chris

А аз си мисля, че всеки човек намира различен смисъл в живота си, за себе си. И идеята на темата е всеки да сподели - в какво намира смисъл, какво е важно за него..... Нещо такова. А пък, всъщност, много хора се чудят какъв е смисъла на живота им... Защото всеки има нужда от нещо, което да го кара да се чувства ценен, полезен... И нещо, заради което да знае че си струва да се живее. Ей затова хората търсят смисъла на живота, защото понякога нямат такова нещо!.... Добре, ти вярваш в душата и живота след смъртта... Защо? Какво мислиш, че се променя като умреш? Ако живота е толкова безсмислен, то също толкова безсмислен би бил и живота след смъртта... Какво те кара да вярваш че може да има нещо отвъд един безсмислен и еднообразен живот? Какъв е смисъла да продължиш да съществуваш, ако няма смисъл в живота ти приживе така или иначе?

Здрасти, Моника! Ами, първо за мен, аз няма за къде много да чакам, защото съм 12 клас и избора вече ме зове..... Ще трябва сериозно да го помисля тоя въпрос вече. Мерси за съветите. А за разговорите с дъщеря ти... Доколкото разбирам, дъщеря ти няма други добри приятели освен теб. Ще ти кажа нещо за мен. Откакто си намерих повече добри приятели, споделям всичко с тях. И какво става - рядко прекарвам много време вкъщи, рядко си споделям с нашите. Просто гледам на тях като на хора от друго поколение ли, не знам, но почти винаги ми е по-удобно да споделя с приятелите... Така че според мен дъщеря ти има нужда от добри приятели. И по-скоро те са тези, които ще я разбират и ще й помагат, повече от теб. Разбираш ли, отскоро се сприятелих с повече хора - и чувствам че имам собствен живот; нещо, което преди доста ми липсваше... И това че ти си навън често може да е проблем, но мисля, че би било по-голям проблем ако дъщеря ти се затвори към света и няма приятели... Казвам го от собствен опит... И когато има приятели, предполагам че естествено ще се ориентира да споделя повече с тях... отколкото с теб... Сигурно това не е много приятно за един родител, сигурно не е приятно и на тати че не му обръщам много внимание... Но така реагирам аз, просто естествено ми иде да говоря с хората на моята възраст... Мисля, че това й липсва на дъщеря й. Ти, Моника, не можеш, а и не би било добре, да си единствения близък човек на дъщеря си.... А опитвала ли си се просто да я питаш от какво има нужда? Може би понякога има нужда да е сама? И, тя ще се справи, спокойно! Не се безпокой толкова много за нея, тя не е страдалец, тя е просто тийнейджърка, и мисля че е нормално да е в различни настроения. Нека си говори с теб тогава, когато иска - не й се бутай, когато не иска. Но нека знае, че може да разчита на теб - тогава, ако има проблем, тя сама ще иска да сподели... Скоро май ще стана психоаналитик

Здрасти, и на мен ми е познато това, за което говориш. Всеки е до теб когато става дума за забавления и добро прекарване на времето; друго е обаче, когато имаш проблем или нещо сериозно - тогава до теб остават само най-верните и най-близките. Гадно е усещането хем да имаш много приятели, хем да знаеш, че всъщност не можеш да им се довериш. Обаче пък когато си намериш хора, които със сигурност ще бъдат до теб и го знаеш, се чувстваш много по-добре. Не е нужно да имаш страшно много хора край себе си - може да имаш няколко, но те да си струват! Другите... са просто начин да си прекарваш добре времето за момента... Което ме кара да се чудя - дали тези приятели, които не биха помогнали в труден момент, са приятели наистина? Всеки, с когото ти е приятно да си прекарваш времето ли е приятел? Аз например имам много познати, с които нямам нищо против да бъда. Но ако нямам повод, не бих ги и потърсила. И за мен това не са приятели, те са просто познати.... Има и други, с които не бих споделила всичко... Ако имам проблем, може би дори не бих им казала, те просто не биха ме разбрали. Но сме често заедно и има неща в тях, заради които ми е приятно да сме заедно и да обменяме опит. Тях също броя за приятели. Най-добрите ми приятели са тези, които са били дълго време до мен, и с които съм споделяля най-много. Те ме познават най-добре и и те и аз знаем, че можем да разчитаме един на друг.

Ами здравейте аз от доста време не съм писала тук... И сега като гледам какво сте сътворили еко тръгна да пиша няма да ми стигнат 5 страници... Първото беше за ставането деца. Дали тийнейджърите са деца. Ами ние бяхме с приятели оня ден в парка и гледахме малки дечица които търчаха във всички посоки пищяха и какво ли още не. И всички един през друг си казахме, "Ех, как искам да съм като тях"... "Искам да съм на 3 годинки..." и такива неща. Така че на нас вече ни липсва това, детското. Най-малкото, аз си мисля, на децата всичко всичко им е позволено. Или по-скоро - те просто не се съобразяват... И това е хубаво! Защото защо на нас сега ни е тъжно така като ги гледаме? Чувстваме се сякаш никога не бихме могли да си позволим това отново... И има толкова забрани и граници в живота ни... толкова неща, с които се съобразяваме... Така че, от момента в който се роди, детето започва бавно и неумолимо да пораства и все по-малко е непринуденото дете!! И на нас ни липсва детското, а уж сме така близо до детството!.... А доли съм получила нещо от което съм имала нужда - да, получих си приятели както си исках от много време, с които да мога да споделям всичко, или поне повечето неща за себе си. Защото другите приятели които не знаят много за теб не са и приятели наистина... От една страна се чувствам удовлетворена защото знам че тези хора са ме видяли и оценили и са тук заради МЕН. От друга аз самата не съм направила много за да ги има, а искам да постигна още толкова неща... И разбира се, по-важно е онова, което сами си постигнем.... Това е вярно. Крачките които ние си правим са по-важни от това което получаваме, но... дали пък знаем и ние сами от какво имаме нужда и към какво се стремим? Защото на мен ми е трудно да кажа... Освен разни общи неща... Както всички казвате - любов, ама това е общ отговор... Ами някакси ми е трудно да отговоря на въпроса дали съм дала на някой нещо от което е имал нужда. Защото предполагам не става дума за пари назаем или просто прегръдка или хубаво прекарване навън, а за нещо повече от това... Нещо по-важно от което да е имал нужда... Ами не зная като че ли... Давам просто това което ми се стори подходящо в момента. Не знам колко действам според нуждите на другите... Не знам дали съм трогнала някой много и дали съм направила нещо голяма за него, но дребни неща правя... При което си мисля как и всички край нас правят онова което им се стори подходящо в момента, понякога дори не разбират че имаме нужда от нещо повече, повече разбиране, или помощ в нещо... И правят малки неща за нас, но може би пък големите неща като това какво би искал да учиш или следваш в живота си например и какъв искаш да бъдеш като човек си ги решаваш сам... Но и тук имаш нужда от някаква помощ, насока... Аз имам нужда от такава помощ, да реша към какво да се насоча да уча, но ако просто попитам някой, той ми казва ами учи каквото ти харесва. Или - кое те влече най-много? А аз не зная... Имам разни бегли интереси, разнопосочни, но мисля че не знам достатъчно за всички възможности или какво ми дава всяка от тях... Как бих се чувствала във всяка от тези специалности... Или области на живота... И как да си избера като никога не съм пробвала да правя онова което ще ми се наложи да правя в много от специалностите?? Едно е едно нещо да ти е интересно а съвсем друго да си подредиш живота така че то да е в центъра му.... И не е сигурно че ще можеш да се занимаваш точно с него пак. Тати обича билки, планини и растения. Обича да ходи да си бере билки, да лекува хората, да измисля нови лекарства, да пише, да твори... А в ежедневието му се налага да се занимава с фирма и още куп дребно ангажименти, така че рядко има време за природата. просто това е начина в обществото... Няма как иначе да се впише ако просто тича по балкана и къса разни треволяци... Та така аз май понаваксах за времето в което не съм писала. Добре дошли на новите участници!!! Радваме се на нови попълнения в тийнейджърската част, защото нещо ние младите липсваме в тоя форум Та доскоро от мен, като ми хрумне пак ще пиша...

Че то влюбването с идване наум ли става?

Хммммм но ние знаем, че родителите ни и близките ни със сигурност ни обичат. И все пак това не е достатъчно. С какво ни помага да знаем, че майка ни ни обича, ако тя винаги се опитва да ни натрапи своето мнение и ни забранява дори да мислим сами? Или пък сестра ни, която въпреки че ни обича, не говори никога с нас за това как се чувстваме. Или баба ни, която се държи вси идно сме много по-големи (ако изобщо има такива баби.... май всичките са обратния случай....), и сякаш трябва да си взимаме всички решения сами, дори когато не сме готови за това.... И обществото уж ни "обича" - за него не съм убедена - говори все за младежта, за подобряване на образованието ни, за възпитанието ни, учителите са за това, за да ни учат - май бая много хора мислят за нас, и поне за близките ни е ясно, че ни обичат. По своя си начин. Ама това май невинаги е дастатъчно, за да се чувстваме ние добре.... Мисля си, че родителите ни и хората край нас май не знаят как да си проявят загрижеността адекватно, и не знаят точно от какво имаме нужда - тези дребни неща и постъпки, които да направят живота ни по-лек. Съвети, разбиране.... Според мен едно от най-важните неща от които имаме нужда е общуването. Другите да се интересуват какво става с нас и да говорят с нас за това. Другото, е свобода - да не ни се натрапват.... Също обаче имаме нужда от техните съвети, ама такива, които да ни помагат.... И със сигурност да ни бъдат приятели, във всеки един момент... В училище имаме нужда от повече творчество, от разнообразяване, не само да ни блъскат главите със суха информация.... И май всички го знаят, ама.... Ето такива неща.... От какво имате нужда вие, което родителите и близките ви не правят?

Стига бе... Всички духовни хора са с дълги пръсти? Макар че Мона ти все пак не каза какво разбираш под духовност.... Кой човек е духовен? Аз мисля, че темятя е хипер на място. Вие - поне повечето, сте хора, които се считате "тръгнали по духовния път". Говорите за това как духовността се съвместява с всичко което правим, и все пак някой наясно ли е за какво точно говорим?? Защото аз поне не съм. Какво е този духовен път? И какво наричате духовно? Дали това е нешо, което е мистично и неразбираемо? Дали е това да постъпваме правилно в ситуациите в живота си, да умеем да се справяме с тях? Дали е това да имаме дълбоки чувства - в този случай един човек с дълбока душевност би бил духовен?! Дали е това постоянно да се развиваме - но накъде? Можем да се развиваме в милиони посоки. Към това да бъдем лидери, да постигнем целите си, да се разбираме с другите и да отстояваме собственото си мнение. И има ли по-правилна и по-грешна цел, към която да се отправим? А кои са недуховните хора? И изобщо - въпросът, който ми се струва най-странен - как можеш да се стремиш към духовно развитие, как можеш да посветиш живота си на него? Не го розбирам. Дайте моля примери за това как вие се стремите към духовното. Ама с конкретни ситуации. И отново - какво значи духовното за вас.

Ами аз какво мисля за гейовете - ами, странно ми е да си го представя, много ми е смешно и неестествено да си помисля за двама мъже, които се гледат адски влюбено, държат се за ръчичка, галят се с нежност и въздишат един за друг, сърцата им бият ускорено един за друг... и други неща.... Направо ми е смешно да си го мисля, но какво пък - и те са си хора, и те си имат право на живот. Може би ние просто не можем да ги разберем. Не знам нормално ли е или противоестествено, но ако те си се чувстват добре така, не бива да ги изолираме. Поддържам правото им да са си такива, каквито са! Ако хомосексуалисти се населят отсреща.... сигурно ще ми е странно да ги гледам, но няма да се отнасям с тях като хора от друга планета във всеки случай. Няма да ги презирам или нещо такова....! Ще се опитам да науча повече за тях, може би.... Ако приятелка лесби се насочи към мен.... предполагам, че ще се стресна..... ако не знам каква е може и да се шокирам... много странно е да узнаеш че някой те възприема по "другия начин".... След това ще я отклоня, защото аз не съм такава.... и я възприемам като приятелка.... но пък е и много възможно да страня от нея за в бъдеще.... Като цяло за хомосексуализма се чудя откъде идва, в природата на човек ли е заложен или се формира с възпитанието? Но пък за хората, които вече са хомосексуалисти, смятам, че имат пълно право на своето място в обществото и да отстояват различието си! Към никой не е честно да се отнасяме като прокажен, все едно е по-малко човек от нас, заради различна сексуална ориентация.... Да му отнемем правото на професионално развитие, на приятели, да бъде винаги "различният"... Мисля си, че никой не го заслужава.

Е затова отварям тази тема, за да можем да си споделим от какво имаме нужда и по този начин да чуем сами собствения си глас Пък после и към обществото ще се насочим. А иначе на пийсмейкър за горното изказване - браво, така е!

Хм, за пръв път чувам за идеята, че някой мъртвец може да ти придаде мъртвост... Не мисля, че е възможно да стане.... Аз ще разкажа нещо във връзка с това защо някои хора не могат да си отидат. Когато почина първият ми дядо, майка ми още беше жива, та преди да почине, той беше няколко дни в кома. Стана ясно, че няма да се събуди, и мама ме гушна и ми каза, че дядо чака нашата прошка, за да си отиде. И че трябва да му простим всичко лошо ид да го пуснем да си ходи. Аз се разплаках, простих му и се сбогувах... Малко след това е починал... Другият ми дядо когато почина беше подобно. Беше в болница, а аз от няколко дни вечерно време имах мисли за това, просто нещо ми идваше, за неговата смърт. И нещо като че ли въпросът идваше "може ли да умре той?" (сега си го формулирам така) а аз го отпъждах. Едната сутрин се замислих какво ще стане ако той не оздравее (имаше такива изгледи, а беше лошо) и си помислих, че той така може би много повече ще се мъчи. И въпреки че ми беше много мъчно, си помислих, как, ако това е най-добро за него, ако наистина така ще му е по-добре, да си ходи.... Десет минути по-късно ни звъннаха от болницата, че е получил сърдечен пристъп и се опитват да го спасят. Няколко часа по-късно почина. Не знам защо е така. Не знам ние ли задържаме хората, не знам и защо все ми е дадено да предчувствам и да правя избор и да пускам да си ходят хората, които най-много обичам... Мислите ли че е възможно по някакъв начин да съм провокирала това което се е случило?

Чакай, чакай, тук нещо не ми харесва. Дотук ми харесваше, но какво казваш сега - че да се опитват да си оправят отношенията с бащата, за да заживеят в спокойно семейство, ще е лошо, така ли? Каква ти агресия и манипулация, та ние говорим за изглаждане на отношения! А ти казваш че не може да имат хем издръжка хем добро отношение... И защо? Не е ли това задължение на един баща? Той е родил това дете, би трябвало да е поне малко отговорен. И каква агресия е да си поискаш онова, от което имаш нужда? И да се опитваш да го отстоиш?! А щом това да останат с него и да се опитат да го променят е според теб агресия, то всяко нещо, което кажеш влияе на другите. Така че с всичко, което казваш, манипулираш хората, ако така го разбираш.

Дааа , аз сега ще участвам вв този семинар той се провежда често, май на всеки месец-два. Организира се от форндация "Същност", която има и много други семинари. Мога да я препоръчам.

Хммм, аз познавам хора, които май се занимават с това да правят подобен семинар. Точно за детето в нас. Не знам дали говорим за едно и също нещо...

Здравейте, скъпи тийнейджъри! Ние всички идваме на белия свят и попадаме в едно общество, което ни възпитава, изгражда, приема, отхвърля и всичко останало. То, както и родителите ни, се опитват да ни дадат най-доброто от себе си (абе къде се опитват, къде не, ама карай). И все пак може би и те не знаят точно от какво имаме нужда. Много често родители, учители и други възрастни се чудят как да подходят към нас и не могат да намерят пътя. Или ние към тях. Но може би сега е момента да кажем "Ние имаме нужда от това и това, .... винаги ми е липсвало, а хората край мен дори и не знаят това...." И така - от какво имаме нужда? Какво ни липсва и не получаваме? Какво не харесваме в обществото и искаме да променим? Гласът ни изобщо би ли се чул? Нека помислим малко по тия въпроси и - пишете! Темата е ваша!

Какъв според вас е смисълът на човешкия живот? А на вашия? Какво искате да постигнете, имате, направите, изпитате, за да бъде живота ви оползотворен? Кога според вас един живот е осмислен и достоен за подражание, и кога един човек или живот за вас е провален? А смисълът на съществуването на човечеството изобщо? Дали съществуваме тук, за да откриваме света и развиваме себе си, дали за да постигнем нещо, или просто за да се наслаждаваме? И накрая - в какво вие самите намирате смисъл в ежедневието? Кое е най-важно за вас в света?