Донка

:thumbsup: Благост! Като наблюдавам себе си и хората до себе си стигам до мисълта, че себепознаването и себереализацията се случват едновременно и хармонично. На пръв поглед изглежда, че е нужно да опозная нещо в себе си първо, после да изградя, после да реализирам, всъщност не става така. Попада човек в ситуация и веднага реагира с отношение и поведение - т.е. реализира себе си в конкретни мисли, емоции, постъпки. Докато се себереализира в тях, той се и самонаблюдава и себепознава (случвало ми се е ситуацията да ми извади на повърхността неща вътре в мен, за които дори не съм подозирала!). По време на себепознаването е възможна и промяна на откритите в себе си неща... понякога с опити и грешки.. и прошки и нови опити. По време на опитите отново реализираме новото и се самонаблюдаваме.... прилича на двойната спирала...

:thumbsup2: Любовта прави човека

Днес прочетох много интересно мнение в друга тема - за подсъзнанието на децата... Детето е щастливо, че САМО се е справило с нещо, което преди не е правело само! С всяка такава опитност вярата в себе си все повече укрепва. Какъв е ключа? Думата "можеш", изречена с любов и вяра? Времето и шанса да направим няколкото неуспешни опита, които после ще забравим? Подходящият момент, в който да си кажем "можеш" - когато усетим,че ни спира само опасението "няма да мога"? Спомням си как започнах регистрацията на моята школа - ако тогава моята консултантка и приятелка ми беше казала всичко, през което трябва да мина, щях със сигурност да се откажа - "не могаааа".... Може би ако се научим да виждаме само "пътя осветен от фаровете", а не цялото разстояние пред себе си?

:thumbsup: :thumbsup: :thumbsup: Мисля, че е време да отделим специално място на себепознанието - като се замисля, Багира го е казала много точно - "то е задължително условие за вървене на ученика по Пътя." Кога започва себепознанието? То закодирано ли е в гените ни? Можем ли да смятаме за себепознание поведението на малките деца? Ако е така, то кое отклонява детето от заложената в него "програма"? Или за себепознание можем да говорим едва когато личността вече е формирана и са развити интелектуалните способности? Можем ли да говорим за себепознание при хора, които никога не са се занимавали с психология и подобни науки? Наука ли е себепознанието или изкуство, или част от живота на всеки човек? Какви "още много неща" се включват в себепознанието? Има ли то нива? Кои са "катализаторите и ретардантите" на себепознанието? (Избликнаха ми толкова много спомени, наблюдения,въпроси, за които благодаря на Диана и Багира! За мен като педагог е много важно да узная колкото е възможно повече гледни точки, дори взаимоизключващи се... така че предварително ви благодаря на всички, проявили внимание към темата!)

:thumbsup: Диана!

:thumbsup2: Прекрасна тема! Прекрасни разсъждения! Благодаря ти за споделения опит, Таня! Добре дошла и от мен! Много съм щастлива, че сме колежки и двете много обичаме децата и професията си! Очаквам с много интерес мненията ти и в другите теми, както и нови теми, които ще заинтригуват всички! :thumbsup2:

Моята Свобода и мисленето са ми от Бог, от дявола ми бяха оковите, предразсъдъците, страховете, недоволството, съжалението.... И досега редовно проверявам за остатъци от тях. Усетя ли парченце от Огледалото в окото си, пращам Герда....при Кай. И Вярата е от Бог - като намалее, значи Другият се е намесил.... И думите са ни от Бог, само дето не винаги четем и спазваме "инструкциите за употреба и съхранение". Като направим белята, думите са ни виновни - царе сме да се оправдаваме с неизбежността и "от дявола ни е дадено - няма начин".

И понеже темата е за тинейджъри... моите впечатления от тях: Когато навършат 13, те се чувстват с пораснали криле, но все още не са възрастни. Искат всичко да опитат, искат свобода и възможности. Искат да ни докажат , че вече не са малки, че могат и знаят как да отговарят за себе си. Но все пак усещат, че още не са достатъчно силни и грешат - тогава се обръщат към нас за разбиране и подкрепа - искат да разберем защо са се провалили, да простим и да забравим, да им дадем още един шанс и подкрепа, че този път ще успеят. Искат да разговарят с възрастните като с приятели - най-добрите, но възрастните все още не са забелязали това и се отнасят с тях като с мъничета, които трябва да водят за ръчичка и да контролират, но и да поемат отговорността за стореното от порасналите деца. ... И тогава започват проблемите... Други са дали свобода и делегирали отговорност - пълна, но това е по-скоро свобода от типа "остави ме на мира вече..."- няма разговори, няма общуване, всеки си има своя личен живот....и не се интересува от живота на другия... студено... И тогава започват проблемите - младежите търсят светлината и топлината и любовта в друго и с други... Разбира се има и вариантът - родители-тинейджури-приятели, сътрудници. Познавам такова семейство - на Ася. Ася, ще ни разкажеш ли за вас?

:thumbsup: Диана! Злото представлява отсъствие на добро - то не е самостоятелна сила. Тогава няма с какво да се борим - просто е нужно да увеличаваме доброто, разбирането, безусловната любов в отношението ни към света. Дисхармонията е непостигната все още хармония - страданията, негативните емоции, които предизвикава недостигът е предупреждение за необходимостта от хармонизиране на отношенията ни. Сега си мисля - проява на духовност ли е недоволството от липсата на добро и любов, надсмиването над дисхармонията (своя или на други)? Или може би духовност в този случай би означавало разбирането на причините за недостига и промяната на мисленето ни така, че 0 да стане 1? Човекът до нас е агресивен - доказва силата си (физическа или интеслектуална) върху по-слабите и спокойни хора. Надсмива се и критикува, не допуска различно от неговото мнение, опитва се (и с успех) да манипулира все повече хора.... Как да реагираме - с опониране, недоволство, критика срещу критика? А как се реагира в такива случаи с разбиране и любов (безусловна)?

Силвия! Ина! :thumbsup:

Четох наскоро категорично мение - вече не си спомням в коя тема и от кого беше: "според мен, правиш асоциации и разсъждения в неправилна посока. Сами по себе си те не са неверни. Погрешни са посоката и контекста, в които ги развиваш." Замислям се какво би дало на един човек абсолютната сигурност, че той е прав и знае цялата истина за нещо, а друг греши...?

В една друга тема стана дума за критиката като проява на любовта към детето и близкия ни човек. Сега се замислям за критиката като проява на духовното в отношенията между хората. Срещала съм различни позиции: Едната е - самокритиката е признак на високи критерии към своето развитие и благородното недоволство от постигнатото е измерение на духовното в нас. Друга - критиката и оценките, насочени към поведението и мисленето на близките ни са израз на нашите високи критерии към тяхната духовност. А високите критерии са израз на уважението към тях... Аз лично се придържам към позицията, че духовното в отношенията ни по-скоро се изразява в одобрението и подкрепата. Когато одобряваме и подкрепяме някого, ние се опитваме да видим доброто, красивото в него, успеха му, щастието му - т.е. Божествената искра. Ако нещо ни смущава и тревожи, ако нещо не одобряваме, това е симптом да преосмислим своите мерки и да променим гледната си точка, за да забележим позитивната страна това, което ни изглежда негативно. "Злото да стане слуга на доброто".

:thumbsup: Много точно казано - поздравления Анелия - слънчево момиче! Права е Багира - ако попитате родителите на Анелия и "критиците" и дали я обичат, те ще ви кажат, че тя е най-скъпото нещо за тях и за нея биха дали живота си. За упреците, критиката - това е начинът на много хора да проявят любовта към децата си - и много хубаво го е казало детето - "мислят,че с упреци ще ми помогнат да стана по-добра". Мило детет - така ни учха нашето поколение - че взискателността е проява на любовта ни, а безусловната подкрепа и одобрение е проява на безразличието на родителя към това какво ще стане с детето им... Парадоксално, но факт! И мен така ме възпитаваха, и аз така възпитавах доскоро децата си за тяхно "добро". После преосмислих много неща... За нуждата от любов - никой няма нужда от нещо, което носи в себе си. Любовта не ни идва отвън - тя е изворът в нас. Ако не е извор, значи е резервоар - събира, трупа... застояла вода и започва да зависи от тези, които наливат в него и да разменя любов за любов. Анелия, ти и сега умееш да обичаш, ти и сега си извор - прочети си написаното от самата теб. Само дето още не го виждаш, не си го осъзнала, не си повярвала сама в това колко си лъчезарна и умна и добра. Няма значение кой и как те обича - любовта ти към себе си не бива да зависи от любовта на други хора към теб... Говори с нас, мила Ние всички те разбираме и много те обичаме и ти се радваме - без условия и критика... Има кой да ти помогне - ти как виждаш тази помощ?

:thumbsup2: Докосване! Наистина пренасят и ни ги дават даром докато не се опитаме ние да ги "напълним" с нашите "нови и полезни" за живота знания и с проблемите си... Добре дошла при нас! Благодаря за светлината и спокойната радост, които ни донесе още с първия си пост...

Багира! :thumbsup: Всеки има право на болките, които го учат, докато се научи да Живее щастливо. Болковото тяло в нашето съзнание (Е.Тол) е това, което поддържа илюзията: "Болката ми дава усещането, че съм жива". Когато повярваме на тази илюзия, болката се превръща в наркотик и ние си я търсим и си я създаваме сами (и на себе си и на другите), за да се усещаме живи. За нещо подобно говори и Дон Мигел Руис в книгите си, но го нарича Съдника и Жертвата.... Много ми харесаха и разсъжденията на Джон Грей (Марс и Венера - Хормоните на любовта) за връзката между болката и синтеза на ендорфини - хормоните на щастието. Мозъкът ги синтезира, за да успокои ума ни, за да може той да намери начин да открие причинителя на болката и да го отстрани. Ние, обаче, тълкуваме това точно обратно - смятаме, че изпитването на болката е задължителното условие за синтеза им... и сами се натикваме в тръните... после ставаме зависими от болката, защото като отмине, нивото на ендорфините пада и ние се усещаме нещастни. Единственото, за което се сещаме, е отново да си предизвикаме болка - парадоксално, но факт! Всъщност нормалният процес на синтез на ендорфини няма нищо общо със стреса и болката, а с любовта, грижата, свободата... Но няма да ви я преразказвам... Много хубава книга! Искрено ви я препоръчвам и благодаря на Добромир, че ми я препоръча на мен. И за Бог има една много полезна книга - за мен като филолог и психолог беше наистина откритие! Как да познаем Бога - Дийпак Чопра. Трудно ще обвиним Дийпак Чопра в богохулство заради написването и.... Не съм оф-топик - Учителите на човечеството винаги са съветвали да приемаме петната, сенките около и във себе си за това, което ни предстои да изчистим и трансформираме в светлина и щастие (и щастието никога не е дребничко - дребнички са претенциите на човека към размера и качеството му, смешни са напъните му да определя чие щастие е истинско, а чие - самозаблуда).

Всеки казва своята истина, която носи в своя личен ум. На едни само Душата им е от Бог. За други всичко създадено и дадено ни е от Бог и сме благодарни за него.

:thumbsup2: Таня! Господ винаги наблюдава всичко спокойно... и с Любов. И розите вехнат, защото освобождават място и енергия за новите пъпки - всеки, който обича истински цветята го знае. Присмехулник е Гордостта в ума на хората. Господ ни се усмихва винаги с Любов, подкрепа и уважение.

"До стената" е страданието, което е следствието от дисхармонията, създадена преди това. Това страдание е стимулът да върнем хармонията - Любовта и свободата си. Стената, която ни е дала сигурност (не любов) в определен момент, ако се превърне в стената, до която ни притискат... то сигурност ли е вече това? Притиснали са ни до нея, защото сме станали зависими от ценността и за нас, сменили сме приоритетите, платили сме за стената с Любовта и Свободата си...

Благодаря на Бог, че хората като теб и най-вече младите хора като теб стават все повече, Peacemaker! Ето отговора на въпроса, който ми задаваш. Ти го носиш в себе си. Ти си отворил ума си, за да се отнесеш към 8-годишното дете не като към стандартна единица за обучение и възпитание. Ти си забелязал мисленето и положителния му поглед върху нещата! И как успя, да попитам на свой ред, да го разбереш при ограниченията на тази възраст? Няма друг начин освен да разговаряш с това дете като с равен, да приемаш и да се замисляш над мислите му и поведението му както над своите собствени, а не като на "хлапе". В същото време ти със сигурност си се отказал да го вкарваш в калъп и да го сравняваш с другите, нали? Другото сигурно го правиш без дори да осъзнаваш - то се нарича подстройка. Когато общувам и опознавам детето (а то е почти непрекъснато, защото те се променят много бързо), се опитвам да "влезна в кожата му" - изравнявам дишането си с неговото, наподобявам стойката, жестовете, погледа, интонацията, темпото, походката, как държи предметите и си служи с тях... и т.п. Разбира се това е много дискретно, почти невидимо и съвсем естествено за страничен наблюдател. Колкото повече се изравнявам с детето, толкова повече то се отпуска и се разкрива все повече и повече. Идва момент, в който моята лична визия на света става наполовина моя - наполовина неговата. Имам чувството, че започвам да гледам с неговите очи, да мисля и чувствам същото като него... Запомням това усещане и после, когато "излезна" внимателно и с любов го анализирам вече като психолог и педагог. Когато макар и за малко си бил "заедно" с някого, спираш да го виждаш и оценяш "отвън". Тогава усещаш каква му е силата, мечтите, любовта и нежността Б.Боев, но и несигурността, тревогите, слабостта, които са Б. Боев ....Те винаги са уникална комбинация за всяко дете. Не определям добри и лоши качества, силни и слаби страни, не натиквам детето в калъп, не го сравнявам с никого... (От това се пазя най-много - сравнението веднага убива шанса да усетя и разбера уникалната божествена искра на всеки). Просто отлепвам черната кора като люспици - една по една и "отварям детето на Божествените му страници" - т.е. създавам ситуациите така, че те да се проявят. Не е трудно, защото когато съм "вътре", аз виждам и себе си през очите на детето.... Повярвайте ми, децата винаги усещат и виждат Божественото в нас - възрастните, колкото и дълбоко да го крием под черните си кори. Само дето не могат да ни го кажат, опитват се... но дали сме склонни да ги разбираме... Стана късно и дълъг е поста (простете - не успях по-кратко поради умората) - в следващ ще отговоря и на последния въпрос.

Според мен аурата е светлината (тя така и изглежда, когато е "чиста") - сянката са петната, които се появяват в нея, когато изпитваме негативни емоции и държим негативни мисли...

Дина! Таня! Т.е. смисълът на страданието като следствие на изневярата е да се изчистим от изневярата си, т.е. да възстановим хармонията си и живеем по Божествените закони - .

Бог ни е дал всичко - и Душата, и тялото, и ума, и емоциите, и думите, и... всичко.... Всичко ни е дадено от Бог за Доброто ни. "Дяволът" подава рогата си тогава, когато не използваме подареното ни от Бог, за да проявяваме Любовта му (безусловна да уточня), а използваме даровете му, за да отсъдим НИЕ кое от създаденото от Него е Добро и кое Зло, несъвършено - после да кажем ние с нашите ограничени мерки как ТРЯБВА да го поправим и на каква цена. Така че дяволът не е вън от нас, не е и вътре в нас по природа - той е Гордостта, ниските егрегори, на чиито гласове понякога се поддаваме... Ето Бог ни е дал думите за наше добро - ние гордо и с презрение му "връщаме" дара, защото го таксуваме за несъвършен, вместо да се учим да проявяваме Любовта с негова помощ... Или използваме думите, за да злословим, отричаме, надсмиваме се, осъждаме, оплакваме се... Благодаря на Бог за всяка дума от всеки език, който всеки един човек говори и е говорил някога в този свят. Благодаря на Бог и за майсторите на думите, които ни е изпратил като Велики Учители и техни последователи... Няма нужда да изброявам имената им, нали...?

Има си време и място за мълчанието - то си има своя смисъл и предназначение. Пълното мълчание (и външно и вътрешно мълчание - спиране на всякакъв диалог) е нужно на външния аз, когато той се свързва с вътрешния аз, за да чуе гласа му - а приоритета е на вътрешния аз и е хубаво да се свързваме с него и да го чуваме редовно. Външното мълчание е необходимо, за да чуем думите и усетим излъчването на другите около нас, както и да предадем с невербалните си средства емоциите, отношението си, състоянието си.... При това можем да водим свой вътрешен диалог, който ни помага да осмислим приетата информация. Има време и място за думите... те са дарът от Бог, с който можем да оформим, изразим и споделим с останалите хора (а и животни) това, което не можем да изразим невербално. А дали сме го направили навреме, ясно, разумно - това е отделен въпрос. То и с невербалните средства може да се получи и неяснота, и недоразумения, и прекаляване.... Както е и с мълчанието и усамотението... Въобще Бог ни е дал и трите - и пълното мълчание, и външното мълчание + вътрешен диалог, и думите, езика, за да ги използваме с Любов и според необходимостта им. Ние дали умеем да го правим - всеки си знае сам, а се и учи цял живот...

Както и да се случва, когато и да стане, с когото и да стане изневярата винаги е следствие на ограничена свобода на личността, емоциите, ума. "Щастието", което носи тя е временно и червиво с проблеми и негативни емоции. Ето доказателство: Малко не разнбирам кой е твоя човек и кои са те, които не са прави, но все пак...: Ако човекът наистина е свободен, той няма на кого да "изневери", дори на себе си.

Да, сянката не е човекът и е извън него, но човекът (по-скоро - външното му аз, личността му) предизвиква появяването на сенките и поради това те си вървят след него, заедно с него. Кокото по-непроницаем, бетониран, плътен, обемен е външният аз (по-горе обясних какво имам предвид), толкова по-дебела и голяма е сянката, която той "хвърля" и която се движи с него... Така че не за отъждествяване става дума, а за причинител и следствие. Ние наистина не можем да "излезем от сянката си", но можем да намалим големината и плътността и докато външният аз се научи да "става прозрачен".... Сега се замислих - сянката, която е предизвикана от "уплътняването" на външния аз би трябвало да е полето без позитивни (с негативни емоции) някъде около нас. Следователно в това поле не сме ние самите, а хората, които стоят най-близо до нас....? Колкото повече светлина има около нас, толкова повече любов има за обкръжението ни - безусловна... Хм, в този план темата за светлината и сенките придобива малко по-различен смисъл....