Диана Илиева

Да , и аз мисля така!

Здравей, aorhama! Прочетох внимателно 12-те точки в твоя пост №163 - в тях има много мъдрост, но би ли разтълкувал т.3 и т.12?

Здравей, Орлине! Аз имам малко по-различно отношение по въпроса, не само за това кой може да бъде психотерапевт, но и въобще кой би могъл да бъде лекар в най-широкия смисъл на думата или по-скоро кой може да бъде ЛЕЧИТЕЛ. Не случайно в древността не всеки, само ако иска и ако е по възможностите му да усвои определен обем знания и може да си позволи съответното обучение е можел да стане ЛЕЧИТЕЛ. Това е било една дейност, за която преди всичко е нужно да те изберат, а те избират и по мотивацията, и по нравствените качества, и по способността да прилагаш нещата на практика, и по възможността да получаваш, ако се налага допълнителна информация директно "от горе" и т.н. По този въпрос разговаряхме и в една друга тема с hip, той се обоснова, че това са нереални очаквания, поне на сегашния етап на развитие на нашето общество и аз се съгласих с него, но това не променя становището ми. За мен всяко лечение на парче, дали това ще е една част от физическото ми тяло или част от психиката ми, ми се струва ненормално, неефективно ... чудя се каква по-мека дума да намеря, обаче в главата ми се върти, че направо е невъзможно и следователно дори вредно. За съжаление 99.999% от хората се лекуваме така, на парче. Мога да се съглася донякъде с теб и hip, че щом няма друга възможност, то нека поне съответните терапевти да са по-подготвени ... ама може да се мисли и в посока, че се трошат много време и средства, за да се пръкне нещо, ако не лошо, то поне ненужно или с други думи, не се налива в правилната делва. Честно казано не съм посещавала психотерапевт - посещавала съм веднъж психиатър и няколко пъти невролог покрай някои драматични събития в моя живот преди много години. Психиатърът недоумяваше какво правя при него и ме изпрати по живо по здраво, а невролозите по бързата процедура ми изписаха лечение с медикаменти, от които ми стана по-зле. Сега обаче тъкмо съм си взела направление за психотерапевт (дано да попадна на такъв, де), от една страна защото поради струпалите се професионални ангажименти наистина чувствам повишено напрежение, а и събудихте интереса ми с темите, които обсъждаме напоследък. След няколко дена ще коментирам пак вече от личен опит.

Станимир Точно такова мнение и отношение по този въпрос се оформи и в моята глава, за съжаление едва в последно време. Може би по съвсем друг начин щеше да протече живота ми, ако ми беше светнало например още преди 20 години, но съзнавам, че при тогавашната ми психологическа реалност, просто не е било възможно... И да добавя нещо друго. Коментирали сме с приятели, особено такива, които живеят в държави със силна католическа църква, колко много хора от местното население правят разни неща, заради които периодично отиват на църква, искат прошка, а после си отиват у дома и продължават да правят същите неща ... и така цял живот. Колко фалшиво, колко ненужно е всичко това - просто един фарс.

И аз мисля като Валентин и jul. Какво мога да кажа за себе си - ами ако от това на някой му става по-добре, може да си мисли, че пиша от позиция на сития. Ако обаче започна да се сравнявам, например в материален план, че е по-лесно измеримо и т.н., аз едва ли съм в групата на ситите, обаче никога не съм имала самосъзнание на беден човек. Дали ще помогна на гладните, като се вайкам за тях, че са гладни? - едва ли, само ще замърся околното пространство с моето притеснение за тях. Въпреки не цветущото си материално положение всяка година се "изхитрям" да отделя известна сума пари за организации, които правят нещо полезно за хората - например на SOS детски селища, на училищата, в които учат децата ми и др. А избягвам да давам милостиня, макар че ми е трудно да отказвам, въпреки че съм убедена във вредата от това. В чисто духовен план мога да помагам (и се опитвам да го правя) от една страна като изчиствам и усъвършенствам себе си, с което спомагам за хармонизирането поне мъничко на това Цяло, част от което съм и аз, а от друга страна обикновено вечер си избирам една точка от земното кълбо, където има гладни или въобще страдащи от различни бедствия хора и им изпращам своята любов и подкрепа.

Ами щом се чувства беден, тя духовната смърт вече е настъпила. А аз по-горе затова и на първо място споменах за материалното богатство... Ако човек е гладен и само това си мисли: колко е гладен, и как винаги или поне често е гладен, и как не вижда никаква перспектива и му се струва, че все ще е гладен .... е, на такъв човек и една планина от хляб да му струпам, така ще се извъртят нещата, че след невероятно кратък срок пак ще е гладен ...

Агресивността, отрицанието, безпардонността, липсата на толерантност, нереалните очаквания към себе си и света са свободен избор и право на самоопределение на всеки човек. Ако нещо е трудно за постигане, разбиране и преживяване, това не означава, че то задължително е нереално и неслучваемо. Животът би бил ужасен без непредсказуемостта на Изначалния Промисъл, така убягващ на всяко живо човешко същество. Но пък свободният избор е неотменим по силата на изначалното ни право на свобода, дарено ни от Бог. И то винаги за наш риск и наша сметка. Може би, понякога е необходимо да грешим съзнателно или недотам съзнателно. Ако студената логика обясняваше света, досега да бяхме го унищожили заедно с нас самите. aorhama! Много точно и балансирано изказване!

Щом толкова сериозно го усещаш положението, най-вероятно то се вижда и в хороскопа ти. Пак там може да се намери и начина, по който може да се проработи - т.е на кои сфери да се обърне внимание и с какви методи. Това е като самопомощ, разбира се, ако мислиш, че имаш сили, защото понякога човек има нужда и от малко външна помощ в началото. Ако имаш желание, можеш да ми изпратиш на лични данни за изготвяне на хороскоп (място, дата и час на раждане, желателно и пол).

Да, разбирам, но в това е най-голямата беда, защото съзнанието, че е беден, все още на никой не е помогнало да забогатее - нито материално, нито в някакъв друг план.

Аз съм съгласна!

Болката и любовта вървят ръка за ръка. Когато няма любов има безразличие, в безразличието нямаш състрадание, следователно няма и болка, има безчувственост. Когато има любов, има състрадание, има саможертва, може има болка. Еси и Максим - и двамата сте прави. Просто единият говори за Любов, а другият за любов. Тази Любов с голямото Л не я знаем много точно какво Е и на мен също понякога ми се струва, че прилича на безразличие, но не е така, а по-скоро е едно дълбоко състрадание, съпричастност, благост, ... трудно ми е да намеря думи. Когато застана пред някоя икона (особено на св. Богородица), виждам в изражението, в очите тази Любов, усещам я с цялото си същество. Нашата човешка любов - да, тя може да е свързана с болката, със саможертвата, с ревността и с всякакви такива неща, та дори си върви ръка за ръка и с омразата.

Но ако обичаме всичко и всички, ако сме съпричастни към всичко и всички и се чувстваме частица от цялото? Съвсем скоро прочетох любимата молитва на сегашния Далай Лама, която ми направи много силно впечатление и си я записах: Докато има Вселена, докато има осъзнаващи същества, ще остана и аз, за да помагам, за да служа, за да давам своя принос!

Ами въпросът е прекалено общ. По принцип е хубаво да се взема пред вид цялата карта. Поне да се знаеше ретроградна ли е или не, наранена ли е или не .... По принцип на Венера й е добре в Телец; може да се тълкува като предпоставка на човека за творчество, свързано с красиви форми - например скулптор, архитект, дизайнер, дори озеленител ..., а в отрицателен аспект може да има силна пристрастеност към красиви форми. В любовта може да има малко собственическо отношение към партньора, но затова пък е стабилна и надеждна (и пак зависи от аспектите). Освен това знака, в който се намира Венера по принцип показва какво му харесва на човека, от какво ще му стане приятно и уютно - в случая вкусна и красиво сервирана храна, красиви и удобни дрехи, красиви и удобни мебели и т.н. всичко що се отнася до чувствената страна на нещата, но пак това може да е съвсем туширано или дори коренно различно в зависимост от това в кой дом, с какви аспекти, къде и какви са другите планети и т.н.

Да, и аз съм срещала някъде това. Другото, което ми направи впечатление е, че болшинството съжаляват за неща, които не са направили, а не за това, което са направили, дори и да не се гордеят с него...

Да Също така не те изкушават, не те принуждават, не те манипулират ... Винаги когато моя вътрешен глас е много настойчив, много изкусителен и т.н. започвам да се питам: чий е този вътрешен глас?

Да Благодаря за хубавите редове на Донка и на Borislavil!

Преживяла съм подобна загуба преди доста години и знам - МНОГО Е ТЕЖКО! В началото дори не можех да повярвам - струваше ми се нелепо, невероятно, като някакъв ужасен сън, който ще свърши и няма да е така...После вече само можех да плача или да гледам с празен поглед без да чувам и без да разбирам - така, че близките ми се ужасиха, какво става с мен. И тъй като основно обвинявах себе си за загубата, съвсем закономерно след няколко седмици се разболях от тромбофлебит. Тромбът беше застанал на много голям венозен съд, така че трябваше да лежа 40 дни и да чакам ще се раздвижи ли той към някой жизнено важен орган, за да умра или не. Единствено любовта и подкрепата на близките и на лекаря ми ме спасиха. След това настъпи един дълъг период не толкова на физическо, колкото на психическо и духовно възстановяване. Месеци наред се опитвах да върна равновесието в себе си, но не успявах. Тогава опитах да си обясня какво и защо се е случило, започнах да чета книги, после попаднах на човек, който ми помогна многопланово и ме насочи в правилната посока, защото и много други неща в живота ми тогава не бяха на ред - проблеми в семейството, с роднини, с работата, с колеги и т.н., но тях, въпреки че също страдах, някак бях склонна да приемам като нормални и естествени. Бях научена и убедена, че такива проблеми в живота всеки има и човек трябва де се бори с тях (не че помагаше, де, ама всички така казваха и така правеха). Някои от тези проблеми също много силно ме тормозеха, но аз съм силна, енергична и успявах да издържам. Явно затова е било нужно да стане нещо, което наистина да ме разклати из основи. Чак след това започнах да осъзнавам същността на нещата и разбрах, че старото равновесие в мен няма да се върне, но аз и не го исках вече. Разбрах по какъв път съм вървяла и накъде е добре да завия. Веднага след осъзнаването дойде ред на прошката, после и на приемането. Сега, от дистанцията на времето мога да кажа, че ако не беше тази голяма и тежка загуба, може би нямаше да направя този завой. Сега и аз съм съвсем различна, и животът ми никак не прилича на този от преди - всичко е много по-спокойно, по-хармонично. Не стана бързо, но не беше и трудно. Разбира се, далеч не всичко е идеално, предстои ми още дълъг път, но поне за посоката съм спокойна. А и вече по-бързо и по-лесно разчитам знаците на съдбата и усещам какво още имам да развивам. Просто човек постепенно се изпълва с все повече състрадание, изпитва все по-голяма съпричастност, реагира все по-мъдро, излъчва все по-голяма добронамереност .... Приеми моята искрена любов и подкрепа сега, защото точно от това имаш нужда в момента! А после поеми по своя път към светлината и хармонията Амин!

Не само, че допускам, ами съм абсолютно съгласна, че една любов в тъмните улички на Сао Паоло няма да бъде спокойна и умерена, а страстна и изпепеляваща, но това в крайна сметка е само едно екстремно изживяване, каква е връзката с щастието?

А аз мисля, че и Мона, и Роси Б. са прави. Тези техни последни постинги взаимно се допълват и доизясняват.

Да, аз също мисля, че болката и страданието не са задължителни. Те са сигналната лампичка, че не сме на прав път, че не се движим в нужната посока. За съжаление и аз съм виждала тези лампички и дори не ги разбирах като какво искат да ми кажат. Но все някога идва моментът, в който човек започва да схваща Забелязала съм, че в началото те просветват по-слабо и само от време на време. Ако не ги забележим - засилват се и зачестяват. Когато за първи път ни сполетят сериозни страдания се чувстваме ужасно онеправдани, мислим си: Защо на мен? Опитваме да се борим, но обикновено нещата стават още по-зле. Опитваме да се успокоим, че и на другите се случват дори още по-силни страдания, че просто животът е такъв, че без страдания, едва ли не, не може - в резултат болките и страданията стават хронични. Чак тогава започваме да схващаме и тогава идва ред първо на осъзнаването, след това на прошката, после на приемането, а накрая и първите крачки към Хармонията и Любовта. Пристъпваме бавно и неуверено, дори ту напред, ту назад. Същевременно започваме да усещаме, че нещо не е така, както сме свикнали. И като се позамислим с изненада установяваме, че болката и страданията са изчезнали. Липсват дори обичайните житейски проблеми, всичко се подрежда по най-добрия начин някак от само себе си, чак светофарите светват зелено, когато ги приближим

Здравей, Роси! Книгата на Дмитрий Верещагин Освобождение съм чела преди няколко години. В нея определено има много интересни неща, но аз още тогава не с всичко можех да се съглася, а сега позицията ми се е променила още малко, в сравнение с тогава. Не съм чела останалите негови книги - мисля, че има още 6. Ако си ги чела, кажи коя/и е хубаво да прочета още и ще ми бъде приятно да ги обсъдим в тази тема, а може и на лични.

Да, въпросите на Роси са много важни. Те поставят под въпрос самата теория за егрегорите (поне тази, която аз съм възприела като достоверна за себе си, черпейки предимно от А. Подводни - нямам пред вид спекулациите с понятието егрегор, които се ширят из нета и за които споменаваше и Бина). В тази връзка въпросът е дали ние човеците можем да произвеждаме енергия, па макар и само за себе си? Ако това е вярно, то енергията във Вселената непрекъснато ще се увеличава. Лично на мен ми се струва, че ние можем да приемаме и отдаваме енергия, както и всички обекти около нас, независимо дали ги броим за жива или нежива природа. Освен това ние имаме и рядката възможност да трансформираме енергията, което никак не е малко и е много съществено. Освен това бихме могли да функционираме и като филтър - каква енергия да приемаме/отдаваме, и като клапан - кога и колко да приемаме/отдаваме. Не че го умеем добре, но можем да се научим. Това също не е малко. Но да произвеждаме енергия? - не съм сигурна. Също така всички ние живеем в общество, всички сме взаимозависими и взаимосвързани. Не мисля, че някой може да бъде самодостатъчен - дори и един отшелник в пустинята. А взаимоотношенията между хората, освен външната форма, си имат и своята енергоинформационна основа. При всеки наш разговор, при всяка наша среща (дори без разговор), при това виртуално общуване и дори когато само мислим или изпитваме определена емоция спрямо нещо или някой, ние искаме или не искаме, но правим енергоинформационен обмен с това нещо или с този някой. Дали е хубаво или лошо това, че само смътно осъзнаваме какво става - май при това ниво на съзнание на хората е по-скоро хубаво. Точно поради тези мои убеждения, аз не се включих в темата за енергийния вампиризъм. Според мен аз и всички други непрекъснато сме във ролята на приемащи и отдаващи енергия, в различно количество и с различни вибрации. И Слава Богу това зависи от всеки от нас. Но невежеството не е помогнало на никой до сега. Кристиян не случайно отвори темата - моментът беше назрял, а той е много .... да го нарека възприемчив.

Благодаря ти, dina! В такъв случай ще продължа да влизам от време не време в сайта на училището, дано да го доразвият, че в момента явно е недовършен и никак не е информативен. Хубаво е да има такива ентусиасти, все от някъде трябва да се започне. Ще се радвам, ако и в бъдеще ни носиш добри новини относно това училище!

На мен винаги ми се е струвало, че лекар/терапевт в най-широкия смисъл на думата би трябвало да е само този, който действително е по-извисен от другите, но съзнавам, че в момента това не е възможно. Затова искам да благодаря на hip, че така обстоятелствено обясни нещата и съм съгласна с това, което казва: В същност на времето, когато е нямало психотерапевти, техните функции по съвместителство са изпълнявали точно свещениците и др.п., не мога да преценя по-малко или повече успешно. Аз не съм специалист в тази област и бих искала да задам 2 въпроса - Добре, резултатът от терапията е добър, страхът вече не се проявява, но освободил ли се е човекът от страха си или го е подтиснал, така че да не му пречи да "живее нормално"? Също така този страх свързан ли е по някакъв начин с емоционалния свят на човека и той променя ли се в следствие на терапията? Питам, защото на няколко места беше споменато - работя с мозъка на човека, техники за промяна начина на мислене - т.е действа се предимно на ментален план.