Донка

Ами според мен точно субективните внушения на възрастните, които могат да се вклинят в детското съзнание. По-горе е налице типичен пример как възрастният предава своите зависимости на детето под формата на духовно възпитание. "Предаден и неразбран" ли си отива от хората Исус или това е представата на учителката за самата нея в живота? Детското съзнание веднага попива извода: "Най-добрият, който обича другите и се жертва за доброто им, бива неразбран и предаден" от същите тези хора... и забележете - не им прощава, а "плаче"... Наистина се нуждаем от училище за учители и родители, както предложи Добромир! Много силно впечатление ми направи главата за вътрешната връзка между учител и ученик и закона на Хелмхолц от книгата на Боян Боев "Учителят за образованието".

Добре дошъл/ла moonlight! Когато се определяме стойността на другия човек по неговата ценностна система и житейска философия, коя е мярката, с която ги съпоставяме - някаква универсална мярка има ли или ги сравняваме с нашата собствена? Ако има такава универсална мярка за "най-висока човешка стойност", то какви са нейните критерии? Как се замерва ценностна система на друг човек? А житейска философия? Ако сравняваме със себе си, то би трябвало нашата собствена стойност да е константна, за да служи за мярка? Интересно ми е и какви видове хора по тяхната стойност различавате... Благодаря.

Добромир: Максим: Хамелеона: :thumbsup2: Разбира се, че не става дума за "вероучение=религиозно образование". Съгласна съм с Максим, Добромир, Хамелеона. Вместо да правим нов предмет - недоносче, което вместо да "изпише вежди, да избоде очи" може би е време да сменим стартовата точка. Досега винаги сме тръгвали от знанието и качествата, които детето има да усвои (според нас). Сега ще трябва да обърнем посоката - това, което детето си носи - Вярата, Любовта, здравето, практичността (Добромир ) - да ги открием в детето (не да гледаме на него като на табула раза), да се научим да ги виждаме в ежедневното му поведение и в разсъжденията му. Как обаче? Ами вместо ние да му пълним главата и да го караме да възпроизвежда нас - да го мотивираме да ги прояви по своите си начини. Как конкретно са проявявали вярата, любовта, здравето и практичността си вашите деца (и ученици)? А забелязвали ли сте как точно ние възрастните ги разклащаме и разрушаваме в детето? Може би с нашето "благородно недоволство" от него - с цел да го стимулираме да се развива? Може би когато го сравняваме с другите деца? Може би когато очакваме от него да се "бори" с някого, с нещо и за нещо и да проявява сила (не любов), да оценя и осъжда (не да разбира и прощава), да се състезава и да побеждава - не да се кооперира...? Много полезно е за мен, а предполагам и за всички родители тук, когато споделяме свой опит, подход, впечатления...Благодаря!

От темата "Изкуството да водим диалог:: Да, интересен поглед към нарушаването на личното пространство - някой неканен прави характеристика на личните ни качества и некачества. Според мен има различни варианти на ситуацията: 1. Този, който прави характеристиката, съзнателно цели да навлезе в личното пространство на обекта си. Тогава той следи реакциите на обекта и ако обектът започне да се оправдава и защитава или отбранява с ответни удари, отчита успешен пробив и продължава да манипулира жертвата си докато тя го допуска. (Намирисва на вампиризъм) Ако обектът не отреагира, губи интерес към него. 2. Анализаторът на личните качества на другите не подозира,че навлиза в нечие лично пространство - той смята, че така помага на другия да се осъзнае и "поправи към добро". Огорчава се, когато го изтълкуват като натрапник, а не като благодетел, както се вижда той самият. 3. Анализираният не се впечатлява от характеристиките, които получава, защото те не могат да нарушат личното му пространство - по-скоро те му открехват завесата, зад която се намира личността и границите на личното пространство на анализиращия. Сигурно има и още, за които не се сещам сега.... Вие как реагирате, когато някой ви охарактеризира? Усещате ли се с нарушено лично пространство? Зависи ли това от самата характеристика и кой ви характеризира?

Благодаря за отговора на единия ми въпрос - що е овчедушно споделяне. Като работещ в сферата на езика, вербалното и невербално общуване и вс.п. забелязах няколко вътрешни логически и терминологични противоречия в иначе старателно и подробно разработената теза. Засега ги запазвам за себе си (овчедушно ), за да ги прецизирам и изложа едва след като получа отговор на втория въпрос: Можете ли да ми предложите примерен текст(ове) от постове в този форум (или други подобни), които да послужат като пример за "овчедушно споделяне? Засега мога да споделя моята позиция като никак не очаквам или не искам да бъде подкрепена или споделена от никого: -Спорът представлява форма на общуване "водено от един доминиращ инстинкт – моята-истина да бъде приета от другите на всяка цена. За спорещия (смяната моя) не е важна истината в моята-истина, а моето в моята-истина. " -Споделянето представлява форма на общуване водено от един доминиращ осъзнат мотив - моята истина (в момента) да се съпостави с истината на другите (в момента) доколкото те могат да бъдат съпоставени. За споделящия не е важно дали и доколко другият приема или разбира неговата истина - за него е важно да съпостави мненията - своето и на другия, за да смени гледната си точка, за да открие други измерения на ситуацията, проблема, които не е забелязвал до момента. Благодаря на селсал за комплимента към този форум - тук наистина човек може спокойно да сподели своите съмнения, тревоги, разбирания и да чуе спокойните и задълбочени разсъждения на другите по същите теми. Тук не се опитват да те убедят в нещо, тук мислим и се развиваме заедно.

Не знам за боговете и богините... но аз си обичам човека до мен като човек - каквато съм и аз. Не искам да имам до себе си бог, нито аз да съм богиня или още по малко той да ме приема такава. Точно така се чувствам свободна и успявам да запазя Любовта в душата си. За мен има един Бог и той се проявява във всичко и във всички, но не може да се дели на богове и богини. Обичам Бог в човека до себе си, но си обичам и това, което си е само негово - човешко.

:thumbsup: Сега се замислям какво означава да проявяваме Неговите качества в ежедневния си живот? Може би отговорът зависи от това какво разбира всеки от нас под Бог?

Интересна тема! Според мен ученикът узрява за момента, в който сам усеща себе си такъв. Да се усещам ученик за мен означава, че съм отворена, променяща се, търсеща отговорите на непрекъснато възникващите в ума ми въпроси, благодарна на Бог за уроците. Ученичеството за мен се изразява в: - уча се да внимавам във всичко около себе си и в себе си; - уча се да вървя сама, без страх от трудности и провали, - уча се да ставам сама, когато се спъна, - уча се да обичам Бог и себе си и света си - уча се да давам и да получавам - уча се да бъда свързана с другите и Цялото, но да пазя свободната си воля.... Дали ще ме приеме някой като ученик? В онази крилата мъдрост, струва ми, се казват, че Учителят идва при ученика (сам).... А как според вас "идва Учителят"?

Добре дошъл при нас, г-н Панков! Благодаря ви за вниманието към нашия форум и за ценните идеи. Много от тях са мой начин на мислене, моя мечта за нашата образователна система от много години - почти откакто аз самата съм в нея (26 години). Самата аз се опитвам да ги реализирам в личната си педагогическа практика от 7 години насам. Когато прочетох вашите предложения, първата ми реакция беше "Слава Богу - започна се". В същото време, обаче, финансовите промени не бива да превръщат децата в "обекти", а училището и учителите в "образователна машина". Очевидно имаме още много съвместна работа, за да намерим оптималните варианти. Репликата ви за разглезените деца, които нямат уважение към учителите и учебния план (простете ми за забележката) издава отсъствието на професионален педагогически и психологически поглед към проблема. Това, което наричате разглезено дете, за нас - педагозите и психолозите не е "дете-проблем, което трябва да бъде санкционирано", а дете (и родители) С проблем, които имат нужда от специализирана ни помощ. Защо едно дете НЕ уважава учителите си и кои учители не уважава? А учебния план аз (учител с първи клас квалификация) също НЕ уважавам, защото от опит знам, че не може да има един и същ учебен план за различните деца - може да има един и същ подход и това е подходът Любов към всяко дете. Последното никак не са празни приказки - реализирам този подход в школата си от 7 години насам, а преди това го реализирах (с риск за себе си) и в училището, в което работех. В момента събираме екип от единомишленици колеги и родители, с които обмисляме конкретните измерения на този подход в масовото училище. Много ще се радвам, ако и вие се присъедините с вашите интересни и ценни идеи, както и всички колеги и родители, които носят в сърцето си любовта към всяко дете (не към всички по принцип). Моят меил е donkag@abv.bg.

Диана! Моето усещане след прочитането на предложението беше подобно. Мисля, че успехът на тестовете по различните предмети съвсем не показва доколко един ученик в бъдещето ще бъде полезен на обществото, което финансира неговото образование. Има много отличници, които така и не могат да намерят мястото си и работят само "за пари". Има много хора без особени успехи в общообразователните предмети, но работещи с любов към хората своята професия - колкото и обикновена да е тя. Сещам се сега за екип бояджии, които поддържат нашата сграда - винаги съм се възхищавала на усета им за цвят, чистотата, прецизността и лекотата с която работят, както и на учтивостта и отзивчивостта им. Според мен финансирането на всяко дете трябва да бъде еднакво докато то усвои това, което му е необходимо, за да се труди с любов за хората. За някои това означава до 10 клас, за други - 12, за други повече. Според мен, обаче, сумите, които държавата отпуща не трябва да се разпределят по една и съща схема за всички. Крайно време е да се изживее порочната система на паралелките, която отдавна вече не функционира в много страни по света. Всяко дете (не само бързо развиващите се) би трябвало да има свой личен план на обучение, съгласуван с родителите, психолог и учителите му. Възможно е - когато приоритет за нас е развитието на всяко дете поотделно, а не "прилагането и изпълнението на учебния план".

И аз благодаря на Максим за позицията и идеите. Във възрастта 7-14 години, когато се развива висшият душевен живот, детето най-добре усвоява света и основите на неговата духовна култура, когато те са поднесени в образна форма, Затова толкова силно въздействат на децата приказките, басните, музиката, картините и тяхното собствено творчество. Те обичат да разсъждават върху отношенията си и постъпките си, обичат да одухотворяват предметите, смятат за живо всичко около себе си, имат свой фантазен свят. В този смисъл имам следното предложение: Каня всички четящи, пишещи тук и техните приятели и деца да направим един сборник с най-популярните и важни за духовното израстване сюжети от библията, евангелието, духовните книги на други религии, както и притчи на Учителя и други мъдреци на човечеството. Нека се опитаме да ги преразкажем на езика на съвременните деца така, че техните посления да стигнат до сърцата и умовете им. Кои от тези сюжети са оказали силно влияние върху вас като деца? Скоро една колежка - начална учителка ми разказа колко силно са били впечатлени децата от историята на Йосиф и братята му и колко точно са схванали мъдростта скрита в нея. Но тя се е постарала да я доведе до децата не само в един сух разказ - намерила е филм, после с децата са разказвали, писали и коментирали елементи от нея и дори са рисували в час по изобразително. Добромир! Нека започнем - Помните ли с какво най-силно са повлияли на вашето духовно развитие като дете вашите родители и учители?

Няколко пъти вече срещам понятието "овчедушно споделяне". Моля авторът му да обясни какво точно има предвид и ако е в състояние да даде конкретни примери (текстове) на такъв тип споделяне.

И аз си мислех за същото Таня! Сигурна съм, че не може да се дават еднозначни отговори, колкото и ясни и удобни да ни се струват. Направи ми впечатление една реплика на wonderful: Най-добрият мъж, когото познавам е трансплантиран, когато е бил на 22 години. А може би точно там се крие отговора - трансплантирането на орган или преливането на кръв зависи от донора и приемника - зависи от тяхната карма и начин на мислене - и най-вече от това доколко и дали се променят по време на даряването и на приемането. Струва ми се, че ако човек, нуждаещ се от трансплантация, който "изкупи кармата", благодарение на която е загубил органа си - т.е. тотално се промени, той е готов да приеме органа на друг човек (заедно с неговата карма)... Хората с почистена карма обикновено наистина са много ("неестествено") добри, великодушни, жизнерадостни и лъчезарно спокойни. - като познатият на wonderful. От друга страна човек, който доброволно е декларирал, че дарява органите си след смъртта си, но е обмислил това решение, той е поел отговорността за "прехвърлянето" си в другото тяло. Може би това решава проблема с оттеглянето на душата....

Анелия! Ти сама си намерила отговора на своя въпрос. Всеки се нуждае от любов, ние не можем да живеем без нея - така сме създадени. Само че никой не ни обяснява докато израстваме, че тази любов, от която се нуждаем, всъщност се намира в самите нас. Точно обратното - непрекъснато ни убеждават с всички средства, че трябва да я получим от другите в замяна на нещо, което да дадем на тях - т.е. да я заслужим. Това се нарича зависимост от човешката любов. Много добре (според мен) е обяснил това Дийпак Чопра в книгата си Пътеката към любовта. Разбира се, незаменим остава Учителя - писал е толкова много и толкова ценни неща, че е невъзможно сега да бъдат цитирани всички. Тук и тук можеш да намериш много добра според мен извадка - на мен много ми помогна да преодолея моята зависимост. Незаменима си остава и Изворът на доброто - последното слово на Учителя, която можеш да изтеглиш от заглавната страница на този сайт - линкът се намира в сектора с новините. Оттук нататък всичко е в твоите ръце, твоят личен Път и освобождение. Няма универсални рецепти. Един прекрасен ден ще усетиш, че истинската любов е в самата теб и нямаш болезнена нужда някой друг да ти я дава или ти да я даваш на някой друг - ще спреш да я търсиш в очите на всеки и тя сама ще дойде при теб; ще спреш да я насочваш към отделни специални хора и ще я излъчваш около себе си равномерно и спокойно - към всичко и всички. Успех!

Благост! Благодаря за идеята - и от линка и да споделяме тук свои конкретни идеи. Мисля, че тук има събрани доста педагози, родители и дори ученици. Предлагам да разделим тази тема на няколко нови конкретни теми, по които ще можем да дискутираме, споделяме опит и даваме конкретни предложения. Като начало, ще се опитам да отделя идеята от линка на Благост в отделна нова тема - Финансови промени в образователната ни система - идеи, мнения, предложения, опит. Според мен бихме могли да дадем полезни идеи, опит и конкретни предложения и за развитието на т.нар. "висш душевен живот" (Б.Боев - Учителят за образованието), който според Учителя трябва да се развие през втория период от живота на детето - 7-14 год. Каква роля би изиграл задължителен предмет? Има ли по-интересни идеи, опит, предложения? Предварително благодаря на всеки, който даде нова актуална идея за дискусии и конкретни инициативи.

Боян Боев пише в книгата си "Учителят за образованието": Според Б.Боев три са методите, чрез които дас е развие висшият душевен живот през втория образователен период: 1. Чрез общуване с природата 2 Чрез благодарността 3. Чрез Любовта Учителят казва: Как според вас може да се приложат съветите на учителя в съвременното училище? Би ли решил проблема един нов предмет (с тестове и оценки???) или това по-скоро е измиване на ръцете. Какъв е вашият опит, вашето мнение, вашето конкретно предложение? Как виждате ролята на училището в духовното развитие на детето? Или смятате, че растящият човек трябва да бъде оставен на "саморазвитие" в по-късен период от живота му? Ако вие сте педагози, работили ли сте над развитието на висшия душевен живот и как? Проявяват ли интерес вашите растящи деца към Вярата, Бог и как намирате езика, на който да разговаряте за това с тях? Имате ли нужда от помощта на училището (навременна и професионална)? Помагало ли ви е то?

и тук Как мислите кои са вариантите + механизмите за реализиране на тази идея + има ли някъде аналог по света Любов + Светлина + Мир + Радост

Замислих се дали наистина молитвата обслужва само мен и моята психика (душа) - дали само мен може да свърже с Извора и само мен да хармонизира... Спомням си времето, когато вярата в Любовта започна да чисти и лекува живота и душата ми - усетих и повярвах в силата на молитвата за мен самата - внимателно, след като много четох и мислих, започнах да се моля и за децата си. Те вече бяха големи - бяха далеч от мен, но все още в кризата, от която аз току-що излизах. Тогава се молех (и сега го правя) Бог и Богородица да отворят сърцата и умовете им за Любовта в тях и около тях. После си казвах, че те са Техни рожби, не мои и нека те се погрижат за тях така, както само Те могат да го направят за доброто на Децата си, както го правят и за мен. Накрая ги молех да ми помагат да бъда будна и да разбера каква е моята скромна роля в живота на порасналите ми деца.... Първата мисъл, която ми минаваше тогава (и сега) след молитвата беше - Остани тяхното топло и щастливо гнездо, където да се връщат и винаги да намират само Любов и подкрепа - каквото и да се случи, каквото и да направят. Послушах тази първа мисъл и не сгреших - за изумително кратък срок животът на децата ми и те самите неузнаваемо се промениха, стъпиха на краката си, намериха своите места и близки по душа любими, от кризата няма и помен... връщат се при мен с много радост и после отново всеки поема по пътя си. Казват ми - стига ни само да знаем, че си тук у дома и си щастлива. На вас случвало ли ви се е да помагате на ваши скъпи хора с молитва? Как?

Cveta5! Благодаря ти, че каза толкова красиво това, което и аз нося в душата си!

:thumbsup2: Много точно казано! Благодаря Добромир! Изпитанията в любовта помежду ни и в женитбата наистина се дължат на недостатъчната ни или изопачената ни любов - любовта, която ни ограничава в името на някакви ценности или желания, в името на гордостта и суетата, които задушават Любовта в нас. Когато почистим от тях ума и сърцето си, тя ни помага да превъзмогнем трудностите и конфликтите и да намерим доброто в себе си и в човека до нас, и да бъдем заедно свободни.

Ради! :thumbsup: Парите са създадени с добри намерения - да облекчат размяната на продуктите, от които имаме нужда. Парите и сега се използват за много полезни и добри неща - като за този форум, например. Когато ги изработваме и даваме с любов и радост - те стават добри. (лоши стават, когато ние станем зависими от количеството им)

:thumbsup2: Хамелеона! И аз мисля, че Бог ни е показал къде е неговия храм - навсякъде около нас. В това число и в сградите, осветени като църкви. Посещавам църквата само когато нещо отвътре ме потегли - то е толкова силно, че не мога и не му се противопоставям. Веднъж само се опитах - казах си, че не мога да отида, защото ще дойдат хора при мен и не бива да намерят заключена вратата ми. След 15 минути се обадиха, че няма да могат да дойдат - някакъв неочакван ангажимент... Когато съм ходила все е било по време, когато там е почти празно и спирам всякакви мисли. И аз не знам защо с уважение гледам Христос, но винаги заставам и паля свещ пред Богородица с младенеца. После (пак не знам защо) винаги паля свещ на една икона по-отстрани - на Свети Иван Рилски. Уважавам ритуалите и хората, които ги спазват, но аз се чувствам малко стегната, когато го правя и затова предпочитам моя си начин...

Донорството Мисля,че тук също можете да намерите интересни мения по темата, която бе разисквана във форума преди време. Съгласна съм с Ян, че темата не може да има еднозначни решения. В линка по-горе ще намерите постове на Кристиян, които лично при мен доста промениха начина ми на мислене и отношението ми към проблема... Модераторска бележка: Двете теми са обединени с цел по-голяма подреденост във форумите.

Благодаря и добре дошла и от мен Cveta5 ! Сега се замислям, че молитвата наистина като че ли ме свързва с Извора на доброто в този свят, както и с малкия извор в самата мен - част от големия. Може би улисани в ежедневието си забравяме за тях и започваме да търсим доброто само във външните неща. А то е преди всичко в скрития зад външната форма Извор. Молитвата ми помага да си спомня за това и да видя Извора в материалното си обкръжение... След такава връзка човек се усеща стоплен, зарадван, спокоен, любящ...

:thumbsup2: Добре дошла Анелия! Чудесни думи, точна позиция! Благодаря! Сега си мисля, че думите могат да бъдат както благодатна енергия, така и задушаващ дим - зависи от думите! Благодатната енергия на думите може да залюти в "очите" на хора, които не вярват в нея... Има и думи с "лютяща, задушаваща енергия"... Може би има и случаи, в които по незнание или умишлено могат да се сложат едно до друго думи с благодатна и задушаваща енергия - получава се т.нар. "сива реч"... Усещали ли сте различните енергии на различните думи и техните съчетания?