Донка

Разбирам - и съвсем не си крия главата в пясъка Газовият пистолет и бодигардовете са демонстрация на безсилие и обърканост. Липсата на Любов може да се преодолее само с.... повече Любов, нали? Освен госпожа Х, която злослови, няма начин да няма и госпожа У, която винаги се усмихва... Когато децата започнат да споделят как някой ги тормози, аз им задавам въпроса: А има ли друг учител, който не постъпва с вас така? Който ви разбира, обича, с когото ви е спокойно? Личицата им веднага светват Децата забелязват и оценят доброто и любовта. След като ми разкажат за "добрите" си учители - предлагам им да видят доброто и в тези, от които досега са се оплаквали... Божидар (5 клас): Да, госпожо, разбирам, че тя е взискателна за да научим по-добре уроците си, но как да и кажем, че като се подиграва само ни отблъсква от тях?" - простете и, че така вижда нещата и не се обиждайте, обичайте историята, не уроците и оценките...

Илияна Ето - това е - за моето съзнание няма по-правилен критерий за това дали съм на Пътя си и творя Добро. Ако тъпча себе си, в името на някакво измислено добро, няма ли да започна да го правя и с другите "за тяхно добро"? Ако сама започна да се тъпча в името на това да "творя добро воистину", няма ли да го очаквам и от другите? И ако другите не искат да тъпчат нито себе си, нито света си, а искат да обичат и да са благодарни за всичко казано по-горе в молитвата, и вместо да презират светлината и живота се радваме на дадения ни живот и изпълняваме Неговата Воля (не стремежите и копнежите на неудовлетворимото си Духовно Его) няма ли да ги отнеса в графата "низши и заблудени", а себе си да самопровъзглася за "извисен и благороден"? Не ни ли завеща Христос, че единственият начин да "творим добро воистину" е

по това ще я познаем "нашата молитва" - благодарността не ни "заличава" като личност, а ни преобразява, чисти и ни създава условия за растеж.

А може би личността не е разрив с общността, а средство за реализацията и? Да, всичко е квантова супа - но тя съществува като структури - материя, енергия.... Смисълът на съществуването на квантовата супа не е в статичната хомогенност, а в разнообразните и прояви и енергийния обмен... Когато смятаме личността - своята и на другите - за "отклонение", което е наш враг, така не сме ли агресивни към Общото, което ни е създало такива личности каквито сме? Така не дръзваме ли да го заместваме с друго - измислено от нас (или от някой наш Авторитет) Общо? И дали когато някой ни убеждава да се борим срещу личността си и да я топим, всъщност не се опитва да ни контролира за своя сметка? Може би вместо да обявяваме Его за цар или да го унищожаваме, бива да го оставим да си изпълнява кротко и смирено това, за което ни е подарено и само да му помагаме с Любов (не да се идентифицираме с него)? Тогава ще сме в хармония - без да страдаме от несъответствието между илюзорния свят на Цар Его и Божествения свят - без да се налага да унищожаваме и нараняваме личността, в която сме сега по силата на онази Промисъл, от която сме частица и затова никога няма да осъзнаем изцяло.

Не съм съгласна със заглавието на темата! Насилието, за което говорим няма нищо общо с училищата, по-точно с има отсъствието от тях. Насилието в ромските квартали е стара реалност, но това е техен избор - те са обществена група с по-различни от нашите ценности. Ние дали имаме право да им налагаме нашите? Между тях има прослойка, която е по-работлива и разумна от много българи. Те учат децата си на уважение и трудолюбие, домовете им не са богати, но децата им не са на улицата... Колкото до училищата ни - в тях има и много радост и любов... Защо не посветим и една тема на радостта на децата в училище? Вашите деца идват ли си радостни оттам, разказват ли ви развълнувани какво се е случило днес? Казвали ли са ви: "Много си обичам..., защото винаги ни се усмихва и разговаря и играе с нас"? Защо не разкажем за деца и учители, които раздават и излъчват Любов?

Според моето скромно житейско разбиране Молитвата е синтезирала същността на отношенията личност - Бог. Не се стопява личността ни, а се смирява пред Божията Воля и се хармонизира с Нея, защото разбира, че Бог е този, който знае какво е най-добре за нея сега и тук. Личността е благодарна за насъщното, няма желания, породени от Гордостта и суетата. Личността се учи да се отнася към света си както Бог се отнася към живота и самата нея - с Любов безусловна. Тя се учи да прощава - да разбира смисъла на всичко, което не се побира в нейните представи за добро и да го обича и оставя свободно - както и себе си. Личността разбира, че причината за страданията и са "изкушенията", които са в нея самата - гордостта, ревността, суетата - и лекарството срещу тях е вярата в Божията Воля - Любов и Свобода. Така си ги разбирам аз тези думи - така ги живея и съм щастлива, че става това, което Бог реши да стане - аз само внимавам да приемам каквото дойде с благодарност и да правя всичко и само това на което съм способна в конкретния момент - това е моята личност - аз съм пратена в този свят от Бог в "дрехата" на тази моя личност и моят дълг е да я пазя и поддържам чиста каквато ми е подарена с Любов, за да се уча и служа на Бог каквато ме е създал сега и тук.

Мисля, че започвам да се досещам защо душевната промяна ни се струва трудна и бавна... Някой или нещо е успяло да ни заблуди, че за да я постигнем, трябва да се освободим от егото си. Ако направим това сме застрашени от загуба на идентичност и естествено егото се съпротивлява. То се опитва да "вземе властта", за да не го терминираме - все пак егото наистина ни е необходимо за оцеляването и за интегрирането в обществото ни. Не е необходимо да се борим нито срещу егото, нито срещу страховете си. Да прилагаме Любовта за мен означава да се отнасяме с внимание, разбиране и подкрепа към егото си, за да не му се налага да се бори срещу самите нас за да оцелее. Да прилагаме Любовта към страховете си и към страховете на другите за мен означава да се опитаме да разберем тяхната причина и да помогнем на егото да се справи с тях спокойно - не с борба. Сега ми стана интересно дали тук не можем да си споделим конкретни случаи, в които ние сме се справяли със страховевте си с Любов.

Едва ли има човек, който не е застивал с усещането, че това вече го е сънувал или виждал или чувал - дори знае какво точно ще стане или ще прозвучи след секунда и какво точно ще каже или направи той самият.... Очевидно вече много малко хора си представят времето като едопосочна линия.

Че то не е вълшебно и се знае кое е - наркотиците И също така добре се знае как "премахват" страха по химичен път и каква е цената на тази "смелост" и "блаженство". И защо душевната промяна и развитие все ни се вижда толкова страшна, болезнена, трудна, бавна? Ами ако се опитаме да обикнем и разберем страхуващото се себе си, вместо да смятаме страховете си за врагове и да се боричкаме с тях, усилвайки ги по този начин само?

Ако поддържаме илюзията си за благородството на този копнеж, дали изкуствено не задържаме осъзнаването на Божественото, което пребивава в нас?

Ако АКТИВНОСТТА активните не е ШУМОТЕВИЦА, а Ако СИЛАТА на силните не е ВЛАСТТА, а неуморната тихата, анонимна ежедневна "сеитба" на "заразата" , наречена не в душите на ВСИЧКИ - на МАСИТЕ, а в душата на всяко малко и незначително за СИЛНИТЕ, но ценно за Бог Човешко съзнание.... Може би това ще е годината, в която ще се научим да не мислим за света си с понятията ДОБРО - ЗЛО....и съзнанието ни ще се хармонизира с Божественото?

На всички вас, приятели, ви желая да преживеете в този си живот всичко, което ви е необходимо за да постигнете това, за което Бог ви е създал тези, които сте сега и тук.... Мисля си с благодарност сега, че ако не бях преживяла сълзите и съжалението и самосъжалението на първия си брак, страха и несигурността за бъдещето на дома и децата си, нямаше сега да разбирам толкова добре онези наши братя и сестри, които го преживяват и онези, които бавно и болезненое отварят душите си за Любовта и Свободата, нямаше да имам за тях думите, които ние само да си разбираме между редовете дори. Ако не бях осмислила и преодоляла самотата аз самата, знам, че нямаше с толкова спокойствие да им давам кураж да поемат по своя път без да се страхуват от нея... Сигурна съм, че , ако не бях се "впуснала с затворени очи в авантюрата " на втория си брак - и усетила с цялото си същество какво означава женитба с Любов и Свобода за човека, който Бог е отредил за мен в този живот. (Признавам си, че преди промяната, щях да го отмина - не отговаря на старите ми критерии ми за мъж ), нямаше да имам силите да им кажа - Бог ти е приготвил щастие, ако се научиш да обичаш себе си и хората така, както Той ни обича.

Не се чувствам вече самозаточена - съвсем съм си на мястото и свободна. Мисля, че всичките ни аспекти са Божествени. Вътрешната ни същност се изразява във външността, излъчването и поведението ни. Пепелта не е част от нас - наслоена е върху нашата същност от груповите зависимости и предразсъдъци, оценките, моделите за добро и зло, сравнението и ревността, гордостта, суетата. Ако се научим да обичаме себе си и света си без условия, без оценки и сравнения с другите, пепелта се "топи" и трансформира в разбиране и "нежна сила".

Напълно споделям мненията на Багира и Добромир! Според мен преди да прилага подобни методи, човек е хубаво да провери дали става дума за желание на Егото и някаква зависимост или за перспектива на развитието. Не е сложно - желанието на Егото и зависимостите реагират болезнено на "Ако това се случи, ще съм щастлив, ако не стане - пак ще съм щастлив - Бог нека реши какво е най-доброто за мен и останалите!". Ако усетим прекалено силна тръпка и болка при визуализацията на двата противоположни варианта - това е предупреждение да спрем и обмислим добре какво визуализираме. Перспективата, която е нашата пътека обикновено предизвиква спокойна радост при изричане на по-горната формула.

Според мен това е начин да кажем на себе си по-скоро, че сме божествени. На другия го казваме косвено... Когато ми се случва нещо подобно, спокойно и усмихнато казвам на обиждащия мен - "разбирам те, ти си прав да се гневиш - с очите, които ме виждаш. Но мисля, че не съм чак такава заплаха за теб, каквато ти се струвам. Ти си имаш своята свобода и права, каквито имам и аз. Прави всичко каквото намериш за добре - аз ще правя всичко каквото аз намеря за добре. Под Слънцето има място и въздух и за двама ни." Ха, спомням си как моя колежка, която виждаше в моята школа конкуренция на своята, един ден нахълта и с доста остър тон пред 3ма второкласници се нахвърли срещу мен. Децата ме погледнаха изплашено. Аз се усмихвах все по-широко. Изслушахме заплахите и когато настана тишина, тихо и с уважителен глас я представих на децата като директорката на най-добрата школа по английски в града. Тя се обърна рязко и изчезна. Оттогава не ме поздравява, но не ме и напада... . Но въпросът ми бе провокиран от конкретен случай. Петьо - 4 клас с гел в косата , зад гърба ми се нахвърли с обидни, унижаващи думи думи върху Сашко - скромно, рошаво момченце. ... Обърнах се, погалих Петьо (!) и тихо на ухото му но така че да чуят и Сашко и Петя (те са съперници за вниманието и ). Ти си добър и хубав мъж и без да се стараеш да изглеждаш по-така! Споко!, няма нужда да се състезаваш - всеки от вас си има своя красота - различна от другия, нали Петя? Петя се усмихна - естествено госпожо, ама те... Настъпи мълчание. Следващата седмица нямаше и следа от гела, а Сашко беше подстригал косата си (мрази да ходи на фризьор). Двамата разговаряха (не знаеха, че ги чувам) колко добри и хубави били всички деца от класа им....

Не е отхвърляне, нито разрушаване, нито бунтарство - хубава си е думичката. Само е необходимо да различаваме в кое от значенията си "играе" - т.е. да я обичаме повече, да я разбираме по-добре, да не злоупотребяваме с нейното "богатство" .

Силвия и Илиана Бог не създава недостатъци и пропасти - нашите страхове ги "виждат" и създават. Когато на времето се оказах на ръба на пропаст в личния си живот, се оказа, че там и зад мен гори, и въжето е скъсано - повярвах на Учителя, че това е за мое добро и че Бог ме обича и "скочих" с Любов в бездната. Оказа се, че имам криле и това не беше бездна, а Свободата. ... Сега имам "гнездо" - когато искам, летя, когато искам, се връщам в него - свободно! Не използвам въжета - нито за себе си, нито за хората около себе си. Вместо да им казвам, че са вързани, показвам им , че имат криле и им давам кураж да ги разтворят...

В нашия език тази дума е универсална и това прави доста поразии в съзнанието ни - то лесно се поддава на манипулации, Под трябва ние разбираме едновременно: 1 - нуждая се от (need) 2 - мисля, че е необходимо (should) 3 - поел съм доброволно ангажимент да (have to, have got to) 4 - чувствам за свой дълг да (ought to) 5 - задължително е да (по правило) (must) Размиването на драстичните разлики между тези изрази позволява да се замаскират измислени от някого правила (т.5) като значение 1, 2, 3, 4 Може би е време да се вслушваме внимателно в това, което говорим и мислим. Езикът ни е достатъчно богат и изразителен... Това не е мечта, а желание или план. Те винаги имат този ефект на стремеж към измислена представа за резултат, чието постигане води до неудовлетворение и така - в затворен кръг - нещо като наркоманиите. Неудовлетворението и неспокойствието са симптоми за агресия. Това, че сме постигнали някаква цел, нормално поражда радост - "окриляване" - стимул да си поставим нова и да работим за постигането и като сме готови да я променим, ако обстоятелствата го изискват без да изпитваме недоволство....т.е. "нека бъде волята Ти Господи" Мечтата не се постига, тя се сбъдва - има огромна разлика, нали? Ако една мечта се "приземи" с конкретни представи за резултати в определен срок и с определени средства, това вече дали ще е мечта?

Да, зависи как и в какъв момент ще им го кажем. не е задължително непременно да използваме точно тази дума - божествен. Ако не са готови за нея, можем да им го преведем на техния език. Струва ми се, че много хора имат нужда да видят в себе си божествената искрица, защото груповото ни съзнание ни манипулира като непрекъснато ни кара да се сравняваме и да се състезаваме. Това оставя или усещането за някакъв недостатък в нас, някакви слабости, които постепенно се заформят в комплекс за малоценност; или усещането за превъзходство над останалите, което постепенно прераства в гордост и суета. Да кажа на някого, че е божествен, за мен означава да му внуша, че няма нужда да се сравнява или състезава, за да се чувства силен, добър... защото той си е такъв по рождение и хората го обичат независимо от това какво е постигнал и дали е сгрешил или направил нещо перфектно. Оказа се, че е много простичко да покажеш на другия, че е божествен, когато свалиш всякакви критерии за резултати, които трябва да постигне и се радваш само на опита, който все пак прави. Понякога е само достатъчно в очите ни другият да прочете радостта, че сме заедно и общуваме, да види интереса и уважението, с който го слушаме. И един нов въпрос сега ми се завъртя, а как да кажем на някого, че е божествен, ако той току що умишлено се е опитал да огорчи другия с нещо , да му каже че има недостатък, да го "сложи на мястото му"?

Рабирам по-добре отколкото изглежда, защото в своите млади социалистически години доста време поживях, стараейки се да направя света и хората по-добри и правилни според комунистическия идеал. Но Бог си каза тежката дума за идеалите и тяхното приложение... Сега нямам идеали - имам само любов и свобода и смирение и вяра в доброто, заложено у всеки от нас, вяра в силата и хармонията на организма, чиято малка клетка съм. Може би вие и администрацията не постигате резултати точно защото поставяте някакви критерии за отчетен резултат и ако тези ваши критерии не се покрият, сматате, че няма резултати. Ние, работещите тихо, ежедневно, с любов - всеки на мястото, на което Бог го е поставил и така, както е заложено в кода му - не постигаме резултатите, за които говориш, защото не работим за резултати. Това е една от "перлите" - поуки, които си отгледах в тази "мидичка-живот" - когато спрях да постигам резултати в професията и личния си живот, започнаха да стават чудеса... Работя и живея всеки ден поотделно - като птичките на Христос - само за щастието, което изпитваме докато общуваме с децата и възрастните ми ученици...Резултатите си идват сами, когато и точно защото не ги очаквам и преследвам, а само правя всичко и само това, което ми е отредил Бог в определения момент. Те са това, което е трябвало да се случи за мое и на другите добро по Божията, а не по моята воля и идеал. Хората се делят на млади по душа и остарели по разбирания - не по години. Срещала съм млади хора на 70 г. и закостенели в правилата и натрапчивите си идеи хора на 30г. Реалния живот? - Какво разбирате под реален живот? За мен това е "днес" за всеки от нас - и нима моето днес може да бъде като това на някой друг? И това, че моето днес не прилича на това на Майкъл, това означава ли, че не е реално?

Много пресни са опитностите с наложени от борбени "екипи" идеали и "почистване" на обществото от "лошите и неправилно мислещите и действащите" и "изчистване и препрограмиране на кодовете" на отделните човешки единици в името на сбъдването на възвишените идеали на една група от обществото, самопровъзгласила се за мозъчната му клетка... Не е зле да прочетем отново "Фашизмът" на Жельо Желев .... Наистина ли? Вече си мисля,ч е светът винаги се е движил напред от благодарение на работещите с Любов, а не на разрушаващите....

Не, няма да се махнем Младите искат да сме до тях и да им помагаме да създадат новото - новата епоха. Да им помагаме с много Любов, одобрение и подкрепа - не със съвети и поучения, не с търсене на слабости и поправяне на грешки! Ние - горелите и оцелелите знаем, че винаги има път, винаги има нов старт, винаги имаме сили в себе си, за които дори ние не подозираме. Ние знаем и още нещо - какво изгори нашата младост! (светлите хоризонти на комунизма, партията е права дори когато греши, намери врага в своите редици, направи си самокритика пред всички, посвети живота си на светлите идеали и на обществото, социалистическо съревнование и т.п. ) Да споделя нещо, например. Приятелката на сина ми сега започва работа - любимата, за която е учила - детска учителка с чужд език (нашата професия ). Виждам сякаш себе си преди 25 години. Няма време нито се сеща да се храни, да пие вода, дори за тоалетната. Трябваха ми 15 години, за да схвана, че учителят учи и възпитава не с всеотдайните си грижи-жертви за децата, а с примера си. Нашата жертва репродуцира хора, които се жертват като нас самите и такива, които смятат за нормално другите да се жертват за тях. Каза, че не е виждала нещата и от този ъгъл. И допълни, че май същото е и с майката... Надявам се, че и спестих някоя и друга година за това прозрение...

Моля съфорумците с медицинско или подобно образование да се произнесат професионално по следния казус: Ако една клетка на жив организъм, НЕ проявява следните качества: и проявява следното поведение: То тя ракова клетка ли е или имунна ?

Петър Дънов - Изворът на доброто Последно слово на Учителя Новите отношения - стр. 111 изд. Орбел - София - 2000 ISBN954-496-038-4

Чудесно казано! Прегръдката ни помага да разпънем гордостта си, суетата си, страховете си, предположенията си, ревността си.... да отворим и разширим съзнанието си, да повярваме, че Бог ни пази и сме свързани... И все пак си мисля, че ако не сме готови за това разпятие... може би то няма да ни помогне, а напротив, ще изплаши и нас и човека когото се каним да прегънем.. Как мислите вие?