Донка

Която и страна да е написала това - хетеро или хомо - Благодаря! Ето според мен признака за духовност. Ако някой се усеща ПО- от другите благодарение на сексуалната си ориентация (повтарям няма значение каква е тя), той е обърнал гръб на духовността и е пуснал в душата си Гордостта и Суетата. И дали тези демони ще се подхранват с принадлежност към определена сексуална ориентация, която смята противоположната за "низша" или към каквато и да било друга "групировка" по някакви измислени признаци - има ли някакво значение вече?

Какво означава оправдава? Не е ли противоположното значение на осъжда? Да разбираме същността и движещите мотиви на една "отрицателна" постъпка не означава да я оправдаваме, както и да не допускаме подобно поведение в живота и мислите си, също не означава, че го осъждаме. Това са понятия от различни измерения. Когато осъждаме лъжата, лицемерието и се борим с нея, ние всъщност я създаваме и привличаме към себе си (много вярно казаха в онзи филм - The secret). Може би вместо да се пазим, мразим, борим се или отричаме лъжата е по-добре да се стремим да я трансформираме в истина? Как? Ето това е нещо върху което си струва да се коментира. Кой ще тръгне да лъже ако е убеден, че лъжата му носи болка и страдания на него самия и истината не го "заплашва" с нищо друго освен със спокойствие и щастие? А има и още един момент - не сте ли забелязали, че ако повторим с любов няколко пъти, нещо, което днес е лъжа, но на нас много ни се иска да е истина, най-вероятно след известно време ще успеем да го направим истина? А Божията истина е Любовта.

А нима и при хората не е същото? И вместо да я заклеймяваме и презираме, може би е по-добра идея да се опитаме да разберем защо този, който ни лъже се опитва да "оцелее" и от какво се чувстваме заплашени ние, ако много ни се иска да излъжем?

А защо да наричаме желанието на човека до нас да изглежда в очите ни добър, коректен, уважаващ, оценящ, обичащ, благодарен с "лошата дума" лицемерие? Може би е по-добра идея с отношението си към този човек да трансформираме това, което до днес е било само желание, в реалност? Току виж утре той се събуди и усети, че неговото положително отношение към нас е самата истина и е искрено? Като очакваме или регистрираме или се опасяваме от лицемерие към нас, лицемерие и ще получим (това ни е заявката). В крайна сметка на мен не ми вреди, че другият не ми показва истинските си чувства - това не е мой проблем, а негов. Ако аз забелязвам и осъзнавам това, защо да го смятам за лошо? Напротив - това ми дава ценна информация за този човек и за нашите отношения - какъв иска той да изглежда в моите очи. А дали той ще се възползва от интригите и лицемерието си... ами не е луд, който изяжда баницата, а този, който му я дава, нали? Е, ако ние усетим, че проявяваме лицемерие, това е сигнал за нас самите, че не сме откровени със себе си най-вече или че се опитваме да манипулираме свободата и волята и мисленето на друг човек. Последствията си са за нас.

Добре дошъл choper Според теб задължително ли е любовта и обичта да бъдат споделени, за да са съвършени? Ако човекът, на когото сме дарили и смятаме да дарим любов и споделяме съкровени чувства, в един момент прояви неискреност по някаква причина или не ни отвърне със същата всеотдайност, или откаже да приема даряваната от нас любов - какво би почувствал или как би трябвало да го приемем и да реагираме?

Напълно съгласна съм. Естествено, че оказваме и то по същия начин както те на нас. Въпросът е да не се фокусираме върху влиянието, което НИЕ оказваме върху тях, както сполучливо и с чувство за хумор го описа Диана Благодаря! Нека всеки сам определя какво влияние му оказват хората, които съдбата е поставила до него. Нима мога аз да кажа как моето присъствие в живота на едно дете или възрастен му е влияло или ще му повлияе? А какво остава да планирам или преднамерено да осъществя подобно влияние? Единственото нещо, което мога да направя, е да бъда себе си в негово присъствие и да наблюдавам промените в поведението и начина му на мислене, без да ги манипулирам. Същото важи и за мен самата - променяйки себе си под влиянието на хората, които съдбата е поставила до мен, да не допускам да бъда манипулирана и да изпадна в зависимост от добрите ни взаимоотношения.

Мисля, че отново говорим за различни неща. Защо изобщо да заставяме ума, езика и личността си да схващат и описват Словото? Те не са ни дадени за това. Словото пък няма нужда да бъде схващано и описвано от тях, защото то е само за "скришната ни стаичка". Тук става дума за тенденция, която отдавна ми прави впечатление. Твърде упорито се опитваме да докажем, че умът, езикът, личността на човека "не стават" за "схващане и предаване" на Словото. Веднага след това се прави извода, че те само строят прегради и му пречат. След като бъде приета тази "истина", вече можем да оставим ума, езика и личността да си строят стените между Словото и света на ежедневието ни и всеки да си царува в неговото си "царство". Междувременно вместо непрекъснато да хармонизираме (настройваме) "инструментите' си за функциониране в този свят със Словото, което носим дълбоко заложено в себе си, ние декларираме, че или ги презираме, или се борим с тях. Това не е ли най-добрият начин да скъсаме връзката между Словото и живота си тук и сега? Но по темата: Формулите и утвържденията НЕ са проекция на Словото и не можем да го искаме или очакваме от тях. Те са един от механизмите, с които Словото поддържа връзка с личността, ума, езика, поведението ни и ги управлява. Не е случаен фактът, че има доста и най-разнообразни формули и утвърждения - с различна степен на универсалност и време и място на приложение. Всеки сам може и трябва да си намери онези, които са най-разбираеми за неговата личност в определен момент. Ако се опитаме да ги прилагаме механично, ефектът е обратен - те не работят - и ние изобщо се отказваме от тях. За себе си мога да споделя, че книжката с формулите и утвържденията е винаги близо до мен и се улавям, че посягам към нея непреднамерено - ума ми сам я търси още преди да съм формулирала какъв проблем имам, започвам да я разгръщам безцелно и страницата сама спира точно на това, което ми е необходимо в този момент. Само че е нужно да ги познаваме добре и да имаме пълно доверие в силата им.

Това означава ли, че трябва да откажем ума си и езика, който използваме от стремежа да постигнат хармония със(не да схванат) Словото? След като нямат шанс да го направят, ами да си градят преградите! Дали това не е още една удобна позиция на Его, което отказва да се хармонизира със Словото, защото иска да заеме лидерска позиция в живота на индвида и оправдава отказа си с "принципната невъзможност да се схване Словото" и "изначалното предназначение на ума да издига прегради"? Според мен изначалното предназначение на Егото, ума и езика, на който общуваме, е да работят в хармония със Словото и под неговия приоритет.

Явно съдбата е поставяла до нас хора, налагащи мнението си, за да ни научи да приемаме разбираме тяхното без да се чувстваме длъжни да го споделяме, жертвайки нашата собствена позиция и да не "играем по тяхната свирка" в името на добрите ни взаимоотношения. Благодаря на Диди за искреността. Сега си мисля, че ако нямаше хора, които лесно се оставят да бъдат манипулирани, нямаше да има и манипулатори. (перифраза от Текери ). Не знам какво точно има предвид Силвия, но под същината на човека аз имам предвид отговора на въпроса: Кой съм аз? Защо съм дошъл на този свят? Според мен отговорът на този въпрос търпи промяна и точно той показва нивото на самоосъзнаване. Преди промяната си аз отговарях така: Аз съм човек, който обича и помага на другите хора. Дошла съм на този свят да раздавам любовта си на всички и да ги правя щастливи. (Зависимост от човешката любов, взаимоотношенията..) Сега отговарям така: Аз съм човек, който обича себе си и другите еднакво и достатъчно, за да не се влияя от отношението на другите към мен. Дошла съм на този свят, за да бъда щастлива и да пропускам безусловната Любов, каквото и да се случва с мен(като его) и около мен, защото само това е начинът да помагам на хората около себе си. Те сами отговарят за своето си щастие, както и аз.

Аз знам и винаги съм знаела. Откакто се помня се грижа за куклите - но не само като майка. Изглежда съм избрала и родителите си, защото съм знаела защо се раждам - и двамата са педагози. Останах си дете в душата и до голяма степен като начин на мислене и излъчване. Все ми се играе, пее ми се и много обичам да се смея. Като ученичка на всички обяснявах всичко и това си ми идеше отвътре. Като студентка избрах дипломна работа по методика на ранно чуждоезиково обучение (прецедент в катедрата- със специално разрешение от ректора) и работех с деца още по време на следването си. Родих се на този свят, за да се грижа и разбирам човеците, пристигащи и адаптиращи се към този свят - да се уча заедно с тях как да запазвам, давам и получавам Любовта тук. Щастлива съм, че съм това, за което съм родена.

А защо да живее само в сърцата - защо не и в умовете ни? Нали умовете ни са тези които са ни дадени, за да живеем в ежедневието си, да разбираме причините и следствията на събитията и постъпките си. А защо Словото да не живее в думите ни? Нали те образуват мислите ни и картината на света ни, те ни служат за общуване с другите хора. Според мен формулите и утвържденията, когато не са повтаряни като безмислени фрази, а с разбиране и се прилагат в живота, са именно нишката, която захранва умовете и езика ни със Словото.

Диди! Благодаря а точната формулировка! Сега се замислям защо толкова ни се иска да изместим темата встрани - или да докажем, че човек не може да се променя, или че ние сме поставени до другия, за да му помагаме. Може би защото Много ще съм благодарна, ако споделиш как се опитваш да промениш това.

Всъщност ние помагаме на другите само ако и след като променим нещо в себе си. Най-добрата помощ за другите е тази, за която ние дори не подозираме, не се стараем, не организираме, не наричаме помощ, не мислите ли? Наречем ли взаимоотношенията си "аз помагам на теб" увисва сянката на зависимостите, уви. Ако извикаш "Помощ!", първо ще се опитам да разбера дали помощта, която искаш от мен не е по собствените ти сили и ако е така, ще те убедя някак, че помощта и силата са вътре в самия теб и ще ти давам кураж и подкрепа на всички опити да се справиш сам. Така разбирам помощта - подаваме ръка, но човекът става сам. Само така се учи да лети със собствените си криле. Благодаря ти, Таня, че ни припомни за упражнението! Наистина е много ефективно при дисхармонични състояния!

Илияна - xameleona! Не съм делила никога и не смятам да деля хората на примитиви и по-развити, още по-малко да слагам себе си във втората категория. Имах предвид не само взаимоотношенията между семейни двойки, а по принцип всички взаимоотношения с хората около себе си. Ние като че ли винаги попадаме на хората, които са ни нужни за израстването ни в момента и най-вероятно същото се случва и с тях. Ако обаче, ние прехвърлим вниманието си на това с какво НИЕ и присъствието ни в живота на човека до нас ще помогне на НЕГО да израсне, ние спираме процеса на развитие в самите нас, защото приемаме настоящото си състояние на духа и съзнанието си като "помагащо" на другия и точно поради тази причина смятаме, че трябва да запазим себе си каквито сме в момента. (Пример: при мен е попаднало лениво дете, а аз съм трудолюбив човек - смятам, че Бог го е пратил, за да му помогна да преодолее леността си и правя всичко възможно да му "помогна". В същото време не забелязвам, че Бог го е пратил при мен, за да ме научи да не презирам и да не се боря с леността, а да разбирам причините и, да откривам естествените стимули за конкретното дете и да съобразявам темпото си и общуването си с неговото състояние и нужди и способности в момента.)

Благодаря ти Силве! Отдавна мисля над въпроса, който написах в заглавието на темата. Откровено признавам, че до преди няколко години мислех точно като теб и защитавах с всички сили благородството на тази позиция, реализирайки я с цената на много болка - моя и на близките ми. Според сегашното ми аз, обаче, съдбата ни поставя до определен човек, за да ни даде шанс да изчистим СВОЯТА (не неговата) карма, да научим НАШИЯ (не да му помагаме да научи неговия) урок и да променим СЕБЕ СИ (не да помагаме на другия да се променя към нашето "добро"). А как мислите вие, приятели?

Чудесни разсъждения Хрис! Нямам и никога не съм имала за цел да предполагам как се чувства и какво мисли и дали е щастлив бащата на Лили, нито пък какви са причините за това му поведение. Това само от неговата уста трябва да го чуем. Всичко друго са наши фантазии. Още по-малко имаме ние право да съветваме КАК бащата на Лили да направи семейството си щастливо. Това си е негово решение и проблем (и кармичен урок). Разсъжденията ми бяха само опит да дам И ДРУГАТА гледна точка, според която човек като него смята себе си за прав и добър. В този случай болката и дискомфорта на децата и майката е за него заслужен и е средство за да бъдат "вкарани в правия път" след като не са "добри и правилни" като него. (Аз лично съм чувала следната фраза "Става ми хубаво и спокойно като те видя, че плачеш - тогава съм сигурен, че ме обичаш и уважаваш, че не си безразлична към мен, съжаляваш, че не си каквато аз искам да си - идеална- и ще се стараеш да правиш всичко добре".) С една дума - искам да съм щастлив с теб и ти с мен, но за да стане така, ти трябва да се промениш ето така...ако не искаш, аз ще страдам и затова ще страдаме заедно. Съвети всеки може да раздава, аз обикновено се ограничавам до това да дам различни гледни точки и моето мнение, а то е точно като твоето: "Не знам трябва ли да се опитват да го променят или не, но знам, че имат право да бъдат щастливи" само с малко допълнение - щастливи както ТЕ разбират това! Ако те го разбират като добра издръжка с цената на скандали - нека са щастливи така. Ако го разбират като спокойствие, взаимна подкрепа и безусловна обич и свобода с цената на ограничаване на финансовото положение - нека направят необходимото, за да постигнат това щастие. Ако, обаче, разбират щастието си като добра издръжка комбинирана с добро отношение с цената на манипулиране личността и мисленето на човека, който дава издръжката - това вече не е щастие, а агресия. Точно това прави бащата - той се опитва със сила да направи семейството осигурено и щастливо - по НЕГОВИТЕ стандарти. Урокът, който аз научих в живота си е, че всеки САМ определя как да бъде щастлив и САМ върви Пътя си към Любовта и щастието си. Ако човек постави Любовта си и щастието си в зависимост от отношението, поведението и личността на друг човек, това води до сигурни страдания и трупане на карма и при двете страни.

Ами ако той смята, че майката не знае как да възпитава децата си, как да ги обича, а децата не знаят как да се държат, и се опитва да ги "поправи" всичките наред? А имаме ли право да променяме другите? Ами ако той не иска и не смята за необходимо да се променя, защото точно такъв се смята за добър и истински баща? Не е ли лично право на всеки и негова свобода да се променя когато и както той намери за добре? (Разсъжденията ми в стария пост бяха и в този са по принцип и не се отнасят до конкретни хора и конкретен случай. Единствените лични елементи в тях са преживени от мен самата.)

Винаги съм благодарила на Бог, когато ме срещне с такива хора, и на тях благодаря също.Какъв по-добър урок от този! Обичам ги, наблюдавам ги с интерес... Някои от тях смятат, че това е Пътят - Спасение, изпълняват стриктно всички ритуали, спазват всички празници, канони, но самите канони и религиозните практики според мен имат доста завоалирана връзка с ежедневието им и взаимоотношенията, че те определено смятат религиозността си за нещо НАД обикновения свят и ден. Вярата за тези хора е остров, където могат да си починат и да се утешат... Други обратно - са поставили Вярата си като крайъгълен камък на живота си, и то без лицемерие, те са напълно искрени. Само дето тази вяра се състои предимно от правила, които трябва да се спазват, грехове, божие наказание... Имам чувството, че непрекъснато следят себе си и другите и съдят кой какво е съгрешил... В тази връзка и по темата - мисля, че много хора смятат молитвата за "молене към някоя сила да ни изпълни някакво желание" - може би ни подвежда еднаквия корен с МОЛба. А и дългият период на атеизъм в страната ни, както и съмнителната връзка на нашата църква с мисленето и света на младите си казват думата.

Благодаря. Явно не си имал работа с такива хора. Та аз не съм авторитет за нея защото не съм любител на свещи, религиозни походи, публични проповеди за Христос и се моля само в "тайната си стаичка". На времето, когато чух нейното гордо твърдение с невинно-любопитен глас и зададох въпроса: Ами нали в молитвата, която току що каза се казва "Прости греховете ни както ние простихме на нашите длъжници"? Тя почервеня, после назидателно ми каза, че нищо още не знам за Христос и да ходя в църквата -ще науча повече - имало смъртни грехове, които не се прощавали.

А според мен да се оставяш да те бият не е сила, а агресия към този, който посяга да те бие. Той трупа карма като оказва насилие, а този, който му позволява е едновременно и мъченик,жертва и съдник. Много често насилникът има угризения и съжалява и се самообвинява след акта на насилие. Често на жертвата точно този момент и харесва и понася насилието заради последващото го разкаяние - независимо дали е изречено или само носено от насилника. В този момент жертвата определено се чувства "добрата страдаща страна", която за пореден път прощава на "лошия" защото го обича и зависи от него. Ако наистина обичаме човека, склонен към насилие, не е ли по-добра идея да не го оставяме да го прояви и после да се измъчва от това? Т.е. да не се "навираме между шамарите"?

Вендор! Добре дошъл/ла! Една наша показно набожна съседка все си шепне молитвата на Христос и се кръсти навсякъде и "проповядва" и пали свещи всеки ден и по светите места се скъса да обикаля , което никак не и пречи веднага след като се прекръсти да заяви, че никога няма да прости на брат си за някакви метри от нивата на родителите им

Доста помислих над това.... Мисля, че молитвата, която ни е завещал Учителя не обявява хората, с които общувам и работата, която вършим за "прелест от дявола'. Точно обратното: Защо съкрушено сърце? Смирено и съкрушено са противоположни понятия за мен - смирение=Любов и светлина и радост; съкрушено=страдание, безнадеждност, тъмнина, мъка... Според мен цитатът от Евангелието е в пряко противоречие със съвета на Епископ Теофан Затворник. Тези, които влизат в царството небесно, насилвайки себе си, насилват самото царство и го грабят - така разбирам аз Светото Писание. И как ще отворим сърцата си за Любовта, ако ги насилваме? Любовта не е насилие и Пътят към чистотата не минава през насилието и жертвите, а през милостта и свободата и разбирането....

И да искаме, не можем да се върнем в детството, достатъчно е да запазим детето в душата си (детската и невинност) докато умът ни расте и осъзнава света. Хм, а защо си мислиш, че детето не осъзнава проблемите? Може би защото то не ги нарича така, а търси урока и се адаптира... докато възрастните не му подшушнат, че ютията е лоша, защото го е опарила. и даже се опитват да я "накажат" Струва ми се сега, че възрастните много често си налагат своите представи какво мислят и чувстват децата вместо внимателно да наблюдават докато детето е свободно и да разговарят с него вместо да го поучават, възпитават и "отварят очите" за истините, които те самите носят в себе си, представяйки ги за правилата на света...

Благодаря за точния въпрос. Според мен невинност е отсъствие на негативни емоционални връзки с миналото и бъдещето. Невинно се ражда детето, защото е забравило старите си прераждания и започва всичко отначало. Докато е малко, то няма и спомени, и усещане за миналото - има само настояще; -невинно е и защото все още няма отношение към бъдещето - умът му все още не е успял да усвои понятието за него - всеки, който е отглеждал малки деца се е смял на въпроса "стана ли вече утре?" зададен 3 минути след като сме обещали, че ще излезем на разходка "утре". Мисля, че Господ ни е създал невинни и ни е показал как можем да останем такива. С благодарствена молитва и с прошка на себе си и на всичко около себе си да заспиваме, вземайки от изминалия ден само уроците и Любовта. С благодарствена молитва и готовност да приемем с Любов всичко, което ще се случи днес, и с Любов да му отговорим - включително и негативните емоции и мисли, които могат да ни сполетят. Според мен няма вина, няма виновни... Моля ви, майки и бащи, не "възпитавайте" децата си да си "признават вината", нека по-добре да разговаряте за причините и последствията на постъпката и да се учите взаимно как да се учите от грешките и болките си - своите и на другите. Вместо да се признае за виновно, нека детето се научи да се поставя на мястото на другия и да не причинява на другия това, което не иска да причинят на него самия.

Мисля, че поредицата е типичен пример за това как поредната хубава и ценна в основата си идея може да се изкористи и в резултат на това да се изроди - !енергията на парите!