Донка

:thumbsup: Благодаря за точния въпрос! Според възгледа на Хермес би трябвало инволюцията и еволюцията да текат паралелно, може би? Където тече инволюция, там тече и еволюция? Много пъти съм се замисляла над такова предположение и съм търсила доказателства за-против точно в това, за което споменава Васил: "ежедневието и най-близкото си обкръжение". Когато започваме да общуваме с някого, винаги го правим в конкретен момент, на конкретно място и по конкретен начин - т.е. "инволюираме" - въплъщаваме нашите взаимоотношения в конкретно поведение... Едновременно и благодарение на това конкретно поведение и информацията, която нашите сетива получават и ума обработва, започва и процес на промени в самите взаимоотношения, който зависи от базовото им състояние при започването на акта на общуване и от конкретното поведение на страните по време на него - т.е. тези взаимоотношения еволюират. Подобен процес, струва ми се, тече по същото време и в нашата личност. Когато "инволюираме" качествата си в поведение, неминуемо инициираме и процеса на еволюция на личността ни. нещо такова....

Казаното по горе като че ли подразбира от само себе си, че човек може да бъде щастлив, когато знае нещо... така ли? Също така ми се струва,че се приема "по подразбиране" - детето живее без да познава живота... Всъщност доколкото познавам децата, те живеят пълноценно и са щастливи само когато имат достатъчно среда, за да опознават живота около себе си и самите себе си. Затворете едно дете в празна стая и след секунди ще се убедите в това. Децата са щастливи и когато общуват помежду си и с възрастните. Много обичат да питат и също толкова да отговарят на въпроси, когато тези въпроси са проява на искрен интерес към техния свят. Точно толкова искрен, колкото са искрени и техните понякога глупави и без-смислени въпроси. Точно такъв ми "изскочи", когато прочетох това: "Тайните не са затова, за да бъдат разбрани, а за да бъдат напълно преживяни!" :thumbsup2: А какво означава за вас да "преживеем тайните"? Какво ли са имали предвид мъдрите под "да бъдат разбрани тайните"?

:thumbsup2: Добре дошла/дошъл Краси! Много красиви и точни думи! Благодаря ти за светлината и Любовта, която ни подари на Възкресение!

Ами ако приемем старото его като натрапеното от обществото его по време на "възпитанието"(последното в почти всички епохи се е тълкувало като "опитомяване")? Ако това е егото, което се вписва и подчинява на съществуващите в момента норми и структури и участва в процесите на възпрозводство на егрегорите? Тогава може би ще разберем защо " другите хора не само че не са ги разбирали, ами са се вбесявали от тези им идеи и са възжелавали гибелта им. Това си е, според мен, косвено доказателство, че в тази теза има истина, която е болезнено неприемлива за опонентите и. " Но сега си мисля, че не толкова смъртта на натрапеното от егрегорите его прави тази идея напълно неприемлива и опасна, колкото появяването на това "нещо друго, нещо принципно различно, нещо ново. ..." Защо да не го наречем отново его, след като това новообразувание ще изпълнява същата роля - ще осигурява функционирането на холона (съставен от различните ни тела) в материалния и обществен свят? Моето виждане на смисъла - това Ново его ще бъде съзнателно синхронизирано и подчинено на Божественото ни Аз и оттам пряко на Бог (не на егрегориалните образувания). Но можем да го наречем и по друг начин... Как например?

:thumbsup2: Детето Живее, развива се, поддържайки непрекъсната връзка със заобикалящия го свят, който също непрекъснато се променя... Въпросите осигуряват будността на съзнанието му. Ако все още съзнанието ни задава въпроси за всяко нещо, с което се среща, значи Детето в нас е живо, значи ние сме Живи. Възрастното съзнание знае всички отговори, знае правилата, знае.... че знае всичко. Възрастният в нас, се дразни от "без - смислени" въпроси, защото те застрашават неговата "замръзнала" Истина. Струва ми се, че и общуването между хората "замръзва", когато те не позволяват един на друг да си задават въпроси. Много точно е наблюдението на Инатари за по-големите ученици. Аз, обаче си зададох на времето и въпроса: Защо в един момент децата спират да задават въпроси (на възрастните)? И започнах да питам самите пораснали вече деца. Отговорите им звучаха като въпроси към мен: Ако ви попитаме нещо, вие няма ли да си помислите, че сме тъпи? А няма ли да се обидите, че не сме ви слушали или разбрали добре? А няма ли да си помислите, че ви изпитваме колко знаете, за да разберем колко струвате? А няма ли да приемете нашите въпроси като опит да оспорим вашето мнение? А няма ли да ви отнемем време и да ви досаждаме? и т.п. Направих си моите изводи и... сега често ми задават въпроси... и постепенно спряха да приемат моите въпроси като изпитване. :thumbsup: А според вас защо децата спират да задават въпроси на възрастните? - Личен опит? Впечатления? А защо и кога възрастните спират да задават въпроси на самите себе си и "замръзват" в света на готовите вече отговори? Вие страхувате ли се да питате себе си и другите?

Струва ми се, че когато вече не изпитваме нужда от човек (хора) до себе си, за да не се чувстваме самотни, и когато вече не изпитваме нужда да се отделим от хората, за да останем насаме със себе си, самотата нито ще ни плаши, нито ще ни привлича. Ще я приемаме като едно от естествените си състояния, които можем да сменяме свободно и спокойно....

А според вас може ли да съществува "смърт на егото" при живо физическо тяло? Какво "остава" в такива случаи - ако са възможни? Възможно ли е в същото тяло да се "роди" ново его? Ако приемаме, че има истинско (божествено) Аз и външно аз (его), то възможно ли е Божественото ни Аз да "умъртви" (евтаназия) външното его и да го смени с ново? Този акт на Истинското Аз дали може да се нарече "намираш най-накрая себе си. Когато станеш това, което си, всичко е наред." ?(Ася! :thumbsup2: Поклон пред Любовта, която носиш в себе си!)

Точно същото си мислех преди да прочета отговора! Може би процесът на преминаване към "вътрешната светлина" е всъщност връщане към нея, възстановяване. Съвсем съм съгласна с това, че низшето ни аз започва да пречи на вътрешната светлина, когато му дадем приоритетната роля, когато се идентифицираме с него. Това, обаче съвсем не означава да се откажем от него - напротив. Ако се научим да си служим с ума и личността си, за да се вписваме хармонично в света си и да се усещаме като част от него; за да контролираме и почистваме емоционалните си състояния и реакции, може би шансовете ни да останем в състоянието "будност към душата" или вътрешна светлина значително ще се увеличат? Забелязала съм, че когато нещо в света ми предизвика негативна емоция и наруши състоянието на спокойна радост, умът веднага се заема да открие кое е "доброто" в "злото" и какво вътре в мен изисква промяна, за да го приема. Когато умът си свърши работата добре, негативната емоция се трансформира в многократно по-силна положителна.

Аз си го наричам осъзнаване на илюзорността на моята лична проекция и на личните проекции на другите - истината приемам като обемния предмет, чиито проекции съществуват в индивидуалните привидни битиета. Колкото повече проекции приема за съществуващи, толкова по-ясни стават реалните очертания. Има толкова проекции, колкото и битиета, следователно Пътят към Истината може да продължава безкрайно и се изразява (за мен лично) в "събиране и сглобяване" на привидните битиета в Единството...крайните отговори тогава са илюзии и самоограничаване излиза? Благодаря ти Диди за ценните размисли и импулси за размишления...

:thumbsup: Диана! Когато стигнах и аз до този извод спрях да правя преднамерено добро на другите - правя всичко, което мога и само това, което мога в момента - но винаги с безусловна любов. Възпирам себе си, когато много ми се иска "да натисна бутона за двойната захар", защото другият не знае колко е вкусно кафето така. А също така не очаквам и не допускам другите да поемат грижата за "моето кафе". А това с кафето се е случило за мое добро - осъзнах това, което написах по-горе. Благодаря и!

:thumbsup2: Станимир! Благодаря! Много точно и съществено допълнение - обобщение, струва ми се... Според теб будността към влиянието на душата съчетава будността към заобикалящия ни свят - "Светът се разширява и става малко по-ясен."; самоконтрола над егото и мисловните ни модели - "Мислите и действията стават по-обосновани и целенасочени, но липсва привързаност към резултата." ; също така и равновесие на емоционалното ни състояние - "И всичко това на фона на едно неопределено чувство на радост и любов. " Сега си мисля, че може би точно това, което толкова сполучливо си описал и нарекъл "будност към влиянието на душата" бих могла да нарека за себе си "будност към Божественото". :thumbsup: Как според теб може да се премине в това състояние и защо е трудно да се задържи дълго време? Благодаря предварително за отговорите.

:thumbsup2: Багира! Максим! А какво мислите за въпросите и ролята им в общуването ни? Стимулират ли го или го затрудняват? Има ли случаи в които "всичко е ясно и няма смисъл да се задават въпроси"? Дразнят ли ви такива въпроси, когато общувате? Ако някой се раздразни от въпросите ви, как се чувствате и постъпвате? Ако единият участник в общуването има въпроси, а другият смята, че тези въпроси са без-смислени, това пълноценно общуване ли е? Ех, ама и аз обичам да задавам такива без-смислени въпроси - също като децата.... :rolleyes:

Да, интересно, не бях го виждала понятието от тази му страна.... Защо не... Благодаря! В моето ежедневие будността се изразява преди всичко в отвореност, внимание, приемане с любов и разбиране на всичко, което ме заобикаля и се случва с мен и около мен. Но сега си мисля, че това също изисква самоконтрол - но не мислите и ценностите да контролират поведението ми, а обратно - Любовта в мен да контролира мислите ми и влиянието им върху мен.

:thumbsup: Диана!

Приемам, че ревността съществува, но вече не допускам тя да управлява живота ми и не се съобразявам с нея. Разбирам ревността и причините и - имах възможност 20 години да я изучавам. Дали другият ревнува не е мой проблем и не допускам да стане мой. Не я дамгосвам, просто си оставям човека да си ревнува и обича по неговия си начин - без моето присъствие. Не се върна при мен като бумеранг, нито любовта си отиде с нея. И аз от това се страхувах 20 години и я смятах за симптом на любовта - колкото повече ме ревнува, толкова повече ме обича! Там където свърши ревността, там започна свободата, а тя е задължителното условие за съществуването на любовта и щастието. Искрено ви ги пожелавам на всички! :feel happy:

:thumbsup: А защо го налагаме изобщо? Защото смятаме, че нашето "добро" задължително трябва да бъде добро и за другия. Защото не можем (или не искаме) да допуснем,че той по-добре знае какво е добро за него. Преди време една приятелка ми "направи добро" и ми показа с натискане бутона за двойна захар на кафе машината (без дори да ме попита дали го пия със захар). Когато един човек върши това, което е добро за него без да го налага на другия, но другият се чувства засегнат и смята поведението на първия за зло, тогава кое да наричаме добро и кое зло?

Оле, моля, не го правете! Ще ме лишите от материал за наблюдение и упражнения. А има и една стара истина с глагол "съм" : "Забраненият плод Е най-сладък!" на е-prime това звучи така: "Когато един човек забранява на друг(и) да извършват някакви действия, тези действия започват да изглеждат на потърпевшите по-привлекателни от преди - умът се опитва да разбере защо другият ги забранява, личността се опитва да запази свободата си, около забраната и забраняващия се концентрират отрицателни емоции, което увеличава концентрацията на положителните около забранената дейност" Мисля, че когато знаем за ефекта на "съм" и е-prime върху нас, ние сами можем да се освободим от "магията" си (ако го пожелаем).

Инатари! А може би има и обратна причинно следствена връзка - човекът твори изкуство, когато и защото успява да постигне тишината си? Когато успеем да замълчим външно - спрем да говорим на хората около себе си - ние даваме шанс на съзнанието ни да превключи на режим приемане и обработка на информацията от околната ни среда.Това винаги се оказва далеч по-полезно за нашите представи, логика, карта на света, взаимоотношения с него и поведението ни, отколкото продължителният режим на речева продукция, който пренасочва енергията на почти всички сетива към съдържанието и формата на речевите конструкции. (Затова шофьорите инстиктивно спират да разговарят, когато попаднат в по-усложнена пътна ситуация.) Когато успеем да замълчим вътрешно - да спрем да говорим на себе си, т.е. да "изпразним" кратковременната си памет от мислите си (в това число спираме да приемаме и да обработваме постъпващата информация) - ние даваме шанс на съзнанието си да "чуе" тихия глас на Божественото си Аз... При Инатари - тишината, мълчанието дават шанс на съзнанието и да концентрира всички свои ресурси към изключително сложна дейност - тя трансформира емоционалната си енергия и опит в несъществуващи до момента сложни образни конструкции - т.е. твори изкуство! С времето съзнанието и свиква само автоматично да превключва на режим вътрешна и външна тишина, когато тя "хване четката".

Благодаря за насочващите въпроси и проявения интерес. Когато работещите в сферата на психолингвистиката учени доказват влиянието на конструкциите върху мисленето, взаимоотношенията със заобикалящия свят и самата личност на човека, който ги използва, те разработват "неутрализиращи" конструкции. Те перифразират конструкциите, основани на глагола "съм" и неговите форми така, че да ги заместят със смислови глаголи. Смисловите глаголи веднага изискват възстановяване на съществена информация за субекта, обекта и обстоятелствата на действието или отношението, както и уточняване на самото действие и отношение. Например: "Тази картина е неразбираема." се замества със: "Аз не мога да разбера смисъла, който художникът е вложил в тази картина" В предния пост се постарах да обясня какво влияние има първата конструкция, а какво втората върху психиката, мисленето и личността на човека, който ги използва. Кой ги използва? Все повече хора, които знаят за e-prime, се опитват да го прилагат в ежедневието си. (И аз се старая да го прилагам в постовете си и в работата си в школата. Когато чуя или видя в изречението си форма на "съм", търся синонимна конструкция със смислов глагол. Усетих, че самата аз започнах да забелязвам много повече интересни подробности в и около себе си, хората започнаха да ме разбират по-добре, и аз да приемам спокойно техните гледни точки...Прави ми впечатление и колко упорито присъства този глагол в конструкциите на хора, които са склонни да налагат своите модели на мислене като разбиращи се от самосебе си истини...) Предлагам ви едно малко забавно упражнение - бройте колко глагола "съм" има в поста, който четете (и моя в момента и във вашите собствени) и се опитвайте да заместите тези изречения с е-prime конструкции (да кажете същото, но като заместите глагола съм с нормален смислов глагол). Отначало и на мен ми се стори трудно, но после става много забавно...

Благодаря за интереса и линка от Уикипедия - за съжаление е на английски и съдържа доста професионална терминология - поради това се поколебах да го предложа. Като пример за влиянието, което оказва употребата на глагола "съм" можем да разгледаме изреченията - определения. "Този филм е скучен" - говорещият всъщност казва "Аз не усещам интерес към съдържанието и посланието на този филм" Каква разлика можем да забележим? - Първото изречение прехвърля ролята на подлог (субект) върху филма и определя качество на филма като негов обективен признак. - Второто разкрива активността върху човека, който гледа филма и описва усещанията на зрителя по време на възприемането му. Първото изречение изключва истинския субект - себе си. Човек, който разсъждава с подобни "обективни извършители" като първото изречение живее с убеждението, че обективни качества на външните явления или предмети (хора) причиняват това, което той усеща и следователно всички останали би трябвало да усещат същото като него. Така мислещият елиминира нуждата от смяна на гледната точка и приемането на чуждата като равноправна. Второто изречение отчита субективността на възприятията и зависимостта им от момента на възприемане, следователно допуска другите хора да имат свои възприятия, до диаметралност по-различни от неговите. Първото изречение изключва динамика на собствената позиция, а изисква външният обект да задоволи определени неподлежащи на промяна критерии за "добро". Това "замразява" развитието на личността и налага приоритет на абстрактните понятия над постъпващата обективна информация. Второто изречение допуска в друго време и други обстоятелства същият филм да "ми стане интересен и добър" - т.е. ако нещо се промени в мен - възприемащия, аз мога да променя отношението си към обекта. Това освобождава мисленето ни и стимулира развитието на личността и ценностите ни. Подобен подход дава приоритет на сензорния опит и ни запазва шансовете да попълваме и редактираме непрекъснато "картата" си за света в синхрон с промените в него и в самите нас. Т.е. оставаме "живи". (Простете ми, ако не успях да го кажа ясно, логично и без специфична терминология )

Хубаво е, че Порталът е гнездо за всички, които имат криле. Хубаво е, че Порталът е кошер, в който всяка пчеличка донася своя прашец и всички заедно трупаме какпка по капка меда на знанието и Любовта си. Хубаво е, че е поле без ограждения, и дом за всяка душа - и щастлива и търсеща пътя към свободата и щастието. Хубаво е, че децата, които вече са тук, ни приемат като свои приятели. Хубаво е, че всички сме братя и сестри и се зачитаме и обичаме каквито сме. Хубаво е, че сме хванати за ръце и вървим заедно, но всеки по пътя си и пътищата ни се пресичат, за да се учим един от друг. Хубаво нещо са изгревите и залезите тук - със или без облаци и вятър; и дъждовете напояват корените на мислите ни, снеговете ни топлят да ги износваме до пролетните им кълнове. Хубаво е, че се учим да сме едно със Земята си. Радвам се, че съм свидетел на всичко това.

:thumbsup: Много точно казанао! Благодаря. Точно такова е усещането. Например половината си живот бях прекарала с твърдото убеждение, че да посветиш живота си на някого или на нещо е благородство и признак на безкористна любов. Когато прочетох тълкуването на противоположната гледна точка (че това е изключително агресивно), отначало усетих бурна съпротива, после заставих себе си да вникна в аргументите и да потърся фактическа подкрепа на моята и обратната позиция в своя житейски опит - но честно!! И пелената падна - аз наистина се бях заблуждавала (или на времето някой и нещо ми бяха промили мозъка с тази "истина"). Когато споделих шокиращото си "откритие" и смяна на позицията си с 18-годишната си дъщеря, тя изненадано ме погледна и се учуди, че е трябвало да стана на 45, да прочета куп книги, за да осъзная нещо, което се вижда с просто око ли? След което (без да е чела книгите ми) простичко, по детски даде същите аргументи, които бяха преобърнали моите убеждения на 180 гр. Сега ми "светна" да добавя: падането на пелената стана възможно едва след като по стечение на обстоятелствата спрях да идентифицирам себе си с мислите и убежденията си - допуснах, че причината за всичките ми страдания са именно те (не характера ми и недостатъците му, не хора и постъпките им.... )

Много точно казано! Според мен наистина е там. Понякога определено поведение изглежда добро по накакви стандарти, но нещо ни "гризка" отвътре - я съмнение, я напрежение - дали другите ще го оценят като добро? Какво е за вас това вътрешно състояние, което може да се приеме за критерий за доброто?

:thumbsup2: И аз ви благодаря приятели - дечица! И аз така ги виждам, Илиана! И все повече стават... Може би ние си ги привличаме към себе си и около себе си... Може би когато общуваме с тях, у тях се събужда детското и усмихнатото, ако у нас то блика без страх... Може би "възрастните" се отдалечават от нас с презрение и с пръст до слепоочието? Как ли става "пренасянето" на детското от нашето съзнание в това на човека до нас по време на общуването? Дали думите ни са важни, дали изражението на лицето, или нещо друго? Или всичко в хармония? Как реагирате на сърдити и взискателни "възрастни" физиономии и думи?