието ще дойде, но стремейки се човек да стане проводник за това наказание, всъщност човек се обвързва с престъпника.

„И тъй, когато се казва, че слънцето няма да зайде веч, ние подразбираме човешкия ум. Слънцето на човешкия живот е неговият ум, който постоянно трябва да свети. Ние не говорим за онзи илюзорен ум на луната, която постоянно се пълни и изпразва. Човек има два ума: умът на луната и умът на слънцето. Умът на луната постоянно са пълни и изпразва и нищо не донася на човека. Понякога луната е толкова красива, че хората се страхуват от нея. Когато българите сеят дини, например, те винаги се съобразяват със състоянието, в което се намира луната. Те не обичат да сеят дините, когато луната е съвсем пълна, защото са забелязали, че тогава те не узряват добре. Добре е да се сеят дините, когато луната е малко празна. Слънцето означава висшият човешки ум. Когато се казва, че слънцето не ще зайде, това подразбира висшият ум, който никога не залязва, той постоянно свети. Умът на слънцето подразбира култура, която никога не залязва и не изгрява, а постоянно свети и грее. Луната пък постоянно се празни и пълни. Учените астрономи знаят причините за изпразването и пълненето на луната.“ Из „Слънцето не ще зайде“ – НБ, 27 февруари 1927 г.

„Някой ще каже: Любовта свързва хората. Не, днес доброто е единствената материална връзка, която свързва хората. Тъй щото, рече ли човек да прояви своята любов, преди всичко той трябва да признае доброто в себе си и във всички хора. Доброто е първата връзка между хората. Бог е поставил доброто като основа на живота. Щом е така, човек никога не трябва да казва за себе си, че не е добър. Каже ли, че не е добър, той отрича първата връзка в живота. Доброто е първата връзка между душите на всички хора, без разлика на това, дали те са на земята или на небето. Съзнае ли човек своята първа връзка, той може да извика от другия свят когото пожелае и да влезе в общение с него. По същия начин и него могат да повикат от невидимия свят за разговор и после пак да го върнат на земята. Имате ли връзка с доброто и съзнавате ли тази връзка, вие можете да се разговаряте и с баща си, и с майка си, които са заминали за другия свят.“ Из „Слънцето не ще зайде“ – НБ, 27 февруари 1927 г.

„Някой казва: Сърцето ми гори от любов. В любовта на човека трябва да вземат участие и съзнанието, и самосъзнанието, и подсъзнанието, и свръхсъзнанието, както и неговите ум и сърце, а също така и неговите душа и дух. Вземат ли тези неща участие в любовта му, вие имате пред себе си истински човек. Следователно, ако писателят е проникнат от тази любов, като топне перото си в мастилото, той ще напише нещо велико и красиво.“ Из „Иди повикай мъжа си!“ – НБ, 6 март 1927 г. „Идването на Духа Божий в човека представлява продължителен процес на разширение и на придобиване на светлина. Постоянна светлина трябва да има човек! Той трябва да расте от слава в слава, от светлина в светлина и от доброта в доброта. Някой казва: Аз имам Божията Любов. В тази любов има градация. Започне ли човек да придобива Божията Любов, той постепенно се разширява, докато събере всички хора в себе си. Засега в сърцата на хората няма място за всички. Не е достатъчно човек само да обича хората, но той трябва да бъде във връзка с тях, както и с ангелите, да почувства и тяхната любов и култура.“ Из „Няма тайно“ – НБ, 17 март 1927 г.

Ако желанията са егоистични и материални, разбира се, че няма как да се освободиш чрез тях. Духовните стремежи обаче действат в обратна посока. Те привличат човека към безкрайността на духа и на космоса, а не към материята и земята.

Съпротивлението е нещо нормално, дори и да се изразява под някаква друга форма, а не като страдания, както става обикновено на земята. Не разбрах в какво точно виждаш противоречие.

Някои хора колекционират монети, други си гледат животни. Някои хора не искат да имат домашен любимец просто защото не намират смисъл в това, а не защото имат отрицателно отношение към животните. Други пък не виждат смисъл в колекционирането на монети. Сега ще кажете: да, но животните не са монети. Абсолютно вярно. Но тук говорим за човека отглеждащ домашен любимец и колекциониращ монети, и в действителност в 99% от случаите става въпрос просто за хоби. Грижите които един колекционер отделя за колекцията си често надвишават тези отделяни от много стопани за любимците им. Отдава се не по-малко време, любов, пари... Колекционерът страда по същия начин когато част от колекцията му се изгуби, повреди или унищожи. Аз също не искам да отглеждам животно. Имал съм животни като дете, но сега не искам. Просто не виждам причина. Иначе на въпроса „Защо един човек може да изпитва отрицателни чувства към животните (като цяло или към определени видове)? “, то често срещана възможност е страхът. Изключвам тези хора, за които е безразлично дори и човешкото съзнание – те са отделен случай. Ако някой е бил нападнат от кучета, най-вероятно присъствието на кучета няма да му е приятно още дълго време след това и съвсем разбираемо. Друга възможност е примерно съседското куче да лае по цяла нощ. Това също е нормално да предизвика отрицателно отношение към кучетата. Хигиената също беше спомената. По-общо погледнато отглеждането на животно изисква да се съобразяваш с него, а това много хора не желаят да правят.

„Тъй щото, ако питате, какво представляват злото и доброто, отговарям: Злото е тежък товар, който носиш ден и нощ на гърба си. Доброто е благо, което всякога те следва. Злото ограничава човека и го прави нещастен, а доброто му показва правия път и осмисля живота му. Ще кажете, че и Христос носеше тежък товар. Наистина, Христос понесе греховете на човечеството, но знаеше, как да се освободи от тях.“ Огънят на любовта – УС, 16 февруари 1936 г. „Ще кажете, че грехът и злото се крият в лошите духове. Какво са лошите духове? – Човешки духове. Като умре някой грешник или престъпник, той не престава да обикаля живите хора и да им нашепва, какво да правят, как да се проявят. Ново нещо ли ще кажат те? – Нищо ново. С какъвто морал и разбирания са живели на земята, такъв ще проповядват и от другия свят. Ще дойде някой дух при вас и ще ви нашепва, че не може да се живее без пари и без лъжа, че трябва да помислите за себе си. Като слушате да ви се говори така, дохождате до заключение, че някой велик дух ви говори. Това е заблуждение. Великите и светите духове говорят по друг начин. Те напътват хората към доброто, а не към злото.“ „Всичко, с което разполага човек, може да го употреби и за добро, и за зло: от него зависи, как ще използва силите на своя организъм. Ако е разумен, той ще употреби всичко за служене на любовта.“ Познат от Бога – УС, 1 март 1936 г.

„Няма същество на земята, което да не греши, само че едни грешат повече, а други – по-малко. И най-малкият грях е толкова силен, колкото и големият. Няма защо да се доказва това. Обаче, за разбирането на този закон е нужен умът на философа и мъдреца. Питате: Как е възможно, най-малкият и най-големият грях да са еднакво силни? Казвам: Големият пожар е станал от една малка искра. Следователно, ако на малкия грях, като искра огън, дадеш условия да се прояви, той може да има резултата на големия огън, на големия пожар. Този закон се отнася, както за грешките, така и за добродетелите. Законът е един и същ и за големите, и за малките добродетели. Резултатът от греховете съсипва, разрушава човека. Краят на всеки грях е разрушение. И ако човек не се опомни, не се осъзнае, ще изчезне от Битието. Така е писано в Божествената книга. Следователно, краят на човешкия грях води към заличаване на човека от великата книга на живота. Злото ще остане, но ще заличи, ще погълне човека. Каквото носиш в съзнанието си, какъвто капитал си придобил, всичко ще изчезне. Капиталът ти, даден от Бога, ще стане достояние на дявола, а ти ще станеш негов роб.“ „Аз говоря за злото, като сянка на доброто. Много естествено, ако не вършиш доброто, ти си под влияние на злото. И тогава, ти губиш свободата си. И в злото си свободен, но само за злото, не и за доброто. В доброто е обратно: свободен си за доброто, но не и за злото. Значи, човек е ограничен и в доброто, и в злото. Свобода има само онзи, който може да прави и добро, и зло. Но и това не е истинска свобода. – Защо? – Защото едната свобода те ограничава в едно отношение, а другата – в друго отношение. Следователно, в относителната свобода има ограничение в злото и ограничение в доброто – това зависи от познаването на закона.“ „Вие искате да прогресирате, но без познаване закона на доброто, за никакъв прогрес не може да се говори. Ако се ограничиш от доброто, ще бъдеш свободен от злото. Само така ще имаш постижения, чрез които всеки ден ще се увеличаваш и разширяваш. Обаче, ако попаднеш под влиянието на злото, ти постепенно ще се сгъстяваш, докато паднеш от тежестта на собственото си тегло. Всяко тяло, което се ограничава от доброто или от злото, има тегло, поради което се привлича от земята. В този смисъл, и най-лекият човек, като насочи ума си в известна посока, придобива определено тегло. Онези хора, които обичат земята, тежат повече за земята, по-малко за небето. И обратно: онези, които обичат небето, тежат по-малко за земята, повече за небето. Добрият, праведният човек е тежък за небето; лошият, грешният човек е тежък за земята. Следователно, тежестта на човека показва, какъв е неговият стремеж – към земята, или към небето. Когато страдаш, това показва, че имаш някакво земно желание, което не можеш да постигнеш. Това желание не е неестествено, но с него не можеш да отидеш на небето.“ „Да се върнем към закона на доброто и злото. В доброто човек е свободен да прави добро, а не е свободен да прави зло. В злото е обратно: човек е свободен да прави зло, а не е свободен да прави добро. Значи, законът на доброто се отличава от закона на злото по резултатите. И едното ограничение, и другото са на мястото си. При сегашните условия на живота, доброто работи в наш интерес. – Защо? – Защото ни ограничава в правене на зло. Радвай се, че се освобождаваш от злото. По такъв начин, ти си свободен да правиш зло. Казваш: Аз съм свободен в злото. – Значи, ти си свободен да правиш зло. – Не е така. Бъди свободен в доброто, а ограничен в злото. В този смисъл, както хората разбират свободата, никой не е свободен.“ Свобода и ограничение – УС, 9 октомври 1932 г.

Тогава пред хората ще възникнат въпроси от съвсем друг характер, които трябва да разрешат за да продължат развитието си. Приемаме, че хората са станали достатъчно съзнателни и силни да преодолеят старите ограничения (тези, които споменаваш), но това само ще доведе до сблъсъка с нови, останали до този момент извън тяхното внимание по-фини проблеми, незабележими и несъществени за тях преди това, които обаче бидейки с по-тънка природа, оказват реално далеч по-голямо влияние. В описваната от теб ситуация нещата няма да станат по-зле, но разбиранията им и идеалите към които се стремят ще се покачат и нуждата от усилия за постигането на тези идеали ще нарасне, както и съпротивлението оказвано на стремежите им. Искаш ли да постигнеш нещо, съпротивлението е неизбежно, съразмерно със силата на желанието ти и с природа обратна на природата на желанието ти.

Ако доброто по света се увеличава ще се увеличи и съпротивлението срещу него. Колкото по-голямо е доброто, толкова по-големи усилия са му необходими за да остане проявено за сметка на злото или на хаоса, защото във висшите светове не може да се говори за зло в земния смисъл на думата, а за несъвършенство, за действие на силите на хаоса, стремящи се да върнат нещата в старото им положение. От физиката знаем, че колкото по-бързо се движи един обект, толкова по-голямо е съпротивлението, което въздухът му оказва, т.е. силата, която се опитва да спре движението му. Значи и с човека, колкото по-устремен е към духовното, толкова по-голямо е съпротивлението на което ще бъде подложен и това ще е не друго, а естествено следствие от собственото му движение. Проявлението на силите стремящи се към добро, на градивните сили в живота водят до същото проявление и на противоположните им сили, т.е. те ще изпитат съпротивление, но резултатът ще е според това кои сили ще надделеят. Ако съпротивлението, което средата оказва на едно движещо се тяло нарасне прекомерно, то може временно да спре хода си, докато не натрупа нужните сили за да преодолее въпросното съпротивление. Значи ако трябва тук да се отклоним към темата за доброто и за злото, то трябва да кажем, че съпротивлението само по себе си не е зло. То е нещо несъзнателно и изцяло следствие от действието на космичните закони. Зло е когато някой съзнателно се стреми да създаде такова съпротивление за да затрудни възходящото движението на другите същества. Иначе имаме просто едно действие на стихиите – само по себе си несъзнателни.

Тсва не е доказателство. Може мисията му да е била такава - някои неща не трябва да се казват. Посветените си имат други средства на общуване. Че за какво ми е да доказвам каквото и да било. Не съм си поставял подобни цели. Иначе щях да се запозная по-обстойно с написаното от Кришнамурти и да направя сравнителен анализ на неговите трудове и на тези от Б. Дуно. Щях да сравня и написаното от Кришнамурти отпреди разглежданите в темата събития и след тях, за да открия евентуално влияние. Ето го! Най-смешното е че си мислиш, че можеш да докажеш каквото и да било. Мога, но това не означава, че ти ще приемеш доказателството ми. Освен това специално наблегнах на това, че нищо не се стремя да докажа. Изказах позицията си по темата и това дали на някой му харесва или не си е негов проблем. Не съм тръгнал да убеждавам никого в правотата си да представям доказателства, но странно защо толкова хора се засегнаха от мнението ми и явно или открито започнаха да „доказват“ погрешността му.

Точно така. В такъв случай ако допуснем, че Кришнамурти е приемал Б. Дуно за Новия Мирови Учител то той говорейки за него е нямало да го рекламира, а просто да изрази истината.

Хайде тогава да не говорим за Б. Дуно, да не го цитираме и въобще да затворим сайта, защото му правим реклама.

Да, възможно е. Разбира се това изисква определени условия. Преди всичко е хората в съзнанията си индивидуално да се освободят от чувството за собственост и от желанието си да притежават. Външното е отражение на вътрешното. Законите подкрепящи частната собственост съществуват, защото хората желаният да имат частна собственост. Ако си представим, че се приеме закон според който частната собственост отпада, то хората в повечето случаи ще започнат да крият това с което искат да разполагат, далеч от очите на другите, за да могат да го използват единствено самите те. Освен това повечето хора няма да имат никакъв стимул да работят и произвеждат, защото те тъй или иначе ще имат правото да използват всичко. Почти всички хора биха предпочели да са в преобладаваща степен консуматори.Значи, освен преодоляването на желанието за притежаване трябва да добавим и известна отговорност и осъзнаване на необходимостта на цялото, т.е. известно отричане от личните за сметка на всеобщите интереси.

Тсва не е доказателство. Може мисията му да е била такава - някои неща не трябва да се казват. Посветените си имат други средства на общуване. Че за какво ми е да доказвам каквото и да било. Не съм си поставял подобни цели. Иначе щях да се запозная по-обстойно с написаното от Кришнамурти и да направя сравнителен анализ на неговите трудове и на тези от Б. Дуно. Щях да сравня и написаното от Кришнамурти отпреди разглежданите в темата събития и след тях, за да открия евентуално влияние. Това следва да направи и всеки, който иска не само да, че историите не са верни, но и този, който иска да докаже, че историите са верни. Аз просто изказах едно логично предположение и ще се радвам ако получа логичен отговор. Да, някои неща не трябва да се казват, но в случая говорим за казани неща.

Аз съм слабо-запознат с личността и творчеството на Кришнамурти, но мисля, че причината за отказа му да приеме ролята на новия Мирови Учител няма нищо общо с Б. Дуно. Той (Кришнамурти) просто е знаел, че не е този, който очакват да бъде и съвсем в реда на нещата е предпочел да бъде себе си. Ако Кришнамурти е вярвал, че Всемировия Учител е Беинса Дуно, не е ли редно поне веднъж през следващите 60 години да направи поне някакъв намек за това? Пак повтарям, не съм запознат с трудовете и живота му, но ако такова нещо бе направено, то щеше да е широко-известно. Как може някой да ти въздейства дотолкова, че да се откажеш да бъдеш Мирови Учител, защото осъзнаваш, че той е Мировия Учител и в същото време въобще да не покажеш по никакъв начин това през следващите 60 години от живота си?

Добре е и правилно да се разглежда злото като нещо преходно, като нещо, което ще отмине, но то не винаги е необходим етап към постигането на крайния резултат – доброто. Всъщност ако е необходим етап от пътя, то в действителност няма да е зло, а само в нашите субективни и несъвършени представи. Да, много от това, което наричаме зло всъщност не е зло. Но духовните източници (вкл. Б. Дуно) говорят за разумни страдания, за разумни трудности и изпитания, и за неразумни такива. Едните са необходими за израстването ни, докато другите са просто последствия от глупавите ни егоистични решения. Някой човек може да поддържа даден порок в себе си хиляди години. Това е ненужно. Реална полза от сляпото следване на грубите стремежи няма, а единствено в усилията за тяхното преодоляване. Но ако разгледаме целия период през който човекът е поддържал в себе си въпросния порок ще забележим, че по-голямата част от него е била ненужна. Могат да се дадат и други примери. Не всяко зло е неразбрано добро. Всъщност важно е това, което преодолява ограниченията в себе си; това, което преодолява злото. Злото само по себе си няма да стане добро, а винаги достига до самоунищожение.

Да, умът може да измисли нещо, което не съществува. Но творейки умът работи с вече съществуващи елементи (идеи), от които просто съставя различни комбинации. Умът не създава от нищото. Злото, несъвършенството, дисхармонията е именно в неподходящото съчетание от елементи, а не в самите елементи. Ако разглеждаме последните сами за себе си, зло в тях не може да съществува. Наистина в света на идеите, на първопричините, зло не може да съществува. От определена гледна точка може да се каже, че злото въобще не съществува, защото комбинациите от елементи са нещо временно, преходно, т.е. илюзия, докато реални са само съставящите ги първоелементи. Злото е в проявения свят, резултат от ума и волята, т.е. човешкия избор. То няма реално съществуване в същността на нещата. Въобще е много важно да се обхванат нещата от повече възможни гледни точки и тези гледни точки да се примирят и съвместят, т.е. аналитичното мислене да бъде допълнено от синтетично такова. Ето в предходното си мнение представих гледна точка от която всичко съществуващо е зло, а в това, че злото реално не съществява. И двете твърдения са верни, но е необходимо да бъдат съвместени.

В духа няма зло. Злото е следствие от свободата на избора. Когато изборът е в несъответствие с общия ход на развитие във вселената, на реда съблюдаван от духовно-развитите същества и космическите закони, тогава имаме зло. Разбира се то си има градация, нива. От гледна точка на съвършенството, всичко в проявения свят е зло. Има школи разглеждащи нещата дори и от тази гледна точка, която според мен дори и вярна, наблягането на нея не носи полза на хората. Да проявеното не може да бъде съвършено, и от гледна точка на това, че проявените същества бидейки несъвършени, никога не могат да предизвикат съвършени последствия, които да имат само добри резултати (значи в резултатите им винаги ще се появи нещо лошо, пък било то и нежелано от предизвикващите го същества). Това, обаче, както вече казах е доста ненужно отъждествяване на доброто с някакво дори можем да кажем предполагаемо абсолютното добро, тъй като никой никога не го е наблюдавал и няма как да го наблюдава, защото това би означавало нещо проявено да достигне съвършенство. То е като безкрайността – знаем какво не е, но не можем да я определим в положителна словесна форма). П.П. Ако трябва да бъдем точни, в Библията се споменава змията, а не сатана, като изкушаваща Ева и Адам. Разбира се всеки е свободен да свързва змията със сатана, но в самата Библия това не е направено. П.П. За това, какво е казал Б. Дуно за доброто и злото има тема тук.