Донка

Защо ли всеки път ни се иска каквото мислим и чувстваме ние да го мисли и чувства света?? Когато възпрем ума си да казва "всички, никой, винаги, никога и т.п." , светът ще стане неповторим и хората и събитията ще бъдат различни и много интересни. И няма да стъпваме в една и съща река, и няма да се срещаме с един и същ човек, защото ще сме готови да видим новото... а не да потвърдим това, което си мислим че е ....

Моят Отец пък това много го разсмива... и после решава да си поиграе с нашия план и ....

Всъщност нима ние сме в състояние да "планираме утрешния ден"??? И с какво право? Нима нашето его владее времето? Всъщност ако се замислим, утрешният ден наистина по право е този, който планира задачите за нас... Някои от тях можем да предвидим по закона на причината и следствието. Други са предвидими, но ние по различни причини не виждаме каузалната връзка. Трети са синхронични - нямало е как да ги предвидим, защото те не са влизали в обсега на нашето съзнание все още. Дали сме готови за утрешния ден аз лично разбирам така: - това, което бих могъл да предвидя благодарение на каузалното си мислене, го организирам или се подготвям за него. Ако това, което се случи, не съвпадне с очакванията ми или не съм в състояние да изпълня намеренията и обещанията си, значи съм пропуснала нещо в каузалната верига. Приемам го като това, което е трябвало да стане и коригирам начина на извличане на следствията. Правя всичко и само това, което е по силите ми в момента. - непрекъснато почиствам съзнанието си от моделите на личното си каузално мислене и се опитвам да видя връзките през очите и съзнанието на хората около мен. Случвало ми се е да стигна до зашеметяващи прозрения за себе си, за тях и за миналото и утрешния ден. - преди заспиване и след събуждане с помощта на молитвата свалям нивото на каузалното си световъзприемане, за да се отвори необходимото място за синхроничното. Т.е. приготвям се с любов и благодарност да приема всичко, което не съм очаквала или може би съм се опасявала (неволно) и да реагирам спокойно като направя всичко и само това, на което съм способна в момента. Засега успявам... Благодаря ти Господи...

И аз ви благодаря, приятели. Всичко, което сте споменали по-горе, помогна и помага много и на мен. Особено ще се съглася с молитвите - Добрата молитва ми е любимата. Опитах се да се върна назад във времето, за да си спомня кое и защо някога е предизвиквало у мен недоволство. Понаблюдавах и хората около мен и стигнах до една причина в основата - нашата предварителна представа за доброто и лошото в света и хората. Лесно е да се зарадваш, когато получиш или постигнеш нещо, което си очаквал или смяташ за добро. Трудно е да останеш доволен, че при теб е дошло нещо, което не си желал, от което си се опасявал, защото разрушава твоето подредено ежедневие и плановете ти за близко и далечно бъдеще. Само че нашето его не иска да признае, че причината за негативната емоция е нашата собствена мярка за добро и лошо, очакванията, предположенията, плановете ни - ражда се недоволството, обидата. По същото време докато ние хабим енергия да се разсърдим, и да "се борим" срещу неправилното, до нас вече стои това, което е най-доброто за нас. Ние, обаче или не го забелязваме (не влиза в списъка на ценните неща) или сме го класифицирали като враг. Мисля, че техниките, за които говорят Таня и Орлин, помагат да дадем приоритет на Божията Любов пред идеите и правилата на егото ни. Това ни помага да му намерим истинското място - инструмент за съществуването ни в нашия свят ( а не нашия и неговия господар).

И аз много съм мислила над проблема за хората "черни дупки" и за отношенията ми с тях. Накрая се отказах да ги класифицирам. Силвия е права, така неусетно започваме да съдим, да лепим етикети, да се пазим... Любовта си отива. Намерих за себе си следното решение: Непрекъснато си излъчвам Любов и одобрение доколкото това ми носи спокойна радост на мен самата. Ако и когато някой поиска или очаква от мен добро по някакъв негов начин, не се съобразявам с него, повишавам нивата любов и одобрение, така че ако те му вършат работа в този им вид, да си вземе достатъчно, ако не му харесват, да се отдръпне. Не ме интересува оценката на другите за начина по който "правя добро" и за "правилността" на постъпките ми и отношението ми. Не приемам лично претенции и критика, че не съм задоволила нечии очаквания или че съм ги засегнала или предала. Не очаквам от никого нищо и се стремя спокойствието и щастието ми да зависят само от мен самата.

И аз не можах да "порасна", и затова си избрах да съм с децата на моята възраст - цял живот съм сред хора на 7-13 години. С тях се чувствам най-щастлива.... И понеже, повярвайте ми, ги познавам добре, ще ви кажа какво ни отличава нас от възрастните. Възрастните се опитват да ни "възпитават" - четат ни лекции надменно, изпитват ни доколко сме научили уроците им, оформят нашето отношение като света така, че да е продължение на тяхното, размахват ни пръст заканително, когато се опитваме да сме себе си и да опознаваме сами света си, като си играем заедно в него. Ако знаете само колко се радвам, че Оринави бързо разбра, че се намира сред деца, няма нужда да се прави на възрастен, и се "заигра" с нас. Сега вече наистина добре дошъл Оринави!

И аз си мислех така, но понякога това е много по-трудно от второто, повярвай ми. Близостта с приятелите може да ни изкуши да преминем границата на личната ни свобода и да го приемем като елемент от нашия свят. А той си има право на свой! Усещането, че до теб има приятел, неусетно може да се трансформира в очаквания и модели на неговото отношение към нас и неговото поведение в значими (и не толкова значими) за нас ситуации. Имах приятелка, която и сега продължавам да чувствам като такава. За съжаление, тя сподели с мен, ние минахме заедно през много важни моменти от живота и, част от които тя държи да останат в тайна. Уважавам нейното желание и се постарах да ги забравя, НО в съзнанието и здраво се окопа страха, че ще я предам. На четвъртото предупреждение (неоснователно), че ще ме убие, ако кажа на някого... разбрах, че е време да се отдалеча. "Пуснах" на няколко познати новината, че сме развалили отношенията си и не желая да се споменава името и пред мен. На нея се опитах да обясня, че го правя, за да не ми задават въпроси, от които тя се страхува... Но и това не помогна... Разбирам я... Обичам я и така, отдалеч... Без значение какво е нейното отношение към мен... Къде и кога съм сбъркала?

Благодаря ти Силве. Не се бях сетила така да го тълкувам този текст, но наистина много ми допада твоята интерпретация! И сега като продължавам да си разсъждавам нататък в тази светлина, може би вълкът, който може да дойде и да разпилее стадото са нашите собствени съмнения в Божествената Правда, в силата на Любовта. Вълците са нашите зависимости от човешките ценности, гордостта, ревността, тщеславието, които ни дебнат в ежедневието ни, ако не вървим след Пастира си. Сега си мисля и за кучетата-вълкодави. Дали с оголени зъби ще се опазим от вълците-изкушения?? Не вълкодави май ни трябват за тези вълци, а смирение пред Волята на Създателя ни и Любов към себе си, света си и един към друг. Права си - няма да има огради, ако се обичаме каквито сме и си вярваме и не се страхуваме един от друг, и не се опитваме да завладеем другия, ако всеки е свободен и пази свободата на другите.

О, какъв брилянтен пример за механизма на възникване и функциониране на самозаблудата!! Благодаря ти Оринави! Съзнанието е настроено и силно желае да предизвика на спор Си-лвия, защото това име е заседнало в него от близкото минало и е "завихрило" определена емоция. Енергизирано от емоцията и силното желание, съзнанието забелязва в ника на събеседника Си- ... и вече не е необходимо да възприема повече информация, защото си я наслагва само. Така Си-нева се превръща в Си-лвия. Перфектно! Не бих се досетила сама, ако не го бях видяла в действие! Благодаря ти Господи за прозрението и урока!

Сега ми се прииска да благодаря на Господ, че ни изпрати тук Оринави Добре дошъл и от мен. Не знам как е с вас, но сега разбирам кое му е доброто и ценното на нашия форум и защо всеки път влизам тук със спокойна радост - повече от 2 години вече... 1. Ние се научихме да не общуваме помежду си на лична основа, а да разговаряме върху проблемите и темите, които ни интересуват. 2. Тук никой не се опитва да оценя и съди личността и разсъжденията на другите. 3. Тук никой не се опитва да покаже колко много знае и колко е извисен духовно. 4. Тук не даваме съвети, а само мненията си. И най-важното - тук казаното от един, стимулира останалите да размишляват и откриват нови хоризонти. Или както сполучливо го определи Инатари в темата за синхроничността - ние се вдъхновяваме взаимно. Това е май нашият начин да се обичаме тук, а като се обичаме и сме щастливи, правим добро на себе си и на света си... Така ми се струва... Благодаря на Иво и приятелите му за този форум. Може би това е един добър отговор на въпроса, зададен от самия Иво: Що е добро? Кога и как правим добро? - Вие вече сте го направили и продължавате да го правите на себе си и на нас!

Благодаря ви, момичета, че сме тук,заедно. Какво по-добро от това можем да направим, освен -да се учим един от друг (а не да се поучаваме) -да се радваме на това, че сме различни (а не да се опитваме да накараме другия да мисли като нас за негово добро) -да споделяме опита и съмненията си, щастието и вълненията си (но да не раздаваме оценки за правилността на схващанията и значимостта на вълненията на другите) -да задаваме на глас и без страх въпросите, на които нямаме еднозначен отговор (но да не подлагаме на изпит другите) -да отговаряме на въпросите на другите с истината, която носим в себе си ( но да не се изживяваме като инстанция на истината) и да си оставяме простор за промяна и развитие на личните си истини... Благодаря на Бог, че ни е събрал тук през времето и пространството. И сега се сещам, че има само един начин да му благодарим и да бъдем добри...

Напълно споделям това схващане. Оптималният вариант е хармония между причинно-следствения начин на мислене и синхроничното светоусещане. Трудно се постига, наистина, лесно е да се "подхлъзне" човек в едната от двете спирали (сега ми се струват свързани като спиралата на ДНК). Благодаря за импулса да се замисля какво може да ни изкуши да го направим и какво ни помага да постигаме и поддържаме хармонията им.

Благодаря за загрижеността... Не бих определила мисълта си като дуалистична (поне от известно време насам)... За мен всичко в този свят е добро такова каквото е и каквото се случва, така че няма нужда да правим добро преднамерено. Напротив, когато се опитаме да го направим по нашите ограничени мерки за него, ние всъщност нарушаваме хармонията около себе си. Убедила съм се от горчив опит, сега вече само като наблюдател. Научих се, за ваше успокоение, не само да не "спасявам" хората, а и да ги оставям да носят последствията от "добрите си намерения". Малко след това се научих и да не говоря за това, в което вярвам и за личния си Път към Любовта и щастието. (правя го само тук - с непознати и то само за да го осъзная по-добре аз самата). Вярвам, че всеки сам трябва да намери своя Път и своята вяра и сам трябва да почисти душата си от самозаблудите (както го направих аз). Единственото добро, което правя за децата и близките си е едно късо изречение, което винаги включвам в молитвата си - "Благодаря ти Господи, че помагаш на децата и близките ми да отворят сърцата си за Любовта Ти."

Че добрините не се правят, за да има ефект! Точно обратното - очакването или преследването на някакъв ефект от "добрината" е сигурен симптом, че това, което се прави, не е добро.

Това не е самозаблуда - това е Истината. Ние всички сме създадени красиви и добри и нормалното ни състояние е да се приемаме и обичаме такива. Самозаблуда е, когато се смяташ за грозен и не се обичаш по тази причина. Самозаблуда е, когато смяташ, че другите те мислят за грозен и това пречи на общуването ти с тях. Самозаблуда е когато смяташ някой друг за грозен и това влияе на общуването ти с него. Всички тези самозаблуди са самоубийствени, а не благородни.

Подкрепям Валентин: Няма благородни самозаблуди и лъжи- това ми звучи като самоубийство от любов към себе си и живота...

Ох, тази формулировка съсипа 40 години от личния ми живот. Сега нямам задължения към никого, освен към Любовта, която нося вътре в себе си. И то е едно - да я пазя, почиствам и излъчвам около себе си. Не ме интересува какво мислят за мен останалите, не ги оценям, не очаквам нищо от тях, не ги вкарвам като задължителен елемент на моя свят. Пазя личната си и тяхната свобода. За мен отговорността означава способността на нашето съзнание да приеме настоящето, в което се намира(разглеждано като ситуации, поведение, мисли, отношение към света) , като - следствие от нашето собствено поведение, мисли, емоции и отношение към света ни в миналото. - зародиш на всичко, което му предстои да приеме по същия начин в бъдещето... Или простичко казано - аз съм отговорна само пред себе си и Любовта, която нося в себе си.

Всеки ТРЯБВА да вярва в НЕЩО? Страхувам се, че така се развива зависимост от вярата. Мисля, че няма нужда да давам страшни примери за това, до какво може да доведе вярата в иначе добре звучащи човешки ценности. Националистите, например, вярват в превъзходството на своята нация и в нейното светло бъдеще, както и в своята свещената си мисия да го осигурят на принципа целта оправдава средствата.... Непоколебимата вяра в комунистическия идеал пък причини смъртта на други милиони хора и проми мозъците на цели поколения с мъдрости от типа "партията е права дори когато греши" и "религията е опиум за народа", "дружбата ни с ... е като водата и въздуха за всяко живо същество" и т.п. Според мен има една Вяра - в "Бог е Любовта и всичко, което се случва е за мое и на другите добро". И няма място за ТРЯБВА - вярата е като семенце посадено в нас от Създателя ни - но от нас зависи дали ще порасне и даде плодове - нашето и на близките ни щастие... Така го усещам аз....

Благодаря ти, Милкана. Твоят пример ми отвори очите за още една страна на Истината. Досега за мен физическата красота бе изпит и урок за човека, на когото е дадена, (или от когото е отнета). Сега осъзнавам, че тя е точно толкова (ако не и повече) урок и изпит за хората, които възприемат образа като красив или "грозен". Да, вярно е, че красотата е субективно понятие. Значи тя е кармичен урок преди всичко за този, който преценя кое е красиво и кое не, и определя отношението и поведението си в зависимост от тази преценка - незвисимо дали преценя другите или себе си... Примерът по-горе е прекрасна илюстрация на тази теза....

Поздравления за точното определение на резултатите от подхода, който използвам от няколко години насам. Наистина духът ми винаги е във ведро и стабилно състояние без да полагам специални грижи за това. Някак нищо и никой не е в състояние да ме извади от равновесие за повече от няколко секунди... (ако това все пак се случи, за мен то е сигнал, че е дошло време за поредното "разчистване" ) Според мен самовнушението се отличава от синхроничността по това, че -при синхроничността съзнанието "забелязва" връзката между събитията и елементите им, без да се опитва да ги манипулира. Когато то я усети и осъзнае, през теб минава мисълта: "Господ си знае работата!" - при самовнушението съзнанието "натиква" случилото се без негово участие в предварителната схема, която си е изградило и забелязва само онези елементи, които я потвърждават... Аз си познавам кога съм в капана на самовнушение, когато през главата ми спонтанно мине "Знаех си аз!" Няколко секунди по-късно реагирам: "Знам, че нищо не знам. Прости ми Господи невежеството. Нека бъде твоята воля за мое и на другите добро. Помогни ми да разбера какво ми даряваш и какво искаш да подаря на другите" Много ми помага...

[ Според мен именно обременеността с каузалното светоусещане ни пречи да развием синхроничното. По-склонна съм да мисля така: От личния си опит се убедих, че когато се опитваш да влияеш съзнателно на хода на събитията, да планираш, правиш преположения, базирани на минал причинно-следствен опит, очакваш определена реакция или резултат и т.п., впоследствие установяваш, че си пропуснал да забележиш много по-добри варианти на развитие, които някак са се получили сами. Сега голяма част от "организацията" на работното и личното ми ежедневие са базирани на синхроничното светоусещане. Постигам го като редовно разчиствам съзнанието си от : - намеренията и плановете; - желанията и въображаемата картина на тяхното изпълнение; - предварителните си представи за това кое ще е най-доброто за мен; - очакванията и преположенията, основани на минал каузален опит; и т.п. Остават: - Любовта към себе си и вярата в собствените си сили; - Любовта към света си и Създателя му и вярата, че всичко, което ми се случва по Негова воля, а не по мое желание е за мое и на другите добро.

Мъдра жена е баба ти, Никола! Благодаря да и кажеш.... Аз първия път не послушах моята като ми даде този съвет.... Аз "знаех" какъв е мъжа за мен... и си го намерих... и си го изстрадах... Втория път го "усетих", както казват бабите ни - с него от самото начало ми е спокойно и сигурно, виждам, че и на него му е такова с мен.... Той е противоположното на това, което търсех първия път... , но! много си приличаме! Ако усетиш, че до теб е човек, с когото си спокоен да си какъвто си и си приличате по душа, а не е "твоя идеал" за жена и съпруга- не го изпускай!

Моята баба казваше: "Магиите са нашите собствени лоши мисли и се гонят само с любов и вяра в бог и доброто, дето го е направил и прави за нас..." В случая с малтретираната жена - тя самата какво направи, за да прекрати тормоза? Потърси ли помощта на съседите, приятелите, колегите? Интересно ми е какво е нейното мнение за постъпките на съпруга и и за положението, в което се намира... Задавам тези въпроси, защото в един мрачен период от собствения си живот аз бях сигурна, че съм си заслужила тормоза и трябва да го понасям, защото -така ще запазя семейството и дома, които съм градила ; -няма да остана сама -няма да тормозя приятелите и роднините си с моите проблеми и още цял списък от важни за мен тогава и неразбираемо-глупави сега причини. Трябваше да узрея за Истината, че моята собствена свобода, щастие и спокойствие са единствените ценности, заради които си струва да живея и само с тях мога да обичам правилно и да направя децата и близките си щастливи. Когато спрях да се страхувам, че ще остана сама, ако напусна дома си и го направих, ми просветна, че именно там съм била сама. Тогава се оказа, че всъщност съм тормозела отдавна хората, които ме обичаха с положението, в което съм стояла с години. На жертвите на домашно насилие можем да помогнем само по един начин - да им покажем, че винаги могат да разчитат на нашата подкрепа в трудния период на "освобождението". Но Пътят към Вярата в Любовта на Бог и неговата грижа за нас, в себе си и в правото си на щастие - те трябва да го извървят сами!

Благодаря на Благост за точната илюстрация на това, което ми се искаше да напиша още тази сутрин. Явно сега му е дошло времето. Та, на мен ми се струва, че ние се раждаме с вярата в себе си. Иначе как ще обясните смелостта, с която детето усвоява новия свят и прохожда.... И както казва Благост, "не се поддавах да се променя" - когато настъпи момента да се "вкара в пътя", т.е. да се възпита детето, за съжаление възрастните обикновено разбират това като отнемане на неговата свобода и вкарване в рамките на правилата на поведение и мислене, приети в съответната общност. Най-лесният начин да се направи това, е да се разклати вярата на детето в себе си (като непрекъснато се критикува, иронизира, осъжда) и да се изопачи в зависимост от вярата на други, "авторитетни" личности и групи в неговите способности и лоялност. Затова за най-добри деца се обявяват послушните! Непослушните много често са тласнати в глуха линия и "стимулирани" с мълчаливо или открито неодобрение. Много малка част от тях (като Благост) запазват вярата в себе си. Нещо подобно се получава и с любовта към себе си. Когато тя се постави под въпрос или се разклати с методи, подобни на посочените по-горе, детето става зависимо от порциите любов, които ще му даде групата му - превръща се в марионетка и (в по-лош вариант) в енергиен вампир. Но, има светлина в края на тунела - ако порасналото "дете" осъзнае зависимостите и си върне вярата в себе си и любовта към себе си. Всъщност, те никога не си отиват от него май - само се подтискат и разклащат.... Ако разбираме механизма, по който се прави това, можем да поправим щетите и да не допускаме същите грешки с децата си....

Любовта - за мен вече Тя не е задължение, нито отговорност, още по-малко кръст, който съм си сложила сама...(беше ) Сега я усещам като материята, от която съм направена, т.е. няма как да ме "споходи" - и не се плаша от вибрациите, защото това е доказателството, че съм жива; - и никой не може да ми я вземе, т.е. няма нужда да я "отстоявам"; Права си Силве - - и понеже сме изтъкани от Любовта, това означава да раздаваме нея - Любовта - без да я мерим, теглим и запасяваме, защото колкото повече излъчваме, толкова повече се възпроизвежда вътре в нас. А по темата за секса - това е един от подаръците, които Творецът ни е оставил, за да се научим да живеем в хармония и щастие... Присъединявам се към всички, които го приемат като