Диана Илиева

И коя е истинската същност? Как успяваш да достигнеш до нея и по какви критерии я определяш като добра/лоша? Нормално е човек да се държи по различен начин с различни хора и при различни ситуации. Напротив ненормално е на среща с приятелка например да се държиш така, както с управителя на фирмата, в която работиш. Но въпреки тези да ги нарека "роли", които са необходими и които за жалост някои хора пренебрегват и се придържат само към 2-3, чистата мотивация е водещия принцип винаги и навсякъде.

Нещо не разбирам какво имаш пред вид? Дори ме се иска да те попитам, ти чете ли известно време този форум преди да се регистрираш и да започнеш да вземаш активно участие. Каква атмосфера усети тогава? Какво се е променило според теб сега и от къде идва тази промяна, ако я има?

Да, и аз се учудих на нетолерантността - не виждам такава, поне в последните няколко изказвания. Освен това не цитарм нищо и никой, говоря от собствен опит. А колкото до подтискането - нали се уточнихме вече, че няма подтискане, на човек започва така да си му идва отвътре. До целомъдрие може да се стигне дори и ако преди това не е имало такова.

Да, и на мен вече ми стана ясно, къде съм попаднала. Просто трябваше да направят поредната имунизация на дъщеря ми, отиваме в поликлиниката и аз тъй като за 10-15 години едва ли съм ползвала повече от 3-4 направления, реших да разпитам личната лекарка има ли такова чудо като психотерапевт в нашия град и мога ли да се възползвам от услугите му, защото наистина се чувствам напрегната напоследък. Тя каза: О, да, сега ще ти дам един талон; каза ми едно име. Аз обаче продължавам да питам: А тази жена разбира ли си от работата - и пак положителен отговор: Ама, разбира се, дори мои колеги лекари, като закъсат ходят при нея. Е, аз отивам, на табелката пише наистина психотерапевт. Обаче както казваше Петко Бучаров: Да, ама не...

Ами, знаеш ли, то дори в случая не е много точно да се говори за съзнателен избор, та бил той и свободен - то се получава от само себе си, идва ти отвътре, вече не ти се прави секс, защото си устремен в съвсем друга посока ... Не ми е лесно да го обясня, но определено не става въпрос "да ги избягваш", а просто ги надрастваш, както детето, което като порастне спира да си играе с кубчета например. Също така какво значи "по-голямо предизвикателство"? Аз усещам намек някак да се борим и да победим - това го няма в дневния ред по принцип Всяка борба с нещо обикновено го прави по-силно, налива му енергия с фунията. Дори и когато човек иска да промени нещо или съвсем да го отстрани от пътя си, борбата ще е губене на време и сили.

Според мен анонимността е еквивалент не на липса на позиция, а на страх. И нямам предвид толкова страх за себе си, а страх от себе си. С име или без, но това в основата си е страх да покажеш себе си. Колкото до публичното пространство, все по-трудно ще става ограничаването на публичността, не само заради чисто техническата глобализация, но и поради примерите дадени в темата Феномени и др. подобни. Все повече хора започват макар и смътно да усещат хората и нещата около себе си, истинската им същност. А сега към Валентин Петров: Да, забелязвам, че често ти поемаш отговорността да се придвижи събирателната точка на форума в правилната (според теб, а и според мен) посока. Но в тези случаи обикновено получаваш моята, а и на други подкрепа. Но съм забелязала и друго - желанието да се подобрят нещата много по-бързо, отколкото е нормалния им ход, от една страна е трудно реализуемо, а от друга дори вредно. Нали знаеш: "Революцията е неподготвена еволюция" От време на време развоя на темите и изказванията ме обнадеждават, понякога обаче - ме разочароват. Но какво да се прави - такова ни е нивото на развитие в момента, толкова можем .... засега.

Да, много красиво, много поетично! Така човек може да получи представа, как би се чувствал, ако съумее да се хармонизира със света около себе си.

Да, много точно наблюдение!

Така, бях при "психотерапевт". Слагам го в кавички, защото са много нужни, за да е точно това, което казвам. Орлин е съвършено прав, че няма подготвени психотерапевти. Жената, която ме прие, поиска да разбере какво ми е и след като разбра, че се чувствам напрегната и дори понякога се събуждам нощем от струпалите се служебни ангажименти, ме посъветва да си почивам и тъй като й било ясно, че ангажиментите трудно могат да се намалят, зяпна да ми предложи някакви туширащи напрежението хапчета. Аз й обясних, че това твърдо не ми изглежда добро решение, което от своя страна я хвърли в голямо недоумение - всички хора искали от нея да им изпише някакво хапче, което бързо, лесно и без някакво друго лично тяхно участие да им реши проблема. Аз казах, че съм от малко по-друга порода и тогава тръгна да ми препоръчва билки. Отговорих, че билките са по-приемлив вариант и попитах дали няма да ми препръча и някаква друга терапия. Каза, че не е нужно, нека опитаме 1 месец с мента и маточина, а сутрин жълт кантарион като антидепресант, ако е нужно. Та с това се изчерпва посещението ми при "психотерапевтката". Обаче вече се чудя: от една страна българинът има слаба култура и не ходи на психотерапевт, ами си иска хапчето, а от друга и да иска няма при кого да отиде?

При общуването с някой (дори писмено или мислено) неизбежно се получава енергиен обмен между двамата. Когато човек работи с хора няма как - ти си подложен на "енергийните емисии", ако мога така да го нарека, на всички, с които контактуваш. А ако работата предполага и допълнително натоварване - като бързина на реакцията, точност и т.н. няма как да не е изтощително и е нужно да се вземат специални мерки, макар че е прибързано да се каже дали е нужна смяна на работното място. Това, което препоръчва Валентин е много добро и ще послужи за едно общо подобряване на атмосферата (единствено имам някакви резерви към хладния душ - за хората с вата, че дори и с капхка конституция е подходящ умерено топъл душ, а освен това в случая ще помогне, ако се прилага след прибиране от работа). Но от това, което пишеш не става ясно кога и как ти става зле - например напрежението постепенно ли се увеличава и в края на деня го чувстваш най-силно или по-скоро ту се увеличава, ту спада в зависимост от клиентите, с които общуваш. И какво по-точно имаш пред вид под натоварено и изтощително - главата ли ти "бръмва" или напротив "се изпразва" и се чувстваш неадекватен, нервен ли си или се чувстваш като изцеден, и т.н. Това е важно, защото в зависимост от това какво се случва с теб, може да се прецени какво е нужно да се предприеме - подобряване на обстановката, включително организацията на труда, смяна на работата или прилагане на някаква лична защита. Ако искаш можеш да ми пишеш подробности на лични.

Имам въпрос към Психотроник - ти в какво вярваш, че бъдещето е точно дефинирано, т.е всичко е предопределено или че имаме свободна воля и можем да променяме поне донякъде бъдещето?

Ох, не се радвай толкова! Всички тези неща те товарят допълнително, особено ако не си се научил да се изключваш. Аз например мога да не искам да знам, че този човек, който върви по улицата срещу мен има много сериозен проблем, обаче научавам (или по-точно е да кажа усещам или не, не - най-подхожда "разбирам"). Лично на мен ми се е случвало да се моля да нямам определено "мистично преживяване" както казваш ти и Слава Богу молбата ми бе чута. Сигурна съм, че и valentinus може да сподели и за други неща, които не са толкова приятни. Така описано всичко звучи интересно, а и то действително изглежда и е като едно малко чудо, но най-малкото те поставя пред една допълнителна отговорност.

Ами по принцип въглехидратите ги дават с по-голяма енергийна(калорична) стойност, но от друга страна и по-бързо се "изгарят" от организма. Освен това за пълнеенето има значение и вида на обмяна на веществата на конкретния човек. Приемането на умерено количество въглехидрати комбинирано с един добър двигателен режим при повечето хора не би трябвало да доведе до напълняване. В случая с тази диета от една страна зеленчуците най-вероятно са били в недостатъчно количество, за да осигурят необходимите влакнини, а от друга - тази прекомерна употреба на месо най-вероятно е поунищожила чревната микрофлора (знае се колко бързо започват процеси на гниене на месото при висока температура като тази в тялото). Но може и да не съм права, нека се изкажат специалистите!

Щом така мислиш, значи наистина е достатъчно; няма нужда да се вика ...

Tова е въпрос на лична етика и морал. Аз от доста години вече се занимавам с търговия на всичко необходимо за декоративното градинарство и зеленчукопроизводството; като се започне от семената и посадъчния материал и се стигне до техника и инструменти. И макар че това няма пряка връзка с поставения въпрос, пак си имам морални съображения, за да не продаваме например в декоративния сектор букети, а в зеленчукарския сектор - препарати за растителна защита. Преди много години обожавах букетите, особено красиво аранжираните, увличах се по икебана, но в момента просто не ми е по силите да гледам как умират цветята във вазата. За вредността на препаратите за растителна защита няма какво да говоря; продаваме и се старая да разширя асортимента от такива, които са на билкова основа и имат по-скоро превантивно действие, но и общо взето с миризма и вкус успяват да изгонят вредителите от културните растения. Много мои колеги и контрагенти от страната ме съветват да не се правя на интересна, ами да започна да продавам поне препарати, защото е много доходно и с тяхното включване в асортимента се избягва в голяма степен сезонността на нашата работа, но не мисля да го правя.

Благодаря за отделеното внимание от страна на hip и не случайно посочих агорафобията, защото имам приятелка, която страда от нещо, което аз като неспециалист оприличавам на това. Тя не се страхува толкова много да излезе на улицата, но й е невъзможно да се разходи дори в парка, да не говорим за местности извън града - полета, планини. А на времето с нея обичахме да скитаме из Пирин и Рила. Някак наличието на сгради, автомобили и хора я успокоява, а липсата им я ужасява. На посочените въпроси аз наистина имам малко по-различни отговори: На въпрос №3 - щом емоцията е непреодолима, значи този човек има нужда от външна помощ и/или специални условия и т.н. следователно той не е здрав. На въпрос №4 - да, възможно е, но това ще е временно, докато човекът е под натиска на другата по-силна емоция, после пак ще се върне в по-стабилната за него (макар и болестна) равновесна точка. На въпрос №5 - чувала съм за хора, претърпели бедствие, че не са могли да преодолеят собствения си ужас от напр. някаква стихия и не са се хвърлили да спасяват близки свои хора, а това са направили без проблем други, външни хора. На въпрос №6 - ами именно, както и при 4 - дори и да го направи, това ще е само под натиска на събитието; при по-нормални условия, пак ще му е трудно да предприеме нещо такова, а какво остава да изпита удоволстие от това. На останалите въпроси 1,2,7,8 и 9 - да, отговорът ми е такъв, какъвто е загатнат. На №10 - не зная. Излишно е да казвам, че тя (доколкото знам) е опитала почти всичко - от психотерапия, през лекарства, билки, та до екстрасенси.А колкото до вярата, на същата тази моя приятелка покрай разни драматични събития в нейния живот й се наложи да превключи от атеизъм към вяра в Бог още преди това. И когато за първи път преди няколко години се оплака от това си състояние, аз също мислех, че решението може да дойде бързо и лесно, посъветвах я да се отпусне и да си повтаря: "Да бъде Твоята Воля, а не моята, за моето най-висше благо!" и др. подобни формули и молитви - до сега нищо не е дало резултат.

И на мен темата ми харесва, обаче направо малко се поуплаших - все пак "златни правила" - не е шега работа! Това, което е написал Добромир в пост №2 много ми харесва, после няколкото изброени от Багира - също На мен също в момента ми се налага да възпитвам две деца, а преди години, когато водех часове на хонорар на студенти-първокурсници неизбежно пак влизах и в ролята на възпитател. От снощи се чудя, какво е най-важното и най-характерното, което съм прилагала, за да го напиша тук като златно правило .... Може би това, за което говори и Силвето - аз обичам да поставям хората в по-разчупени условия и обстановка; да няма твърда рамка, да имат свободата сами да вземат решения, но да има твърди граници, които обаче са достатъчно далеч, за да не стесняват хоризонта. Забелязала съм, че това особено много допада на младите хора и стимулира техния търсещ, откривателски дух. Макар че сега като се замислих, в първия момент повечето студенти се пообъркаха - беше им странно такова положение на нещата, някои се чудеха: ама наистина ли могат сами да вземат решение какво и как да правят в моите часове, а някои дори се страхуваха да вземат такова, но аз категорично отказах да взема решение вместо тях; само на най-притеснените се опитах да им помогна като им подсказах няколко варианта, от които пак те трябваше да си изберат. Е, след първоначалната изненада на всички много им хареса. И което е най-важното в тези "изтървани" според преценките на другите преподаватели групи, въобще не съм имала проблеми с дисциплината, а когато някой колега влезеше в залата, се учудваше на творческата атмосфера Ох, а бе, хич не е лесно да си възпитател или поне аз си мисля така. И лошото е друго - че никъде и никой не ти е казал дори, и не си се обучавал, и не си практикувал как да си добър възпитател, а се очаква от теб да възпиташ добре поне собствените си деца. То и за това може би резултатите в обществото ни не са много впечатляващи. Как съм се справила аз с тази задача не е много ясно, защото децата ми имат още почти толкова години, на колкото са в момента, докато станат самостоятелни, а ми се струва, че грешките, които съм допускала, тогава ще блеснат най-силно. До момента съм получила на 2-3 пъти коментар и от двете в прав текст, че "Мамо, ти не ни възпитаваш така, както са другите деца?!" като интонацията ми говори, че от една страна им е малко кофти, че са различни (вече влизат във възрастта, в която членството в определена група е много важно), а от друга преценят, че има неща, които не им харесват в другите деца и може би това, на което ги уча аз, все пак е по-добро... Времето ще покаже. Старая се да давам най-доброто от себе си и това, че студентите ми години наред продължаваха да ме поздравяват по улиците, дори ме спираха както бях с бебешката количка и споделяха с мен какво ги вълнува, какви амбиции имат да продължат образованието си и т.н. донякъде ме окуражава, че имам що-годе добър подход. Иска ми се и аз като Ваня Златева да отбележа след време, че съм помогнала на две човечета да станат себе си и да се стремят към хармоничност и пълноценност в своя живот!

Възможно е тези хора да не са толкова съсредоточени в себе си или пък да се вземат прекалено на сериозно, а просто техните вибрации да са съвсем различни от тези на събеседника или най-малкото не могат да влязат в резонанс с него.

Хм, виждала съм и не дотам красиви малки деца. Интересно ми е, че много лесно и почти безпогрешно разпознавам именно по този критерий (според мен) дали едно съвсем малко бебе е момче или момиче (моля, да не се обиждат мъжете, обаче някак от съвсем малки момиченцата са малко по-красиви). А може би виждам нещо друго? Защото грешките, които правя, обикновено са при хора с хомосексуална ориентация (гледайки техни бебешки снимки).

А, има много хора, които не скучаят и то по много прости и тривиални причини - много далеч от "будността", "Дао" и т.н. Например работохолиците - на тях просто в буквалния смисъл не им остава време да скучаят (и аз съм с единия крак в тяхната партия ) Вече сериозно - споделям мнението на valentinus: Като само мога да добавя, че повечето хора не правят и кой знае колко опити да намерят вярната пътека. Обикновено още на млади години опитват да осмислят по някакъв начин живота си, но след като не се е получило, оглеждат се наоколо и виждат, че и другите се щурат като тях в ежедневните битовизми, затова решават че нищо не може да се направи и ... следва това, което е казал той.

Да, и на мен ми се струва, че става постепенно. Дори това, което е описал borislavil, е било едно моментно състояние, едва ли е могъл да задържи събирателната си точка дълго време в това състояние, то си е непосилно да превключим изведнъж

Напълно споделям мнението ти! Може би са ревнопоставено реципрочни все пак. Аз все повече се убеждавам във важността на хормоналния и нервнотрансмитерен баланс и на фините психични функции на всички физически органи. Телесните състояния директно индуцират психически състояния. Тоест, ако важността на психосоматиката е огромна, то и соматопсихиката е еднакво важна: 50/50. Двупосочен процес. Затова и в професията на психотерапевта, в коя да е школа, трябва да има включени и телесно ориентирани приьоми, които въздействат пряко психически. За мен лично такива приьоми са йога упражненията, дихателните похвати - те въздействат директно на енергетиката, на ендокринната система, както и паралелно обхващат цялата психика - от подсъзнанието до свръхсъзнанието! Не откриваме топлата вода... Аз съм съгласна със Силвия. На мнение съм, че не е възможно телесните състояния директно да индуцират психически състояния. Съвсем правилно отбелязваш, че йога (предполагам имаш пред вид само практикуване на различните асани) и разните дихателни техники оказват влияние на енергетиката (т.е етерното тяло) и това всеки човек веднага го усеща - например става по-бодър, свеж и т.н. Между другото до това водят и заниманията със спорт, танци и др.п. После от етерното тяло може да се издигне определено количество енергия и по-нагоре, към астралното - например човек се усеща не само бодър, но и по-спокоен, в по-добро настроение. Тази енергия обаче малко ще е пречупена през призмата на етерното тяло и ако то не е хармонично, могат да се получат по-малки или по-големи деформации - например спортът може да доведе до бодрост, а тя от своя страна не до добро настроение, а до агресивност. Вървейки по-нагоре (или по-навън?) потокът енергия към менталното тяло вече ще е още по-малък и още по-деформиран. Много малко хора могат да се похвалят, че правейки само нещо добро за тялото си, са успели да се отърват например от отрицателните мисловни медитации; или в най-добрия случай това става само докато активно работят върху другите си тела (напр. спортуват или правят йога и др.), а после веднага негативните чувства/мисли се завръщат. Трудно ми е да възприема, че един човек например с агорафобия, дори и суперподготвения психотерапевт ей така ще му повлияе само върху една малка част от психиката и той успешно и завинаги ще се отърве от нея, въпреки че всичко останало в живота му ще продължи по старому (т.е ще се запазят всички други деформации на всички планове). Това имах предвид, като казвах, че е много порочна тази практика да се лекува човек на парче. Едно истинско лечение по своята природа е комплексно и не може да бъде друго, защото човекът е една много сложна система. Дори за ремонта на един робот са нужни знанията и опита на няколко инженера с различни специалности - механик, електричар, електроник, програмист... Когато един човек страда от нещо, то това нещо най-често е крайния симптом, но нещата са много по-дълбоки и ако на този човек му се приложи адекватно комплексно лечение, той ще почувства подобрение не само на това, от което се е оплаквал и за което предимно е отишъл на лекар, а и много други, дори неочаквани за него положителни промени и на физически план и на енергиен, на емоционален, на ментален план ... Сега как може да стане обаче това комплексно лечение? - първата идея, която ми идва на ум е, че пациентите могат да се срещат не с един лекар, а с нещо като консилиум от различни специалисти: общопрактикуващ терапевт, диетолог, рехабилитатор, психотерапевт и знам ли още какви, които заедно да оценят състоянието и да предпишат съответното лечение; другата идея е това да е един човек, както вече казах с качества и подготовка на ЛЕЧИТЕЛ, което май е по-трудно реализируемо. Разбира се, нещата са още по-сложни, защото тук се намесват волята и желанието на хората, ако може някой друг - например изписаните от терапевта хапчета или приложената от психотерапевта терапия - да ги излекува, да им реши проблемите, а самият болен, ако може да не взема почти никакво участие в процеса на лекуването, да не си променя така любимите, макар и вредни навици. Защото при едно комплексно лечение, самият пациент има главната и определяща роля и също така няма как да не се наложи една коренна промяна на начина на живот, но само тогава би могло да има истинско и трайно излекуване. Що се отнася до подготовката, разбира се, че е нужна. Ама това е валидно не само за психотерапевтите, ами за всички специалисти. А в България всички се пишем на големи майстори, обаче резултатите се виждат и от самолет. Нямаме добре подготвени строители, инженери, счетоводители, готвачи, ... Производителността на труда е най-ниска в Европа, качеството - също, то затова и заплатите ни са такива. От цели випуски на специалисти, независимо със средно или висше образование, само единици са добри в това, за което са се подготвяли, което говори, че те са успели не заради системата за обучение и подготовка, а въпреки нея!

Може да се отиде още по-далеч в този ред на мисли Богомилите и катарите, които са били достигнали степента "съвършен"/имали са необходимата сила/ са били подложени на гонения и изтребление от официалната църква. Такъв един възвишен наш брат /или сестра/ в момента на смъртта си е можел с кръвта си да изчисти кармата и същността на един от убийците си и да го спаси в Светлината. И често са го правели. Не са спасявали децата си, братята си, а своите убийци. Това е милост над всяка човешка представа. Пред техния подвиг можем само да се поклоним. Да, Станимире, всичко, което си написал е така, обаче не е лесно да се постигне. Колко хора от твоето обкръжение например си мислиш, че не се обиждат никога, дори вътрешно? Аз лично познавам само двама-трима, които също, не че съвсем не реагират, но някак много слабо, много благо, някак отсранено отбелязват, че да, това не е много хубаво или този не е постъпил съвсем добре, но ... нищо. А наистина е много важно вътрешно въобще да не реагираш, защото много хора са се научили да не реагират външно, но от това няма особена полза, защото процесите извън физическия план, макар и недобре видими си текат... Съгласна съм и с valentinus, че може да се отиде по-далеч в този ред на мисли, обаче колко са съвършените? Затова и аз си мисля, че на повечето хора първо ни е нужно осъзнаването (в случая на същността на вината и чувството за вина), после идва ред на прошката и чак след това може да се отиде по-нататък.

О, ама това е дълго и широко, защото на всичкото отгоре събитийността, както казваш, се променя в зависимост от това кой знак в кой дом попада. Ако се интересуваш, има една много интересна книга: "Основите на древната астрологическа традиция" от Чандра Лал Сингх, където ще намериш доста отговори. Тя определено се различава от астрологичните книги, писани от западни астролози, така че си заслужава - най-малкото като един поглед от по-различен ъгъл

Да, сега ми светна каква самостоятелност се има предвид. Тъгата обаче - не знам. Може би по-скоро - Пробуждането е знак на усилие?