Диана Илиева

Ти не вярваш на съпруга си или на всички хора, без изключение? Има ли някой, на когото вярваш? Ако да, защо?

Здравей! Това е класически случай, в който най-добре би помогнала семейната констелация. Не знам в кой град живеете, но в по-големите - София, Варна, Пловдив, често се провеждат такива, но не е проблем да прескочиш за един ден специално за това. Според мен са се натрупали проблеми и размяна на роли и отговорности, след като е починала майка ви. Участието в такава сесия по семейна констелация не само ще покаже съвсем явно как стоят нещата в момента, но и ще ти донесе разбиране, кое не е наред и как да го промениш; освен всичко това се получава и едно чудодейно влияние върху останалите членове на семейството ви, въпреки че те не присъстват на семейната констелация (дори не е препоръчително). Сигурна съм, че ще ти помогне. Успех! П.С. Не забравяй да споменеш на провеждащия констелацията, че имаш приятел.

Идеята е такава - ако човек се учи само или предимно от собствен опит, то тогава очевидно е нужен повече от един живот, за да натрупаме много опитности и впоследствие да реагираме спрямо вече наученото. Това, че хората през вековете и хилядолетията се учат и напредват е очевидно. Ако се раждаха все нови хора за един-единствен, пръв и последен живот, то човечеството щеше да си стои на все едно и също ниво. А всички ние виждаме как всяко следващо поколение и по-различно от предишните и колкото и да намиламе на младите - "Ах, какви сте ужасни, ние като бяхме на вашата възраст, колко по-свестни бяхме!", това на практика не е вярно. И сега вече проблемът е, дали само от собствен опит се учим? Според мен дори и да не е само, то е вярно, че учим предимно от собствен опит; имам наблюдения и върху себе си, и върху доста хора - дори ако при определена ситуация някой човек каже твърдо и категорично: "Аз, ако бях на мястото на еди кой си и ми си беше случило еди какво си, щях ..." По ирония на съдбата след време на този човек му идва на главата тъкмо такова или поне подобно събитие и тогава става ясно, че и той никак не успява да реагира така, както му се е струвало, че трябва ... Докато, вече преживял нещо на собствен гръб, има и разбиране за ситуацията, и оптимално решение.

Не, не мисля, че трябва да се свалят. В крайна сметка това е информация, която човек сам е потърсил и избрал да види. А и ето, имало е полза от гледането - човек слиза малко на земята, започва да цени това, което има , че иначе всичко хубаво го приемаме някак за даденост и все сме недоволни.

Здравейте! А как смятате, по-нормално ли би било, ако не бяхте потресен след такава гледка? Аз имах подобно преживяване след видеоматериал по телевизията, как колят руски войник в Афганистан. Това е не само нечовешко, но напълно небиологично действие, което няма как да се приеме нормално. Вземете си нещо - валидол, мента+глог+валериана или подобно. Излезте да подишате на чист въздух, после легнете и си направете 10-15 минути релаксация; помолете се за всички тези изгубени души (имам предвид главно извършителите, не толкова жертвите, както и за себе си и всички хора по планетата ... Такива действия ще ви помогнат да възстановите психическото си равновесие. И предполагам, че след видяното, вече активно бихте мислили с какво може да допринесете да няма такива неща; нямам предвид нещо кой знае какво специално или героично; такива действия биха могли да бъдат например подходящо възпитание на Вашите деца (ако имате) или съответно влияние върху близки, приятели и т.н. Като казвам подходящо, имам предвид не "анти", а тъкмо напротив; да не забравяме, че мирът не може да дойде с борба.

wine, съжалявам, но и аз мисля в посоката на Креми. Аз нали съм си подробна, но ... твоя човек не прави ли тази грешка поне два пъти вече? Първият път е бил убеден, че е сгрешил, като е избрал теб и сте се разделили, а сега и с втората жена и то точно по същия начин... И защо така установява грешката чак като се появи дете? Нещо не ми се струва нормално, но не знам подробности за него и не мога да разбера какво. Също така извини ме, че малко на твой гръб, но аз от чисто психологичен аспект бих се поинтересувала - ти и другата жена приличате ли с в някакво отношение и в какво? Струва ми се, че и за теб ще е полезно да помислиш и разбереш. Както и аз също ще повторя това: "През времето, когато живя сама, нямаше ли някой, когото да си харесаш? Ако всички мъже са ти се виждали безлични, значи наистина още си много влюбена ... тогава може би си струва. Дори да се опариш втори път.". Идеята е такава - ако все още този мъж неустоимо те привлича, то нещо в теб има нужда именно от него (или такъв като него); в такъв случай по-добре да се съберете, дори и да има да учиш един горчив урок (да не те плашим, не е задължително да е така, може и добре да се получи), то явно така само можеш да го научиш. А ако го правиш отчасти за себе си, отчасти заради детето, под предлог че именно това е неговия биологичен баща - тогава твърдо не го прави!

Здравей, Габи! Една разумна частичка в теб е проговорила, защото подсъзнателно ти прекрасно знаеш, че нещата са отишли твърде далеч ... Дрогата изстисква целият ни потенциал, съвсем буквално; именно затова успяваме за няколко часа или максимум няколко денонощия да се чувстваме като някакви суперхора. Но човек не може да функционира на макс при това нон-стоп. Всъщност може, но не и по този начин (с изкуствени стимулатори), не и без предварителна подготовка, но това е друга тема - ако те интересува, ще пиша какво имам предвид. По начина, по който ти го правиш, а и много други, разбира се, крайният резултат е винаги един и същ - бързо и пълно амортизиране (във всяко едно отношение - физическо, психическо...), което завършва със смърт или близки на нея състояния. Представи си една машина, която периодично и все по-зачестяващо я форсират на макс, почти до пълен отказ, спират за малко и пак форсират ... какво ще се случи с машината според теб и бързо ли или след много години? Има и друго - Ок, вземаме пико и се чувстваме като суперхора, но как оползотворяваш моментите, в които си суперчовек? Правиш ли нещо смислено, полезно, трайно? Или просто си играеш на задоволяване на разни дребни удоволствия? Ако наистина искаш нещо и ти харесва да го правиш, би могла да го правиш и без пико. А ако не можеш да го правиш без пико, то има два варианта - или дълбоко в себе си не го искаш, или имаш нужда да развиеш наистина гордостта си, дотолкова, че да не се влияеш от чужди мнения и оценки, да успееш да отхвърлиш разни предубеждения и изкуствено наложени табута и критерии. А това, което ти липсва, ти също чудесно си го знаеш. Може би не искаш да си го признаеш, затова ще го кажа аз - липсва ти цел. Имаш ли цел, към която се стремиш? Какво си постигнала през последните 3 години? И какво мислиш, че ще постигнеш през следващите 3?

Човек е добре да държи на убежденията си. Разбира се, това не означава, че тези убеждения не могат и не бива да се променят, но нека това да става на базата на лична оценка, аргументи, факти, а не от някакво ... как да го нарека ... емоционално изнудване например. От друга страна прекрасно си спомням моите тинейджърски години - тогава всички сме така по-разпалени, отколкото след това Аз например при запознанството ни с моя съпруг си спомням, как след известно време вече разпалено спорехме за нещо. Вярно, и на ум не ни е дошло да правим такива квалификации, както той е направил, но пък и не бяхме тинейджъри вече. И все пак доста се е изхвърлил според мен, аз бих му отговорила така - "Може да не харесваш моите симпатии (или антипатии) към ... (Джъстин Бийбър предполагам) ..., но това не означава, че само заради това, можеш да ме наречеш най-скапаното момиче." И толкова. Ще изчакаш неговата реакция на това. Между другото не знам колко момчета харесват Бийбър, сигурно много малко, ако въобще има такива Май-май момичетата са му почитателки. Но това не оправдава грубата реакция. Не се прави, че не я забелязваш, така ще му направиш лоша услуга, на себе си - също. И знаеш ли - това момче със сигурност ще има по-добро мнение за теб, ако разбере, че държиш на думите си и убежденията си, отколкото ако усети, че си склонна да ги променяш като ветропоказател, спрямо неговото или на други хора мнение.

Така, продължавам, модераторът, ако иска, да слее постовете дори. Та, в този ред на мисли, ще е много дълго да изброявам с какво съм уникална - нужно е да изброя всички качества, които нямам и всички, които имам ... Иначе за дарбите, ще е по-кратко и ще го напиша - благодарна съм, че имам следното, по-скоро качество: от дете обичам да наблюдавам нещата и хората, внимателно, в детайли и да обмислям, защо нещата са такива, каквито са. Това ме поведе първо в посока на изучаване на природните науки (особено математика, физика, химия), както и философия+психология, а след това и на езотериката. Нямам особени дарби в никое изкуство, с леко изключение що се отнася до изобразителното, но затова пък обичам да се наслаждавам на всички тях. Относно третия въпрос - нямаш представа колко време ми беше тъпо, защото не виждах рационално обяснение за съществуването на хората въобще; имаше период, когато идеите на Албер Камю ми бяха твърде близки. Но след време (и много мислене) прецених, че дори и само от наличието на този живот, който виждаме в момента около себе си (казвам виждаме, защото може би има и такъв, който не виждаме/усещаме, поне към настоящия момент), съществуването на хората е нормално и логично следствие, дори и от чисто материална гледна точка. В такъв случай важният въпрос е, как е възникнал животът. Има най-общо две хипотези - едната, че е възникнал спонтанно от неживата материя, а другата, че има някакъв създател, жив, дали ще го наречем Бог, дух или каквото и да е, няма съществено значение. Но си дадох сметка, че и двете хипотези водят до извода, че това нещо, което ние наричаме материя, в такъв случай е разумно, може би не по нашия човешки начин, но именно разумно. Щом е така и щом съществува, значи има причина. Наясно бях, че едва ли ще открия дълбоката същност на тази причина, но се замислих как аз бих могла да се впиша в хармонията на този жив свят. Ето това осмисля живота ми ; и най-вероятно не си въобразявам, защото всички около мен казват, че доста съм се променила с годините. Опитвам се да бъда в хармония със света и със себе си и се чувствам много по-добре сега, отколкото преди, когато се опитвах да променя света около мен спрямо моите собствени представи за това, какъв "трябва да бъде".

Не мога да отговоря с няколко изречения; въпросите изглеждат така, като че ли може лесно и кратко да им се отговори, но не е така. Особено последния - бях отворила тема за смисъла на живота въобще, която другите не приеха много на сериозно, а сега ти ме питаш ... Все пак ще кажа някои неща - не само аз, всеки един е уникален, но не просто с наличието или липсата на едно или няколко конкретни качества или дарби, а с целия комплекс от такива, т.е със съчетанието от тях. Дори и хора, които имат някакво много силно изразено качество, то само по себе си не е ценно и не ги прави уникални, ако не притежаваха и други черти, които евентуално да го подпомогнат да се изрази и реализира. Уникални ли са Бетовен и Шопен? Да и въпреки фактологичната близост на това, което са правили през живота си, са много-много различни, нали? Ще продължа следобед.

Здравей! Това е чудесно - имам предвид, че не искаш живота ти да се свежда до тези три неща. Знаеш ли колко много хора не си дават сметка, че тъкмо така живеят и само и единствено към това се стремят. А филмът според мен е в това, че може би опитваш неща, не към които те влече, а към които смяташ че би трябвало да те влече. Ако се опиташ да премахнеш това "би трябвало", много по-лесно ще откриеш какво е истинското ти призвание. И ... дали си готов да приемеш това призвание? Как ще реагираш, ако например се окаже, че си най-добър в кулинарията? Или фризьорството? Много хора са предубедени към голям брой професии и занимания и никога няма да им хрумне, да ги опитат дори. И знаеш ли - най-смешното е, че хората си търсят професия, която някак по презумпция да им носи добри доходи - няма такова нещо. Вярно е следното - когато правиш нещо, в което си много добър, по-добър от повечето други хора, няма начин това нещо да не ти носи добри доходи. Дори и да си доста неумел в предлагането и продажбата на това, което умееш, пак ще си достатъчно добре като заплащане, просто защото си много добър в това, което правиш.

Ами те и облаците могат да комуникират - спомни си молебените за дъжд Въпросът е в това, че хората са различни. Това първо. Освен това могат и да не искат да комуникират (както е и в твоя случай). Е, тези две неща правят хората по-трудно управляеми дори от облаците. Проблемът е, че с този човек сте били много близки, бил е част от живота ти известно време и от тази гледна точка е нормално сега да ти е криво. Ние пък се опитвахме да ти кажем, че може би и на него му е криво; но той така изживява неговото "криво" и така е решил да се държи. Затова и няколко човека ти предложихме различни начини, с които да смениш досегашните си опити за осъществяване на комуникация, които очевидно няма да се увенчаят с успех. Ти не пожела. Ами нещата може би ще останат такива. Поне засега. Тъжно е наистина, но от такива ситуации човек извлича и някаква поука - какво, защо, как ... Ето ти например разбра, че колкото и да упорстваш, нещата могат и да не станат така, както ти си ги представяш; и че дългото упорстване само хаби твоето време и енергия. Казах по-рано някъде - глупаво е да си мислим, че като повтаряме едно и също действие при еднакви/непроменени други фактори, можем да очакваме различен резултат. Добре е човек да е гъвкав, гъвкав в хубавия смисъл на думата - да реагира адекватно на различните обстоятелства и на различните хора. Не мислиш ли, че при едни и същи обстоятелства, на един човек е добре да се скараш, на друг - да замълчиш, а трети - да го окуражиш? Това е в общи линии - хората наистина са различни, по различен начин реагират, по различен начин изразяват чувства, емоции, мисли ... Освен това ние чуваме и реагираме само на твоите думи. Не знаем момчето какво мисли, чувства и т.н. Тук са се случвали макар и рядко, двама човека, обвързани в една ситуация, да говорят и знаеш ли - всеки доста различни неща казва, същевременно двамата имаха много погрешни впечатления и за това какво чувства и мисли другия за същото.

Е, сега пък луда. Те болшинството, да не кажа всички, хора мноооого искат нещата да стават тъкмо така, както те си представят и както те искат. И всички точно това си мислят, че именно те са прави и нещата точно така и ТРЯБВА да си бъдат, че техния начин е най-правилен ... Погледни малките деца - искат; и ако не стане - плачат и се тръшкат и т.н., но така или иначе с годините се убеждават, че няма как да става така, както на тях им се иска. И не става въпрос за примиряване, а просто за приемане. Защото има твърде много съвсем обективни, независещи от нас неща. Например ако завали дъжд на сватбата ти, колкото и да се сърдиш и недоволстваш и т.н., нищо няма да се промени. Здравословната реакция е, не да се разстроиш и така още повече да си провалиш тържеството, а да се усмихнеш и да кажеш, че ето, ще ви върви по вода Същото е и с хората - ти не си Господ Бог да им контролираш думите, действията, убежденията, настроенията ... Може да ти е неприятно, но в действителност ние можем да контролираме само себе си и нищо друго. Да не говорим, че и себе си ни е трудно да контролираме, че то ако можехме, д-р Първанов нямаше да има никаква работа

Да, определено се чувства непълноценен. Въпросът е, че всеки човек е ценен и важен сам по себе си и чувството за непълноценност е само едно предубеждение на конкретния човек. Когато преодолее това свое предубеждение, дори и без нищо друго да промени, ще спре да му пука какво (ще си) мислят хората за него.

Мне, леко уточнение: "Какво ми пука, че ще умра, след като хората ще ме помислят за непълноценна" или " ... след като ще се изложа пред хората".

Да, заслужава си отделна тема въпросът за купуването на земята. Аз също съм против, точно по тази причина - в България стандартът на живот е нисък и съответно и земята е евтина. Дори бедни по техните стандарти чужди граждани са достатъчно богати да си купят много земя у нас. Какво би могло да стане в районите с много мюсюлманско население например? Забележете какво е отношението на ДПС по въпроса.

Чакайте, защо говорим за Германия, в темата за България? Между другото аз не съм знаела, че в Германия има минимална работна заплата, даже бях убедена, че няма; попрочетох сега, защото се зачудих кой какво говори наистина, оказа се, че тепърва искат да въвеждат такава. В Германия е доста различно - в източна е евтино, но и заплатите са ниски, в западна някъде е много скъпо като живот (не само в Мюнхен, ами и във Франкфурт, в Кьолн и т.н.), но там и заплатите са по-високи. Иначе сметките определено са на страната на Veilet - при 1500 евро, както се опитват да направят сега с единната ставка от 8.5 евро на час, при 42% данъци, на човек ще му остане чисто 870 и като извадим наема от 390 евро, който цитира Макс, ще останат едва 480, от които за транспорт колко отиват - не знам, вие ще кажете, да предположим 100, за храна поне 150 (макар че 5 евро на ден дали ще стигнат? - със сигурност ще трябва да се пазарува от най-евтиния супермаркет и всичко да се готви у дома, навън дори едно кафе да си поръча човек и ще наруши този бюджет) и с една дума на човек му остават около 200 евро максимум за дрехи, консумативи (сапун, шампоан, прах за пране, лекарства ...) и др. подобни разходи. Ако не е сам и има примерно дете - не знам как ще се оправя. Та явно и там не тече мед и масло от небето, но все пак определено има много по-малка безработица и съответно по-големи възможности човек да си осигури поне едно сносно съществуване. Но ние да си гледаме България. И да видим как можем да я направим да заприлича на Германия в такъв случай, ако приемем нея за образец. Германия е била в окаяно положение след втората световна война - много жертви, много разрушения, репарации и т.н. Как се е вдигнала от пепелта? Със сигурност не и като да са бягали германците към някоя по-богата и спокойна държава от тяхната тогава.

Хм, а ти четеш ли какво сме писали? Кой от писалите преди теб се отъждествява с тялото си, което пък било създадено от природата, че аз нещо не разбирам? Кой има воля според теб (или според Шопенхауер)? Природата има ли воля?

Ради, стига, какви са тия - официално, неофициално ... Никой не ти е нужен, с никого не трябва да се срещаш, всичко само от теб си зависи. На всичко отгоре, доколкото разбирам, онзи, предишния вече си е с неговата предишна приятелка, какви обяснения му дължиш според теб и то официални?! Защо не си признаеш, че явно на теб са ти нужни такива официални декларации? Ами направи си ги за себе си, в съзнанието си, както е казала Креми. Казваш новия човек е чувствителен, а въпреки това искаш да му споделиш как си излязла от "тежка" връзка - защо, да го натовариш и него и да натресеш между двама ви спомените ти от тежката предишна връзка?! А и какво значи тежка? Тя е била доста лека и неангажираща, от гледна точка на предишния мъж, пак само ти си я възприемала като сериозна и тежка. Според мен, щом не успяваш без чужда помощ, отработи нещата с терапевт, сама, не ангажирай новия човек с твои минали истории. Иначе естествено, че ще изникват спомени от миналото, все пак човек преживява различни случки, животът го среща с различни хора, не може всичко да се изтрие с гума. По твоите собствени думи всичко или поне болшинството неща са по-добре при сегашната връзка, спрямо предишната. Тогава какво те притеснява, за какво се колебаеш?

или ако не последва нищо, ще си сигурна, че нещата с него са до тук и правиш това, което д-р Първанов пише.

Маги, аз не разбирам какво в крайна сметка искаш. Искаш уж съвет, но дадените ти съвети ти не ги използваш/прилагаш. Напротив, правиш едно и също нещо пак, и пак, и пак, с надеждата следващия път да последва различна реакция. Ама това е твърде нереалистично. Все едно да си мислиш, че като подскочиш не 2, не 20, ами 200 пъти, при опит №201 няма да се приземиш на земята, ами ще полетиш. Ако човек наистина иска различен резултат, ще предприеме различно действие. Казваш "Но не можете да ми кажете, че не можеше поне да ме изслуша." - няма да повярваш, ама точно това ти казваме всички: Да, не може да те изслуша, защото не иска, защото никак не му е приятно от станалото между вас. Не и в пряк контакт/разговор. Защото той знае ли, че ще искаш само да те изслуша? И кой ще му гарантира, че ще се наложи само да те изслуша? Не е ли много по-вероятно да поискаш от него обяснения, отговори, решения дори (например за или против общото ви бъдеще)? В крайна сметка установявам следното - че ти не толкова искаш да си точно с този човек или каквото и да било друго, ами просто искаш нещата да стават така, както е в твоите представи. И когато действителността не съвпада с представите ти, се чувстваш наранена. Но твоите представи са си само твои и никой друг не ги споделя. Би трябвало той да ти каже "съжалявам", би трябвало "от време на време да ти пише 'как си' ", би трябвало "да не те забравя" и т.н. Ама кой е казал, че точно така "би трябвало". Ето, че животът показва, че май-май няма да стане така. И последно пак пишеш: "Да, и как сега да стане аз да го убеждавам в каквото и да е? Аз дори не мога да говоря с него след това, което направи, как бих могла." Колко пъти вече да кажа - ами той не иска да говориш с него. Не и комуникация, няма да се получи. Напиши му нещо едностранно, от теб към него, в такъв формат и съдържание, което не предполага непременно отговор (ако хартията е много демоде за писмо, има и-мейли за целта). Ако въобще искаш да му кажеш нещо, де, ей така на раздяла, както уж си искала; както и евентуално да промениш нещата. Но ти явно по-скоро искаш да изтръгнеш от него отговор или поне това въпросно "съжалявам" и "как си". След това писмо или ще получиш окуражителен сигнал от него до седмица или най-много месец (примерно ще те впише пак във фейсбука или скайпа), или ще си сигурна,

Чакай, чакай, по твоята логика, ако някоя жена не само че е имала връзка и последвал аборт, но направо си е имала и брак и си има и дете, но се е развела с този мъж, ами тя тази жена направо е непригодна според теб за друга връзка, брак, друго дете - ЗАЩО? Или, за да е честно по същата логика, още при запознаването си с всеки мъж тази жена трябва да декларира, че е разведена, има дете и т.н. Замисли се, това, което изтъкваш като доводи е смешно. Аз разбирам, че ти подсъзнателно се филмираш така, но ние точно се опитваме да ти обясним, как стоят нещата, погледнати непредубедено. Ок, споменала си за предишния приятел, говорила си преди това за заминаване, ами добре, просто не задълбочавай повече, не изпадай в подробности. Новият човек до теб и връзката ви въобще, не бива да бъдат натоварени с твоя неотработен емоционален товар от близкото минало; то дори и не е близкото, ами доста отдавнашно минало - било е преди 4 години, нали?

Наслаждавай се на новата си връзка, изживей я пълноценно - по всичко личи, че това е истинския, "твоя" човек. И аз не разбрах - той ли те пита или ти искаш непременно да разкажеш за предишната си връзка? Според мен не е добре човек да се впуска в подробности за предишни интимни партньори. Това защо се прави, не разбирам. Най-вероятно от някакво криворазбрано чувство за честност. Според мен така буквално се въвлича трети човек (този предишния партньор на един от двамата) във връзката, което на кой ще се хареса - не знам. Дори често подозирам, че човекът, който непременно държи да говори, и споделя, и обяснява за предишния си партньор, просто не е изживял напълно - в смисъл приключил - старата си връзка. А в твоя случай има и друго - най-вероятно, както и повечето жени на твое място, (все още) чувстваш вина за направения аборт. И тъй като чувстваш новия човек до теб близък, подсъзнателно ти се иска да споделиш с него това твое минало решение. Иска ти се да му кажеш и той да те разбере, той именно (а не някой друг) да ти каже, че не си виновна, че всичко и минало, че сега всичко ще е наред и т.н. Разбирам те, тежко решение ти се е наложило да вземеш, поела си сама отговорността и тежестта му. Но, виж, така ще натовариш него. А не бива. Първо - това е било твое решение. Знам, че няма кой знае колко да те успокоя, но все пак ще ти кажа - взела си най-доброто решение, което си могла; на този етап от живота ти това е било правилно за теб. Второ - всеки човек сам си носи кръста. Можеш да споменеш бегло за връзка и последвал аборт по твое решение, след който всичко при теб е Ок - толкоз. В крайна сметка нали е ясно, че не си девствена. Е, ако при аборта се беше случило нещо сериозно, например лекарите не ти дават особен шанс за следваща бременност, тогава разбира се коректното отношение изисква да кажеш това на новия човек до теб и то - на съвсем ранен етап. Но доколкото разбрах нещата не стоят така. Та, не се терзай излишно. Ако сметнеш за нужно, поработи с психотерапевт, за да отработиш тези неща от миналото ти, но с терапевта!, не с новия приятел Пожелавам ви много щастие!

Маги, Маги, а ти какво различно направи от това, дето правиш вече толкова време и виждаш, че промяна/полза няма?! Какво значи "Той ме забрави, той не помни нашите хубави моменти ..." Че той не е получил амнезия, е съвършено сигурно, всичко прекрасно помни, въпросът е защо не иска да комуникира с теб? А, забележи, ти точно това се опитваш непрекъснато да направиш - да го въвлечеш в комуникация. Тук ти писахме няколко човека, включително специалисти с обяснения на ситуацията и различни варианти на реагиране. Аз ти дадох едно предложение, Креми - друго и т.н., ти обаче продължаваш да правиш това, което правиш толкова време и това (според мен) само влошава нещата, не ги подобрява. Още веднъж ще проследя веригата, дано разбереш - ти искаш разговор с него, той си мисли това: тя ще иска от мен обяснения, аз не съм готов (или - въобще не желая) да давам обяснения. За него темата е болезнена и свързва целия си срам с теб. Ако искаш нещо да се промени, то ти трябва, но не в пряк разговор, да го убедиш, че това което си мисли той: "аз се изложих" и евентуално "тя го прие лошо", не е съществено за теб, че държиш много на него, че искаш да сте заедно и т.н. Включително не искай обяснения, защо не говори с теб цяла година - ясно е защо, няма нужда от думи.

Ами много му се е насъбрало на детето, това е. Премествания, дълги и тежки пътувания, болест (и лекари, които му причиняват допълнително болка с инжекции и др. под.) За него е било огромен стрес всичко това, което е преживяло. Нещо повече, на 2 години детето вече не е бебе, всичко забелязва, чува, разбира и ... съответно преживява и страда. Имам предвид, ако вие, родителите също сте били притеснени, разтревожени, угрижени с тези промени в живота ви. А раждането на братчето, дори при никакви други промени и стрес, се изживява като ревност, съвсем нормално. Ето, пишеш, че им отделяте внимание по равно - първо, то е невъзможно да е така, защото бебето е много по-безпомощно и съвсем естествено е то да получава повече време и грижи и второ - ами голямото дете до скоро не е делило с никого вниманието и обичта ви, всичко е било само за него, а сега наполовина, нали При нас се случи нещо подобно - голямата дъщеря беше на 2г. като се роди сестричката и тя започна да пишка и ака също като нея, в гащите. А преди това отдавна беше се научила и се справяше дори сама с тоалетната. Също така отказваше да се храни сама, при условие, че преди чудесно се справяше и с това. Аз прецених, че тя преди е била сама с двама възрастни, опитвала се е да прави като тях; след това се появява още един член на семейството, който много повече прилича на нея (те, децата, са различни от нас, възрастните) и това бебе пишка и ака тъкмо в гащите, не се храни само, а плаче и мама тъкмо в тези моменти се спуска към него, говори му и го обслужва (= обръща му внимание), следователно, мисли си тя, и аз ще правя така. Нещата наистина ще се разрешат постепенно. От това, което прочетох, мисля, че вие му давате достатъчно внимание. Хубаво е да прецените как приема детската градина - нека не е като нещо, което нарочно го дели от мама, за да бъде тя на разположение само на братчето. Повече спокойствие и уют у дома, дано няма скоро някакви други екстремни обстоятелства в живота на семейството, това ще е достатъчно, за да преживее стреса.