Силвия, мисля че все пак би трябвало да се разграничат. Не мога да кажа, че по онова време, когато преживях покаяние, преливах от смиреност. Дори по - скоро обратното: имах огромен стремеж, огромна жажда да позная Бога, каквато малцина имаха, бях лидер. Но точно това ме правеше по - скоро горд, отколкото смирен. После преживях покаяние. За постигането му (Донке!) няма техника. Според мен, не е въпрос на техника, а на огнен стремеж, насочен към богопознание, на пламтящо от любов сърце. Да, покаянието е фундаментално, катарзисно преживяване, "фундаментален обрат" (Валентинус!), след който не можеш вече да бъдеш същият. Но това не означава, че ставаш съвършен. Не бих казал, че ставаш дори и смирен. Пътят до смирението е много дълъг, защото за нашето човешко, земно естество смирението не е привлекателно. Да, покаянието те заставя да опиташ вкуса на автентичното смирение, защото те изправя пред величието на Бога и на този необятен фон ти осъзнаваш колко си нищожен ("Блажени нищите духом"). Парадоксалното е обаче, че подобни върховни преживявания могат както да те смирят, така и да те възгордеят - да те накарат да си помислиш, макар и скришом, колко си велик, богоизбран, специален. Който от вас е вникнал достатъчно задълбочено в човешката природа, ще разбере за какво говоря. Затова е и много трудно, почти невъзможно, да намериш измежду хората постигнали, в една или друга област, много или значителни успехи, истински смирен човек. Да, той може да е чудесен актьор и да създава впечатлението, че е просто обикновен човек като вас, но вътре в него да живее скрита отровната змия на измамното самомнение, което ни казва, че сме по - добри, по - висши, духовно по - развити от другите.
Благодаря! Много хубаво изказване, помогна ми да си доизясня някои неща!