Донка

Една ключова фраза за това евангелие според мен - може би тя и видението на Храма и тълкуването му от Христос е предизвикало "анатемата" на този текст. Евангелистът е "пипнал" много болезнена струна на клира - лицемерната религиозност... И за обикновените хора като нас това е ключов въпрос - дали и кога вярваме и правим нещо по вътрешна необходимост и убеденост и свободна воля или защото "така трябва да се почита Бог"....

Отказването от себе си, жертването на себе си в името на другите, поставянето на другите над себе си според мен си е същото самолюбие - само че изразено наопаки. Отказвайки се от себе си, жертвайки и принизявайки себе си, дали не очакваме от другите да направят същото - ако не го направят, значи не са "духовно извисени" като нас - е прощаваме им го....? И като не се грижим добре за себе си, как се очаква да сме в достатъчно добро състояние, за да се грижим и даваме на другите... какво да им даваме...? И като принизяваме себе си и живеем със самочувствие на жертва, дали не зависим от признанието и обичта на тези, за които сме се жертвали... и другите да усещат, че нашето щастие зависи от тяхната благодарност, и че не са способни сами да се справят без нашата жертва...? А като педагог и майка на две пораснали деца ще ви кажа, че няма по-добър начин да отгледате вечно недоволни мърморещи тирани, които винаги ще очакват близките им да се "принизяват и жертват", за да им докажат обичта си, а те своята ще я изразяват във великодушното "приемане" на тази жертва - те така и ще останат с впечатлението, че като "подсигуряват" на близките и любимите си жертване и принизяване, ги правят щастливи.... Или обратно (така беше при мен) - ще израсне съжаляващ всички - и другите и себе си "мъченик".... Изглежда всичко си има своята здравословна мярка....

:thumbsup:

:thumbsup2: Анелия! Усещането за нещастие ни напомня, че нещо в нас, в мисленето и виждането ни все още не е достатъчно почистено и осветено от Любовта, която носим в себе си, не сме освободили сърцето си от оковите на някакви предразсъдъци и желания на личността си, живеем в миналото или в бъдещето вместо в настоящето и/или се опитваме да ги управляваме. Когато "оправим настроението си", отново сме щастливи - това му е чара на смяната мисля - да превръщаме усещането за нещастие в усещане за щастие... aorhama! Благодаря за стихотворението! Наистина е великолепно!

:thumbsup2: tamin - Мария!

:thumbsup: Усетът ни за този момент и свободната ни воля да го направим може би също е една от проявите на Любовта, която носим в себе си...

Има и начини за осъвременяване на текст без той да загубва автентичното си звучене и сила, но същевременно да стане разбираем за съвременника. При това върху него до минимум ще се отразят личността и стилът на редактора.. Текстът се оставя автентичен като се заменят само буквите, които вече не се използват в съвременната кирилица. Думите, които са изчезнали от съвременния български или се е променила формата им, се обясняват със синоними или съвременните им варанти в пояснителни бележки към текста, направени от специалисти-езиковеди и изследователите на творчеството на автора, които познават спецификата на стила, изразните му средства и културата на епохата, в която то е създадено. Така всеки читател има възможност да се докосне до автентичния текст и ако пожелае и има нужда да се ползва от поясненията доколкото и както той пожелае. Така всеки ще има шанса да види и чуе посланието към него лично и да изтълкува думите както за него е най-полезно в конкретния момент. Един ще чуе в тях едно, друг - друго.... За правото или кривото тълкуване на думите на Учителите всеки читател сам ще поема своята отговорност и последствия пред себе си и Пътя си....

Анелия! :thumbsup2: И аз!

Хората на проявената Любов не се ли познаваха по това, че отдаваха Любов и не искаха нищо в замяна; по това, че приемаха всичко с Любов - и това, което е в съгласие и което е в противоречие с техните разбирания...? Ако някой кара някого да плаща (скъпо) за нещо, това проява ли е на Любов? бих добавила и душата. По-труден ми се струва отговора на въпроса 'Как живеете без любов?', дори и в един егоистичен и несъвършен свят като този. :thumbsup2:

:thumbsup2: в избора и функционирането на които се проявява истинското ни Аз.

Чудесно предложение Ина! Ето например аз проявявам любовта си към другите като не съдя как те проявяват своята, нито ги питам дори носят ли такава и искат ли да я проявят... Дори не ги наблюдавам дали проявяват любов, защото самото им появяване в моята реалност е вече проява на Любовта на Бог към мен. Просто се радвам на всички ивсеки и всичко, което се появява на пътя ми и в живота ми. Когато някой вземе мен да съди или да "оправя", не ми прави дори впечатление че го прави, защо и как го прави... - това си е негов урок по неговия път. Моят е да продължа да ги обичам и да им се радвам въпреки това...

Дали псевдоним винаги е синоним на анонимност? Дали винаги името дадено на човека от неговите родители съответства на неговата самоличност по-точно от псевдонима, избран от него самия в определения момент от живота му? Ако човек иска да скрие истинското себе си от другите, дали реалното му име и самоличност биха му попречили?

:thumbsup: Елементите на развитие в християнството, според мен са именно приоритетът на безусловната любов, равенството (отсъствието на йерархия), прошката, "силата на настоящето" (сигурно има и още)... няколко знакови фрази и притчи от евангелията по всяка вероятност съхраняват думи на Христос, успели да оцелеят до нашето време по различни причини. Правило ми е впечатление, че част от тях като че ли се появяват в текстовете "случайно" без да следват някаква вътрешна логика....

Ради! Според мен точно в тази точка се решава кой наистина изповядва Учението на Христос и кой само се прикрива с него... Ако обичаме другите така както обичаме себе си и се научим да прощаваме, дали ще им раздаваме анатеми?

Благодаря на Валентин - Почти отговори вместо мен... Когато давам право на всяко дете на своя уникалност, спирам да го "слагам в калъпа" на някакви модели на поведение, спирам да го оценям, да го сравнявам с другите деца. Просто го наблюдавам непрекъснато съвсем непредубедено. Но не безцелно... Като златотърсачите - държа сетивата си отворени за Божествената искрица. Тя прилича на зрънцето злато в пясъка - като малко слънчице в очите на детето е. Поставям детето в най-разнообразни ситуации и следя поведението, отношението, изражението на очите и лицето... Когато очите заблестят, на личицето се изпише щастие, значи съм близо... При най-малкия опит да се отклоня от ситуацията, детето настоява да продължим и изразява искрено недоволство. В следващ момент само предлага да се върнем към това занимание. Когато се занимава с това, значително се увеличава устойчивостта на вниманието и фокусираността на поведението... Това не означава, разбира се, детето да се оставя само в една и съща дейност - например само да рисува или само да учи езици... Божествената искрица не се изразява в конкретно занимание, а в наклонност и "подадине" за определен тип занимания. Много е важно наблюдателят (педагогът) да умее да живее заедно с детето, за да може то спокойно да проявява себе си - т.е. да играе, да пее, да фантазира, да се смее, да разсъждава заедно с децата на техния език... дори да греши от време на време... като тях. ... Наскоро едно 8 годишно момиченце (много стеснително и страхливо в началото) ме погледна внимателно в очите и ме попита: "Ти си много интересна, защо не ни се караш като объркваме буквите и като не четем бързо, ами ни помагаш?" Друг важен момент е детето да се постави в среда на деца с приблизително неговата скорост, темпо на работа, реакции - тогава се избягва сравнението и наблюдението е по-обективно. По-бавните деца се "свиват" в обкръжение на по-бързи и никога не получават шанса да покажат заложбите си в определената област... Поставени в удобно за тях темпо, те показват силните си страни и така позволяват на педагога да промени органзацията, акцентите, методите на работа в подходящи за тях. ...

Спомням си онези големи кристални кълбета, направени от малки парченца огледало - на времето висяха в дискотеките... Хората сме като тези миниатюрни парченца по повърхността на кълбото - Божествената искра у всеки от нас осъзнава вселената около себе си - това ни е само общото. Всяко парченце отразява уникален образ на вселената от своя уникален ъгъл... Всички сме толкова различни в мечтите си, в радостите си, в желанията си - общото ни е, че всички се радваме, мечтаем, желаем.... Заедно сме докато всеки от нас "отразява" Вселената от своето уникално ъгълче - тогава сме "слънце". От време на време някое парченце се опитва да оценя и съди другите парченца, че не отразяват "правилно", т.е. като неговия образ... откъсва се от "слънцето"..., страда... или осъзнава принадлежността и мястото си и се връща, или остава да се рее самотно със своя "правилен образ"...

какви прекрасни творения могат да се направят от пясъка. Но за това е нужен огън ... и много песъчинки. :thumbsup: Ето това ни прави хора - огънят в нас и умението ни да сме заедно и да се обичаме всики - не защото сме еднакви (ние не сме), а защото заедно можем да сътворим прекрасни неща.

Ина! Анелия! Ако истината е нашата лична представа за действителността ни и всеки има своята представа, то дали винаги тази представа - истина отговаря на определението за Истината - това, което дава на човека свобода и мъдрост. Ако личната ми истина в момента ме обвързва с нещо или някого, прави ме зависима от него, то тя наистина е не е в хармония с Истината. Моят стремеж в този случай ще бъде да променя личната си представа - истина така, че да се освободя от тези зависимости... Ако според нашите наблюдения и представи личната истина на човек до нас го обвързва с нещо или с някого, особено с нас и нашето поведение, то как бихме могли да запазим неговото право на своята лична истина и в същото време да запазим нашата лична истина, която ни е освободила от тази взаимна обвързаност..?

Багира! За мен едно от най-важните неща в диалога, което му дава смисъл и ценност е умението на участниците да предоставят достатъчно и достоверна информация в подкрепа на разсъжденията си. Понякога тя е по-важна за събеседника, който гради своите разсъждения върху нея самостоятелно и ги сверява с тезите на предоставящия информацията. Съзнателно или несъзнателно подаване на дезинформация руши диалога. Разбирам, че щом селсал е бил във възрастта на споровете с ерудита, когато са се водили студентските вълнения, той може би гради представите си за комунизма, партийните секретари и пионерската организация само по вицовете за тях... Всъщност разрових се в българските сайтове и установих, че на български език наистина не може да се намери никаква информация за това. Затова потърсих страници на руски език, които биха могли да обогатят представите не само на селсал, но и на всички млади хора тук, за които (слава богу) тоталитаризма, комунизма, социализма и пионерската организация са само думи покрити с праха на времето. Напомням, че тази информация предоставям в подкрепа на моята теза, че пионерщината означава "Немислимо и непочтено е за мен да имам моя-истина. както и за всеки друг да има своя истина. Има само една обща истина - и това е истината на комунистическата идея." Ето руските източници, оставям на вас да прецените сами какво е пионерщина: пионерская организация пионерская клятва

А според мен тази тема не е за избора "да проявим ли или да не проявим Любовта?". Такъв избор не може да съществува. И затова тази тема не се води от сърцето и не е за сърцето - то не се занимава с проявите на Любовта, а с "изливането и". Умът е този, който решава в каква точно форма - постъпка, дума и т.п. да се "материализира" този извиращ от сърцето ни поток в този съвременен свят. Ако умът не работи хармонично със Сърцето, то се получава ефекта на "Пътят към Ада е постлан само с добри намерения" - бих перифразирала леко ... с недостатъчно добре обмислени форми на проява на Любовта. Според мен този съвременен свят не е направил все още всичко, за да постигне тази хармония - има достатъчно сърдечнопст, има достатъчно менталност, но не сме успели да постигнем хармония между тях. Защо? Може би защото ги делим и противопоставяме по презумпция, а те не са разделени и противопоставени. Умът е даден, за да "преведе" Любовта в Сърцето на езика на конкретния живот и взаимоотношения. Това не е единственият пример от живота ми - почти всеки ден ми се налага да давам на ума си подобни задачки... Но никога не съм избирала да проявя ли Любовта или не. Задачката се състои в това как точно да постъпя, какво точно да кажа, за да бъдат мислите и поведението ми хармонични на Любовта в Сърцето ми. Съвсем не твърдя,ч е винаги успявам да го направя перфектно - това са уроците ми... Според мен именно разнообразието на позициите ни и споделянето им в тази тема са ценното в нея - нещо като парченцето на всеки в общия пъзел... Ето го цитата от Учителя, но в него става дума за друго - да не говорим за Любовта си с думи, а да я провявяваме в отношенията си. Мисли за любовта между хората

:thumbsup2: А как обикновено разговаряте с душата си?

-Ако твърдим, че представите на хората за Истината в човешките взаимоотношения са "ужасно изкривени и много далечни от нея", то това означава ли, че знаем кое е "правото и близкото" до Истината в тях? -Ако не знаем какво е "правото и близкото", то можем ли да сме сигурни кое е изкривеното и далечното? -Ако твърдим, че знаем кое е "правото и близкото" до Истината в отношенията ни, то как можем да бъдем сигурни, че то не е само една от ужасно изкривените и далечни представи? Точно това беше централната идея на темата... Благодаря на Силвия, че ми помогна да избистря кардиналните въпроси....

Диана! Много си е хубав и добър нашия общ свят - ненормално и егоистично е според мен да наричаме нещо или някого "ненормален и егоистичен". За мен този свят и всичко в него е Божие творение и всяка сутрин и вечер благодаря, че съм е родила в него - това е моята благословия, а не проклятие. Точно конкретните житейски задачки, които този свят поставя пред ума ни, са нашите уроци - дали ще успеем да запазим Извора на Любовта и доброто в себе си независимо от обстоятелствата, дали ще успеем да изберем най-адекватните форми да я проявим. В моя случай бях изправена пред алтернативата как да проявя любовта към детето си: - като му осигуря спокойна и подкрепяща семейна среда на цената на компромис с мечтата му. - като му дам шанс да реализира мечтата си на цената на неблагоприятна среда на живот. Понякога любовта към човека се проявява в грижата за него, в други случаи - напротив - в отказа от такава грижа. На пръв поглед звучи жестоко, но всъщност отказа от помощ и грижа е другото лице на доверието в неговите сили и способности да се справи сам. Обратното - понякога грижата, помощта са другото лице на подценяването на тези сили и способности (да не говорим за гордостта, която е скрита зад непрекъснатата жертвоготовност да се притичваме на помощ на всички за всичко дори когато никой не ни иска помощта)...

О, понякога се налага да се помисли внимателно, да се медитира, молитвата много помага. Защото не винаги това, което ни изглежда на пръв поглед проява на любов всъщност наистина е такова. Ето ви пример: Синът ми от малък искаше да се занимава с програмиране, компютри... Записа такава паралелка в нашия град, но само след един срок установи, че това не е училището, в което е искал да учи. Поиска да се премести в техникума в Правец - на повече от 300 км. от града ни. Майчиното ми сърце се сви - той беше едва в 8 клас и трябваше да живее толкова далече и съвсем сам! Финансовото ни състояние едва позволяваше да му покриваме разноските по обучението - за пътни оставаха 1 път на месец най-много и то с лишения. За наше отиване там не можеше да става дума. Тогава трябваше доста да поумувам кое би било проява на любовта ми към него: - дали да го оставя сам далече от дома, без възможност да му помогна ако има нужда (а той беше стеснителен "компютърджия" - мишена за мъжкарите в общежитието). - дали да му дам шанса да реализира мечтата си и да поеме по своя път навреме въпреки трудностите.... Когато завърши и ми разказа бегло през какво му се е налагало да мине сам и да запази самочувствието си и реализира мечтата си, сърцето ми отново се сви. В тези тежки моменти аз съм била далеч от детето си. (Но може би точно това го е излекувало от мекушавостта...)

Благодаря Диана - под "лична истина" имах предвид именно гледната ни точка в определен момент. Нарекох я лична истина, защото ние, нашия ум, личност я изживява като такава. Не просто като гледна точка, а като истината за света в момента. Ако за измаменият човек истината се състои в това, че в света му е пълен с опасни хора, които могат да му навредят, то за измамника истината за същия този свят е друга - това е светът на наивници, които лесно могат да бъдат подведени. Опитайте се да ги убедите, че тяхната гледна точка не е съвсем истината за света в момента... Скоро слушах разговор между двама от моите петокласници: Б: Историята е толкова досадна и трудна, а госпожата пише оценки несправедливо... Я: Не е вярно, много си е интересна и госпожа М. е справедлива. Последва спор, в който всеки убеждаваше другия, че се заблуждава... Моята истина беше трета, но нямаше смисъл да я казвам, защото би прозвучала неразбираемо в тях. Тогава се замислих дали ние тримата бихме могли да стигнем до една обща истина. (Тук не говоря за Истината в езотеричен смисъл, макар че темата има връзка и с нея). Тази обща истина ще бъде 1 истината на победителя в спора или на най-авторитетния или 2 качествено нов поглед върху ситуацията, който изключва отделните гледни точки или 3 ще е "пъзел", съставен от всяка от гледните точки, и колкото повече различни парченца сглобяваме за нея, толкова повече той ще се доближава до реалността?