Донка

:thumbsup: Какво причини страх и безпокойство в мен - какво ми предстои да преосмисля и изчистя? Кое ме прави щастлива - нещо, което идва отвън или нещо вътре в мен? Кое поддържа и кое нарушава равновесието в отношенията ми с другите - то зависи ли от тях или от мен само? Изпитвам ли недостиг на нещо, което е ценно за мен? Мога ли да си го набавя сама? Мога ли да го заменя с нещо друго? Мога ли да намаля значимостта му до толкова, че да не усещам недостиг?

Ако внимателно наблюдаваме самите си стремежи, представите си за това, което искаме да постигнем в бъдещето си, сигурно също опознаваме себе си. Това днес са нещата, които ценим най-много и смятаме , че все още не притежаваме или не сме постигнали. Не се идентифицирам с представите си за себе си, както и представите на другите за мен. Първите ми помагат да разбера в коя гледна точка се намирам в момента..., вторите ми дават предства не за мен, а за "очите" на другите - така опознавам тях. След като не мога да се "натикам" в някаква конкретна представа за себе си, не мога и нямам за цел да си дам преценка, то как да разбера, че наблюдавам и опознавам себе си?

Идеята за безкрайността на процеса себепознаване изключва постигането на някакви нива, изкачването", отчитането на резултати... както и окончателност, умъртвяваща човека който опознава себе си. Как да развием необходимата ни наблюдателност отнесена към себе си? Какво означава да наблюдаваме себе си?

Илияна! :thumbsup: Нека правим разликата и между страх и предпазливост... Родителите са длъжни да научат децата си на предпазливост, но не със средствата на страха... Каква предпазливост има в страха от баба Яга, който ще накара детето да кротува докато баба си почива или да си изяде обяда, когато не е гладно или инстинктът му показва,ч е това пържено ядене не е добро за стомахчето му. В първия случай много по-добра работа свършва любовта и грижата за баба, която е уморена - тя става "детето" на малкия палавник - сменят си ролите кой за кого да се грижи и да е голям. Опитайте и ще видите,ч е децата са точно толкова и така грижовни към вас, както и вие към тях. Вторият случай е добър повод да се замислим какво вкарваме в устата и стомахчето на детето и да се научим да се вслушваме в инстинкта му - много по-силен от нашия. (моята приятелка слагаше на масата приготвената храна, зеленчуци, плодове, вода и оставяше внучката си сама да избере какво точно и е нужно в момента. - без захарни и развалящи вкуса храни разбира се) Това за страха да нямат мама и тати е вярно, но не бива да се абсолютизира. Ако например този дом е с мама и тати, които се карат и създават нетърпима обстановка, детето предпочита да е само единият - този, с когото му е по-спокойно или двамата но поотделно. И това го знам от личен опит с мои и чужди деца. Наложи се да лекувам едното си дете от страха да създаде интимна връзка - страха, че той може да нарани жената, която обича... Ако единият или двамата родители решат,ч е те са хората, без които децата им ще пропаднат и ги държат на късо въже, внушавайки им непрекъснато страх от "опасните хора" навън, децата наистина са застрашени... но от неопитността си, от неумението си да се пазят сами... Един ден, стремейки се да се освободят от родителската "клетка", те почти задължително влизат в нечия друга - просто защото са свикнали да живеят в клетка и да бъдат покровителствани. (Това се случи с мен- опит отново) По-големите деца се страхуват повече да не бъдат отхвърлени от връстниците си - тяхната референтна група все повече се измества към приятелите. Та нали рано или късно децата ще излетят от "мама и тати" и ще се движат в своя среда и ще създават свое семейство... като моите (пак личен опит). Стархът от отхвърляне от референтната група, както и други страхове, са до голяма степен вродени в човека, за да гарантират неговото оцеляване като вид. Те често са причина за фобии и зависимости... Ето тези страхове, според мен си струва да обсъдим - как да ги превърнем от страх в предпазливост, от зависимост, в свобода... Виждам, че Илияна - Хамелеона вече е засегнала това докато пишех и и благодаря за това.

Опитвам се да намеря допирните точки на двете хипотези - за себепознанието като познание на програмата, изначално заложена в нас и за себепознанието като опознаване на себе си в процеса на постигане на идеала "какъв искам да бъда", както и на самия идеал, към който се стремим. Мисля,че не се изключват, а се допълват взаимно. Може би това са пътищата на себепознание на близкия Аз - вътрешен субект и наблюдател; и далечния Аз - наблюдаваните роли, в които се проявявам (по Кен Уилбър - Интегрална психология). Програмата заложена в нас - хипотезата на Багира - е като че ли себепознанието на близкия Аз... Постигането на идеала ни прилича на познанието на нашия далечен Аз - обективно проявеният вътрешен Аз Двата аза са неотделими един от друг - те заедно плюс всеки друг източник на идентичност образуват според Уилбър цялостния Аз. Така че себепознанието може би наистина тече в два потока - този на вътрешния, и този на външния Аз

О, думите никак не са малки, нито твърди по същността си. Нямам сега намерение, нито време да обяснвам защо - има си науки за това - семиотиката и езикознанието. Само ще припомня, че езикът на хората е най-сложната, отворена и динамична знакова система, която съществува в момента. От езотерична гл. т. спокойно бих могла да приема, че утвърждаването на езика (човешкия) като мислооформящо и комуникативно средство на съзнанието бележи момента, в който инволюционният етап на развитие на човека преминава постепенно в еволюционен. Т.е. думите, езикът ни дават шанса да еволюираме - да разширяваме съзнанието си и да го "омекотяваме" като променяме гледните си точки и откриваме новите измерения на старите знаци. Е, дали ние използваме този шанс или се опитваме да втвърдим и намалим думите до обема на личното си съзнание - това е вече наш избор.

А! Точно за това си мисля от няколко дни като погледна подзаглавието на темата: Думите - слагат ли ни те ограничение На мен ми звучи по-смислено, ако я обърна малко наопаки: Думите - как им слагаме ограничения Думите сами не могат да се изопачат - хората, които си служат с тях го правят - и съзнателно, и несъзнателно... Думите не могат да сложат ограничение - хората са тези, които ограничават думите в рамките на своята мисъл... Думите не избират нас - ние си избираме думите и ги превръщаме в "лице на мисълта си". Думите не са пречка на общуването ни - пречи ни нежеланието да приемем, че за да разберем другия, е нужно да разберем какво той е вложил в думите си (а не да припишем на неговите думи това, което ние влагаме в тях)....

:thumbsup: Джул! Именно енергийно-зависимите (предпочитам да ги наричам така) имат интерес и често сами създават около себе си ореола на "опасни". Страхът на жертвата, че ще стане жертва, отваря безотказно всичките и защити. В момента, в който започнем с негативни емоции да мислим за източването и човека, който може би го прави, ние вече сами сме го поканили и сме му предложили енергията си. Вместо тези мисли, вместо да се "защитавам от вампира", предпочитам да мисля за него като за свой ближен, който по някаква причина не е успял да се научи как да генерира и прочиства енергийните си запаси сам. Щом Бог ни е сложил един до друг, значи и двамата трябва да си помогнем за нещо, да се научим взаимно на нещо. Щом до мен се е появил "вампир", значи аз съм го привлякла с нещо (храна или евентуална помощ да се справи със зависимостта си). В случая на Диди бих помислила внимателно защо човекът, в чието присъствие се чувствам "източена", има нужда от енергията на другите, защо той не може да се справи сам? Във всеки конкретен случай е различно. При хора, поели някаква отговорност (шефовете, например), често има недостиг от положителна енергия, предизвикан от високите критерии за успех и непогрешимост, които си поставят, и оттам опасенията, че няма да се справят с отговорностите и да покрият собствените си критерии и очаквания. Тъй като позицията им, обаче, не им позволява да признаят това дори сами пред себе си, истинската причина за дефицита е натикана дълбоко в подсъзнанието и се маскира от ума по всички възможни начини. Критериите и очакванията се прехвърлят върху подчинените заедно с негативната енергия, която ги съпровожда, и се обменят за позитивната енергия, която донасят сътрудниците със себе си. Подобни шефове като правило се обграждат с позитивни и оптимистични сътрудници и много трудно ги освобождават - ясно защо. Защитата започва със самото разбиране на причините, поради които енергийно-зависимият се домогва до нашата енергия. Много е важно да се наблюдава спокойно поведението и емоциите му, да не позволяваме да бъдем въвлечени в тях, т.е. "поведени". Например, на нервност и раздразнение при общуване, не се отговаря със същото, а със спокойствие и радост. Трудно е, но е възможно. Моите "вълшебни думички" са "благодаря и любов". В момента на нападението си ги повтарям няколко пъти без да мисля за каквото и да било, докато усетя топла вълна радост да се излива от слънчевия сплит. След това мислено обгръщам себе си с тази вълна и образувам с нея нещо като екран по посоката на нападателя. Става за няколко секунди, но през това време на лицето ми се изписва такова безметежно щастие (така са ми казвали), че нападателят се стъписва от неочакваната реакция. После вече е по-лесно - за секунда се опитвам да погледна ситуацията през неговите очи, разбирам защо има нужда от позитивна енергия (или да разтовари негативната си) и с любов му предлагам начин, по който да трансформира негативната и да се самозареди. При децата - сменям параметрите на ситуацията така, че новата роля на детето да му даде тази възможност. Докато растат, постепенно им показвам как съзнателно да постигат самопочистване и самозареждане и как да устояват на атаки. Понякога дори им давам пример като разигравам ситуация (и размишлявам на глас), в която аз самата излизам от състояние на енергиен дефицит и "замърсяване" или реагирам на опити за енергийно източване.....

Има доста поговорки в различните езици за това,че "търкулнало се гърнето, намерило си похлупака.." и т.п. Когато няколко човека независимо по какъв начин са се събрали и общували, усетят,ч е споделят доста общи лични "истини" за света около себе си, получава се група, която като че ли се стреми да се обособи по някакъв начин на базата на тези "общи лични истини". Отначало принадлежността към такава група дава на всеки присъединил се към нея крилете,че не е сам - може би това ни дава някаква увереност, че нашата лична истина може би е нещо повече от само нашият личен поглед към света... Когато тази увереност нарасне, групата започва да усеща личните предстви на други хора и групи като 'погрешни, самозаблуди". В добрия случай, започва да ги убеждава, в лошия - ги обявява за врагове... Нещо повече, ако се окаже, че някой от самата група е променил свое мнение или се опитва да погледне от по-различен ъгъл... той се превръща в "заблудената овца" или още по-зле - нещо като предател... Това, което до вчера е давало криле, се превръща в клетка... Това, обаче, означава ли, че събирането на хора със сходни предстви за света - сходни "лични истини" винаги води до агресивност? Може би има някаква невидима здравословна граница, която осигурява свобода при близост? Умеем ли да я виждаме, усещаме и спираме навреме? Кое ни пречи да я видим и спрем...?

Докато ми се въртеше тази тема в мислите днес, си спомних за моята покойна баба - селска полуграмотна жена, трудолюбива, позитивна, прозорлива... Изплува ми един разговор с нея, когато бях съвсем млада и тя беше човекът, с когото споделях първите си сърдечни вълнения и влюбвания. (С майка ми не можех - тя веднага започваше да раздава преценки, поучения, да ме предпазва...). Тя искрено преживяваше с мен "терзанията" ми и в тази връзка ми разказа как на времето са "имали любов" с дядо преди да решат да се съберат. Тогава ми е правила впечатление само историята, сега, обаче, ми изплува друго - тогава не съм го забелязала. Тя разказваше за своите преживявания от нейното минало не просто като случки - по-голямата част от разказа и беше описание на това, което е чувствала, мислела тогава, какъв човек е била. Тя като че ли се самонаблюдаваше отстрани и изучаваше себе си. От време на време разказът и минаваше в настоящето и как се чувства и каква е сега, как се е променила. Нямаше и следа от преценки (нито положителни, нито отрицателни) - радваше се на себе си и на всичко, което е преживяла... Изкуших се да си помисля,че ниското образование я е спасило от само-критиките и преценките за себе си, но веднага си спомних за нейна съседка, която макар и също полуграмотна говореше за себе си само със самооценки - и положителни, и отрицателни... За нея не беше важно какво мисли и чувства, а дали е "каквато трябва да бъде", за да е уважавана... Може би си зависи от човека, не от образованието и прочетените книги... И както двете се отнасяха към себе си, точно така се отнасяха към другите... Което ми извади нов въпрос - влияе ли нашето себепознание на начина, по който опознаваме хората около себе си?

:thumbsup: Много ми допадна хипотезата! Излиза, че себепознанието е познание на заложената в нас матрица, програма, в залагането на която нашата личност не е участвала - обратното, тя е създадена като инструмент за реализацията и! Може би това е една от тайните - да отделим (но не да разделим) двата еталона - заложения, матрицата от измисления от нас. Това означава ли,че когато познаваме себе си, ние познаваме едновременно двата еталона и взаимодействието между тях или познаването на себе си означава познаването само на матрицата - другото е временно и опознаването му би ни объркало и забавило само?

Когато прочетох в една от книгите на Лазарев, че причината за съществуването на вампиризма не е в наличието на хора, склонни към вампиризъм, а на хора, които позволяват лесно да бъдат източени, си спомних класическата реплика на Текери за наивниците и мошениците. Защо един нормален организъм, който е "проектиран" да задоволява нуждите си от енергия като я генерира и обработва сам, предпочита да се отклони от програмата си и да паразитира върху енергията на околните? Защото някой от околните го е зарибил с такава "лесна енергия" отначало, после той постепенно е забравил способността си да си я генерира сам и после е намерил други "жертви", които съзнателно или не му дават нужната му енергия. Реално погледнато вампирът е по-зависим от жертвите си, не обратното. Той също е жертва и то в по-голяма степен. Така че като отказваме да дадем енергията си, ние не просто предпазваме себе си - ние лекуваме него. Работата ми е с хора по цял ден и съдбата често праща при мен несъзнателни или съзнателни "вампири" на различна възраст. Преди ги познавах по дискомфорта, сега по вълната топлина и радост, която генерира тялото ми. Не се пазя, не бягам, не се страхувам - осъзнала съм вече, че са изпратени да им помогна колкото мога. Тип "оплакващи се": Първо - устоявам на стремежа им да ми предадат настроението си и да ме "превключат" на тяхна вълна. Ако са нервни, аз ставам по-спокойна и лъчезарна от всеки друг път. Ако се оплакват или са в състояние на стрес и депресия и очакват съчувствието ми, започвам да поливам цветята си докато ги изслушвам в началото. Цветята много помагат... Изчаквам ключов момент в повествованието на оплакването и възкликвам съвсем неочаквано с "ами това е хубаво - аз на твое място бих казала благодаря..." използвам изненадата, за да вмъкна обяснението кое е хубавото на това, от което се оплакват. Настъпва объркване и това е моментът, в който се разбира дали е съзнателен или несъзнателен вампир. Ако е несъзнателен, започва да ме пита какво имам предвид и да се замисля. Ако е съзнателен или твърде свикнал, започва да се дразни и тонът му става агресивен. Тогава спокойно казвам, че това си е моето мнение и аз се радвам за него, а не го съжалявам, защото не виждам защо. но той си е свободен, ако иска да страда и да се самосъжълява. ... По-рядко съм се срещала с много-говорещи и искащи внимание. Може би характера на работата ми е такъв, че не мога да си позволя да им отделя време и това се вижда - при мен има деца или възрастни ученици. Отказват се дори да опитват, а ако опитат, учтиво казвам, че съм в час и децата ме чакат... С вампири-манипулатори и обвинители съм се срещала и съм се поддавала в личния си живот... Но там няма достатъчно събран опит по защита и лечение все още...

Благодаря ви за споделеното, приятели Съгласна съм с вас. Ами ако вече поразията е направена, страхът е "посаден"....? Имате ли опит с лечението му? Не само в детските години, но и като възрастни...? Ами ако човек все още не осъзнава, че това, от което се страхува, е било насадено в него, за да бъде манипулиран, и нарича страха си истинска заплаха и предпазливост? Таня ни разказа как е излекувала страха на дечицата си - просто им е показала реалния източник на шума, който ги е изплашил. А дали това ги е убедило, че няма от какво да се страхуват по принцип или само за конкретния момент? Аз се опитвам, например, да лекувам страха на децата от критиката и лишаване от внимание и любов, когато допуснат грешка... Редовно показваме заедно как точно и на какво ни учи всяка грешка - при това преди да я допуснат. Те са спокойни, че това е нормално и показва какво, кога и къде сме забравили "да погалим с внимание - да му дадем любов и търпение". Ако ми се оплачат, че се страхуват от критиката на някой от авторитетите си - семейство или т.п. - предлагам да обяснят с думи прости и на баба или мама как се учим от грешките си и ги превръщаме в свои приятели и помощници. После им казвам, че критикуващите ги не знаят как точно да покажат колко ги обичат - предлагам при следващата критика да реагират: "Разбирам, че ми се караш и сърдиш, защото ме обичаш и искаш да съм по-добра. Но така само ме стряскаш - има време - сега се уча и е нормално да сгреша нещо. Като ми се караш, от страх започвам да греша повече..." - ей така просто истината в очите. Като им го кажа, децата ми казват - ами това си е точно така, само че не знаех как да им го кажа, а и ми става толкова мъчно, че не ме обичат, че само ми се плаче...

:thumbsup: Може би вярата в себе си означава вяра в програмата, заложена в нас без участието на личността ни - личността само дава инструментите за реализацията на програмата, но не и самата реализация... Но и с Диди съм съгласна - ако не постигнем цел, поставена от тази личност, това означава,ч е тази цел не е съответствала на програмата, заложена в нас... Само по себе си поставянето на цели е механизъм на работа на личността - ако го осъзнаваме, няма да отъждествяваме себе си с личнстта, която ни служи сега и още по-малко с целите си...

А! За това не се бях сетила! Себепознанието, погледнато през призмата на това, което искаме да бъдем. Значи в този случай сравняваме, това, което наблюдаваме (себе си) с някаква мярка, еталон за себе си, която сме изградили в ума си. Въпрос: А този еталон стабилен ли е или се променя според динамиката на нашето развитие и ситуациите, в които попадаме, нова информация, която получаваме? Този еталон доколкото разбирам отчита какво от него вече сме постигнали и го одобрява и дава стимул за продължаване, а санкционира с неодобрение и затормозяване процесите, които ни отдалечават от него... ? Интересно! А как да се предпазим от зависимост от този еталон и как да не го абсолютизираме и замразим? Ами ако това, което искаме да бъдем в момента никак не е най-доброто за нас и затова не ставаме такива? Тогава ще излезе, че ние не одобряваме доброто у себе си, защото еталонът ни изопачава представите за себе си...?

:thumbsup2: Добре дошъл Петкан! Нали затова сме тук - за да се почувстваме млади, дори малки без да има нужда да се извиняваме... Много точно казано - имаме нужда от удовлетворение, но ние сме тези, които можем да си го даваме и отнемаме сами доколкото даваме и приемаме (бих добавила) без предразсъдъци и зависимости и условия. :thumbsup: Та пак ми се иска да си попитам: "получили ли сте нещо, от което сте имали нужда - и щастливи ли сте се почувствали? И още един въпрос - имаше ли нещо, от което имахте нужда, но не го получихте, а си го намерихте сами, или си го направихте сами? Кога човек се чувства по-щастлив - в първия (с получаването) или втория ( с намирането и правенето сам)? А дали през това време дадохте на някого нещо, от което той имаше нужда?" Аз, например се чувствам по-щастлива, когато сама си направя или намеря нещото, от което имам нужда. И когато започна и разбера, че нещо не мога сама, все става така, че се появява някой, който сам ми предлага - може и да не е точно това, което мисля,че ми е нужно, но после се оказва, че точно това е било по-доброто... И тогава го приемам с голяма благодарност и щастие - знам, че Бог ми го е пратил по този човек. Ако ли нищо не "пристигне", доста сериозно обмислям дали е времето и мястото да правя това, което искам....

Имаше време, когато и аз разбирах смирението като осъзнаване на моята нищожност и безсилие да променя себе си, събитията, съдбата си, съдбите на другите и тях самите към някакво измислено от някого добро. Сега го разбирам като с-мир-ение - т.е. да приемам с мир (а това за мен означава разбиране и любов) това, което не искам да бъда и имам (а съм и имам) и това, което искам да бъда и имам ( а не съм и нямам ) - само тогава мога да постигна с ума си причините и после да променя или желанията и нежеланията си, или себе си; да приемам с мир последствията от моите евентуални действия, отношение и избор , без да се опитвам да ги променям - това ми дава ясна представя каква съдба си определям с моя избор в определен момент... ; да приемам с мир събитията, хората и техните съдби - да виждам положителното в тях и да им давам свободата да бъдат такива каквито са. Мисля, че това наистина е силата, която носим в себе си, но често подценяваме, подчинявайки се на някакъв пра-инстинкт, тласкащ ни към борбата и възхищението от "победата и победителя"...?

Чудесно го е казала Силвия! И същото се проектира като отношение към другите хора около нас. Когато искаме всичко да се реализира по идеалния начин, го искаме не само от себе си, а и от тях. Тогава се разочароваме от тях по същия начин като от себе си, губим спокойствието си, осъждаме ги, опитваме се да ги "поправим" в имаето на префектното... Когато приемем себе си с грешките, които ни учат, приемаме, че грешките, които другите са направили също ги учат, и не само тях, но и нас. Когато се научим да виждаме доброто в това, което довчера ни се е струвало неправилно в нас, замисляме се - а може би това, което ни се струва недостатък на другия крие в себе си и някакво предимство за него или за другите около него?

:thumbsup2: Таня! Имаш голямо сърце и си родена за професията си. Няма да ти желая любов, щастие и успех - първото го носиш и излъчваш, второто вече си го имаш сред децата, а с първите две нямаш нужда от третото. Аз работя с по-големи деца - ученици - но и те си имат своите страхове. Страхът, че няма да се справят както искат хората, които те обичат. Страхът, че ще загубят подкрепата им, ще бъдат критикувани до унижение... Страхът, че другите деца ще им се подиграват... Зад страховете им прозират мотивационните напъни на безсилни, но обичащи децата си родители... Може би и тях са ги мотивирали така? От баба Яга през "ще ти се смеят" и "няма да те обичам ако" и "как можа да ме изложиш така.... Сигурно има и други начини да се успокои едно палаво дете - а може би просто да му се канализира енергията, интересите навреме...? Или да се поговори и наблюдава внимателно, за да се разбере истинската причина за нервността, своенравието и да се трансформират в сигурност и свободен избор и отговорност...? Сега ми се прииска да попитам всички тук - от какво и защо се страхувахте като деца? Какво да направим или да не правим ние, възрастните, за да растат децата ни спокойни, свободни, смели, но и отговорни, загрижени за себе си и другите?

Колко хубаво и точно си го е казала Хрис! Иска ми се да я попитам (и не само нея - всички) - а през изминалото оттогава насам време получила ли е нещо, от което е имала нужда - и щастлива ли се е почувствала? И още един въпрос - имаше ли нещо, от което имаше нужда, но не го получи, а си го намери сама, или си го направи сама? Кога човек се чувства по-щастлив - в първия (с получаването) или втория ( с намирането и правенето сам)? А дали през това време даде а някого нещо, от което той имаше нужда?

Когато носим отговорност за деца, свободата, която има оставяме, е ключов проблем... с повишена трудност... Тяхното подсъзнание изисква свобода да изучават света си по своя начин - не през опита на възрастния - само така се гарантира обновяването на човешкото съзнание и прогреса ни като вид. От друга страна възрастните носят отговорността едновременно и за оцеляването на гените си, и за осигуряването на максималното им "подобряване". Аз си реших проблема като се научих да осигурявам на децата свободен избор в определен от мен периметър. За това е необходимо, обаче възрастният да се откаже от претенциите, че неговият вариант за ситуацията е най-добрият за детето и да я разработи така, че да предложи няколко варианта - еднакво добри, еднакво учещи. Всеки от вариантите трябва да има нещо лесно и нещо трудно, нещо приятно и нещо не съвсем... Освен това се предвижда и приемане за нормално детето не успее от първия път и да има право да смени избора си сам без да получи упрек - напротив! Когато започнах да оставям на децата свобода при избора как да изпълнят дейността и кога, отначало настана учудване и леко объркване - не са свикнали на това, но бързо се съвзеха. Веднага пролича кой е държан на късо въже и кой е имал възможност да избира и носи отговорност за избора си. Първите без да обмислят избират най-лесния на пръв поглед вариант. Вторите оглеждат внимателно вариантите и казват, че искат да опитат единия, ако не стане, отказват се и минават към друг. След известно време, когато се усетят по-подготвени, опитват сами и други варианти. При неуспех първите стоят и чакат упрек или назидание от моя страна. Аз само им предлагам да опитат друго и казвам, че така е станало много добре - навреме сме разбрали как ще е по-трудно... Благодарм за грешката - не я наричаме гршка, а поука. Скоро и те стават по-спокойни и свободни - а заедно със спокойствието, радостта и свободата идват вниманието и самоконтрола и отговорността за себе си...

Всъщност дали наистина изчезва или само на нас така ни се струва, защото очакваме да си остане каквото е било... А то си е останало, винаги остава! Но в друга форма - вплетено е в паметта на новото, на настоящето. А настоящето нишка по нишка се вплита в бъдещето. Нищо не се губи или създава - само се превръща от една форма в друга... закона... А това за спирането на развитието, за да се себепознаваме е интересно. Моят опит, обаче показва, че точно ако спрем, тогава няма да се опознаем - тогава ще е снимка, срез на определения момент. Опознаването е наблюдение на себе си в развитие - начините по които се променяме според ситуациите, мисля дават най-точна представа за нас самите... А, и за върха е интересно - значи себепознаването може да бъде "изкачване на връх"? А на мен винаги ми се е струвало като поле.... без хоризонти дори.... океан може би?

"Как да се изцерим от едностранчивостта' беше подзаглавието на темата... Погледнах го преди малко и през ума ми мина: - като допуснем с разбиране и Любов някъде до себе си съществуването на нещо, което не е привично и комфортно да носим вътре в себе си... може би? и в същото време да успеем да запзим равновесието - свободата си ние да бъдем себе си, различният от нас да бъде себе си също....

Интересен поглед! Може би се получава така, когато се опитваме да си дадем някакъв окончателен отговор - кой / какъв съм аз. Може би защото само един стабилен отговор би бил основа за себепреценка. Ако себепознанието е само начин да се самопреценим, а не самостоятелен процес, то наистина е под съмнение истинността на резултатите - нали "всичко тече всичко се променя". В момента, в който сме стабилизирали резултата от самопознанието, се оказва, че отново имаме нужда да "презаредим страницата" с новопостъпващата информация и така без край.... Излиза че себепознанието не предполага достигането до някакъв окончателен отговор, дори и да го обявим за временен. Изискването да формулираме такъв обикновено е катализатор за повечето процеси, но тук може би е ретардант?

За коментара в клипа ми е думата. Тенденциозен, пристрастен. Защо не чухме нито един затворник? - те също са хора като нас и Бог ги е пратил в затвора, за да ги опази от нещо, за да им даде шанс да се научат на нещо. Защо не чухме нито едно дете, защо не дадоха близък план на лицата - какви емоции изразяваха те? Може би им нямаме доверие??? Деца и затворници - какво ли разбират и едните и другите???? Не насаждаме ли у децата си предразсъдъците и отхвърлянето, с които ние сме обременени? Даваме ли на себе си възможност да видим нещата през техните очички или искаме да им сложим нашите очила? И забележете - темата е "пуснете децата при Мен и не им пречете"! Просто темата от по-различен ъгъл.....