Донка

Учителят пише. че има само един принцип на възпитание на детето - възпитателят да изпитва и проявява искрена и безусловна любов към детето. По този повод ми се иска да споделя едно мое наблюдение-разсъждение. Има един вид поведение в детската възраст, което ние - възрастните сме склонни да наричаме насилие и агресия. Това е характерното за децата "проучване" на стабилността на стените, авторитетите и принципите на взаимоотношенията в тяхната естествена среда. Агресивното за нас поведение е необходим за тях опит, който им показва доколко техните родители - защитници са стабилна стена на техния свят. Както реагира възрастният на техния натиск, така ще реагира и на натиска отвън. Ако той спокойно спира настъплението им и с любов и разбиране обяснява, че не може да позволи това точно защото ги обича и пази, децата веднага се успокояват. Е. проблемът е, че се налага да проверяват "стените" доста пъти на различни места, което изисква много търпение и разбиране от възрастните. При това предизвикателството може да се прояви както между самите деца, така и деца срещу възрастни. (Тук не засягам случаите на агресия на възрастните срещу децата, което предизвиква тяхната огледална реакция и им служи за пример в техните взаимоотношения). За мен агресивно е поведението на възрастен, който при такъв случай на "проучване", оставя детето да изгради неадекватни представи за света си и после да бъде определен като насилник. Агресивна е и реакцията, която "отнема любовта" към детето,з ащото то е нарушило или предизвикало нормата на поведение. Агресивност от страна на възрастния е нежеланието да разбере състоянието и проблема на детето, който е причинил отклонението - вместо това налага насилствено модела на "добро поведение". Всеки опитен учител знае, че новите класове задължително ще го "изпитат". Първите 2-3 случая обикновено решават какво ще бъде поведението им до края. (Влиза нова учителка в клас от големи момчета (техникум) - и заварва всички със сложени мотоциклетни каски в очакване на "шоуто". Тя се засмива от сърце, казва, че и така са много красиви и ако искат могат да останат с тях - стига да им е удобно... След което започва интересен разговор по тема, за която знае, че ги вълнува. Един по един момчетата свалят каските, за да се чуват и участват в диалога). Наблюдавайте внимателно малко дете, което проявява агресия към друго дете - то от време на време се оглежда за реакцията на възрастните - така проверява какво е прието в отношенията, а какво не. Детето още не разбира "не причинявай на другия това, което не искаш да причинят на теб самия" - това е моментът да го осъзнае. Ролята на възрастния е да му помогне да се постави на мястото на нападнатия... Само че моментът е много труден и реакцията ни трябва да бъде много спокойна и премерена, бих казала дори предварително обмислена и отиграна във въображението ни. Много ще съм благодарна на всички родители и колеги тук. които споделят опита си в подобни ситуации..

За мен изгонването на търговците от храма е пример именно за смирение. Храмът е Любовта, която носим изначално в себе си. Търговците в нашия храм е нагласата ни да продаваме и купуваме тази любов и да я превръщаме в разменна монета. Това се получава, когато при прилагането на Любовта в живота (за което сме пратени на този свят) ние неусетно или съзнателно я поставяме под зависимост от конкретиката на живота. Например, ако ти не се извиниш, няма да те обичам повече. Или ако не си какъвто искам да си, ще направя така, че да ти отнема любовта на другите към теб. Вариациите на тази тема са неизчислими.... Да изгоня търговците от храма за мен означава да смиря желанието си да използвам любовта като Оръжие или Пари - да опазя независимостта и. Да оставя търговците в храма не означава смирение, а обратното - агресия от най-високо ниво. В позицията на Ян - не се чувствам длъжна да съм Спасител на другите като ги предупреждавам колко е вреден някой или нещо. Първо защото това е моя лична преценка - че е вредно за мен и за него да сме близо един до друг. Второ, защото в контакта си с него те ще се научат да преценят сами какво е добро за тях и какво не. Ако им навредят, болката и страданието ще им дадат урок навреме. Ако аз ги спася сега, после ще се наложи да изтърпят по-тежки уроци - то е като с опарването на детето на ютията.... Не се извинявам на никого, защото не се чувствам виновна пред никого за нищо - ако някой смята така и очаква или ме заставя да се извиня, това не е мой, а негов проблем. С каквото и да ме заплаши, не съм зависима от него (и от никого) и затова предупрежденията не ми влияят. В позицията на Силвия - Не се хвърлям да защитавам нито себе си, нито когото и да било друг от каквото и да било. Досега колкото пъти са се опитвали да ме "оплескват", толкова пъти само съм печелила от това - нещо като безплатна реклама. За оплесквания човек само спокойно на мястото казвам своето мнение за него, а то винаги съдържа положителните му страни, които съм намерила и познавам. Оплескващия също не намирам за нужно да го спасявам, макар и да осъзнавам, че оплескването всъщност удря по самия него. Като понесе няколко удара след подобни "набези" може и да се смири и да започне да вижда доброто у хората. Колкото до Черните магове - те от това се хранят - от страха на хората от тях. Така че според мен, ако говорим наляво и надясно за един човек, че е лош и той наистина е лош и опасен, ние така увеличаваме силата му. Ако добър човек е набеден за лош от някого.... хората не са чак толкова глупави, проверяват... и повечето се отнасят с по-голямо недоверие и подозрение към тези, които "плюят", а не към оплютите Важи старата истина - ако днес плюе него, утре ще плюе мен.

Благодаря ви, приятели за съпричастието! Отново е краят на учебната година, отново изпити... По това време ми става малко тъжно и за децата и за учителите. Когато влизах в училище за първа година бях като в описанието на Джул. Инерцията на традицията, обаче е в състояние постепенно и с усмивка да удави вдъхновението. И не говоря за агресивност или съпротива - не - те се преодоляват лесно. В един момент на 15-тата година от стажа си се улових,че аз не живея с децата докато учим езика, а ги подготвям за изпитването, за контролната, за оценката на финала... Бях добра в тази подготовка - търсеха ме за уроци, моите ученици вадеха само отлични оценки... Ето това дави нашето вдъхновение - пренасочваме го към успеха, представянето - не, не представяме себе си, ние помагаме на детето да се представи най-доброто от себе си... Ще кажете - това е пътят да развие най-доброто от себе си. Не съм сигурна че е така... или по-скоро вече съм сигурна,ч е не е така. Нашата любов - на родители и учители - към детето става зависима от неговия напредък и представянето му. Взаимоотношенията между децата постепенно от приятелство се израждат в съперничество. И това го стимулират всички - и обществото, и родителите, и системата, и учителите.... свикнали сме някак така и това ни се струва Доброто за децата ни. Това според мен е едно от първите неща, които нашето училище има нужда да надрасне - оценките, състезанието по успех, събирането на шестици, което започва още от детската градина.... разслояването на децата по "успех", поставянето на учителите в ролята на треньори, фокусирането на съзнанието им (и на децата и на учителите) върху отдавна провалилата се формула - "отличен успех в училище - успех после в живота". Вие имате ли наблюдения, опит или идеи, които бихте могли да споделим тук? Как си предствяте едно училище-живот както го е виждал Учителя сега? Утопия ли е то в днешния ден на нашето образование или вече има първите кълнове?

А може би освен изкуството да водим диалог, съществува и огледалният му образ - изкуството да прекратяваме диалог, който е станал твърде сложен за нас и не разбираме за какво иде реч или ни се иска да ни обърнат повече внимание или да сменят темата с такава, в която сме авторитет? Струва си да се дискутира и тзи аспект на темата според мен... (И това беше интелектуална закачка )

Благодаря... Всъщност нямам усещането че съм опонирала - опитвах се да си изясня логиката на твърденията на селсал, когато моята логика не съвпадаше с неговата (което е нормално). Затова задавах въпросите, които ми излизаха докато четях неговите аргументи - това е моят начин да приемам споделяните от другите мнения. Казвах си и какво мисля аз без да настоявам, че съм стигнала до Истината. Това, че сме на различни позиции (дори противоположни понякога) не ме тревожи и не се опитвам да убедя другия в собствената си правота нито очаквам да се заинтересува от моето мнение. В този смисъл аз не споря, а споделям - моето и чуждото мнение. Колкото до разборите - те са ми много полезни, за да "хвана" оценъчните критерии на човека, който ги прави. Но разборите на друг човек не са част нито от споделянето, нито от спора - те са им замърсителите (според мен). Затова отдавна не ги правя. За овчедушието, обаче, си имам своя представа, която не бе казана досега. За мен овчедушие проявява човек, който следва авторитета (на стадото) без да заема своя позиция. Вярно е, че овчедушен човек не може да спори, защото няма как да се оформят двете спорещи позиции. Но това никак не води до заключението, че споделянето като алтернатива на спора е овчедушие. Нещо повече - за да "споделя" човекът има нужда от нещо лично свое, което да сподели с другия (т.е. своя лична позиция- изключваме овчедушието). Когато приемаме "споделяне", ние го поделяме - т.е. приемаме само част от него. За да определим каква и коя част и как ще я приемем, ние имаме нужда от своя гледна точка (относително стабилна - а това изключва овчедушието). По моята логика там, където има овчедушно поведение не може да има нито спор, нито споделяне. Там има манипулиран и манипулатор, които си сменят ролите периодично....

А на мен ми се струва, че провидението включва всички възможни избори, които ни са предоставени и всички последствия от тях. Ние сме свободни да избираме в рамките на Провидението, но не можем да избягаме от последствията на своите избори.... В този смисъл ние не можем да избягаме от Провидението... Слава Богу...

Хм, мисля, че ми хрумна още един "бръснач по повърхността"... Тримата мъдреци всъщност не са имали отговори на собствените си въпроси. Тези въпроси са били отправени към султана като своеобразна критика към неговото невежество и повърхностно мислене. Критика, която цели да го иронизира, унижи и засрами. Защо? Ами най-лесния начин да покажем колко сме "мъдри" е да покажем колко другият е по-глупав, повърхностен и неинформиран от нас самите. Ако успеем да го смачкаме, ние ще изглеждаме по-високи от него.... За съжаление доста често срещано поведение - "всеобща черта".... Какво е направил суфи-мъдрецът, който прекрасно е разбирал мотивите им? Той е предложил свои (недоказуеми) отговори на въпросите като по този начин е поставил "мъдреците" на тясно - ако кажат, че тези отговори не са верни, те трябва да предложат като алтернатива своите отговори и да ги докажат... а те нямали такива.... Добър урок за реакция, когато усетим, че някой се опитва да ни "смачка", за да нахрани дракона на себеуважението си.

Тази сутрин си мисля, че Бог ни е дарил нощта и съня именно за да почистим съзнанието си за следващия ден. Молитвата преди сън и след пробуждането много ми помагат за това. Първата като че ли "размеква" налепите на конкретното от изминалия ден, те падат по време на съня - остава само поуката от опита. Сутрешната молитва "зарежда" почистеното съзнание за новия ден, като му напомня кое е същественото и кое е чистото в мен - това, с което съм дошла в този свят... В друга тема имаше коментар за чистотата, взета като опозиция на проекциите, а не на мръсното. Може би почистването на съзнанието означава именно това - синтеза на проекциите, натрупани в конкретния живот и отношения до "чиста" картина? В този смисъл чистотата наистина е условие за придобиване на всичко....

А може би Бог именно това иска да направи - да те изпрати там, където си по-необходим и където ще си по-полезен на хората? А защо да не си по-полезен на България ако работиш вън от нея? Ние носим България в сърцата си и тя винаги е с нас, ние винаги сме в нея - където и да работим, ние работим за себе си и за нея. (това са думи на 20-годишната ми дъщеря, която работи в чужбина...) Според мен времето, в което живеем, ни учи да разчупваме рамките на представите и нагласите и желанията си от вчера и да намираме доброто в това, което до днес сме отхвърляли. Благодарна съм на времето, в което живеем, че ме учи да не сравнявам хората и събитията в живота си по една мярка, а да им давам свободата и спокойствието да проявят "бисерчето", което носят в черупките си.

Багира! Таня! :thumbsup: Благодаря за цитата от Учителя! Още един пример за това, че не винаги понятието чист има опозиция мръсен: 2+3=5 е сума от две чисти количествени стойности, но това не означава, че 2 круши + 3 круши = 5 круши е сума от "мръсни" количествени стойности, нали? В подобни отношения са и понятията "чиста любов" и нейните проекции в човешките взаимоотношения. Пример: Чистата, безусловна Любов не намалява и не изчезва под някакво външно влияние - това е чистият принцип на отношенията. Ако любовта, която проявяваме към конкретен човек, е проекция на тази чиста Любов, то тя не зависи от неговото поведение - както с любов живеем с него в успехи и с грешките му, така и с любов се разделяме, когато усетим, че мястото ни не е един до друг. (С любов прекратих договора си с доставчика си на интернет, когато за втори път усетих,че с неинформираността си ги изкушавам да ме мамят - обичам ги достатъчно, за да не ги "вкарвам в изкушение".)

Тези другари също ли ще отвръщат на остротата с острота? Това ли означава да "понесеш остротата и да владееш себе си"? Или владеенето на себе си означава да не отвърнеш на остротата с острота? Ако последното е вярно, то тогава кое е изкуството на диалога - да си остър или да не отвръщаш на остротата с острота? Или може би най-добрият диалог е този, в който единият (аз) е остър и спори, а другият се владее и понася остротата с усмивка и спокойствие? Да понасям остротата означава ли да се съглася с доводите на острия спорещ? Ако той е остър с такава именно цел, то острият спорещ не прави ли същото като опасния споделящ?

:thumbsup: Ваня! Тези думи според мен показват, че твоето място е в този клуб, както и моето и на всички други, които споделяме Учението на Учителя, чието име е и име на този сайт. За хората," които се стремят към знание и сила само за лична облага, както и я получават за сметка на другите", както много точно ги определяш - да има ги... Но мисля, че и те са част от Любовта и Божията Воля. Те ни показват другата страна на знанието и силата, а това е просветление... Те са лекарството за "другите", които са склонни да им дават облагите и така да стимулират стремежа им.... Вампирът съществува само там, където намира кой да му дава доброволно... Той може да заблуди само човека, на когото му харесва да бъде заблуждаван, който изпитва болка от истината... Въобще, всяко нещо в нашия свят - и светлината и тъмнината са Божия Промисъл и проява на Любовта. Това е и за мен просветлението - да се научим да виждаме Любовта и в нападението и в спокойната радост, и в стремежите, и в чистотата...

Любовта в нас не воюва, тя осъзнава, разбира, прощава и променя нещо в нас самите, така че да ни "отключи клетката"... С кого да воюваме за свободата си - със самите себе си ли? Или с някой друг? Какво означава да "воюваме с предразсъдъците си"?

От гледна точка на Човешкото чистата Любов не е утопия - човешкото е проекция на чистата Любов в конкретен момент и място... Ние в момента в сме в света на проекциите... Колкото повече проекции имаме в различни ситуации на различни места, толкова по-хармоничен става човешкият свят на Божествения...т.е. Царството Божие... И стремежът към тази хармония според мен не е копнеж причинен от недостиг на човешка любов, а осъзнаване, израстване, Пътят.... Когато успеем да заобичаме еднакво всичко и всички, а не някого, може би тогава бихме могли да кажем, че обичаме наистина... И никак не съм склонна да смятам, че Царството Божие е привилегия за църквата. Царството Божие за мен е важен, ключов символ от човешката култура... но имаше друга тема за това...

Моята свобода нито може да се отвоюва, нито чакам някой да ми я подари. Тя е наше на двамата (дето живеем заедно) състояние на духа. Но! ние сме тук в тези си тела и личности, за да се учим и си е съвсем нормално понякога да забравяме в ежедневието си за това, че сме свободни - това ни са и уроците...(това последното могат да го разберат само хора, които продължително време са живяли с друг човек под един покрив, в едно легло, на една трапеза и са гледали деца заедно...) Та всеки от нас е поставен до другия, за да му помага да се учи - затова, когато усетя, че той се смята обвързан или задължен за нещо само защото се обичаме и живеем заедно, аз му подарявам напомнянето, че е свободен, той на мен също, когато забележи у мен подобни признаци... И съм съгласна,че само свободен човек може да дарява на другия свободата по начина, по който го правим ние двамата. Но за свободата не се воюва, приятели.... Любовта (с главното Л) отваря вратата на клетката, в която е била заключена от правилата, предразсъдъците, идеалите ни.... И хубаво ни го е казал Учителя - женитбата може да е клетката за свободата ни, но може да е и най-добрият ни учител. Зависи какво ще изберем да бъде...

Малко НЛП опит, който посъбрах през последната седмица... Племенникът ми (на 6 и половина) си търси чорапчето - "е, къде ли е това лошо чорапче, играе ми сега номера, не го искам вече..." баба му: "ти си ги хвърляш чорапите безразборно, после те са ти виновни.." лелята: "чорапчето може би се е изгубило някъде в стаята и сега не може да си намери пътечката за дома като Маша (от приказката)... Хайде да му помогнем като огледаме навсякъде... А следващия път като едно разумно дете - ученик Крис ще си сложи двете чорапчета заедно на леглото, за да го почакат спокойни и сигурни там докато реши да ги сложи на крачетата..." На това му казвам НЛ препрограмиране...

Учителят източник: За семейството и възпитанието на детето Първата женитба може би съм имала в друг живот... Първият ми брак беше вторият вид женитба... Благодаря на Бог, че ме свърза с човека, който ми помогна да си изчистя кармата "господар - слугиня" Сега минавам през училището на третия вид женитба... В момента например се уча на това: "при най-големи негови погрешки ще излива Любовта си към своя другар". Много ми помага като си представя, че същата погрешка и аз мога да я направя и като си го представя си прощавам за нея. Като разбера и простя на себе си, изведнъж той ми става много мил и наистина "изливам".... ох, само ако знаете колко често се налага да се "поливаме" един друг.... А за свободата ни - дар е, но не така, както го пише Силвия... Аз не му дарявам моята свобода, нито искам той да ми дари неговата. Учим се как аз да му дарявам неговата си свобода, когато той се почувства обвързан и той на мен моята, когато забравя, че си я имам...

:thumbsup2: Сега си мисля, че човешката любов е като слънчев лъч, а Божествената Любов е самото слънце... Слънцето се проявява в лъчите си - във всеки поотделно и всички заедно. Ако ние проявяваме любов само към определени от нас неща само при определени от нас условия, това вече не е слънце... Или по-скоро това е слънцето на Любовта в нас, но затворено в сферата на човешката ни личност, която си е присвоила правото да пуска по някой лъч навън според нейните желания... В света на такава личност цари тъмнина и всичко има сенки... Ако личността ни започне да пропуска лъчите на това слънце през себе си във всички посоки и без условия, в човешката ни любов, би се проявила Божествената. Ако откъсна цвете, защото ми харесва и искам да си го занеса у дома, това е първият случай... Ако се порадвам на цветето и го оставя живо, а у дома занеса образа и изпитаното чувство - това е вторият случай. Ако давам много любов, но искам любимият ми човек да е винаги близо до мен, защото съм щастлива с него, това е първият случай.... Ако не насочвам специална вълна любов и оставям свободен любимия човек да бъде там, където на него му е хубаво и съм щастлива, защото той е щастлив, където и да е... това е вторият случай.... според мен...

Имам дъщеря на 20 - почти 21 години и наблюдавам развитието и (особено сексуалното) много внимателно по други причини. Тя проявяваше любопитство, а не сексуалност до 18-тата си година. От 18 до 20 любопитството постепенно се трансформира в сексуалност - успях тогава да запазя близостта си с нея и тя споделяше всичко с мен като с приятелка. Мина през разочарованията, опозна себе си... на 19 започна да търси в сексуалния партньор любимия мъж, с който се чувства спокойна, защитена жена. Намери го, благодаря на Богородица, на която се молех непрекъснато тогава. Живее с него от година и половина. Скоро ще навърши 21 и докато слушах разговора с любопитната и баба, майчиното ми сърце трепереше от радост - тя е станала жена.... При мен не се получи толкова бързо и лесно - задръжките и предразсъдъците на нашето време....

И все пак според мен не може да се нарече манипулация действие, което няма за цел да предизвика точно определена ответна реакция у другите. Иначе Добромир ще се окаже прав. Това че променям себе си, средата си, общуването си - това си е моята реакция - независимо какво я е предизвикало... Естествено, аз си давам сметка, че тази промяна ще повлияе на другите, но как - това си е тяхната свобода и аз мога само да наблюдавам... Например, когато усетя, че децата са уморени или отегчени, сменям дейността и това веднага предизвиква промяна в състоянието им. Това не означава, че ние се манипулираме взаимно. Аз съзнателно и по моя свободна воля сменям дейността. Промяната в тяхното състояние не е манипулирана от мен - те сами са я поискали като са проявили признаците на умора и отегчение... Друг пример: Детето е уморено или отегчено, но възрастният го заставя да довърши дейността или със заплаха от наказание или отнемане на одобрението, или като демонстрира, че е засегнат от това - т.е. приема поведението на детето като неуважение или не-любов към личността и задачата... Възрастният манипулира поведението на детето, защото не се съобразява с неговото състояние, а само със своите желания и модели на поведение... Да, наистина не е лесно да се сложи чертата... но все пак има такава черта... За нея говорим...

Молитва за всеки ден Бог ме прави силен Да се стремя към сила може би означава да намеря Бог в себе си, който ме прави силна... Бог в мен това е Любовта ми - безусловната, към всички и всичко равна. Използвам я да се повдигна? Наистина след като оставя Любовта в себе си да реши някакво противоречие, трудност, недоволство в ежедневието си, усещам като че ли малко съм пораснала над това, което съм била преди това... За знанието - не винаги знанието е просветление на ума, уви... Може би зависи от това дали са съгласувани сърцето и ума при усвояването му. Срещала съм хора с малко фактическо знание и светъл ум, и обратното - ум натъпкан със знания и блокиран от тях... но също съм имала щастието да общувам с личности с много голям "багаж" от знания и светъл ум... А какво разбирате под "просвети ума ми"? Има ли връзка със знанията?

А питам се защо ни е притрябвало да го караме... Може би защото нещо не можем да направим помислим почувстваме сами, зависими сме от някакъв страх, слабост. Ако ние можем да сме щастливи и без да се налага да "караме" другия да прави нещо, то защо да си правим този труд? Друг е въпросът ако реорганизираме средата и взаимоотношенията си с този човек така, че той сам да пожелае да направи нещо - но какво точно - това вече си е неговото свободно решение. Тогава манипулация ли да го наричаме? Ами ако внимателно наблюдаваме свободно възникващите желания, импулси в човека и само създаваме подходящата среда, за да ги насочим в определена посока? Това манипулация ли е?

:thumbsup2: Ина! Лесно е да се усвои манипулирането на другите - да, така е. Само дето "преподавателите" на това умение "забравят" да споменат една съпътстваща го подробност: - владеещият това умение носи отговорност за всяко свое действие с него по стария закон "който гроб копае другиму сам пада в него" а именно - манипулаторът е двойно по-манипулиран от жертвата си, отколкото тя от него. Примери можете да видите около себе си изобилни, ако надникнете зад привидността на отношенията манипулиран- манипулатор. Как да противостоим на "усмивка, дълбок поглед и желязно хладнокръвие" или на " безкрайна поредица от мудри."? Ами с почти същото, но заредено с Любов - искрена усмивка (не манипулираща), дълбоко разбиране на нуждата на другия да ни манипулира в тази ситуация, меко спокойствие и концентрация и кратка молитва-медитация. След такова противостоене манипулаторът, който не е имал агресивни намерения, се самозарежда с енергия и няма нужда вече да ни манипулира. С тези с черните намерения не ми се говори какво се случва пред очите ви....казах го малко по-горе...

А според мен равнодушието е това, което остава от спокойствието, ако от него извадите Любовта. Предпоставката и средата за спокойствието за мен е Любовта - безусловната. Равнодушието е бягството от нея - то е "спасителния изход" и се появява тогава, когато човек не може да приеме с любов това, което нарушава равновесието му. Равнодушието казва - това не ми харесва, значи то за мен повече не съществува, за да не нарушава спокойствието ми. Спокойствието казва - любовта ми помогна да разбера защо това наруши равновесието ми и как да го приема с благодарност.

Мнението съществува само отвъд ограниченията на оценяващото съзнание. На това ме научи ежедневието ми с децата. Как усещам границата? Мнението дава на изказващия го и на останалите свободата да бъдат себе си - оценката ги оковава с веригите на някакви субективни критерии, които оценящият налага на оценяния. (Казвам го от позицията на професия, в която се изискват оценки буквално всеки ден) Пример: 1. Мисля си сега, че ти е било трудно да се съсредоточиш, когато си писал това...дали наистина е така? 2. Това, което си написал е объркано и без смисъл. Не си бил достатъчно внимателен. или 1. Много ми беше радостно докато те слушах как разказваш! Хареса ми как произнасяш думите и строиш изреченията си... 2. Отлично разказа историята! Нямаше грешки и говореше гладко с добро произношение... Според вас кое от цитираните по-горе е мнение и кое оценка? Губи ли се границата между тях в субективността? Можете ли да посочите примери, в които границата между мнението и оценката се губят в субективността?