Станимир

Ако ще обичаш врага си, за тази любов не ти трябва причина. Търсиш ли причина, значи това не е тази любов, за която няма разлика кой е другият - враг или приятел. Странни аргументи. Как ще реагирам на нечия любов или враждебно отношение, зависи от мен самия - според това доколко владея себе си. И ако нечия любов е несъвършенна и ми причинява трудности, какво? Трябва ли задължително да я отхвърля? В духовния живот личните ползи са на заден план. Важни са само дотолкова, доколкото не пречат на духовното развитие на човека. А твоите разсъждения са изцяло от гледна точка на това, какво ти ще получиш от нечия любов или омраза. Ако обичаш наистина някой, който те мрази, то по-скоро би следвало да си загрижен за това, че такъв човек върви по погрешен път, мразейки те, вместо да разсъждаваш дали било по-добре да те мрази или да те обича.

Така не е ли проява на взискателност само към едната страна - извършителя? Съответно, къде остава отговорността и свободата на другата страна по отношение на нейната реакция?

Точно защото един човек може да е разумен и да действа разумно и с любов, неразумните хора често ще реагират с неразбиране и с противопоставяне. Разбира се това е проблем за неразумните и в крайна сметка, ако има негативни последствия, причината ще са те, и техната неразумност. Някой може да отвърне на доброто със зло, и това по никакъв начин не прави доброто причина за евентуалните негативни последствия. А любовта няма как да е отмъстителна и да отвърне на злото със зло. Това не би било разумно и само би го подсилило. Вместо това в думите: "Прости им, Господи, защото те не знаят какво вършат", се посочва правилната реакция.

А какво се случи с Исус?

Нека да дадем първо някакво определение за предателство. За мен, за да се квалифицира едно действие като предателство, то следва да е поет определен ангажимент, който да бъде нарушен. Това е свързано и със съответното доверие, което съществува между страните. Остава въпросът дали единично действие, предизвикано от моментна слабост трябва да се приеме за предателство или просто като грешка. ... Така си мисля, че ако връзката е създадена с очакването, двете страни да имат сексуални отношения само и единствено един с друг, то неоправдаването на тези очаквания е най-малкото лъжа. А може и да е предателство, ако е имало в достатъчна степен осъзнатост.

Аз по принцип смятам, че друг човек не може да изтълкува един сън така, както самият сънуващ. Защото ти най-добре си знаеш потока на мислите и желанията си, страховете, нещата които считаш за важни, събитията от ежедневието си и т.н. Освен това самите символи за теб може да имат някакво специфично значение или нюанс от общоприетото тълкувание. Ясно е, че този сън с нещо се отличава от останалите, които сънуваш, за да отвориш тема за него. Но е добре ти да започнеш с тълкуването, дори и да не си сигурен, че то ще е точно.

Вземи например една пешеходна пътека със светофар. Можеш да минеш на червено или на зелено - изборът е твой. Като цяло светофарът има положително предназначение, но създателите му не могат да контролират дали той ще бъде използван така, както е предвидено. Хората, което го използват сами следва да се научат на това.. Те са свободни да се съобразят или да не се съобразят с предназначението на светофара. Някои хора могат да спазват правилата от страх или защото така правят всички, докато други защото осъзнават ползата от тях. И последните са действително свободните. Парадоксалното е, че при тях възможността да минат на червено е почти нулева, но именно техния избор е свободен, защото те правят това, което реално искат. По твоята логика тези, които са сложили светофара следва да носят отговорност ако някой мине на червено. Освен това е удачно да гледаме на себе си като на част от вселената, а не като на неин продукт. Щом сме на тази планета и живеем с хората, които също като нас са тук и сега, значи има някаква причина да сме тук, а не на друга по-"добра" планета. Има нещо, което ни е привлякло тук и което ни свързва с живота именно тук, а не някъде другаде.

Тук пишещите (предполагам всички) се отъждествяваме с едно свое отражение. Освен ако някой не се е осъзнал като своята същност в причинния свят. Концепцията за анатман реално не се различава от концепцията на Шанкара и на Адвайта, че атман е идентичен с Брахман. Да осъзнаеш себе си като част от Бог, като едно с него и всичко в него - това наистина засега е далечно. Според мен в случая авторът не се задълбава чак товкова много. По-скоро се има предвид Висшия Аз (атма, будхи и манас в съвременната езотерика).

Не само това. Грешките са неизбежни на определен етап от развитието на човека. Тази случка в Едем е била неизбежна. На човека се дава възможност да избира, но той все още няма знанията и качествата за да направи разумен избор. Това е начинът за натрупване на нужния опит и за придобиване именно на тези необходими за разумния живот знания и качества. Всеки може да види, че нещо подобно се случва и в отделното човешко въплъщение, когато детето е неспособно да взема най-адекватните решения. Да оставиш свободен някого за да се завърне сам - стана въпрос за това в предходните дни. Това всъщност е изгонването от Едем, което би следвало да доведе до израстване и до завръщане (като в притчата за блудния син). В някои случаи въпросното израстване може да продължи твърде дълго, човекът да не успява да достигне до нужното осъзнаване - това все пак е реалният живот, а не някаква дирижирана пиеска. А и каква свобода има в последната? Но на такива хора им се дават възможности непрекъснато, дори и да не е очевидно за тях и за останалите.

Не съм сигурен какво точно е имал предвид авторът. Не мога да го обява за глупост, без да съм наясно какво иска да каже. Факт е, че нямаме представа за това какви сме ние реално. Отъждествяваме се с определени наши желания, зависимости, навици, мисли, спомени и др., които не са истинското ни аз.

Точно идеята имах предвид. Разбира се, не съм съгласен с всичко. Откъде идва неопределността при действията е много сложен въпрос. Може би от несъвършенството и незнанието. Няма как да се действа правилно, след като не се знае кое е правилно (а дори и да се знае, не е сигурно, че са налице волята и умението да се реализира съответното действие). Това не бих нарекъл случайност, а по-скоро необходимост. Спорно е и определянето на нещо автоматично като "правилно" или "неправилно". Случващото се автоматично винаги е "в реда на нещата" - няма как да не е. Но понятията "правилно" и "неправилно" са свързани с избора и с резултата. И доколкото изборът винаги е несъвършен, от гледна точка на съвършенството той е грешка. От гледна точка обаче на това, че изборът е неизбежен (не може да бъде отказан, защото отказът от избор също е избор) той е в реда на нещата. Съзнанието и интелектът водят неизбежно до възможността за избор. Парадоксът е налице - и двата полюса съществуват едновременно - съвършенството и несъвършенството. А и нямаше как да се говори за съвършенство, ако отрицателният му полюс не бе в състояние да се прояви.

Човек се ражда с определени психични предразположения (тенденции, източният термин е "самскари"). Те са наследство от миналите прераждания. Разбира се, че средата и възпитанието оказват своето влияние, като могат да затвърдят въпросните тенденции или да ги потиснат. Но все пак първостепенни си остават тенденциите. А да не забравяме, че семейството, обществото и времето на раждане също са кармично определени.

"Отърваването" става когато трансформираш всички негативни тенденции в положителни. Тогава личността няма да ти е нужна. Тогава в съзнанието си ти напълно ще си се идентифицирала с висшия си аз, ще се осъзнаваш като висшия си аз. В момента не можеш да направиш това, защото висшият ти аз все още не е изграден до край - до степен, че да действаш съзнателно в него. Именно тук може да се открие свободата и изборът. Това изграждане става когато трансформираш всичко отрицателно в себе си в положително. Личността става ненужна когато вече не остане нищо, което да бъде трансформирано. А и спомените от всичко преживяно се пазят. Така че спомените от отделните личности няма да бъдат изгубени. Реално паметта е (поне така ми се струва) която създава усещането за идентичност. Защото ако се погледне реално, човек е различен във всеки един миг.

В различни източници понятията се използват с различно значение и това може да доведе до объркване. Егото в случая - в други източници може да се използва "низше его", "личност", "низш аз" или друго. Негова противоположност или негов източник се явява душата, индивидуалността, висшият аз, висшето его... Личността (ще използвам тази дума) е всичко това, което усещаш като себе си в момента. Тя включва и положителните, и негативните нагласи, способности и качества. Съществуването на Земята дава възможност да се проявят както едните, така и другите. След смъртта, личността престава да съществува. Не така стоят нещата обаче в света на висшия аз. Там нищо отрицателно не може да се прояви. Така че всички негативни тенденции, мисли и навици, които сме генерирали и развили през живота си тук на земята си остават тук като семена, които ще доведат до отрицателна карма в следващото въплъщение. До висшия аз достига само това, което е положително и което този висш аз асимилира като опитност. Тази опитност ще се прояви в новата личност при следващото въплъщение. Към нея ще бъдат добавено и отрицателното "наследство" от предходната личност. Разбира се, новата личност няма да има спомен за предходната,, защото само човек осъзнал се като своя висш аз може да има спомен за предходните си животи.

В тази фраза има нещо ключово по темата. Всичко е заради завръщането на хората. Ние трябва да го пожелаем. За да може да сме истински свободни и щастливи е необходимо някои неща да бъдат дълбоко осъзнати от нас хората. В притчата за блудния син е заложена същата идея.

В тази тема трябва да си призная, че пиша с нежелание, защото осъзнавам, че някои неща е трудно да бъдат приети. Някои неща може да бъдат приети за прекалени и нечестни, или пък ненужни. Истаната си има и своята обратна страна, тя може да е бреме ако е преждевременна, не за друго, а защото недоразбрана тя може да е непоносима. Да се пречупи човеш е възможно. Може да изпадне в криза от която да не успее да излезе до края на живота си. Но затова идва следващо прераждане когато човекът е освободен от бремето на спомените, а условията са различни. Да част от кармата и предразположенията остават... Промяната може да дойде само с осъзнаване на ситуацията. На хората им е трудно да приемат, че причината за страданията им в настоящето може да са те самите. Още по-трудно е да се приеме, че човек е отговорен и за действията на другите доколкото е част от същото общество. Насилникът задължително ще бъде поставен в ролята на жертва. На него ще му се наложи да погледне на ситуацията и от другата страна. Да, може и да се окаже напълно безпомощен и сломен. И не, няма такова нещо като това някой да не иска да живее. Личността може да иска под тежестта на страданията прекратяването на отделно въплъщение, но това е само една ограничена част от истинския човек и от живота. И тук трябва да се подчертае, че случващото се поради някакви кармични причини не е защото Бог или някакви владетели на кармата, или други сили са решили така. Жертвата привлича насилника, защото имат някакво общо предразположение. Затова и много жертви на свой ред стават насилници. Не за друго, а защото предразположението, което е привлякло насилника, още е живо в тях. Да, жертвата може да привлече насилника и по линия на принципа на противоположностите - т.е. да привлече това от което се страхува. Но това също е шанс да преодолее страха си, като се сблъска с него. Да не забравяме и, че сме в кали юга, когато животът е далеч по-интензивен, наситен, а всичко отрицателно е усилено до краен предел. Съответно и възможността за развитие е по-голяма за разлика от другите епохи в които животът е далеч по-щастлив, но и развитието бавно.

Въпреки спорните моменти и използваните изрази, в текста поне аз открих нещо много ценно. Не съм сигурен дали авторът му изобщо е имал предвид точно това значение, което аз откривам в него. Но какво значение има всъщност? Да, в основата на текста (и част от видеото, която засега съм изгледал) стоят някои религиозни сюжети, като първородният грях и опитването на дървото на познанието, т.е. самоосъзнаването, което ти дава възможност да погледнеш на себе си отстрани, да се оцениш и съответно да се развиваш съзнателно. Но има и философия: идеите, архетипните форми включващи в себе си всички възможни конкретни форми, които могат да се проявят. Последните дори и да не е съвсем удачно да се наричат "грешки" са сянка на първите. По същия начин и нисшия аз е сянка на висшия - негово ограничено конкретно проявление. По същия начин и егоистичната любов (похотта) е сянка на безличностната любов. ... Пишеш, че авторът те е изгубил, но за мен е важно какво може да взема като идея от текста и изобщо ми е все едно, дали ще използва най-точните думи. Идеята за "грешка" вероятно идва от използваната в Библията дума "грях". В определен смисъл по отношение на абсолюта, всичко е несъвършено, променящо се, непълно, илюзорно и може да се нарече "грешка" - не толкова то самото, а приемането му за нещо реално.

Това е твоят прочит на цитираното. Но дали това е имал предвид авторът? За мен най-общо казано "грешката" е личността, низшия аз. Там е възможността да се греши. Висшият аз не греши, а единствено трупа опитност.

Има светове, където животът е далеч по-организиран и справедлив, отколкото в нашия. Но тези светове също са минали в миналото през същото, през което преминаваме и ние. Казвайки, че вселената е несъвършена, изключваш фактора време. Изключваш и това, че съвършенството и несъвършенството са два полюса, които не могат да съществуват отделно един от друг. Как ще ги съвместиш? Не ми се навлиза в прекалени абстракции, а отговорът ги изисква. При интерес бих могъл да опитам да отговоря. Доколкото виждам доста се влияеш от това, което получаваш като информация от различни хора и източници, и ти е трудно да примириш отделни твърдения. С времето ще разбереш, че дори и на пръв поглед несъвместими твърдения могат да бъдат в съгласие и че се допълват едно с друго и че много противоречия са само привидни. Живеем във вселена на парадоксите - това не са мои думи. И в същото време всичко в тази вселена е основано на правила и на логика. Що се отнася до Бог и въпросите "защо" по отношение на действията му, обърни внимание, че тези действия са се усъвършенствали непрестанно във вечността. Ти се съмняваш в тяхната целесъобразност и правилност, но те са следствие от опит с неописуема продължителност. Нито сме първите същества намиращи се на познатия ни етап на развитие, нито ще сме последните. Обърни внимание и на това, че ако за теб целта е да си щастлива тук и сега, и да живееш определен живот, който те удовлетворява, то за Бог целта е да преминаш на следващия етап на развитие и на осъзнатост, при което щастието ти ще е неописуемо по-голямо. Ти сега няма как да разбереш разликата от съзнанието ти сега и съзнанието ти на този следващ етап, както мравката не може да осъзнае какво е да си човек. Всичко, което можеш да изпиташ като щастие сега, е обречено в определен момент да премине, да ти омръзне и съответно щастието да се превърне в страдание. Истинско щастие може да се търси в непреходното, но първо трябва да го разбереш, да се научиш да го различаваш, да осъзнаеш ценността му. А това означава да опознаеш както преходното щастие, така и страданието. Ако нещо не е необходимо по някакъв начин, то не би съществувало. Когато си изпълни ролята по отношение на теб, то вече няма да ти е необходимо, но ще бъде такова за по-малко развитите същества. Така че страданието е факт - то съществува и ще съществува. Ние като хора трябва да се научим да мислим и да действаме по такъв начин, че да не създаваме страдание около себе си. Това е важното за нас. Ние можем да направим по-добър нашия свят - първо самите себе си и търпеливо да помагаме и на другите да усвоят същия урок. Всички тези действия на хора вършещи неприемливи за нас неща разбира се трябва да се стремим да възпрепятстваме и да те да останат назад в миналото на цивилизацията ни. Но това ще се случи оконцателно когато в хората е налице съответстващото ниво на разбиране и осъзнатост, не по-рано.

Защото се е развила като такава в този свят. Това е карма на този свят - тук е създадена и тук следва да бъдат изживени последствията. Доколкото знам има и изключения, когато души, които са прекалено пропаднали се прераждат на планети с по-тежки условия на живот от земните (да, има и такива). Рядкост е и другото - някой да се роди на Венера примерно. Такъв човек трябва да е изпреварил с много средното развитие на земните хора. В общия случай обаче се прераждаме на една и съща планета. Щом душата се е преродила в този свят, значи тук има условия да се развива. Дали ще ги използва е отделен въпрос. Шансът да ги използва може да е наистина малък, но щом се е преродила тук, значи е възможно най-добрия. Другаде би бил още по-малък.

Много правят това несъзнателно. Опитват се да сведат другия до своето ниво - това считат за нормално, а другото е отклонение. Има хора, които покваряват другите съзнателно. Тук отново може да има две групи - първите самите те не са подвластни на зависимостта с която искат да обвържавт други. Втората група те самите са зависими. Има ги - някой зависим наркопласьор примерно. Той съвсем ясно осъзнава, че завлича и други хора.

Това е механизмът за развитие на едно такова нежелано състояние. Подпомагащите и възспиращи фактори са много и различни за различните хора.

Той и човекът не е антропоморфно същество :). Духът е отвъд формите. Духът е един. Разликата е в осъзнатостта, но самата тази диференциация е условна. Във висшите духовни състояния от това, което съм чел, имаме идентифициране с всичко останало. Но едва ли можем да разберем подобни състояния, без да сме ги постигнали. Представата за Бог - може би най-удачно е напътствието, да си го представим като същество при което всички положителни качества са развити до максимума, който сме в състояние да си представим. Това е практично.

От доброто. Единият полюс не може да съществува без другия. Ние съответно можем да се научим да различаваме едното от другото и да избираме. Всеки избор в крайна сметка е между доброто и злото - всеки. Един човек с престъпно мислене не става такъв отведнъж. Той търси и намира удовлетворение в някакво земно удоволствие. Примерно сексуално. С времето обаче той привиква към това и то му носи все по-малко удовлетворение. Желанието обаче е силно и дори нараства. Съответно той се опитва да усили стимула. Опитва нови неща в търсене на задоволяването му. Съответно и по-хард. Съзнанието също привиква към тази промяна. С времето недопустимото някога става нормално (т. нар. прозорец на Овертон). Така се стига до крайности. Началото може и е в минали прераждания. Всеки сам създава своя ад. Но в същото време човечеството е едно и отговорност носят всички. Сексуалните желания в съвременния свят се стимулират масово и едно дете още от малко, когато е податливо на външни влияния е подложено на стимулирането му. Това е отговорност на цялото общество. Хората сами трябва да се научат да вземат разумни решения и да са наясно с резултата. Трябва да могат да различат преходните и егоистични желания, от непреходните, духовните. Първите водят до израждане и човек следва да осъзнае това и да развива положителния, духовния им полюс. С противопоставяне на отрицателното, то не се трансмутира. Друг начин за развитие не мисля, че има.

Първо изучи хората, изучи желанията им, мечтите и страховете им, достойнствата и слабостите им, разбери ги, открий мястото им, доколко са смислени или безсмислени... Питаш "защо Бог е допуснал"? Но погледни на хората така, както Бог гледа на тях, доколкото можеш. С неговите любов и търпение, но и мъдрост. Виж неговата представа за крайния резултат.