Донка

:thumbsup: И аз благодаря на Добромир за това (и не само)! Като жена трудно си представях по-различен начин на сексуалното преживяване и затова толкова яростно защитавах нашата позиция и наистина се учудвах как някой може да приеме секса за (обективна) пречка в духовното развитие! Не се отказвам от позицията си, но вече приемам, че през сетивата на един мъж всичко може да е различно и неразбираемо, непознато за мен. Благодаря, че ми позволи да погледна за малко през вашите мъжки очи... Предпочитам си моите...

:thumbsup: Добромир! Любовта става богатство тогава, когато не зависи от това дали някой друг я споделя или не - тя просто си извира от нас! Всеки човек носи в себе си някакво богатство, според мен - и дръзкия, и спокойния и предпазливия... На някои хора Бог им е дал ум, на други ръце, на трети нещо друго, за да сме различно полезни един на друг и на света. Богатството, мисля, се изразява точно в разнообразието (до противоположности!). Сега се сещам за едно изречение на Учителя, което ми направи много силно впечатление на времето - човек носи богатство тогава, когато е извор, а не щерна (резервоар).

Признавам си, че и пляскам с ръце, и подскачам и потропвам с крака от радост и дори понякога плаша близките си с възклицанията си (не нарочно) - позволявам си го с удоволствие! Мога и да си потанцувам и да нацелувам и напрегръщам който е до мен... :D и дори да го "намачкам" от радост и еуфория. Не си позволявам обаче да страдам, ако загубя или не получа това, от което съм изпаднала в тази еуфория. Не си позволявам еуфорията да определя отношенията ми със света ми и поведението ми. Просто си я "изплясквам и изцелувам" и като попремине спокойно вече си вземам решенията и не съжалявам, ако се наложи сама да се откажа от това, за което съм подскачала - то си е свършило работата, сега е наред нещо друго.... Така си разбирам страстите и така си се оправям с тях...

:thumbsup: Струва ми се, че това може да послужи като добър критерий за "стойността на човека". Както споменаха и други по-горе - човекът е безценен - докато и когато носи в себе си Христос. Може би си струва да се замислим кога и как прекрачваме границата и от безценни ставаме "мъртви" - подчинени на застопорени ценности... Подчиним ли им се, започнем ли да определяме нашата собствена цена и да я сравняваме с тази на другите, да я "повишаваме" и "да се продаваме скъпо", може би сме загубили безценното...

Добре дошла сред нас Цвета! Благодаря за споделените мечти и тревоги, радости и болки, за искреността и светлината. А ето за това от сърце те прегръщам и целувам: :thumbsup2: Детето е нашият Учител! Бог ни го праща, за да разберем кое в "умните книги" е Истина, а кое - кухи фрази. То идва при нас, за да ни помогне да опознаем себе си и да намерим Божествената искрица - Любовта в душата си. С дете в ръцете Духовният ни път придобива нови измерения, за които не сме подозирали, когато сме изкачвали Рила или сме черпили от мъдростта на Учителите на човечеството. Да, парите все не стигат, "бебето" ни "връзва ръцете и краката", "джунглата" ни опъва нервите и поставя на изпитание всички онези духовни качества, които сме смятали, че притежаваме.... Цвета, ако ще трябва да избираш дали да ни пишеш тук или да общуваш с "джунглата", няма две мнения - джунглата, разбира се! А ние тук ще сме много много щастливи, ако от време на време споделяш с нас радостите и тревогите си - за да вървим всеки по своя Път, но заедно!

:thumbsup: И моето впечатление е същото. И аз искам да знам и за хубавите неща, които са значително повече от "лошите". Колкото до вкусовете на хората - доколкото разбирам от хора и влияние върху тях - по-скоро медиите манипулират вкусовете на обществото, а не обратното. Ето в момента по телевизията предават новина за отвличане на самолет - центрират репортажа около личността на похитителя, опасността за пътниците, а за анонимните служители от сигурността, които са успели да предотвратят тази опасност - бегло споменават и то само за да придадат повече достоверност на новината. Можеше да се напише и по обратния начин, нали? Реалността в училищата (попитайте който и да е ученик или учител) е съвсем различна от илюзорната апокалиптична картина на насилие и безхаберие, която създават някои медии. Реалните проблеми съвсем не са поведението на учениците (единици) и корупцията на преподавателите (единици) - истинските проблеми са некомпетентно написани учебници, програми, които не са съобразени с възрастовите особености и интересите на децата, подценяването на предмети като изкуствата и физкултурата и превръщането им в "материал за усвояване"... и още куп подобни неудобни за някого "илюзии", с които всеки ден се опитваме да се "справяме" - ние, педагозите и нашите деца...

:thumbsup2: Напълно съм съгласна!

:thumbsup: Илиана! Бих леко перифразирала общите ни мисли, с които можем да направим повече място за Любовта в нашия свят: (Вместо да мислим,че се самоунищожаваме или да мислим, че трябва да спрем да го правим) Нека заедно да мислим и да си представяме как създаваме Остров от Любов около себе си и постепенно тези острови се сливат в континенти, а те в планета от Любов. (тя всъщност си е точно такава) (вместо да вярваме, че имаме сили да спрем разрухата) Нека с всички сили и Любов, които носим в себе си, да повярваме, че всеки миг създаваме нещо ново - красиво, хармонично, свободно, добро.... Когато насочваме мислите си, в тях е хубаво да има само позитивни идеи. Майка Тереза е отказала да участва в движения "против войната" (защото подобна мисъл генерира война, против която да можем да се борим). Тя е участвала само в инициативи за МИР! :thumbsup:

Благодаря на Милена за полезния цитат! Позволих си да преместя тук част от него. Обръщам се с молба към Милена или Добромир ако това е възможно да ни посочат линк към тази книга. Благодаря предварително! :thumbsup:

:feel happy: Наблюдавах лицата на хората, които празнуваха - всички толкова различни, но всички празнуваха! Мисля си сега, че всеки е свободен да си намери сам смисъла на този празник. Има ли значение как точно ще възкръсне Христос в сърцата ни? Има ли значение дали единият ще го нарича Мистерия, а другият ще вижда яйцата, курабийките, които ще сложи в ръчичките на децата? Христос винаги говори на езика на всеки, в чието сърце е възкръснал, мисля си... Моля се за всеки, който все още не е чул Неговия глас, да го открие някой ден в душата си.

:feel happy: Да, чистата вода е универсално лекарство! Благодаря, Таня! Да, в иронията човекът, който иронизира, казва истината за себе си и за своето отношение към "обекта" и към себе си. Иронията - независимо дали е насочена към себе си или другия - много точно разкрива болното място на иронизиращия. Само че докато добродушния хумор с любов лекува това място, то иронията му слага "сол" в раната. Според мен точно когато е склонен да иронизира (както точно отбеляза аделаида - предозирано презрение), човек е в плен на егото си и на някаква зависимост. Забелязвали ли сте, например, как остро и болезнено реагират иронизиращите, когато "жертвата" им върне обратно иронията? Докато на добродушния хумор всички се смеят заедно. Когато ми се е случвало пред мен човек да иронизира себе си, това обикновено ми е звучало като недостатъчно любов към себе си, липса на вяра в силите си, или власт на някакъв предразсъдък или комплекс за малоценност над съзнанието на този човек. В същото време съм забелязала, че тези хора са склонни да търсят недостатъците на другите или да завиждат и ревнуват. Може би не случайно Христос ни завещава да обичаме ближните си както обичаме себе си! Много ще съм ви благодарна за опита, който имате с различаването на хумора и иронизирането и вашите реакции в случаи с презрително иронизиране и самоиронизиране. Моля Таня да сподели как точно слага "чиста вода в пресолената салата". Мисля, че за всички нас ще е полезно да се научим да го правим.

:thumbsup2: Чудесна тема! Благодаря! Чувството за хумор, според мен, ни помага да не се вземаме толкова насериозно и да приемаме по-спокойно всичко, което се случва с нас и около нас. Не бих могла да общувам с близките си, децата и учениците си без чувството за хумор (което се старая да събудя и у тях). То е най-добрият изход в трудна и деликатна ситуация. ... И все пак, зависи от хумора... случвало ми се е да попадам в неловки ситуации, когато един от присъстващите се опитва да "блесне"с остроумието си като унижи или подиграе друг. Къде според вас минава границата между "хумор с любов" и хумор с презрение - т.е. ирония? Как реагирате, когато с вас се "шегуват" с ирония? А ако го направят с друг във ваше присъствие?

Търпението, с което чака омразата и търпението, характерно за Любовта имат обратни знаци, според мен. Докато омразата чака в засада, за да избере най-удобния момент и ситуация, за да отмъсти и нарани другия по най-болезнения възможен начин, то Любовта оставя на спокойствие сетивата ни да се "огледат" по-внимателно, разума и сърцето ни да се обърнат към Бог, личността ни да се хармонизира след "изненада". Любовта, забелязала съм, ни дава търпението да оставим другите около нас да бъдат себе си и да решават сами. Има и една стара българска (и международна мъдрост: "Седем пъти мери, един път режи" А за да се премери седем пъти, е нужно доста търпение, нали?

:thumbsup: Благодаря, Таня! В тон с днешната мисъл на деня Може би имаме нужда от търпение, за да успее умът ни да събере и обработи необходимото ни количество съществена информация от настоящето и да обмисли спокойно вариантите на реакция и поведение...? Когато реагираме спонтанно, ние по всяка вероятност се подчиняваме на готова вече картина и вариант на решение и поведение, което сме "обработили" в миналото. Или реагираме спонтанно, когато това, което се случва в момента не отговаря на очакванията и желанията ни - т.е. на готова измислена от нас самите картина на бъдещето....

:thumbsup: Сега ми хрумна един от възможните отговори на моя собствен въпрос: "Защо понякога "погледите и картините" на общуващите не успяват да се обединят в една обща жива картина?" Може би защото хората, които общуват сега, вземат за отправна точка минали събития и впечатления за личността на този, с когото общуват. Така техните погледи към ситуацията, в която се намират, нямат допирни точки и като че ли всеки общува с някаква своя "проекция" на другия човек, останала в паметта му. Тази проекция най-вероятно пречи на сетивата и ума ни да съставят новата картина. Твърде възможно ми се струва и другата ситуация - в която хората, които общуват помежду си, "виждат" другия такъв, какъвто на тях им се иска да стане в бъдещето. Като че ли участието на миналото във взаимоотношенията може да обясни предразсъдъците ни, а участието на бъдещето - разочарованията. И двете оставят у нас усещането за непълноценно общуване... А може би смятате миналото и бъдещето за неизбежни, когато общуваме? Или дори полезни? Ако да - защо? Ако не - как "почиствате" отношенията си от тях?

Благодаря и Христос Воскресе! Когато ми "се задава въпрос" обикновено си имам няколко отговора на него и ми се иска да си колекционирам още. Това ми помага да "преживея" темата. За мен да преживея тайните означава да ги виждам през очите на много хора. Всъщност точно затова са тайни - защото не ги "замразявам" в едно мое лично "разбиране" за явлението, процеса, нито пък си избирам от тези, които колекционирам едно "най-вярно"... И като сме в темата за общуването - така си го разбирам и общуването - временно изграждам една "обща" картина от моя поглед и погледа на човека (хората) с които общувам, дори и те да са понякога противоположни. Тази нова картина ми дава шанс едновременно да надникна в самата себе си, в другия, и в това, което наблюдаваме заедно... После вече аз и моята картина сме "еволюирали"... И като стана дума за това пак ми "изскочи въпрос" : Защо понякога "погледите и картините" на общуващите не успяват да се обединят в една обща жива картина? Има ли случаи, в които след такова общуване не следва "еволюция" на личностите и взаимоотношенията им? Или такава еволюция протича, но ние си затваряме очите за нея?

Любов Свобода Мир Радост за да възкръсва Животът в душите ни след всяко изпитание, приятели! :feel happy:

Мисля, че нарисуваната картина, макар и да има основание, дава нереално предимство на "тъмните сили". Същият този реален земен свят с всеки изминат ден увеличава потенциала и влиянието на силите на Любовта. Друг въпрос дали искаме и можем да забелязваме този процес. Не давам мнение за хора и процеси, които не познавам отвътре, а само за това, което виждам и усещам всеки ден около себе си. На мястото, което заемам по волята на съдбата, общувам много отблизо с възрастни и деца и косвено с техните семейства. Промените напоследък изумяват дори мен. Те никак не са илюзия, когато става дума за драстичните промени в животите, мисленето и поведението на конкретни хора. Е, да, те не са американският президент, нито са политици или важни "клечки", но ако нещо изобщо може да се промени в този свят със светлите сили на Любовта, все си мисля, че имаме да го направим ние - обикновените хора в обикновеното си реално ежедневие.

:feel happy: :thumbsup: Благодаря ти Краси за пореден път! Особено за последните две изречения! Благодаря на всички приятели за искрения интерес и коментари по въпроса, който ме вълнува от няколко години. Много ми бяха полезни всички. От една страна разбирам отлично тези, които смятат, че егото, създадено от егрегорите и подчинено на ценностите на социума ни, е необходимо зло и е невъзможно (или нежелателно) то да бъде "умъртвено" - ок, да сменя думата - трансформирано в качествено ново его, синхронизирано и подчинено на Божественото ни Аз и независимо от егрегорите и социума. Нали това беше моето необоримо убеждение преди 3 години! Тогава и аз бих реагирала по същия начин и бих обявила идеята за опасна! Благодаря на Бина за следните думи: Моите проблеми с егрегорите на времето (с които също като Бина се опитвах да се справям и лекувам без да си гръмвам егото), обаче, се изостриха дотолкова, че всички тела, които ясно вече усещах като разхармонизирани до критична точка, се канеха да се "разпаднат" така или иначе. При това ясно осъзнавах,че причината за агонията беше моята личност и хипертрофираната и до крайност зависимост от егрегорите (повишената сензитивност може да помага, но и да убива носителите си...). Последните искрици здрав разум ми даваха 2 перспективи - смърт на физическото тяло, която да прекрати тровещото влияние на старото ми его върху другите ми тела. - бавна и мъчителна агония с неизвестен, но сигурно неблагоприятен изход (психично заболяване, наркомания и т.п.) ... За да се "излекува" такова его, трябва да се смени сърцевината, върху която то е изградено - "кой съм аз". Нов отговор на този въпрос, качествено различен от първия, не означава ли и качествено ново его? �”а, наистина човек върви по ръба на "превъртането". Има един период, когато старото его почти не работи, а новото още току стъпва на краката си - тогава има вероятност да се попадне отново под влияние на други егрегори или в пълно подчинение на прочетеното и усвоеното. .. Както и да е, често се замислям дали наистина се е случило или само си въобразявам, но - нямам отчетливи спомени от времето на старата си личност - а добре си спомням детството си. Когато се опитам да си спомня нещо, имам чувството, че си спомням гледан филм и като че ли се наблюдавам отстрани. Дали наистина егото ми е свободно от егрегорите и дали е подчинено на истинското ми аз - ами проверявам го редовно нещо като "антивирусна защита" :D И за тази проверка този форум ми помага много, както и учениците ми, както и близките ми. Благодаря ви на всички с Любов!

Благодаря за въпроса. Наистина е ключов! Ще се опитам да сравня смъртта на егото със смъртта на физическото тяло, която ни е добре позната. Смъртта за тялото означава, че то постепенно прекратява контрола над хомеостазата (равновесието на организма) и над процесите обмяна на енергия и вещества със средата. Част от клетките умират, друга започва бързо да се размножава за сметка на консумацията им. Перфектен механизъм! Физическото тяло е програмирано бързо да се разгради до съставните си елементи, а те знаем за какво служат на природата около него. Смъртта на егото може би представлява нещо подобно, но малко наопаки. Истинското (Божествено Аз), което носим в себе си, постепенно прекратява влиянието, което егрегориалното (натрапено от обществото) аз оказва върху поведението, взаимоотношенията и начина на мислене. Човекът става "непослушен", започва да разсъждава самостоятелно и да подлага на съмнение и преосмисляне ценностите и нормите, които са управлявали живота му до момента. Той постепенно се отърсва от опасенията, че общността му ще го отхвърли и анатемоса, защото отказва да споделя и да се подчинява на нейните егрегори и ценности. Така в живото и добре функциониращо физическо тяло започва "разлагане" на старото сложно личностно образувание (не по-малко сложно - дори повече - от самото физическо тяло). Човекът се променя до неузнаваемост. Ако, обаче, спре на този етап, той рискува да се асоциализира или да прояви симптоми на шизофрения и други психични заболявания. Последното не се случва, когато почти едновременно с процеса на "умъртвяване" на натрапеното от социума его, съзнанието започва да си "отглежда" - сформира ново его, нова личност. В нея приоритетна роля играе Истинското аз на човека. То много прилича по структура и функции на старото, но вече е свободно и защитено от манипулиращото влияние на общностите, към които продължава да принадлежи. Поне така го усещам при себе си. Възниква и още един съществен въпрос, според мен. Защо, в какъв момент истинското ни Аз предприема такава рискована операция? Както пише Ася - "Но когато се върнеш преосмисляш много неща. И ако искаш, променяш много неща. И май тогава нещата тръгват или намираш най-накрая себе си. Когато станеш това, което си, всичко е наред."

Краси! :thumbsup2: Само мога да допълня малко: Мъдростта ни служи, за да осъзнаваме свободата и проявите на любовта - тогава умът ни престава да нарича самозаблудите си "грешки" , те се превръщат в "уроци" и част от пътя - нашия и на другите. Струва ми се,че това означава да ги "простим".

:thumbsup: Благодаря за точния въпрос! Според възгледа на Хермес би трябвало инволюцията и еволюцията да текат паралелно, може би? Където тече инволюция, там тече и еволюция? Много пъти съм се замисляла над такова предположение и съм търсила доказателства за-против точно в това, за което споменава Васил: "ежедневието и най-близкото си обкръжение". Когато започваме да общуваме с някого, винаги го правим в конкретен момент, на конкретно място и по конкретен начин - т.е. "инволюираме" - въплъщаваме нашите взаимоотношения в конкретно поведение... Едновременно и благодарение на това конкретно поведение и информацията, която нашите сетива получават и ума обработва, започва и процес на промени в самите взаимоотношения, който зависи от базовото им състояние при започването на акта на общуване и от конкретното поведение на страните по време на него - т.е. тези взаимоотношения еволюират. Подобен процес, струва ми се, тече по същото време и в нашата личност. Когато "инволюираме" качествата си в поведение, неминуемо инициираме и процеса на еволюция на личността ни. нещо такова....

Казаното по горе като че ли подразбира от само себе си, че човек може да бъде щастлив, когато знае нещо... така ли? Също така ми се струва,че се приема "по подразбиране" - детето живее без да познава живота... Всъщност доколкото познавам децата, те живеят пълноценно и са щастливи само когато имат достатъчно среда, за да опознават живота около себе си и самите себе си. Затворете едно дете в празна стая и след секунди ще се убедите в това. Децата са щастливи и когато общуват помежду си и с възрастните. Много обичат да питат и също толкова да отговарят на въпроси, когато тези въпроси са проява на искрен интерес към техния свят. Точно толкова искрен, колкото са искрени и техните понякога глупави и без-смислени въпроси. Точно такъв ми "изскочи", когато прочетох това: "Тайните не са затова, за да бъдат разбрани, а за да бъдат напълно преживяни!" :thumbsup2: А какво означава за вас да "преживеем тайните"? Какво ли са имали предвид мъдрите под "да бъдат разбрани тайните"?