Диана Илиева

Ами искам да подчертя, че не теоретизираме, а говорим за съвсем реални неща от ежедневието на ВСЕКИ. Това, че не са съвсем очевидни, не означава, че не съществуват, подчертавам ЗА ВСИЧКИ. Донка добре го е написала, аз само ще допълня - няма лоши и добри егрегори, по-скоро има йерархия - от нисши към висши егрегори. От нас зависи към какви егрегори ще се стремим, към кои ще се свържем, какви енергии ще отдаваме и приемаме... Бина, стана ми интересно това, което казваш, че си прочела в мрежата. Какви ли ще са тези "инструкции за създаване на егрегор"? Аз мога да дам примери как съвсем естествено се създават най-различни егрегори. Например - записвате си детето в 1 клас - ето създава се един егрегор на децата, учещи в този клас, който включва и учителя/ите, дори родителите, макар и в по-малка степен; сключвате брак - ето създали сте егрегора на вашето семейство, който между другото се е зародил още в момента, когато сте започнали връзката с този партньор; постъпвате на работа в някоя фирма - веднага се включвате в егрегора на тази фирма; събирате се няколко приятели музиканти и решавате да си сформирате група - т.е възниква егрегора на тази музикална банда... В тази връзка не разбирам и какво ще да е това егрегор на секса или егрегор на парите, които бяха споменати в началото. Какъв ще бъде егрегора - зависи от всички, които волно или неволно са свързани с него, т.е с колко и какви енергии го захранват. Може би най-лесно е да дам пример със семеен егрегор - в някои семейства се усещат много силни връзки между членовете му, включително и с роднините (баби, дядовци, лели, братовчеди), а в други егрегора е много слаб - членовете на семейството не държат особено един на друг, всеки си живее отделен живот, връзки с роднини почти не се поддържат; в някои семейства се усеща някаква тежка, тягостна атмосфера - егрегора е наситен с нисши енергии, а в други дори готвенето или чистенето се правят на едно много високо ниво и при тях сякаш във въздуха витае една благословия... Или какво например се получава, когато в едно семейство дойде на гости тъщата(или свекървата) и започне да влива своята енергия със съвсем различни вибрации в семейния егрегор? Ами най-малкото го разбалансира, защото той преди нейното идване е бил в някаква равновесна точка, която в някаква степен е удовлетворявала членовете на семейството или дори и да не ги е удовлетворявала, те със собствени сили не са могли да го доведат в по-приемливо състояние. Ако вибрациите на гостенката са много по-различни от тези на семейния егрегор, лесно може да се предскаже, че гостуването ще бъде кратко и всички ще си отдъхнат когато си отиде. Ако са близки, но по-високи, от тези на егрегора, напук на всички вицове атмосферата в семейството видимо ще се подобри и жената ще установи много топли отношения най-вече с този член на семейството, чиито вибрации са най-хармонични с нейните (т.е любимата баба, или любимата майка, а защо не и любимата тъща). Ако са близки, но по-ниски от тези на семейния егрегор, то ще възникват ей така без видима причина всевъзможни недоразумения, раздразнения, неща които преди никой не е забелязвал и са се уреждали от само себе си, сега могат да станат поводи за конфликти и т.н. Разбира се, ако семейния егрегор е много силен или много слаб или пък гостенката е с много силна или много слаба енергетика, тогава резултатите ще са различни - всеки може сам да прецени какво би се случило при различните комбинации. Моето лично мнение е, че познанието за тези неща може само да ни помогне. Книгата на Авесалом Подводни наистина е много добра, радвам се, че Донка я е харесала! Информацията, която е изнесена там, мен лично в началото ме шокира, после вече бях благодарна на автора, че си е направил труда да ориентира читателите на практика за същината на обществения живот. Преди това съм се запознавала с различни теории за психология на тълпата, психология на колектива, психология на семейството и др.п., но тяхната обща основа е разработката на Подводни. Много близка до нея е идеята на В. Зеланд, като понятието егрегор почти се припокрива с неговото махало.

Ако наистина се нуждаеш в момента, може би няма да се държиш така. Когато човек моли за помощ, определено е опознал смирението. А как стои въпросът с лекарите според теб? Имат ли например и те нужда от нещо, което да ги ръководи отгоре, за да са добри лекари?

Изборът на дърветата е направен отдавна и не от нас. Дървото на Познанието явно е част от Пътя към Дървото на Живота. Но дори и ясно да съзнаваме, че точно Дървото на Живота ни е нужно и да се стремим към него, въпросът е дали сме в състояние да го достигнем сега, на този етап от Пътя? Въобще по принцип - можем ли да хапнем само малко от Дървото на Познанието и после да го прескочим, устремени към Дървото на Живота?

Да, доста отдавна съм чела книгите на Д-р М. Нютон и от още няколко автора със сходно съдържание, но споделям възгледа на Венцислав: А вторият абзац кореспондира с поста на Мона. Също моите разбирания съвпадат с тези от последния пост на Кристиян, той много добре е обяснил, няма нужда да го повтарям. На мен лично ми е по-интересно да опозная този си живот, защото той наистина е доста по-сложен и всеобхватен, отколкото сме свикнали да го възприемаме. Моето лично мнение е, че болшинството хора живеят ей така, някак по инерция. Дори и тези, които забелязват това, са склонни да поставят бърза "диагноза" на хората от типа на: Да, така е, защото не се замислят; или Да, така е, защото не го чувстват. А те нещата са много по-комплексни и взаимосвързани. Но стига, че излизам от темата.

Мисля,че не е само с женитбата така - с всичко. Ако човек смята, че нещо от външния му свят може да ограничи свободата му, това наистина означава, че той е склонен да си я ограничи сам на това място. Да. Чудесни постове на Didi-ts! Не зная на колко е години, но по тази тема определено е набрала мъдрост, колкото много хора не съумяват и до златната си сватба. А, сега видях, че и Валентин е забелязал същото и дори ме изпревари.

Anaid, има интересна тема тук в раздел Езотерика: За Библията и нейната сила. Може би там ще намериш отговори на твоите въпроси и ако е важно за теб да продължиш разискванията по тях там

Не ми е ясно защо им се носи такава лоша слава на егрегорите. В крайна сметка хубави или лоши те са си наши творения - за това май всички сме единодушни. Да, егрегорите са факт, но нататък не съм съгласна с Багира. Иска или не иска всеки от нас принадлежи поне на няколко егрегора и като е така, то поне да сме запознати с правилата на играта. Оправданието, че не сме били запознати в случая няма да ни помогне да излезем от някоя каша например. Забелязах подобна тенденция и в темата за енергийния вампиризъм - дайте да не говорим, защото звучи неприятно. Но в крайна сметка от човека зависи към КАКЪВ егрегор ще се зачисли, КОЛКО и КАКВА енергия ще отдава и ще приема. Защото ние не само отдаваме, но и приемаме. Например не всички, но някои от запалянковците по стадионите, които трошат седалки, глави и други неща, когато не са инволтирани (включени) към своя егрегор, са едни кротки и хрисими хора... Между другото има и винаги е имало някои "хитри" хора, които са склонни да яхнат енергията на егрегора и доста успешно да я използват за реализирането на свои личи цели. И отначало всичко е чудесно, проблемът се появява малко след това. Работата е там, че тяхната лична цел е била целта и на егрегора и ... робството все още не е изчезнало, поне това към егрегорите. Аз мисля, че борбата и всички други взаимоотношения винаги се започват от егрегорите. Последния абзац не бива да се възприема съвсем буквално, но действително всяка идея продължава да живее и след смъртта на своя създател в егрегора, дотогава, докато има последователи. Но защо да е неприятна картинката - ето последователите на Учителя също формират егрегор!

Да, Мона, също и от мен За съжаление обаче в нашата си реалност това, което пишеш е само в пожелателна форма: вместо "е", навсякъде в действителност е заместено от "би трябвало да бъде". Дано да дочакаме "е"-то! Ох, за малко да забравя още един букет за по-горното ти мнение: Не бях чувала за това, което пише Silviya и сега вече направо съм обнадеждена. Някои хора могат да си мислят, че това е ограничаване на свободата им, други лекомислено ще заключат, че това са разни дребни и случайни случки, с временен характер и т.н. И в България на всички им е по-лесно да си мислят така. Но според мен да не се реагира на такива постъпки (дори и при 3 годишни деца) си е чиста проба престъпно безхаберие какво се случва с човека (детето) до теб.

Странно. Къде го чукаш, къде се пука?

Въпросът беше от къде могат да се намерят кристали за окачване. Аз бих препоръчала да се купи от изложбите базари, които се организират в музея "Земята и хората". Струва ми се, че от там е по-сигурно, защото определено внасят от изток полускъпоценни камъни и минерали с чувалите на килограм, но има и много фалшиви - на мои познати им се е случвало хубавия цвят на уж такъв и такъв кристал да се отмие ей така просто с вода и се оказва, че кристалът въобще не е такъв, за какъвто са им го продали.

Да, valentinus чудесно е обяснил. Искам само да добавя, че егрегор например е семейството, или класа/випуска в който учите и др., защото от първия пост се създаде впечатление, че егрегор е едва ли не мръсна дума. Егрегорът наистина се захранва от енергиите на хората, но той също играе и определена положителна роля. Също така от някои егрегори е много трудно да се откъснеш, докато други сами се разпадат след определено време. Важно е за нас да се ориентираме в обстановката: към кои егрегори волно или неволно принадлежим, на кой какво даваме и искаме ли да го даваме и т.н. Най-интересното е, че и да не го молят, той пак изпълнява разни неща, за които после хората се чудят откъде са им дошли на главата, а в същност това са прояви на натрупания, преработен и структуриран енерго-информационен поток. Друго важно нещо е по думите на Авесалом Подводни "Умението да се свързваме с различни егрегори и културата на взаимоотношенията ни с тях" - цитирам по памет от "Завръщането на окултизма или повест за фината седморка". Между другото той в тази книга точно това подорбно разглежда и лично на мен тя ми даде много полезна информация. Нещата са доста сложни и като че ли не са широко разглеждани и тълкувани, макар че егрегорите и процесите свързани с тях присъстват навсякъде (разбира се, не с тия термини) и в Библията, и в свещените книги на другите религии, и в известните окултни текстове. От друга страна не ми е ясно, доколко е интересно на аудиторията. Ще се радвам повече хора да споделят своите разбирания, наблюдения, прозрения ...

Съгласна съм, че има свещенници, на които им е много трудно да бъдат свещенослужители. И това се отнася не само за нашата православна църква. Но Слава Богу ритуалът (и не само този) е трудно да бъде изпразнен от съдържание. Ако бъде изпълнен точно, дори и от не много подходящ човек, той "работи". Видима промяна в живота може и да не забележим - бих определила кръщаването като отварянето на една врата. Тази врата може да се премине и по други начини, но защо не този? Можеш да опиташ да се запознаеш с някой свещеник, който поне има желание и се старае да бъде свещенослужител. Той ще има и желание много неща да обясни и осветли. Контактът с такъв човек е интересен и полезен.

Слава Богу моите деца са здрави, но все пак голямата ми дъщеря два пъти е вдигала температура 39.2 (вторият път беше преди около месец) и аз и двата пъти вместо увиване в студен чаршаф предпочитам да я топна във вана с температура на водата 38 градуса и лежи 5-10 минути, докато водата сама изстине до 36.5. Това с чаршафа ми се струва малко по-жесток вариант. А има ли опасност от гърч така във ваната?

Аз съм убедена, че ритуалът "работи", независимо какво е осъзнал и какво не обектът на ритуала. Не случайно детето се кръщава още като бебе. Кръщаването е от най-силните ритуали. Идеален кръстник по очевидни причини не може да се намери, но е важно той да е добър човек, т.е човек, с чиста мотивация (поне преобладаващо).

Да, разбрах те и мисля, че си прав. Замислих се за себе си - може би сега съм се съсредоточила повече върху това да изуча собствения си потенциал и този идеал, за който говориш не ми е много на дневен ред. Най-малкото го усещам леко абстрактен и не съвсем конкретен. Но всеки се движи по различни пътеки

Олеле, страхотно сте се развихрили по тази тема през последните няколко дни. Какви са тези интелектуални шамари, selsal бил груб, себепреценката била представена като сатанинска - нищо не разбирам. Но тъй като всичко това се е разразило след моя пост №71, бих искала да се извиня на всички, които са били въвлечени в тези негативни емоции и особено на selsal, който в никакъв случай не съм целяла да засегна. Да, споделянето на моя личен опит в пост №71 исках да прозвучи като контрапункт на основната тема, но явно е създало прекалено голяма дисхармония тук. Обаче, хубав или лош, това си е действително моят личен опит и единствено мога да помоля модераторите в Технически проблеми, ако е възможно да го преместят в другата тема за себепознанието. Пожелавам успешно развитие на темата оттук нататък!

Така ли? Може би са нужни малко повече разяснения, с какво може да ни помогне в себепознанието отговора на този въпрос. Аз мисля, че между това какви сме, какви можем да бъдем и какви искаме да бъдем има голяма разлика и не е ясно нашите стремежи помагат ли ни в този случай. В този дух е и хипотезата на Багира. Тя най-вероятно работи, обаче поне на мен този заложен еталон/програма/матрица ми се разкрива малко по малко, бавно и постепенно и направо не ми е ясно дали един ден ще го видя и осъзная целия, че да си го позная като изначален и т.н. Ама то няма и нужда май. Единодушна съм с Донка, че себепознанието е:

Не, не мисля, че е контрапункт, нито пък огледална. Двата процеса себепреценка и себепознание имат за обект едно и също нещо и дори могат да вървят паралелно, ако човек желае, стига да не обръща голямо внимание на себепреценяването, защото това ще му попречи да върви напред. Да, много въпроси ни е задала Донка. Аз не съм нито психолог, нито педагог, но темата определено ме вълнува. И не само от сега. Когато наближи времето да се сдобия със собствени деца, потърсих информация относно възпитание, психология и т.н., но държа да подчертая, че отговорите ми са предимно от моя личен опит и наблюдението на другите около мен. Съдейки по израстването на моите деца, мога да кажа, че себепознанието ми изглежда наистина един вроден процес, който започва веднага след раждането. Цялото поведение на бебето говори, че то от момента, в който се посъвземе след раждането, започва активно да опознава първо себе си и чак след това започва да разширява сферата на познанието си. Но увеличаването на обектите на познание не означава, че процесът на себепознание е приключил, напротив, той продължава и то е очаровано от новите и чудесни неща, които продължава да открива у себе си до ... около 1,5-2годишна възраст. Тогава детето вече е доста добре запознато с нашата понятийна система и възрастните около него за съжаление го вкарват в капана на преценките и самопреценките. Дори и съвсем невинно и неволно, например: "Ти си малък." И какво от това? Нужно ли е да казваме на детето, че е малко; какво му помага това? За мен беше жалко да гледам някои познати деца да казват при подкана от моя страна да направят нещо - Аз съм малък/ка! Винаги съм се стараела да не натрапвам такива оценки на моите деца. Когато дъщеря ми беше на 2 годинки и казва например "Искам вода.", аз й отговарям "Твоята чашка е на плота - вземи си я". Баба й беше у дома и веднага се намесва: "Чакай, ти си малка, не можеш да я стигнеш, аз ще ти я подам.", аз й казвам: "О, тя чудесно се справя сама!" и детето премества едно пластмасово столче до плота, качва се на него и пие вода. За такива изпълнения дори съм отнасяла критиката, че съм безотговорна и мързелива майка, но пък детето усилва вярата в собствените си сили, става самостоятелно, цени способностите си и се старае да разкрие и други свои възможности. Но невинното "Ти си малък" в не малко семейства се развива в цели фермани от класификации от типа: Ти си несръчен, Ти правиш бели, Ти цапаш, Ти само ме ядосваш .... дори до Ти си лош, Ти си глупав, Боянчо е по-послушен от тебе и т.н. Това определено стагнира детето, то продължава да се себеопознава, но ентусиазма му постепенно намалява, то все повече се вслушва в нескончаемите оценки от страна на авторитетите в неговия живот (ако пък не ще да се вслуша, чрез вземането на наказателни мерки обикновено го принуждават да се вслуша) и започва само да се самопреценява. Виждала съм съвсем малки деца, които дори не искат да опитат да направят нещо ново и ми обясняват много подробно и аргументирано защо (излишно е да казвам, че аргументите са съставени от оценки и себепреценки). В детските градини и училищата процесът на преценяване се развихря до небивали размери - там и базата за сравнение се увеличава, и системата за отчитане на резултати е такава. От този капан на детето му е доста трудно да излезе само. То расте, като все повече залага на себепреценките. Те именно го довеждат и до формирането на ред комплекси в зависимост от наложените стереотипи в конкретната обществена среда и доколко то като личност се вписва в тях. Излизането от капана е трудно, обикновено става в по-зряла възраст, а може и въобще да не се излезе от капана. Много възрастни изобщо не се замислят те самите какви са, кои са им най-силните страни, какво е тяхното призвание, какви потенциални сили и възможности имат, с какво могат да са полезни на себе си и на другите ....

Ами не виждам противоречие и с поста на Станимир. Дори съвсем се връзва. По принцип енергията в природата тече пасивно (без усилие) от точка с по-висок потенциал към точка с по-нисък потенциал. Дали по-ниския потенциал ще е положителна величина, или 0, или отрицателна, няма съществено значение; по-важното е да има разлика в потенциалите.

Лично на мен ми звучи странно такава логика - щом нещо е мъчно и трудно, значи сме на прав път. Чувала съм поговорката, че хубавите работи бавно стават, а сега разбирам, че и мъчно стават, ако е така Не, шегувам се. Не само, че не разбирам сега, ами и доста време бях напълно убедена, че е така. Добре е да отбележа, че през този период от живота ми (поне до към 30-та година, че и отгоре) не само, че считах за важно и редовно се преценявах (точно по технологията на selsal), но считах за важни и правех ред други неща - спорех енергично, с желязна логика и много аргументи от многото прочетени книги с цел да стигна до истината; борех се и със себе си, и с другите за най-различни неща, които по незнайни за мен причини не бяха такива, каквито БИ ТРЯБВАЛО; доказвах с ентузиазъм на всеки колко е прав или колко е крив според случая; пишех си знак минус и смело продължавах напред .... а бе, какво да приказвам, много енергия потроших напразно, но явно през такъв път е било нужно да мина. Дори съм коментирала този мой жизнен опит със selsal на ЛС, но сега реших да споделя и тук. За моя голяма изненада (тогава), колкото повече се стараех и колкото повече сили влагах, нещата с мен и около мен не само че не помръдваха в положителна посока, ами и видимо се влошаваха. Е, дойде моментът, в който нямаше накъде повече. Като казвам момент да не си помислите, че ей така плясвам се по главата и хоп - всичко ми се прояснява пред очите. Не, моментът беше дълъг, дори не мога да кажа точно колко продължи. После също така бавно и продължително взех да изплувам нагоре, променяйки малко по малко мирогледа си. В началото нещата помръдваха едва-едва, но точно тогава спрях и да се самопреценявам. Ако бях продължила със самопреценките, сигурно нямаше да издържа и щях да се разочаровам от това колко бавно напредвам, с което да разруша целия си напредък дотогава, че и за напред. А малко след това започнах да навлизам и в себепознанието, защото се оказа, че докато съм влагала време и сили да се себепреценявам, въобще не са ми оставали такива да се себеопозная. Но стига толкова, защото ако продължа, вече ще изляза от тази тема. Именно затова по-горе казах: Ама аз направо трябва да попитам Силвия за авторски права относно този цитат А за да си спестя подробния анализ на selsal, искам да добавя: Моля, споделеният жизнен опит да се приеме само за информация, не и като рекомендация.

Аз не съм убедена, че не можем без себепреценка. Напълно съм съгласна, че не само възпитателната ни система, ами и цялото ни общество ни го натрапва от най-крехка възраст до съвсем преклонна. Въобще състезателната и оценяващата природа е основа на нашето общество и много хора са убедени, че това са главните двигатели на нашето развитие, но е важно да се уточни развитие на какво и накъде? Дори и тези хора по принцип не са очаровани от хала на съвременното ни общество.

Ами не съм сигурна, затова казах - много вероятно, защото не виждам и противоречие. Цялата работа е в това как разглеждаме полюсите. Ако се разсъждава в посока +/- (например добро +/ зло -, или хармония +/дисхармония -), то наистина съотнесено към природата на Божествената искра не изглежда възможно. Аз обаче разсъждавам така: добро 1/ зло 0, хармония 1/ дисхармония 0 - тогава вече е Ок. Може би не случайно в началото сме искали да кодираме информацията като +1(TRUE) и -1(FALSE), обаче чисто технически, че и математически (т.е. природата на нещата си е казала думата) се е оказало, че е по-добре да бъде +1 и 0.

Интересни въпроси. Чудя се дали е нужно да разграничим понятията успех и щастие от добро и красота. Първите две ми се струват доста по-субективни, променливи и щекотливи. Докато вторите две могат да се разглеждат като синоними на хармонията. В тази връзка може би отговорът е, че реално не можем да ги отделим едно от друго и добро=красота(=щастие)=хармония, а също и зло=грозно(=нещастие)=дисхармония. Дали Божествена искра е от същия порядък - много е вероятно. По последния въпрос ми се струва, че необходимото условие не е едно, могат да се формулират и още. А за достатъчно условие ми е трудно да се произнеса. Всички религии и духовни учения дават такова достатъчно условие(я), обаче за съжаление гледат към едно и също място, но от различни страни.

Препрочетох отново темата, защото бях останала със смътното усещане, че не всички говорят за едно и също нещо. И действително е така. Част от мненията не само имат предвид, но и буквално коментират себепознанието, а другата част са си точно за себепреценката. Аз мисля, че между двете неща не само че има голяма разлика, ами и май няма нищо общо. Моето лично мнение е "за" себепознанието и "против" себепреценката. Въобще оценяването с годините все повече не ми харесва. Нямам желание нито себе си да преценявам, нито околните, нито света... Какъв е смисъла от раздаването на преценки? Тук ще цитирам един съвсем ранен пост на Силвия: Освен това бих повдигнала въпроса и за критериите? По какви критерии да се себепреценяваме или въобще да оценяваме? А и част от поставените въпроси бяха кое е добра самопреценка и кой може да даде добра самопреценка? Е, кой е критерия, по който решаваме, че преценката е добра? Някой може да каже - преценка, която е най-близо до истината или направо се препокрива с нея е добра. Обаче и за истината нещата са доста затруднителни - ние си имаме цяла тема: Критерии за истинност (не съм сигурна, че я назовавам точно), по която общо взето до никъде не стигнахме.

Да, чудесно! Знаеш ли подробности - кой го е поканил, защо точно там?