Донка

Благодаря ти Орлине Мисля че, Господ поставя всеки от нас някъде в нашия свят и го "заставя" да прави нещо - къде чрез финансова, къде чрез друга принуда... Докато не осъзнаем защо сме поставени на това място - ние сме във фаза МЪЧЕНИЕ. Когато осъзнаем и приемем мястото, на което се намираме и това, което трябва да правим, когато започнем да разбираме и учим уроците си (като тези, за които говори Орлин) - това се превръща в ТРУД. Когато открием мястото, за което сме създадени, предназначението на нашата "клетка", и незвисимо колко привлекателно, престижно или доходно е то, застанем на него с Любов, "за благото на нашите братя и ближни по дух"...трудът се превръща в РАБОТА. Работиш, защото не можеш да не го правиш, защото си в хармония със света си и тази хармония ти носи щастието и спокойствието, и усещането за лична значимост ))

Може би трябва да приемаме понятието църква без човеците, които са свързани с нея, но все пак са обикновени човеци.... Може би точно към тях сме склонни да прилагаме най-строгите мерки, да ги идентифицираме с вярата и институцията, а те са си обикновени хора като всички нас и дори.... някои са там, защото трудно се приспособяват към обикновения свят??? Ако успеем да отделим канона от вярата, институцията от служителите и.... може би ще намерим Истината за Църквата???

Ниско - висшо? Критериите? Излиза, че секса е ниското, а "духовното" е висшо.... Нека разглеждаме секса в чист план - единение с постоянния ни партньор. На първо ниво е духовния контакт - сближаваме се не с телата, а с душите, с вярата си, с "картините" на света, които носим в съзнанието си. Постепенно започваме да се разбираме и без много думи и любопитството, вълнението, радостта се претопяват в спокойното блаженство на общия ни свят. От личен опит смея да твърдя, че на това ниво на сближаване между "сродните души" именно по време на сексуалния контакт енергийните циркулации са от най-висш тип - тогава изчезват препятствията на съзнанието, думите, реалния свят, времето спира за момент, сливането е на "божествено" ниво. Тук трябва да уточня, че това не се случва винаги, дори не често.... не може да се "постигне", по-скоро се получаваше след пълно "изчистване" на съзнанието от ежедневието и от "мъдруването" Искрено желая на всеки, който все още смята за нелепи думите ми, някой ден да успее да изчисти душата и съзнанието си и да спре вътрешния си диалог до такава степен, че да изпита подобно сливане със сродната си душа.

Има логика - поздравления! Може би користта се появява точно когато се стараем да изпълним някакви критерии, когато се стремим към съвършено приятелство (според някакви определения), когато приятелството е цел....... Не можем ли да сме просто такива каквито сме, без да се стараем да изпълняваме нечии критерии за съвършенство - просто близки.... и когато се раздаваме за приятелите си, лявата ръка да не знае какво е дала дясната.... и да не измерваме нивото на съвършенство на приятелите си....... и да се обичаме дори и разделяйки се - естествено,без разочарования, когато усетим, че мястото ни вече не е един до друг.....

Просто ще порасне. Нека слуша само себе си - спокойствието и щастието си. Не теб, не морала, не правилата, не родителите си.... себе си. Продължавайте да ги обичате и уважавате такива каквито са, но слушайте себе си....Любовта, Доброто, Истината в самите вас - такива, каквито ви носят щастие.

Поздравления! Напълно съм съгласна с последното! Сега, обаче да напомня - децата за разлика от възрастните разполагат с даден от природата (Бог) механизъм за овладяване на езика като средство за общуване, социализация и интелектуално развитие. Ние - чуждоезиковите педагози и преподаватели можем само да му се подчиняваме и използваме, а при възрастните да се опитваме да го "събудим" поне отчасти.

Благодаря ти Латина! Мъдростта и духовността не се измерват с броя на прочетените заглавия, а с постигнатата хармония в себе си и със света.... обикновения, ежедневния свят - не този, който сме изградили в представите си... Божественото е в дъждовната капка, в очите на кокичето...в усмивката ни, в безмълвната ни близост... А най-ценния урок научих от стръмната улица, по която минавам всяка сутрин....

Мисля, че саможертвата е агресивно понятие... Не е ли по-добре да е просто любов, близост, безмълвна подкрепа и приемане на човека такъв какъвто е?

Винаги съм си мислела, че Царството Небесно е метафора за постигната абсолютна хармония - вътрешна и със заобикалящата ни вселена. Към нея се стремим, в нея се влиза (ако успеем да я постигнем). Децата се раждат физически хармонични и напоследък все повече се убеждавам, че имат и някаква интуитивна духовна хармония. Като че ли растящото човешко същество е изправено пред необходимостта да съхрани тази хармония в нашата реалност, а не тепърва да я създава. В този смисъл, ако ние успеем да запазим "детето" в себе си, ще получим шанс да "влезем в Царството Небесно". Любопитно ми е кой се кани или си мисли че може да "ВЗЕМА!!! " това царство ..... А може би живее с усещането, че то е вече негова собственост???

Здравейте Болезнена тема.... Вече не съм съгласна с Иво и Орлин. - това го казва вашата интуиция, божественото във вас... То ви предупреждава, че другата "душа" не ви е сродна. Вашето естествено състояние на щастие и любов е нарушено от контакта и вашата собствена душа се опитва да възстанови равновесието си, като ви заставя да се отдалечите от другия. Послушайте я... Така ще освободите пространството около себе си за сродните ви души, ще дадете шанс на себе си и на тях да се намерите. Така ще освободите и другия - той най-вероятно също усеща дискомфорт от общуването с вас. И това се измерва с думата Приятелство - да останеш на безопасно разстояние, да оставиш другия свободен, без да се опитваш да му "помагаш" в духовното му развитие, ако той самият не е готов или не го желае. Колкото до обмена на енергии - нека оставим божественото в нас, неосъзнатото, да се грижи за това и само внимателно да се вслушваме в напътствията му. Така приблизително звучи урока, който научих от 20 години подобно близко общуване.

За мен има качествена разлика. Приятелството е характеристика на взаимоотношенията между две същества. Любовта е характеристика на хармоничното състояние на едно отделно човешко същество. Тя не зависи и не е насочена към други същества...

Здравейте Познато ми е усещането на gudybo . То ме спохождаше винаги, когато влизах в църква до миналата година. Сега изпитвам само радост, благодарност и спокойствие. Мисля, че причината за сълзите и температурата е дисхармонията в душата. Ние успяваме да я скрием дори от себе си, докато сме в своя привичен материален свят. Обстановката и енергията на храма "оголват" истината за състоянието ни. Сълзите в пряк смисъл почистват и успокояват окото, по същия механизъм действат и на полето ни, очевидно. Температурата е признак на борба на имунната ни система с чужди микроорганизми, опасни за равновесието на нашия организъм. Когато осъзнах какво се опитва да направи душата ми, се опитах да преразгледам и промених изцяло представата си за света около мен и моето място в него. Помогнаха ми беседите на Учителя и много от материалите на този и други подобни сайтове. Сега душата ми е освободена от човешката любов и щастлива с Божествената.

Здравейте напълно съм съгласна с вашите мнения. Позволете ми, обаче, да напомня за една от неявните форми на агресия, която ни заобикаля и заплашва много повече от откритата. Става дума за "благата" агресия - случаите, в които от нас се очаква да проявим " съчувствие" и поемем товара на "приятелите" си подобно на "кошче за душевни отпадъци". Десетки години смятах това за свой дълг и върховна проява на морал и благородство. Сега осъзнавам, че очакването на подобно "съчувствие" е тиха и незабележима агресия, по-опасна от явната. Как, според вас, да я разпознаем от просто споделянето? Как да се защитим от нея? Даването на подобно съчувствие не означава ли скрита агресия и от наша страна - ние се учим да преодоляваме "атаката", но лишаваме от "урока" приятеля си....

Така е, Велина! Морала като човешка категория винаги е бил използван за манипулиране. Не беше отдавна времето, когато комунистическия морал ни държеше в подчинение! За съжаление и другите нравствени категорий са доста добри и подходящи за манипулиране. В името на вярата хиляди са изгаряни, или хвърляни на зверовете. В зависимост от епохата, от мястото и пр. Ами колко са погинали заради истината? Да си спомним само за Джордано Бруно. Повече примери не е нужно да давам! Оказва се, че в човешкия живот е пълно с " относителност "! Сложна е тази тема, изглежда. Колкото хора, толкова истини! Всяка управляваща върхушка е със своя морална структура и всячески се старае да я натрапи. Какво да правим ние, " обикновените "!? А и тук, в портала, истините са сигурно почти колкото участниците!

Какво е упех? За мен да правиш това, което обичаш, е равнозначно на успех!Само тогава можеш са де радваш на живота със спокойна душа и мир в сърцето! Всичко останало е суета и завист!А когато суетата се включи в живота ни, край на спокойствието и хармонията в душата! Нри това положение какво ме интересува, кой какво е постигнал? Ако нямам хармония и спокойствие, не ми е нужен никакън успех! КАКВО ДА ГО ПРАВЯ? Искам да правя това, което ме забавлява, това, което ми харесва.......тогава успеха е на лице! АСТРОНОМА ИСКА ДА ГЛЕДА ЗВЕЗДИТЕ, ЛЕКАРЯ ИСКА ДА ЛЕКУВА, УЧИТЕЛЯ ИСКА ДА УЧИ ДЕЦАТА......АКО ГО ПРАВЯТ, УСПЕХА И НА ЛИЦЕ!

За кой ли път се убеждавам, че Учителят ни е казал всичко толкова просто и ясно. Какво можем да отнесем със себе си на онзи свят? - очевидно нещо, което има ценност не по човешката, а по божествената скала, но се придобива в рамките на човешкия живот. Какво бихме могли да придобием към божествената си същност в човешкото си битие? Според мен това е стъпка напред към съзнателното хармонизиране на човешкото ни Аз с Божествената ни същност; а може би постепенно узряване на божественото ни аз до състояние на непреднамерено сближаване на човешките параметри и проявления на любовта ни към божествената любов...?

Мисля, че правилната фраза е ВЯРВАМ В ТЕБ. Вярвам ти е до голяма степен натоварване с човешките категории за последователно спазване на определени принципи или обещания. То автоматично ражда понятието лъжа и измама. Довери ми се е изключително агресивна и манипулативна фраза! Пази се от нея.

Благодаря ти Велина - докато четях постовете си мислех да напиша нещо подобно. Да, разбира се, много е красиво, когато нашата искреност и безрезервно приемане на човека пораждат в отговор същата искреност...Но... А защо го абсолютизираме? Не се ли опитваме пак да натикаме живите хора, които обичаме в Прокрустово ложе, па макар и то добро, красиво.... Очевидно те не са готови за нашата искреност, още по-малко за своята. .. Лъжите им може би "поправят" по своеобразен начин света им и ти показват къде е слабостта им - от какво се страхуват, какво желаят, какви очаквания имат към твоето поведение. Понякога е много полезно да разберем защо и по какъв начин някой се опитва да ни манипулира. И това не предизвиква у мен отвращение, а благодарност .... Звучи странно, но ако се замислите... А защо смяташ, че така трябва да бъде? Ти отговаряш за промените в себе си - те - за своите. Нямаш право да искаш промени у другия - това нарушава личната му свобода. Не можеш да искаш от себе си способности и сила да предизвикваш тези промени - това е работа само на силата, която наричаме Бог.

Здравейте Докато четях постовете в паметта ми изплува малко смешен, но много поучителен случай с едно 8 годишно дете от школата ми. Учехме се да казваме на английски език кой какво обича или не обича; другото дете каза, че не обича хляб - Десислава реагира бурно, че е голям грях да не се обича хляба! В първата секунда не осъзнах колко сериозно го казва, но после забелязах искрената и тревога за живота и душата на Божидар... Сега си мисля, че може би понятието ГРЯХ е въведено не толкова за да изпитваме чувство за вина, когато го сторим, а за да се предпазим от неправилна постъпка, която би разрушила нашия живот и този на потомците ни. Приемам дефинициите на греховете по Моисей, но ми се струва все по-често напоследък, че те се нуждаят от преосмисляне и уточнение, за да са по-разбираеми и приложими за нас - хората, които живеят в свят много по-различен и сложен от неговия....

За себе си мога да кажа, че винаги съм вярвала... До скоро вярвах в любовта към хората - че тя е най-великото щастие. Вярвах и, че ако ти обичаш безкористно, жертваш себе си за тези, които обичаш и правиш добро, ще ти отвърнат със същото. Вярвах, че да посветиш живота си на близките си и на някакъв идеал е пропускът към щастието,и то непременно с цената на много страдания, които понасяш със стиснати зъби и гордост, но не се предаваш, ...... На ръба на пропастта разбрах колко убийствена е била тази вяра... Оцелях с беседите на Учителя... Сега вярвам в Любовта към Божественото в мен и всички хора. Не очаквам да ми отвръщат с любов и добро - щастлива съм, че го нося в себе си и вярвам, че и другите го носят - въпреки проявите на тяхното его. Вярвам, че нямам право да посвещавам себе си на човек, а само на Бог, защото той е самата мен и аз съм частица от него. Бог не е идеал - идеалът е отричане на Божественото, на живота - изкуствена рамка, създадена от ограничените ни представи за доброто и злото. Новата ми вяра не иска от мен страдания, жертви, болезнена гордост, битки, победи... Иска спокойно и простичко да живея в хармония с моя свят и да приемам с Любов волята на Бог, да слушам гласа на Учителя в себе си. Да пазя своята свобода и свободата на близките си... Скръбта се махна, болката изчезна, сиромашията на духа ми си отиде. Вярата в Любовта ме спаси - мен самата и децата ми. Любовта към Бог стана единствената реалност на живота ми - след нея тихо и неочаквано дойде и човешката радост. Не се старая да я поддържам жива - аз живея благодарение на нея и по законите на Любовта.

За съжаление е лесно обяснимо: - във възрастта, когато детето вече е в състояние да разбира филма, интензивно протича социализацията и формирането на егото и свръхегото на човешкото същество. Естественият стремеж да се оформи като стабилна самостоятелна единица и да заслужи своето място в света си го кара да подражава на герои с чар, власт и умение да побеждават. - за съжаление отрицателните образи в изкуството са много "по-лесни" и интересни за творците, а и за "консуматорите". Да се пресъздаде истинската сила на Любовта и Истината, чара на Доброто е задача за истински таланти и дори гении. Дали можем да назовем няколко заглавия на филми с такива герои от последните 5-6 години? Има ли компютърна игра с герой от типа на Христос? - и все пак не би трябвало да генерализираме - не всички деца реагират така - познавам малки "мъдреци", които биха ви изумили с точните си преценки и избор на любим герой. Очевидно не е без значение и семейната среда, в която се формира личността на детето.

Май не се говори за това.... наистина. Ако един просветлен човек каже на другите, че е просветлен, дори и това да е истина, той би разграничил себе си от "непросветлените".... а нали за просветления е ясно Единството ни. Излиза, че ако наистина сме просветлени, то нашето собствено Его ще бъде толкова прозрачно, че няма да можем да виждаме Себе си - ще бъдем част от Океана. В този случай ние ще контактуваме не с Егото, а с душите на себеподобните си, с които сме равни, нещо повече, свързани сме в Единството...

Доколкото разбирам, Венцислав поставя въпроса от нов, интересен ъгъл - Как да разберем дали самите ние сме просветлени? Как усеща себе си и света просветления човек? Възможно ли е да се заблуждаваме, че сме просветлени, приемайки нашата Истина за Абсолютната? Просветленият човек по-възвишен ли усеща себе си? Как просветленият различава просветлените от непросветлените? Какво е отношението и поведението на реално просветления човек към непросветлените? На какъв "език" се разбират помежду си просветлените хора?

Мисля, че познание от първа ръка може да се даде само на разум, който е готов за това, т.е. освободен от оковите на егото. При това не е задължително, наистина, да има натрупано духовно познание. Познавам полуграмотни, но мъдри хора, които са запазили чиста интуицията си и с нейна помощ са успели да постигнат хармония в себе си и със света си. От друга страна духовното познание е колкото необходимо на нас, съвременните "грамотни", толкова и носи опасност от изпадане в зависимост. Ако познанието от втора ръка "затрупа" интуицията ни вместо да я почисти и активира, пораженията върху нас самите и околните ще бъдат значително по-страшни. Ако този човек наистина е просветлен, е невъзможно да го обидиш. Нали той познава Истината, значи разбира твоята слепота и поведението ти по никакъв начин не може да го засегне.

Напълно съм съгласна с Ради - понякога, обаче, проблемът се състои именно в думите - те би трябвало да са в хармония с невербалното ни сексуално общуване. Точно на това никой не ни е учил и няма намерение да ни учи. Точно обратното - често ние разчитаме само на усещанията си и на невербално предадените си мисли (Благост също има право) и като резултат влачим недоразумения, премълчаваме дребни проблеми, търпим взаимен дискомфорт... Не че не искаме да споделим с партньора си, не знаем как да го направим или ни е внушено табу върху темата