Станимир

Отговорността е в зависимост от осъзнаването, но винаги присъства в по-голяма или по-малка степен и всеки я носи за абсолютно всяка своя дума (а дори и мисъл). Наистина, неосъзнаващият постъпката си носи по-малко отговорност. Колкото до това, дали можем да заблудим някого: да, и това е особено вярно за по-слабите психически и умствено, и неосъзнати хора. Та дори и майката възпитавайки детето си, не му ли предава както своя положителен опит, така и предубежденията си? Да, детето разполага с възможността да отхвърли всичко, което му се дава, но влиянието на семейството и средата не може да се отрече. Не случайно е казано, че това, което излиза от човека го петни. Един чисто физически пример. Ако аз хвърля боклук на улицата, другите вероятно ще го заобиколят и ще останат чисти, но аз въпреки това съм постъпил неправилно. А ако боклукът е прекалено много, какви усилия се изискват от човека за да остане чист? Разбира се пиша всичко това извън контекста на темата, но това, че всеки отговаря за своите действия, не означава, че с действията си хората не си оказват влияние един на друг. Иначе за Изгрева, то разбира се, че там има много ценна информация. Но четящият трябва да подходи с голяма предпазливост и безпристрастност за да може да отсее истината от това, което разказалите историите им се иска да е истина. Не, не ги обвинявам. Написали са това, което са смятали за вярно. Ние обаче трябва да отчетем възможността те да са допуснали грешки и да се съобразим с нея.

Съвършено вярно. Тук като се казва „склад“, нещата не трябва да се разглеждат статично. Това, което се съхранява в склада е в обръщение. В човека, на всички нива – умствено, емоционално, физическо и на по-висшите нива става вливане и изтичане на енергия (т.е. материя). Ние не виждаме материалната страна примерно на мислите, но в менталния свят те представляват съвсем реални и осезаеми форми. Човек поддържайки определено течение на своята мисъл привлича като магнит в сферата на своя микрокосмос определени, съответстващи му мисли. Т.е. той наистина се превръща в склад за тези мисли. Дали те са висши, духовни или егоистични или материални, зависи от самия човек. Човек сам определя какво да привлече към себе си., т.е. какво ще се съдържа в неговия „склад“. Това е и с което човека може да разполага. Храненето е процес, който се извършва на абсолютно всички планове в Космоса. Храненето в същността си е обмяна на енергия – груба или по-фина. Без подобна обмяна нищо не може да съществува. Нищо във вселената не е независимо, нищо не може да съществува само по себе си, без да си взаимодейства с обкръжението. Когато човек води един възвишен, духовен живот, то висшата му духовна триада в действителност се храни от това. По този начин тя нараства и се развива. Целта е в един момент, когато натрупванията станат достатъчни, човек да може да осъзнае себе си като тази триада, като същността надживяваща всяко отделно прераждане и събираща духовен опит чрез тях. Целият духовен опит от човешкия живот, отлаганията от всички безкористни и надхвърлящи дребното въплътено аз действия се съхраняват в човешката духовна триада. Нещо повече, така човек сам я изгражда с усилията и насоката на мислите и чувствата си в ежедневния си живот. Да, душата е склад. В случая Михаил Иванов под „душа“ разбира човешката психика, където освен чистите мисли и чувства присъстват и астралните емоции и конкретната материално-ориентирана мисъл. Но принципът е един и същ навсякъде, на всички нива.

А който не мисли е Глупак. Нека да не скачаме от едната крайност в другата. Човек трябва да мисли, точно толкова, колкото и така, както е необходимо. Да си уверен, означава мисълта ти да е свободна от страхове и прегради, т.е. да имаме едно силно и постоянно течение в желаната посока. Енергията и действията следват мисълта, затова че самата увереност е необходимо да бъде преди всичко в мисленето.

Не, това е най-важното!!! И е добре тези които разпространяват нашироко прочетеното да се запитат: Ами ако написаното не е съвсем вярно? Ако Учителя не е казал нещата точно така, както са представени – все пак там не са поместени буквално неговите слова? Помислете за последствията! Да оставим настрана кармата, която разпространяващия волно или неволно ще натрупа, но по-важното: колко хора могат ще бъдат заблудени и какъв негативизъм може да бъде натрупан (примерно обявявайки този или онзи за принадлежащи към черното братство). Голяма част от предоставеното представлява отрицателно знание, насочено срещу нещо. Т.е. то дори и да е вярно, не би довело до особена полза, а ако се окаже погрешно, то неизменно причинява сериозни вреди. Когато едно учение бъде изопачено, то винаги отрицателното знание започва да преобладава. Самото учение отстъпва пред това то да се изкара нещо по от останалите учения, да се подчертае неговата богоизбраност, като в същото време се полагат съществени усилия другите да се омаловажат, да се изкарат нечисти и дори вредни. Има тема за фанатизма в подфорум Психология и който желае може да я потърси и прочете. Нека не мислим, че това е нещо, което може да се открие само при другите учения и религии.

С будност на съзнанието, т.е. с внимание. Когато съзнателно забележиш такава фраза вече ти сам можеш да изразиш отношението си към нея, вместо да правиш това подсъзнателно. Освен това въпросната фраза ще повлияе само ако отношението ти по въпроса има нещо общо с посланието на фразата. Същото важи и за подсъзнателния елемент в рекламите и всички други видове манипулации.

Чел съм и други лекции и книжки, но дадох този пример, защото е най-отчетлив.

П. Дънов дава това, което е необходимо за духовното израстване. Щайнер засяга подробности с доста съмнителна необходимост. Отделно от това не се знае и доколко са точни. Например една беседа за осмата сфера, която прочетох (до средата) наскоро. Защо е нужно да се дава толкова излишна информация, дори и ако допуснем, че е вярна (а тя в една голяма част според мен не е)? С какво може да допринесе тази информация в полза на четящия? Кое е важното: да се даде знание наготово (което със сигурност четящият няма да разбере и ще изопачи) или да се подготви първо самият човек за да вмести висшето познание в себе си, след което той до голяма степен сам ще започне да го открива? Лошото е, че хората дори и в лекциите на Дънов търсят готовото знание. Това правят и много теософи лутащи се в лабиринта от цикли, раси, класове същества и термини, неосъзнавайки всъщност, че Блаватска е казала може би едвам една-стотна от цялата истина, колкото да предизвика духовното любопитство в света, а останалото скоро няма да бъде дадено на човечеството. На хората търсещи готово знание им е била дадена частичка готово знание, но който иска да получи повече неминуемо трябва да започне работа преди всичко върху себе си и целта всъщност е била да се провокира именно това. По-късно акцентът в даваните на човечеството учения вече е в посока на разгръщане на индивидуалните духовни качества , а не върху външните знания. Може би малко се отклоних от темата, но това беше за да стане ясно, че предоставянето на повече готова информация не означава по-голяма ценност на представеното. Всъщност висшето познание е абстрактно, универсално, широкообхватно и не може да се даде в готов вид, а единствено да бъде представено в най-общи линии в символичен вид.

Откъде пък ти идват на акъла подобни въпроси. Остави го тоя Бог да си почине най-накрая. В ситуацията има един основен проблем и той е, че нито бай Драган, нито бай Иван могат да смятат вещите за свои. Бог със сигурност не ги смята за свои. Духовността изисква вещите да се използват според необходимостта, като преценката е в зависимост от конкретните условия. Ако бай Драган и бай Иван притежават достатъчно духовни качества, ще се разберат.

Ами то най-често така става.

Не, това е само възможност. Такива случаи може да са редки или по-чести отколкото осъзнаваме – това не зная – но не са общовалидно правило.

Съществуването ни е факт, реалност. Има ли значение защо съществуваме, вместо да не съществуваме? Отговаряйки на въпроса можем да навлезем в някои чисто философски разсъждения, но засега ще се въздържа. Това, че числото на съществуващите същества е безкрайно не обезценява съществуването. Без него всичко останало е невъзможно. Уникални са самите същества. И най-хубавото е, че те сами градят своята уникалност. Безсилен съм да го обясня по-ясно. Някак си е тъпо да няма Бог, а пък в същото време ние малките хора да сме вечни, да има невидими за очите неща и т.н. Понякога ми е странно, че съществуваме, тоест създадени сме без да ни пита някой дали искаме да влизаме в съществуването. Обаче ако не си създаден, няма как да те питат дали искаш да съществуваш. В същото време : щом се прераждаме, явно го искаме. Бог е само една дума. Важно е какво влагаме зад нея. Много от нещата, които отнасяме към Бог съществуват, други – не, трети съществуват, но по-съвсем различен начин от представите ни, а да не говорим за това, което дори не можем и да се представим... Малко и голямо се отнася само за външната форма. Самият човек като дух има потенциала да се прояви дори и като една галактика, дори и като цялата вселена. Духът и в атома, и в звездите е отвъд времето, разстоянията и формите. Както се казва : цялото знание е в нас. А не може ли с две думи да си увеличи физическата сила или просто да щракне с пръсти и да спрат да го карат. Има абсурдни желания. Примерно да пожелаеш да хвърлиш тетрадката в която си писал в огъня и да очакваш от него да изгори правописните ти грешки, без да засегне нищо друго. Или когато спре тока и не можеш да слушаш музика от компа, да помолиш стола да ти изпее нещо за да не скучаеш. И как можеш да планираш каквото и да е в живота си, ако комшията изведнъж реши, че трябва да си врабче? Някои хора разбират точно това под свободна воля, но всъщност подобно положение би довело до пълна липса на свобода. Истинската свобода е извън случайностите.

Нещата са си такива каквито са и няма Бог или каквото и да е друго, което да може да ги промени. Основата на всичко съществуващо, същността на нещата е вечна и неизменна. Това, че разсъждавайки върху нея хората се опитват да я персонализират, да и придадат самосъзнателност и някаква неограничена власт, си е техен проблем. Волята е свободна, но няма воля, която да може да наруши естеството на нещата. Познавайки това естество обаче, човек може да борави с него както пожелае (разбира се в зависимост от това доколко го познава). Нищо не трябва – нито да учиш, нито да страдаш. Или искаш да учиш, или не искаш. А страданието неведнъж е споменавано, че е негативното отношение на човек към трудностите в живота му. Някой може да приеме за страдание ако го накарат да направи 30 лицеви опори и да се жалва от тежката си участ, вместо да приеме простата истина, че проблемът в действителност е неговата слаба физика. Духовното развитие обхваща всички аспекти на човека: воля, мисъл, чувства. За какво развитие можем да говорим, ако човек не може да преодолее дадена трудност? Да, към определен момент може и да не му стигат силите, но развитието предполага рано или късно да я преодолее.

От трите най-необходима ми изглежда скромността. Мога да добавя и сдържаността, въпреки че не си я споменал. Смирението също има нещо общо с двете, но някак си носи прекалено религиозен оттенък, който лично на мен не ми харесва. Скромността и сдържаността предполагат разумност в желанията и стремежите, оптимално боравене с наличните възможности, като при това волята е истински независима, а човека отговорен за действията си. Не че при смирението не е отговорен, но самият човек, индивидуалността и волята му като че ли са изтласкани на заден план. За самочувствието в момента не ми се мисли, а и не виждам връзка както със скромността, така и със смирението. Ще кажа само, че самочувствието не би трябвало да противоречи нито на едното, нито на другото.

Опитай се да погледнеш ситуацията от нейна гледна точка. Тя вероятно придава далеч по-малка тежест на случилото се, отколкото ти. Възможно е и едвам да си го спомня. Умът има свойството да преувеличава нещата, когато е заангажиран изцяло с едно и също нещо. Опитай се да се дистанцираш от случилото се. И най-незначителния предмет, когато е близо до очите ти изглежда голям, но това не е реално, а само привидно.

Аха. И според мен, това е в основата на всичко останало. Притесненията пораждат изисквания към себе си, несигурност и т.н., и т.н. Нито духовното развитие, нито духовното падение могат да бъдат повлияни от случайности. Ако се прецакаш случайно, т.е. без да си го желал, това няма да се отрази съществено на духовното ти развитие. Най-много да доведе до някой неприятни последствия на физически план, които обаче също можеш да използваш за развитието си. За последното, от известна гледна точка, тежките условия на живот даже са за предпочитане. По-добре не прави догадки и предположения в тази посока. За да получиш отговор, твоята мисъл трябва да стане силна и свободна както тяхната мисъл. Хубавите неща стават бавно. Колкото ти позволяват силите. Можеш да започнеш с работа върху търпението и равновесието. Така ще можеш да насочваш правилно и навреме усилията си. Фокусирай се върху резултата и пътя за постигането му. Със страх и съмнение е трудно да се върви.

Човек както дава, така и получава. Човекът не е на върха на йерархията, т.е. самия той е зависим от по-развити от него същества. Ако човек проявява егоизъм, той се откъсва от веригата на йерархията, т.е. прекъсва всички свои възможности за развитие, които са свързани с енергиите идващи отгоре. А знаем, че развитието е естествения ход на нещата и от тази гледна точка липсата му всъщност води до регрес. Ако даден отделен човек реши да прекъсне потока от висшето към нисшето протичащ по космичната йерархия, то този поток просто ще намери друг канал по който да премине, а всички негативи остават за самия човек.

В действителност кармата се определя от отношението на участниците към случилото се. Отговорността е в отношението на шофьора към шофирането, в осъзнаването на възможните последствия. Шофьорът карал с 200 км/ч при всички случаи ще си навлече отрицателна карма. Но всъщност такава могат да си навлекат абсолютно всички свидетели на случката, според своето отношение към нея и към останалите участници. Ако мен ме блъсне кола и аз пожелая зло на шофьора, започна да проклинам съдбата за случилото се и т.н., аз ще си навлека лоша карма без значение, че нямам никаква вина за инцидента. Значи отговорността не се изчерпва до дадена ситуация, но включва и това как реагираме на тази ситуация. Отговорността е свързана с умението за осъзнаване на последствията, които могат да имат нашите действия. Ако не осъзнаваме последствията от действията си, ние пак няма да избягаме от тези последствия, но когато ги осъзнаваме, ние задълбочаваме техния обхват (защото вече предизвикваме последствия не само на физически, но и на ментален план, които са далеч по-реални).

Това да се обясни интелектуално май е доста сложна задача. Ключът е в осъзнаването на космичните закони, в естествения ред на нещата. Освен това всичко съществуващо е взаимозависимо. Ако например клоните в едно дърво спрат да подават жизнени сокове към листата, то цялото дърво ще умре. Получавайки енергия от по-високото ниво в космическата йерархия няма начин да не я предадеш към по-низшите звена без това да се отрази на тебе самия. Друго, което може да се спомене е, че абсолютно безгрижие към другите не може да съществува. Може да обичаш малко, може да обичаш силно, може да мразиш малко, може да мразиш силно, но задължително или обичаш, или мразиш. Омразата обаче е зависимост и е абсолютно несъвместима с духовното израстване. Невъзможно е да нямаш отношение към някого. Това означава, че самия ти нямаш ясна индивидуалност.

Доброто и злото са си добро и зло. Какво значи повърхностни? Може би такива, които извършваме с по-малка будност на съзнанието, неосъзнавайки същността и последствията от това, което извършваме? Самата повърхностност е нежелана. Ако човек е добър, когато другите са добри с него, а лош – когато са лоши, значи той е пионка, неспособна да отстои своята индивидуална позиция. Значи такъв човек е зависим от другите. Тук както и да погледнем, не можем да имаме никакво добро. Видимото често се различава коренно от действителното. Повърхностните добро и зло, ако не отговарят на действителната същност на човека, всъщност са просто една маска. Друг е въпросът, че повтаряйки, дори и несъзнателно едни и същи действия, човек ги превръща в част от себе си.

Чисти мисли, чисти стремежи и чувства, независимост от астрални емоции и предразсъдъци, неразривна връзка с духа в човека и с Духовната Йерархия, будност и осветеност на съзнанието... Духовното развитие не може да се изрази с някакви конкретни действия, но все пак представлява нещо реално. То е по-скоро настройка в самия човек, стремеж, чувство за принадлежност. Духовното развитие се изразява преди всичко във вътрешна индивидуална трансформация, а не в механични движения. Едно физическо упражнение може да уравновеси енергийно човека, но духовното развитие е много повече. Няма готови упражнения за контрол над мислите и емоциите. Няма готови упражнения за справяне с умствените клишета, навици и зависимости. Просто човек трябва да се научи да разпознава всички процеси извършващи се в неговия микрокосмос и да ги направлява в една градивна посока, да работи със слабостите си и да подсилва добродетелите. Това трябва да е постоянен, непрекъснат процес, защото не може да има половинчато равновесие или половинчато смирение, или добронамереност, но само от време на време, в моменти, когато изпълняваш някакви упражнения. Та, какво правя за духовното си израстване: наблюдавам се и се стремя да поддържам през колкото се може по-голяма част от времето едно високо ниво на моите мисли, чувства и стремежи. Стремя се да се науча да забелязвам всичко отрицателно още в зародиш, преди да се е проявило и с правилно отношение да го неутрализирам. Стремя се да преодолея слабостите, които съм забелязал в себе си, да не ги проявявам в живота си, не само като физически действия, но и дълбоко в себе си да осъзная тяхната несъразмерност с духовното. Медитирам около 30-40 минути на ден. Останалото е нещо, което не може да бъде отделено от ежедневния живот, а е нужно затвърждаването му именно в него.

Не е и необходимо да вярваш. Приеми го като нещо, което не знаеш, а отговора ще дойде от самия теб. Каквито и аргументи да ти представим ние тук за и против прераждането, те няма да те убедят истински в съществуването или несъществуването му. Човек има достатъчно условия за духовно израстване, независимо дали вярва в прераждането или не. А за духовно-търсещия всички отговори ще дойдат и то когато настъпи точно подходящият момент.

Има доста обширна тема за прераждането тук. Засега няма да смесвам двете теми. Да, вярвам в прераждането. Всъщност ако трябва да съм точен, вярвам във вечния и неизменен дух, който се проявява в различни форми, сменяйки последователно една с друга. Това, което наричаме раждане е просто обличането на духа в някаква материална форма, за определен период от време. Самият дух нито се ражда, нито умира.

Ами човек сам трябва да си прецени силите. Подценяването и надценяването са еднакво нежелателни. Разумно е да се тръгне от малкото, но е глупаво да си останеш с него.

Хората не са огледала, че да се оглеждаме в тях. Това сравнение използвано от психолозите мисля, че не е съвсем коректно. Когато гледам някого, аз правя това през собственото си субективно съзнание, оцветявам образа със своите си предразсъдъци, моментни настроения и емоции, т.е. аз наистина бих могъл да проектирам някои мои черти върху другия, а не че другия отразява каквото и да било. Човек обикновено гледа света като през цветни очила, през своя конкретен (нисш) ум и емоции. Тогава гледайки другия аз ще видя един смесен образ между това, което другия е и моите собствени излъчвания. Обективна оценка е възможна, единствено когато човек излезе извън себе си, извън аурата си, която оцветява всичко, което човек вижда. Ако осветим един предмет със синя светлина, цветовете му ще изглеждат изместени към синия цвят, ако го оцветим с червена – към червения. В същото време обаче собствените цветове на предмета също ще окажат влияние върху образа, който възприемаме и те могат да бъдат доловени ако се абстрахираме от собствения цвят, с който ги оцветяваме.

Не си съвършен – допуснал си грешка. Това, че си я осъзнал вече е крачка напред. Всъщност, за какво точно се обвиняваш? Че си несъвършен ли? Пред теб е цялото бъдеще да изградиш от себе си човека, който желаещ да бъдеш. И тук миналия ти опит, включително и грешките могат да се окажат много полезни, ако вместо да се опитваш да ги зачеркнеш, просто ги приемеш като горчив урок, който е трябвало да научиш.