Диана Илиева

Аз не познавам човек без негативизъм. Подобно разбиране според мен си е доста фанатично само по себе си. Дори да се отнася до някаква фантасмагорична абсолютна доброта или абсолютна чистота или някакъв чист позитивизъм, лишен от сянката си... Ани, не отнасям това към теб лично, а по принцип! Наистина не познавам човек без сянка, без негатив. Преработването на негативизма, агресията, страстта и т.н. според мен се състои в осъзнаването им, приемането им и канализирането им в посока божественото в нас. Агресията се превръща в креативност, негативизмът в здрава връзка с обективността, здрава научна скептика, страстта в гориво за обичта и т.н. Казвам това не само от позицията на професията си, но от личния си опит. Във всеки от нас дреме и убиец и насилник и крадец и звяр и т.н. Въпросът е как се отнасяме към тях. Можем характеропатно да ги пуснем на бял свят. Можем да ги отричаме и да се борим с тях, правейки се, че ги няма, което невротизира и най-много да навлече тревожно разстройство - това се прави от много религиозни вярващи между другото. Третият и според мен по-добър път, е да съзнаваме, приемаме и впрягаме тези си сенчести страни! Защото неминуемо ги имаме! Ани имаше предвид, че ако в хумора се вложи негативизъм, вече не е смешно, а става съвсем друго - ирония, сарказъм ... и тях фанатикът съвсем нормално може да ги владее. А иначе това за насилника, убиеца, крадеца ... не знам; да, всеки си има сенчеста страна, но еднаква ли е сянката при всички хора?! И като размери и като вид? На мен предавания от типа на Сървайвър са ми интересни точно по отношение на това какви стават хората, поставени при извънредни/екстремни условия - и благоприятни (когато им дават награди - купони, почивки и др. при суперлуксозни условия) и неблагоприятни (глад, комари, липса на елементарни битови условия ...). Аз поне установявам, че сянката е различна. Може и да се лъжа, обаче - примерно сянката да е еднаква, а просто прагът, при който започва да се проявява, да е различен. Ще се радвам да разкажеш по-подробно за твоите наблюдения.

granat1, аз имам едно обяснение за себе си (в което не съм съвсем сигурна, защото не ми е достатъчно представителна извадката с фанатици ) - склонност да станат фанатици имат хората, които са силно неудовлетворени от живота, като в голяма част от случаите те действително имат основание да се чувстват така, т.е животът им се е стекъл при тежки обстоятелства. Бързам до уточня две неща - първо: това е само необходимо условие, не и достатъчно и второ: това са наблюдения за хора, които не са специално възпитани и надъхани за това от малки. Не е леко примерно да си израснал в дом, без родители, или да си роден с по-сериозни увреждания, или каквито и да е други тежки обстоятелства. Понякога за един по-лабилен човек са достатъчни и не толкова драматични негативни неща - примерно роден и израсъл в бедност, психическо и/или физическо насилие в семейството, физическо увреждане, което не затруднява реално живота на човека, но го прави различен от другите ... Такъв човек се чувства онеправдан, търси обяснения за съдбата си и ... понякога намира утеха, като прегърне силно определена кауза. Тази кауза обикновено защитава един от два (кореннопротивоположни) вида мироглед - единият е: страданието ми е дар, признак, че съм на по-горно стъпало от другите, трябва да съм щастлив и благодарен за страданията ми (това обикновено са каузи с духовен/религиозен привкус), а другият е: светът е лош/несправедлив и има нужда от "поправка", има и други като мен или поне в подобна позиция, не е честно да е така, ще участвам активно и с всички сили това да се промени (тук вече са едни по-радикални и практически ориентирани организации, но те също могат да имат религиозна основа). Колкото до "излекуването" - не съм сигурна дали могат сами. За мен, ако животът/събдата/Бог не има изпрати подходящите събития и хора, които да ги върнат от тази крайност, в която са изпаднали, трудно ще успеят да се променят сами. П.П. И още нещо, като кажем фанатик не бива непременно да се сещаме за терористи или др.п. Има много фанатици, които са такива по-затворени, тровят предимно собствения си живот и евентуално този на най-близкото обкръжение.

Taка е, Деяна. И на мен ми е трудно. Права си, кuki; ще се постарая да участвам по-неутрално и търпеливо. И аз забелязах, че тази тема - странно защо - предизвика такъв интерес. Ако продължаваме така, ще настигнем разни "горещи" теми като тези за секса, парите ... Може би защото доверието също като тях, засяга всички ни, сблъскваме се ежедневно с това, а същевременно е една от задачите, с които ни е трудно да се справим. И знаеш ли, ако не бях срещнала мъжа си, едва ли щях да променя възгледите си по този въпрос. Защото дори и да срещнех някой като него, който обаче не ми е толкова близък и не е така пред очите ми всеки ден, едва ли щях да забележа; и да забележех, нямаше да се замисля или нямаше да повярвам, че е възможно. Той, съпругът ми, както се изрази Мария-София някъде по-напред за нейния, така си е дошъл на Земята, отвътре му идва някак. Считах го за лекомислен, наивен, дори сме се сдърпвали за това на времето. Но постепенно аз се убедих, че той е прав. А на мен наистина ми е трудно да постигна това. И същевременно съзнавам, че това е много важен, ключов момент. Чудя се - Нужно ли е всеки от нас да преживее такъв момент като оня човек, нападнат от лъвове, за да се променим???

Сам съм отговорен и сам се грижа за живота си (това не изключва чуждата помощ). Много се писа из темите на форума как любовта, интуицията, вярата и т.н. са ни дарени от Бог. Единственото (и за мене абсолютно достатъчно) нещо, което ми е „дарено“ е възможността да постигна тези неща самостоятелно. Не вярата ти „дарява“ „Бог“, а възможността да развиеш вярата си самостоятелно. Божественият потенциал е във всеки човек, но умението му да го прояви са развива индивидуално и никой (освен самият човек) не можа да промени това. Това е като едно семе, което трябва да посадим в земята и да отгледаме. Семето ни е „дадено“, но отглеждането му (духовното развитие) и това то да даде плодове, зависи изцяло от нас. Разбирам, затова те и попитах, защото и на мен така ми се стори, но исках да съм сигурна. И още един въпрос - как ти изглеждат ситуации, като описаната от Мария-София тук:

От това, което е написал Венци, аз разбирам следното - няма смисъл да сочим с пръст фанатика и да му лепим етикет "лош" или ние да се имаме за "по-добри" от него, най-малкото защото никой не е идеален, всички си имаме кусури, като някои от тези кусури са кокурентни, да не кажа превишаващи тези на типичния фанатик. Той е посочил и някои характерни качества на фанатика - както извисяващи, така и спъващи го. А това за чувството за хумор и фанатика - съгласна съм, точно така е

Какво общо има доверието с обществения строй? Имам ли доверие, че моята държава ще защити правата ми, че ще ми даде шанс да се развивам? Може да обърнем разглеждането в тази посока. Защото то е част от т.нар. "доверие в живота". Да, това е много съществена посока на въпроса за доверието. Включително можем да разглеждаме въпроса двустранно - доверието на човека към държавата и на държавата към човека. Обаче тук нещата са малко по-сложни, защото според мен следва да се отчита доверието, което проявяват всички граждани на държавата. И все пак за тези, които изпитват доверие, обстоятелствата ще са благоприятни, ще намират условия да се развиват и обратно. А държавата пък вероятно е такава, каквито са преобладаващата част от хората.

Да, според мен е хубаво. Макар че ... може би не точно развносметка и оценяване, ами осъзнаване - какво, защо и как се е случило в живота ни. Сещам се за една препоръка на Щайнер - всяка вечер, когато сме приключили вече всички дела за деня и сме се приготвили за сън, да отделим известно време, за да проследим изминалия ден, ретроспекция: от вечерта към сутринта. Проследяваме всички събития и ситуации, припомяме си ги, като опитваме да си изясним защо така сме реагирали, какво сме мислили/чувствали, дори евентуално защо е дошла тази ситуация при нас ... После е желателно да изчистим съзнанието си от всички мисли, грижи, въпроси, задачи, проблеми ... и да заспим Мисля, че е много полезно, включително в процеса на себепознание, защото като минат дори само няколко дни, "услужливото" ни съзнание вече е "цензурирало" ситуациите, чувствата, мислите, мотивите, ... по начин, какъвто ни е по-"изгоден" - при някои хора е обагрило нещата в по-розови краски от действителните, а при други - в по-мрачни.

Да, точно за това си говорим. И добре, че ме подсети, това с рестото е поредната "странност" на моя съпруг - никога не брои рестото. В първите години на брака ни и на мен ми се струваше много лекомислено това и дори безотговорно спрямо семейния бюджет . Случвало се е да го карам да си провери рестото, докато не установих, че в болшинството случаи си му връщат точно колкото трябва, а в останалите ... малко повече П.П. Аз не мога да разделя нещата така, както ти искаш. За мен не са разделени и ми е трудно да ги разглеждам и обяснявам поотделно, всяко за себе си. А Бог ... е навсякъде - какво означава призива да не го намесваме?

Съгласна съм с казаното от Мария-София и от Велина след нея. Към това: Ами-не-Помогни си сам да ти помогне и Господ.Заключвам си.Но ако ти отнемат нещо-имал си да даваш.Не си го дал навреме. Не е повод да легнеш и да умреш за НЯКАКВА ВЕЩ.Мисля,че Лазарев беше казал,че ако те оберат-това е по-малкото зло.Ако не го приемаш, ще дойде болест... Когато губиш,не знаеш какво печелиш и когато печелиш,не знаеш какво губиш. бих добавила следното - Да, заключвам дома и колата, но ми се е случвало да ги забравям отключени и винаги всичко е било наред, по някаква причина джебчиите ме заобикалят отдалече и т.н. Обаче има и неща, които няма как да заключа - примерно фасадата на къщата е нова, голяма и гладка, добре боядисана, без прозорци към улицата, въобще чудесен фон, но ... по някакъв начин е непривлекателна за желаещите да творят графити (за протокола - на 150м от нас има училище и респ. много изрисувани сгради). Има и друго - моят съпруг сам себе си брои за атеист, но що се отнася до доверието в хората и живота/съдбата (не Бог , макар аз да му казвам понякога, че е същото), той е мноооого "по-напред в материала" от мен; аз се учих и уча от него на това. Каквото и да стане той не подозира другите, че нещо са направили в негов ущърб; дори и да получи преки доказателства за това, казва: "Е, нищо, той/тя се е притеснявал/а за себе си или за еди какво си ..." и нито се сърди, нито се ядосва, а то след време се оказва точно това, дето напомни Мария-София, че така в крайна сметка е било по-добре за него. Също така той е доста разсеян и буквално няма нужда някой да му краде портфейла или моб. телефон, ръкавиците през зимата и др.п., той сам си ги загубва периодично , но винаги, буквално след часове, всичко загубено му се донася обратно, непокътнато или се присеща и се връща, където евентуално ги е забравил, а там го посрещат загрижени и му ги дават. Пътуваме някъде и по всички правила на физиката горивото в колата трябва да е свършило поне преди 5 км, аз се притеснявам, страхувам се да не останем на пътя, обаче той е абсолютно спокоен и уверен, че ще стигнем до следващата бензиностанция - е, винаги стигаме . Та в крайна сметка установих, че аз имам още хляб да ям, за да постигна такава вяра, каквато има той, "атеиста" . И като прочетох следващите постове - май на хора като моя съпруг не им се налага да си покриват млякото.

A какво представлява условното доверие? Защото и на мен ми звучи като малко бременна жена. По същата логика мога да попитам - има ли условна и безусловна вяра в Бог? А като се замисля малко повече, се чудя ние си мислим така, обаче дали сме в състояние въобще да поставяме разни условия? Странно, ти беше човека, който беше "ЗА" планиране тук и сега на развитието и израстането не само в сегашния, но и през следващи животи. А сега изведнъж пишеш това - ами обясни си го сам (ще го направиш по-добре от мен, защото аз не мога да планирам развитието си през следващия си живот). Аз мога да повторя думите на kuki: Стан, странно е това, което съм оцветила в синьо, не мислиш ли, на фона на всички изприказвани приказки, как всички сме едно цяло, как сме като скачени съдове, как е добре да осъзнаваме връзките си с всички и всичко около нас, и по-близко и по-далечно .... Да, в същността си всичко е едно... В същността си... Всеки човек обаче се проявява по уникален индивидуален начин, т.е. има свободна воля, която затова е свободна, защото (общо казано) човекът може да я използва както пожелае. Не мога да искам от никого да ми се доверява. Това би било насилие. Доверието смятам за нещо, което трябва да бъде заслужено. Как може да изисквам другите да заслужат доверието ми, а в същото време да изисквам от тях да ми се доверяват сляпо? Пак ще спомена, че тука имам в предвид дълбоко доверие, иначе за ежедневни несъществени неща съм склонен да се доверя на почти всеки. Защо разглеждаш нещата „по принцип“, т.е. да приравняваш различните ситуации при които можем да се доверим на някого. Аз мога да се доверя на някого за хиляди неща, но не мога да се доверя за всичко. Има неща, които колкото и да обичам и уважавам въпросния човек, той просто не е в състояние да изпълни. Той, както и всеки друг човек е ограничен от моментните си качества, способности, а и от външните условия и обстоятелства (средата). Значи в същността си всичко е едно, но ... това е само теория; а практиката е по-различна. И аз съм говорела "по принцип" и когато е "по принцип" си съгласен, но в живота е друго, ситуации различни ... Е, докато имаме разминаване на теорията с практиката, все на този хал ще сме. А аз в първия момент не вдянах, защо Велина тръгна да дава цитати от Учителя за важността на прилагането. Свободна воля казваш ... сигурен ли си, че я имаш и можеш да я проявяваш, както си пожелаеш? Какво ти дава основание да си убеден в това? Разбира се, че не можеш да искаш от някой да ти се доверява. И това не е насилие, а мисия невъзможна бих казала. Доверието не се заслужава, то се дава, иначе няма да е до-верие, ами нещо друго - договорка, контракт, знам ли ... Човекът не бил в състояние да изпълни - а длъжен ли е да изпълни? Ох, стига, няма смисъл да коментирам всяко изречение, единствено бих искала да попитам във връзка с това, което си написал - Ти считаш ли, че ти сам си отговорен и сам се грижиш за живота си или и Бог е замесен в тая работа?

Донче, от това, което чета, установявам, че си прочела само първия мой отговор на зададените от теб въпроси. Моля, прочети и втория, ако желаеш да разбереш, какво казвам. И аз намирам думичката излъгано съотнесена към доверие за неподходяща, но ти така попита и аз употребих твоите думи. За мен няма различни измерения на доверието.

Нищо не смесваме, просто нещата си вървят заедно, в комплект, ако го няма едното, няма го и другото, и обратно. Проблемът е в следното - много хора заявяват: "Вярвам в Божественото начало!", обаче се оказва, че това е само една куха фраза и в действителност те никак не вярват, поне не като момичето, което дадох за пример. Отговарям на въпросите: Да, може да бъде излъгано. Не, няма смисъл да се оправдава, просто нещата стоят по друг начин - това действие има голямо значение за излъгващия и никакво значение за излъгания. Не, не се променя отношението (в горното изречение обясних). Между другото отговори на тези въпроси виждам и в мнението на velinavasileva: И в това на Мария-София: Както и при други участници, но нека всички те сами кажат дали така мислят или аз погрешно съм ги разбрала

Стан, странно е това, което съм оцветила в синьо, не мислиш ли, на фона на всички изприказвани приказки, как всички сме едно цяло, как сме като скачени съдове, как е добре да осъзнаваме връзките си с всички и всичко около нас, и по-близко и по-далечно .... Още по-странно ми изглежда това да изпитвам любов и уважение към някого, обаче да не мога да му се доверя. Ами в такъв случай тези любов и уважение са някакви съвсем абстрактни, да не кажа по-тежките думи - фиктивни, декларирани, но несъществуващи. Точно в това се състои изпита - дали действително имаме и прилагаме! любов и уважение към ближните или само си приказваме, че е така. Сещам се за споделеното от моя приятелка - беше отишла да работи временно в чужбина и там се беше свързала с друго момиче и то емигрантка като нея, но не българка, ами примерно словачка или полякиня, не помня точно; та обясняваше как това момиче изпитвало пълно доверие към всички и имало много странна за приятелката ми убеденост, че Бог винаги и навсякъде я пази, че с нея нищо лошо не може да се случи и др.п. Станало така, че при едно пътуване на момичето, то било само и не знам какви точно бяха обстоятелствата, но и предварително можело да се допусне, че има голяма вероятност да й се случи нещо лошо, обаче тя тръгнала. И наистина по време на пътуването тя попаднала в доста неприятна ситуация и нещата вървяли в най-добрия случай към изнасилване, но ... като по чудо (а дали е било чудо? - аз мисля: не) изниква от някъде някакъв овчар и осуетява нещата още в съвсем ранна фаза. Моята приятелка й казала след това: "Добре, нищо не се е случило, но поне сигурно много си се изплашила, като си видяла, какво може да ти се случи.", а тя отговорила: "Не, аз бях спокойна, знаех, че всичко ще завърши добре!" А примерът с картината е верен, ако ... решим да се ограничим в едни малки рамки - тези на картината. В действителност такива рамки няма, целият свят е една картина и в нея присъстват всички цветове. Цветовете, които са най-близо до теб (следвам твоята метафора) сигурно най хармонират с теб, но колкото по-далеч от себе си гледаш, неизбежно ще има и други цветове, които на свой ред преливат в други ... и така. Е, можем да си живеем ограничено, в нашата си картина, аз затова писах: Обаче нали тук, в този Портал, си говорим за разширяване на съзнанието, усещането че сме частица от Цялото и др.п.?! П.П. Между другото вяра и доверие имат общ корен. И това не е никак случайно. Както не е случайно, че са ни казали (перефразирам): "Ще бъде според вярата ви!" П.П.П. Може би вече преминавам в другата тема, за Вярата, но тъй като нещата са свързани, ще напиша това и после може да се прехвърля там - много малко хора в действителност изпитват вяра/доверие в Бог. Всички говорят и може би дори се самозаблуждават, че вярват, но на практика явно не е така. Момичето, за което писах по-горе, е един от тези редки човеци. И хич не е лесно да вярваш. Затова мога да спомена другата библейска мъдрост - за вярата колкото синапено зърно. Спирам до тук в тази тема .

Съгласна съм с написаното от velina и kuki. И за доверието важи с пълна сила "Каквото повикало, такова се обадило" или ако искате "Каквото си посял, това ще пожънеш.". Когато човек обича и уважава себе си така, както и другите, ами той няма проблем с разни неоправдани доверия и т.н. Когато бях малка ми казваха - внимавай, не се доверявай на всеки, има добри хора, но има и лоши хора... Хубаво, ама как ще разбереш кой е добър и кой лош?! Трудно ми беше. И логичният извод беше такъв - подхождай с недоверие към всички, пък после, евентуално, ако и когато се убедиш, че човекът заслужава доверие, ... и т.н. С годините установих, че това е неподходящ подход. Такъв човек, какъвто бях и аз доста време (и след като вече не бях малка ), наистина попада все в такива ситуации, в каквито и предполага, все на такива хора налита, а нали е предубеден по темата, дори и да няма реално предадено доверие, той все подозира (или чак "вижда" ), че има такова. В най-добрия случай такъв човек живее доста самотно и ограничено, все е така на щрек, не се отпуска, все преценява ... Сега предпочитам да подхождам с доверие към всички хора, отнасям се коректно и лоялно с тях и се радвам на същото отсреща . Дори и хора, които другите считат за лукави, или подозрителни, или каквито и да е там, се отнасят към мен доста по-различно от обичайния си начин или пък някак излизат от живота ми без някакви специални действия от моя страна. А когато се окаже, че някой в нещо все пак не е оправдал гласуваното от мен доверие, то все се случва така, че аз от това нещо нищо не губя, напротив, а самата аз не се ядосвам, не се чувствам примерно някак предадена, казвам си - е, такъв е човека просто, той, милия, дори на себе си наврежда така, но както и да е. И нека пак подчертая, че това си върви в комплект именно с любовта към себе си и другите. Човек, който не обича и уважава себе си, не се чувства пълноценен, не счита, че заслужава най-доброто, не може да се отпусне и да остави на живота/Бог да го закриля и пази, то нека този човек да не се доверява на всички, защото вероятността да бъде въвлечен в неприятни ситуации е голяма; както вече обясних, той самия допринася за това. А ако не обичаш и уважаваш другите е ясно, че няма как и да им се доверяваш.

Мила Марсин, защо просто не си дадеш данните, а ние ще си построим картата ти. И без друго, ако успееш да постнеш своята карта, там неизбежно ще се виждат рожденните ти данни.

Темата е в този форум и ще остане още известно време тука, докато се поизясни (според мненията, които ще се публикуват) къде ще е най-удачно да се постави. А къде трябва да бъде тази тема? В Съвременна наука може би? Прочетох първите няколко поста и тъй като съм учила 5 години теория на системите реших ... въобще да не пиша в тази тема. Но пък като се замисля, докато си пием кафето наистина можем да си говорим за каквото си искаме - ядрена физика, лингвистика, международното положение ...

Вендор, не зная защо няма никакви коментари по темата. За мен лично е интересна, просто нямам време напоследък, надниквам от време на време съвсем за малко, пък и напоследък не се чувствам в кондиция да се занимавам с астрология и някои други неща. Радвам се, че "подгряваш огъня". Дано някой друг се включи също. В предния ми пост - защо си видял презастраховане? Нито съм се презастраховала (за какво и спрямо кого?!?), нито съм търсила някакви крайности в спектъра на проявленията, просто дадох пример и обяснявах неща, които съм наблюдавала в практиката. Също съм съгласна, че когато имаме двойно или повече подчертаване на определени показатели, то заключенията могат да са по-категорични. С това ме накара да погледна и аз картата на бащата (ползвам данните, които си дал, нямам време да се ровя) - признавам си, бегло, защото ще ставам от компютъра. Когато съм разглеждала така карти на хора от едно семейство, това намаляване на градусното съотношение се наблюдава предимно в аспектите, вклюващи поне една лична планета, което и тук е налице май (защо реши, че Луната на бащата е в съвпад с Меркурий?).

Ами че то в повечето кремове и дезодоранти наистина има Метилпарабен, Етилпарабен, Бутилпарабен, Изобутилпарабен, Пропилпарабен ... Дори и в тези за деца или хипоалергичните, за чувствителна кожа (просто в тях коктейлът парабени е малко по-ограничен). В шампоаните май не толкова (поне на тези у дома не прочетох). Аз дезодоранти почти не ползвам, ама кремове ... Май ще се минава на растителни масла, вместо крем.

Ами, мисля си, че, гледайки от един "по-висок" план, от "по-високо място", вече са го видели, или са го "предвидили", както още ни се казва на нас, простосмъртните... Най-малкото, те имат висша сетивност (напр. Учителят е знаел предварително нещата, защото не е виждал от "земен" план) – ако са странични наблюдатели... Обаче - аз вярвам, че не са "странични", а са просто нашите ангели-хранители... Хм, ами в такъв случай, вече стана съвсем объркано. Щом вече са го видели, че така ще стане определено нещо, защо ни дават знак да не го правим примерно? Да кажем тръгваме към дадена институция, на вратата се оказва, че сме забравили някакви документи, връщаме се да ги вземем и ... цял ден спънки и забавяне, обаче в крайна сметка успяваме да свършим работата, за която сме се запътили; а след време ще се окаже, че по-добре е било да не сме правили това в тази институция. Ясно, че за наше добро, ама те сигурно успяват да видят и това, че ние няма да видим техния знак или дори и да го видим, че няма да му повярваме или няма да си го изтълкуваме правилно и пак ще си направим това, което ние (пък дали точно ние ) сме си наумили. А ако пък видим знака и се вслушаме в него ( в горния пример - откажем се да ходим до тази институция), тогава няма да стане това, което тези висши същества са предвидили, че ще стане. Такаааа, и аз много объркано обясних, дано някой ме разбере

Хехе, Венци, ами да ти отговоря аз тогава Нека допуснем, че всичко каквото казвате ти, Багира и компания е вярно, открай-докрай, добрали сте се значи някак до абсолютното истинно знание за нещата. Приемам обясненията, кое какво е и т.н., но ... оттам нататък нещата куцат - начините за измъкване, както го наричате, са мноооого смътни и неясни, дори този призив - "Да обърнем гръб на илюзорните осезаеми (а ти добави: и на нетолкова осезаемите засега също) неща!" звучи доста кухо. В смисъл аз пък бих била много признателна да разбера, как именно обръщаш гръб ти на тези, отвличащи ни от верния път неща, какво правиш ти в живота си по-различно от това, което правим ние, другите, обикновени хора, след като си въоръжен с вярната теория?

защо в такъв случай, въпреки знака, имаме възможност да направим друго? Това може ли да се възприеме като косвено доказателство за известна свободна воля/избор? Нещо май не мога да разбера въпроса. Защо трябва знакът да отменя свободния избор? Аз примерно може да получа потвърждение по няколко начина, че утре ще е много горещо, но да си облека зимен кожух. Изборът никой не може да ми го отнеме. Ами ще поясня - ако знакът е индикатор за определени процеси, вече протекли на по-фините нива, защо успяваме да направим друго, а не това, което вече се е случило примерно на каузален план. Или не са такива признаци/индикатори, а са това, което казва Велина - знаци, оставени за нас от други, висши същества ... Но и така да е Велинче, допускаш ли, че тези висши същества вече знаят какво ще се случи? А изборът дали е твой, Стан ... никак не можеш да докажеш, нито че е твой, нито че не е твой.

Замислих се за знаците. Понякога са много ярки и забелязващи се - например както latina е разказала за това, как жилището й не я пускало да излезе, защото е щяла да излезе без парите и документите си. И тъй като не сме възпитани и научени да забелязваме и да се вслушваме в знаците, обикновено правим нещото, което сме си наумили, въпреки знака. Или поне се опитваме да го направим (най-често с повече енергия и/или загуби, както нерядко и с последващи негативни резултати). И ако знаците са защо в такъв случай, въпреки знака, имаме възможност да направим друго? Това може ли да се възприеме като косвено доказателство за известна свободна воля/избор?

A, не е задължително да е преднамерено зло. Като наблюдавам хората, най-често виждам това: правя така, защото е добре/полезно/подходящо за мен, а как се отразява на другите хора - не знам/не съм съвсем сигурен, най-вероятно не ги ощетявам или поне не съществено. Вярно, понякога по принцип е трудно да се прецени, как ще повлияе конкр. постъпка върху другите; а понякога на хората не им се ще да се задълбочават много-много в това отношение. Пък има и хора, които толкова естествено и непринудено постъпват свръхегоистично, нон-стоп, във всяко едно отношение, а когато някой им обясни какво именно правят, са изумени, като малки деца, дори може да се коригират за момент и в следващия са пак на същата вълна. Аз по-скоро съм съгласна с granat1 - а мисля говорихме и в друга тема - истинско добро и то съзнателно извършено могат да направят много макък брой хора. Останалите просто правим/даваме каквото можем и каквото считаме за добро. И въпреки това, често и това е съвсем достатъчно. Затова на въпроса какво мисля за заглавието на темата, отговарям така - бих я преформулира: Ако не даваш с удоволствие това, което имаш/знаеш/можеш на другите, си беден и нещастен. И е много логично това. Щом не даваш, значи няма какво да дадеш, а ако даваш, но с неудоволствие, значи ти самия си в недоимък или всеки момент очакваш да изпаднеш в такъв. Сега някой може да каже - Е, аз може да имам много от определено нещо, ама защо да го давам на другите?! Ами защото, ако наистина имаш много, то има опасност това нещо да те затрупа, да те удави - буквално и преносно

Извинете, че се намесвам. Просто и аз съм възпитавана доста строго и непоощряващо от страна на родителите, което, както стана ясно, си върви с необосновано ниско самочувствие и т.н. комплекси. Това, разбира се, не значи, че човекът е лош. И въобще това е доста драстично разделение - този е добър, този е лош; повечето хора са в някакво отношение и в някаква степен еди какви си. Важното е в каква степен и доколко Вас това Ви устройва в съответната сфера от живота. За мен 5-те години следване в София (аз съм от Ямбол) оказаха положителен ефект да се отърся в голяма степен от наложените преди това модели. А по-голямата ми сестра, от позицията на самостоятелен човек вече, беше поразтърсила малко родителите ми на тема "управление на децата" . След това процесът продължи, включително и благодарение на съпруга ми, който е - вижте какъв парадокс! - именно от низвергната от Вас група на мъжете, живеещи в жилището на родителите си. Представете си, че такъв мъж не е непременно мухльо, а просто не е толкова силно материално настроен или пък може (донякъде обратно) - да е доста разумен и практичен: защо да живее и поддържа домакинство сам, докато е бил сам?, твърде неефективно е, или и двете. Моят съпруг беше този, който настоя моментално да се изнесем в друго жилище от момента, в който решихме да живеем заедно. Също той е човека, който дори ме стимулираше да не загърбавам заради него или децата своите любими занимания, да си имам и личен, собствен живот, да излизам и сама, да се срещам с приятелки, че и приятели, с които споделяме общи интереси. Свобода всеки да бъде себе си! И доверие! Това мисля е важно за всяка връзка. Не зная какъв е Вашия човек, но това, че гледа децата сам ... по тяхно (на децата) желание ли е? Защото имам познат, който гледаше дъщеря си сам по простата причина, че майката един ден изчезна в неизвестна посока; и да Ви кажа не се справяше особено добре, просто така се наложи. И друго нещо - виждам как много хора разсъждават така: децата преди всичко! Да, децата са важни, ние сме ги създали и сме отговорни за тях, но ... те не са нашия живот, ние не сме женени/омъжени за децата си. Минават 20 години и ... децата поемат по своя си път, стават самостоятелни и така е нормално. А ние ще продължим да живеем с партньора, който сме си избрали. Децата са просто един отрязък от живота на човека само. Знам, че който има съвсем малки деца, това, което пиша, ще му се строи ... да кажем леко абстрактно или поне далечно. Повярвайте ми, докато се обърнете и годините минават; много неусетно. Но на четиридесет и +/- няколко години, пък и 50 да са, с 18-20 годишни деца животът ви свършва ли?!?