Донка

Какво означава и каква е разликата да проверим нещата чрез своите чувствания и чрез своята мисъл? Ако нещо или някой предизвиква в мен негативна емоция, тази емоция не е резултатът от проверката на нещото, а от проверката на моето отношение към него - значи аз имам някакви задръжки, които ми пречат да го обичам и да му се радвам на това нещо или някой. Мисълта е тази, която проверява защо изпитвам негативната емоция - т.е. намира какво все още не съм разбрала в нещото и какво вътре в мен ми пречи да го обичам такова каквото е. Какво означава да мисля за нещо или за някого - това означава да го опознавам все по-отблизо, да търся това, което все още е скрито за мен, да намирам доброто и да превръщам с мисълта си в добро онова, което ми се е струвало не съвсем добро. Има, обаче и една опасност - мисленето за нещо или някого да се превърне в спекулиране - т.е. потъване в ямата на предположенията за него - нещо като онази приказка за бременната дето плачела, че брадвата ще убие детето и.... Затова може би учителят предупреждава - , а не да ги предположи...

По скоро си помислили, че могат да определят кое е добро и кое е зло и да "поправят" злото на добро. Плодът на дървото, което те изяли всъщност не бил "лъжица за устата" на ограниченото човешко съзнание. За тях този плод бил отрова - събудил гордостта, суетата и ревността. Много съм мислила - а в какво всъщност е бил смисълът на този плод? Може би в това, че знанието се състои не в "аз знам, че това е така", а в непрекъснатото отваряне и разширяване на ума ни към безкрайния и променящ се свят, където няма абсолютно зло и абсолютно добро - те зависят само от гледната точка и ценностите. Може би плодът дава на свободното от рамки съзнание умението да вижда доброто в злото и да трансформира разрушението и болката в съзидание и щастие? Може би в това се състои и голямата тайна на Живота?

:thumbsup2: Подходяща цел за мен е тази, която ни оставя свободни - т.е. не ни обвързва с постигане на конкретен резултат, както и с опредлено участие и поведение на друг човек. Едно е да си поставя за цел - да създам школа и да привлека ученици и да напиша учебник.... Друго е ако целта звучи - да служа на децата и всички, които Бог ми праща с нужда, по най-добрия за тях начин. Тогава горната цел се превръща в едно от средствата за постигането на "подходящата". Тогава вместо да планирам конкретни стъпки, съм склонна повече да оползотворявам всичко налично в момента - и тогава не се стремя да наложа моите измислени перспективи, а започвам да виждам съществуващите напред във времето и да избирам. Всъщност те не ни следват, те са винаги до нас - проблемът е дали си отваряме очите добре, дали сме ги почистили от претенциите и правилата си, от "трябва" и "няма да стане".

Какво означава да мислим, че сме големи? Може би да започнем ние да отсъждаме както нас са съдили? Или ние да ограничаваме (и другите и себе си) както нас са ни ограничавали? Или да поучаваме и наказваме? Или да водим "по-малките"? Защото вече знаем и можем всичко, защото сме "сформирани", т.е. твърди, спрели развитието си, защото сме решили,че сме вече на "върха". Какво означава да сме като децата? Може би да приемаме с отворени умове и сърца всичко ново без предразсъдъци? Да опитваме всичко в живота, за да го опознаваме, както и себе си в него - не да го критикуваме и "поправяме". Или да се чувстваме свободни и защитени от Силата, която е наш Родител? Да се учим и развиваме ние самите - непрекъснато - няма върхове, които да изкачваме - има простори,в които да се разширяваме и опознаваме. И може би да виждаме и усещаме как всичко около нас расте и се развива като самите нас....заедно с нас.... Спомням си сега как моите малки деца определят кой е стар и кой "нов" - по това дали си играе и разговаря с тях като с равни или ги командва.

И моите растения не вървяха докато.... в най-тежките дни от живота ми преди 4 години не останах една вечер сама с тях в офиса си - отворих си сълзите, които сдържах зад усмивката си цял ден и дълго плаках. В един момент усетих,че има някой в стаята - опитваше се да ме "погали" и утеши. Вдигнах стреснато глава - как не бях чула, че е влезнал някой. После си спомних,че бях заключила вратата и дори решетката и бях затворила и вратата към чакалнята. В стаята бяхме само аз и.... цветята - няколко саксии с най-обикновени хилави пълзящи зеленини.... Сега има много повече....и не са хилави. Каква беше тайната - изведнъж осъзнах,че цветята ми са живи и искат да "разговарят" с мен - искат да ми бъдат приятели, да ми помогнат да изплувам и да бъда щастлива. Усещах го, но още не ги разбирах - осъзнах,че трябва да започна да уча езика им.... Да учиш езика на някого означава,че признаваш неговия свят за различен от своя и също толкова ценен. Означава,ч е имаш готовност да отстъпиш от своята гледна точка и да се опиташ да погледнеш през очите и със сетивата на съвсем различно от теб същество. И ако това същество е на по-ниско стъпало на развитие от теб, това означава,ч е си смирил гордостта си на "венец на еволюцията" и си се почувствал едно с всичко във вселената - готов си да служиш и да се учиш от всичко около себе си, не да му налагаш своите критерии за добро и правилно и висше и низше... Когато се научих да говоря с цветята, като че ли се промени и общуването ми с хората... И знаете ли, докато отначало цветята ми бяха "деца", сега хората ми станаха "цветя". Помните ли онази тема - "Какво сънуват дърветата през зимата?" - знаете ли какъв е отговорът? - "Не знам - ще се опитам да науча езика им и ако и когато успея, ще ги попитам".

Виждала съм хора с белег и добър емоционален баланс както и хора без белег, които очевидно за всички са емоционално разбалансирани и се опитват да разбалансират и околните съзнателно или несъзнателно. Като педагог и психолог не бягам от хора с емоционален дисбаланс - това би било същото лекар да бяга от болен като дявол от тамян. За мен като професионалист и човек това са много ценни опитности и Бог често ми ги праща кога да се уча, кога да помагам, кога да смирявам гордостта си, че на всички мога да помогна.... Всичко, което написах в предишните си два поста бяха малка част от нещата, които съм научила от хората и случаите на емоционален дисбаланс - силно синтезирани и на популярен език. Но по повод репликата : бих добавила към написаното преди още нещо важно. Човек в състояние на емоционално неравновесие до нас - това е много важен знак и урок за самите нас. Той ни е изпратен да се учим какво може да разбалансира нас самите, как да внимаваме и следваме емоционалните си "валидатори", как да "плуваме" във емоционална вълна - нашата собствена или чуждата, как да запазваме стабилност на нашето емоционално равновесие, когато сме изложени на емоционалната вълна на човек до нас и т.п. Така че вместо да бягаме от такива хора, по-добра идея е да се учим и развиваме, запазвайки незвисимостта си едновременно с общуването си с тях. Само така можем да помагаме на емоционалните проблеми на другия човек (според моя опит в професията и живота).

Доколкото разбрах в началото темата е за силните емоционални вълни, по-точно негативните, не изобщо за емоционалния живот на човека. Емоциите са ни дадени да контролират ума ни и по точно хармонията им с любовта в нас и със свободата ни. Те не са за "навън" , а за нашата личност. Нещо като "валидатори" на програмите, които "пише" ума ни. Ако умът навреме "чуе" предупрежденията на негативните емоции и направи необходимите корекции, те се трансформират в "награда" - т.е. в положителни емоции. Всеки ден ми се случва да го наблюдавам у себе си и да го използвам в общуването и професията си. Да наблюдаваме и да се вслушваме в емоционалните си регулатори съвсем не означава да ги контролираме и подтискаме. Напротив - когато разбираме техния език, всъщност ние ги уважаваме и вземаме предвид, като с тяхна помощ контролираме мисленето и поведението си, а не обратното. Да сторя Дори сега си мисля,че точно приемането на бурната негативна емоция като нещо нормално всъщност означава своеобразното и контролиране и подтискане - т.е. подтискане на нейните сигнали към схемите на ума ни, към принципите и правилата ни. Вместо да променим нещо в тях, когато чуем предупреждението на леката негативна емоция, ние предпочитаме да ни залее, да я излеем върху другите защото така сме "живи и искрени" и после всичко да си тече по старому - това е друг по-фин начин на подтискане (или по-скоро на изхвърлянето и в нечие "кошче") от това да се крием от другите, че я изпитваме.

:thumbsup2: Той се проявява чрез мен, но аз не съм Той. Мога само да Му служа, за да се проявява. Аз вземам решение как точно, но за да го взема, внимавам и "слушам" Неговата воля - не моите принципи и идеали. Така не поемам отговорност за събитията, но за това, че ще приема с благодарност всякакъв резултат от избора и решението си. Така не очаквам благодарност или признание задето съм се раздавала изцяло - аз не съм раздавала нищо "мое" - само съм станала проводник и изразител на Неговата любов. Мога само да благодаря за това. Не горя до изгаряне (горенето не винаги означава раздаване изцяло....) - по-скоро предпочитам да светя меко и да топля (не да подпалвам)....,за да мога да служа по-дълго време...

При мен се получи, но когато малко обърнах "правилото": "Обичайте това, което сте създадени да правите..." Не казвам,че съм спечелила много пари, но имам достатъчно, за да не мисля за тях, а да правя каквото обичам. Проблемът е,че като получим достатъчно пари, ставаме зависими от количеството им и започваме да се стремим да ги "увеличим" - спираме да правим "това, което обичаме" и започваме да "печелим пари" с него. И друг "съвет" последвах и продължавам да следвам - "Залудо работи - залудо не стой". Залудо човек може да работи само тогава, когато работи с обич към самата работа, а не "продавайки" труда си. Всъщност никога не е залудо работата, която сега не носи пари - тя носи неща, много по-ценни от парите... И последният "закон" - Работиш ли за парите, те бягат от теб и трябва да жертваш душата си, за да ги докараш насила. Но насила пари стават, хубост не става.... Работиш ли за Бог - Любов, Той ще ти осигури достатъчно средства и възможности да продължаваш да работиш за Него.

Интересна и много полезна за всички тема, според мен! Благодаря Еси! Присъединявам се към мненията преди моето . Имам сериозни резерви за обобщението за съвременните хора и поддаването им на емоциите, но само защото по принцип съм резервирана към всички обобщения. Доколкото имам наблюдения над човешкото поведение и бурни емоционални прояви, то те са нещо като вълна - тя възниква, когато по някаква причина се създаде висок потенциал между реалността, в която се движи човекът, и неговите представи за тази реалност. Това се получава, когато намалее приемането и обработката на обективна информация от средата за сметка на предположенията - плод на логическите построения на ума ни. Идва момент, в който стената на мехура, с който сами се ограждаме, не издържа на натиска на реалността и се пропуква - това е подготвителната фаза на емоционалната вълна. Ако се опитаме да защитим мехура, борейки се с натиска отвън, се разразява емоционалната буря - като правило тя е негативна. В този етап не е разумно да и се противопоставяме - твърде късно е станало за това - по-добра идея е да я оставим да "изтече", но както спомена и Добромир, задължително без свидетели. Когато усетим, че енергията вече е толкова паднала, че ни се доспива, можем да пристъпим към "лекуването" - т.е. осъзнаването на причините довели до високия потенциал и уроците на емоционалната вълна. В случая на Еси вълната, според мен, е предизвикана от изненадваща информация, която засяга болезнено място, неоткрито до момента - недостатъчна готовност да "загубим" някого или нещо (ограничили сме свободата му да "си отиде") или подсъзнателен страх от страдание, болка, смърт и т.п. Най-вероятно е имало някакви слаби емоционални сигнали преди вълната, които не сме разпознали до разразяването на бурята. Както споменаха почти всички, най-доброто решение е да не допускаме образуването на високия потенциал - т.е. редовно да проверяваме дали не сме подменили обективната информация с наши предположения, дали не сме се обградили съзнателно или не с мехур и дали не се "варим в собствен сос". Разбира се, никога не можем да изключим появяването на потенциала, нито пък следва да го смятаме за наша грешка или слабост - все пак сме просто хора. Но за мен в тази тема има и още един интересен аспект - създаването на зависимост от тези емоционални вълни. Това е случаят, в който човекът се чувства "жив" само в състоянията с емоционални вълни и смята че без тях животът е сив и скучен. Тогава той започва и съзнателно, и не съвсем да си "осигурява дозата" и с времето и привикването към нея, да ги увеличава...

Доста се замислих над това днес.... И аз правя малко зло - често лъжа децата, които се справят бавно и трудно, че се правят чудесно. Всъщност ако ги сравнявам само с тях самите това наистина е така, но ако ги сложа наравно с другите си е чиста измама. За да не ме гризе съвестта,че съм направила зло като съм ги лъгала и като несправедливо съм поставяла различни по височина "летви" за "чудесно" пред различните деца, обръщам понятията за справедливост и истина с главата надолу. - справедливост сега означава височината на летвата пред всяко дете да зависи от неговите индивидуални качества и състояние в момента. - истина сега означава да отчитам развитието на всеки без да го сравнявам с другите - и дори такова развитие на пръв поглед да няма в момента, да натрупвам троха по троха потенциал за скока, когато детето е готово за него и най-важното! да запазвам любовта му към нашето общуване, вярата му в силите си и доверието в моята любов кюм него.... Ами ако новата справедливост е истинската голяма добра справедливост? И дали новата ми истина не е голямата добра истина?

Днес подложих на проверка вътре в себе си дали имам право да обичам хората, които смятам,че обичам. Ако обичайки един човек, на мен ми се прииска да "направя" другите толкова "добри" като него, значи искам да задържа за себе си удоволствието от неговото присъствие и да направя така, че и другите да ми го доставят... Господ не е там. Ако обичайки един човек, аз го поставям над останалите и търся несъзнателно недостатъци у тях, за да си докажа колко добър е той в сравнение с тях, значи искам да задържа за себе си най-доброто, които виждам и искам да виждам в него. Искам да го задържа такъв, какъвто го обичам.... Господ не е там. Ако обичам един човек без да го сравнявам с другите или с някакъв идеал или модел за добро, значи бих могла да обичам всички по същия начин... Бог е там.

Докато четях развълнуваното писмо на Мишелка, вече знаех, че тя е много много близо до своите отговори, дори почти ги е написала - благодаря ти Мишелка! Добре дошла, Мишелка

Днес много си мисля кога изпитвам раздвоение - когато умът не може да се съгласува с безусловната любов, която изпитвам. Раздвоена съм между любовта ми към детето - безусловната - и условията, които поставя ума ми, за да изпитвам положително отношение към него. По-лесно е да подчиня и завържа решението на задачата си за правилата и преценките на ума. Лесно се минава от положително отношение и емоция в негативни, лесно се пада от високо ниво на енергия и фина вибрация към ниските нива . По-лесно ми е да недоволствам,че детето не се държи "прилично" и да го накажа или поучавам. По-лесно е да си обясня с недостатъчна интелигентност или невнимание грешките и да изпитам осъждане, съжаление.... Ако това се случи, съм се подчинила на мерките и правилата на ума си, но ще ми се наложи да се справям с тревогата на негативната емоция. По-трудно е да смиря гордостта на ума и да се подчиня на любовта, когато усетя раздвоението. Но ако го направя, след малко ми просветва истинската причина за несъответствието и раздвоението - умът нещо не е свършил достатъчно добре - не е забелязал всички важни неща или не ги е взел предвид, ограничил е вариантите ми за избор на реакции и гордо-лениво настоява,че неговото решение е правилно и единствено - "верният отговор на задачата". Не мога да му позволя да ме управлява така. Той ми е даден, за да ми служи на Любовта, а не аз да служа на него. Но не го критикувам, не се боря с него - само му казвам, че това не е верният отговор - да се опита да реши задачата отново, но вече да потърси отговора, който е в хармония с безусловната любов в мен. И след малко "зазвучава музика" и всичко става само, без напъни и с усмивка.... с любов.

А дали докато ние си мислим, че даваме великодушно някакво богатство на другия, ние всъщност не му отнемаме възможността той сам да си го намери такова, каквото е най-подходящо за него и в момента, който е най-добър. Не му ли отнемаме възможността да изпита радостта на изкачения връх - самостоятелно!, а го возим на лифта си и отгоре искаме и да ни плати с признание и благодарност?

Благодаря на Моника за споделената болка, причинена и от чувството за вина. Трудно бих могла да дам по-красноречив пример за тезата си. Ако чувството за вина на Моника е, както казвате, пряко следствие от това, че тя е направила погрешка и то е нейният компас да я поправи, то за да го направи, тя би следвало да: -върне времето назад и да вземе друго решение - да остане в България или да вземе детето със себе си. Не е ли гордост да си мисли един човек, че може да управлява времето и да поставя под критика това, което Бог е накарал Моника да направи? Според мен в случая на Моника чувството и за вина се дължи на вкоренения в съзнанието и модел за това как "трябва" да бъде добра майка и какво "трябва" да дава на детето си. Дължи се и на силното и желание, разбираемо за една майка, детето и да расте близо до нея. Имаше период в живота ми, в който и аз се измъчвах от същото, докато синът ми учеше на 350 км от мен сам на 15г. Моника, преди 2 години със сина ми стигнахме до истината, че ако той беше останал у дома тогава, сега щеше да е едно мекушаво мамино синче, мързеливо и капризно и далеч от реалния живот. Той нямаше да си е намерил мястото под слънцето, нямаше да е станал мъж, заради желанието на майка му да си изпълни дълга към него и, хайде да си кажем честно, да контролира развитието му и оформянето му като човек. Всяка сутрин благодаря на Бог, че го отдалечи от мен навреме, за всички трудности, които преживяхме с него, за всички уроци, които научихме. Нима, мила Моника, е толкова невъзможно да повярваш,ч е точно този вариант на твоя живот е бил най-доброто за твоето дете? Още малко търпение и тя сама ще ти го каже. Може би за нея и за теб е било по-здравословно да сте физически разделени, за да останете близки духом? Може би живеейки далеч от нея ти си направила за нея и любовта в нея това, което нямаше да можеш да направиш до нея и дори щеше да развалиш? Ние, майките, често от грижа и нежност обсебваме живота на децата си и когато го осъзнаем, е станало малко късно да го поправим. Мисля,че чувството за вина, което изпитват жени в ситуацията на Моника ги стимулира да променят начина си на мислене, да се опитат да видят Божията воля зад ситуацията и да осъзнаят доброто в злото, за което се винят сами. Тогава вместо да губят енергия и внимание да "поправят" тази ситуация във въображението си, биха намерили най-добрите начини да използват нейната скрита сила и смисъл.

Когато видях отворена тази тема, си помислих точно това, което написа преди мен Силвето. Реших,че няма смисъл да го пиша.... Но, както обикновено, Бог се присмива на всяка моя категоричност. Когато първият ми сигурен отговор се "утаи", т.е. позабравих го, в съзнанието ми изплува една много необичайна среща - 3 дни преди да бъде пусната темата. Моя съученичка, никога не сме били приятелки, но сме имали добри чувства една към друга, туркиня, емигрантка, мюсулманка от няколко години, ми се обади най-неочаквано с много странна молба - да идва при мен веднъж в месеца (От Турция!)и да учи английски. Стори ми се много несериозно, но тя наистина дойде в школата в събота вечерта. Оказа се,ч е наистина има мотив и готовност, както и доста добра схватливост и общи впечатления от езика. И все пак още не можех да си обясня защо се появи при мен..... Уговорихме се за около 15-на мин. и после тя изведнъж започна да ми разказва за сина си и за болката и съмненията си, свързани с постъпка, за която съжаляваше. Оставих я да разсъждава, но когато искаше мнението ми, винаги казвах,ч е такава е била Божията воля за нея и сигурно има някакъв урок да научи, но само тя знае какъв е. Тя изведнъж просветляваше и започваше сама да намира причината за страданията си - "моята гордост и правила" както сама казваше. После започна да споделя за майка си, за покойния си баща, за баба си - все тежки странни съдби. И винаги стигаше до Любовта - сама. От мен се искаше само да я слушам и да я подкрепям и да я уверявам,че всичко, което се е случило и е направила, дори грешките, са били за нейно и на близките и добро. Тя сама откриваше защо. Никак не си мисля,че ставам за изповедник, но през цялото време имах усещането,че някаква сила ме държи там с нея само за да има с кого да говори и кой да я гледа с любов и да и дава кураж. Покрай нея и размислите и просветлението, което преживяваше пред очите ми, и аз доста размислих за себе си, живота си.... и на мен доста неща ми просветнаха. Затова вече не съм толкова категорична... за изповедта.

А общоприетото разбиране е,че с най-близките си, с братята (не само кръвните) сме обвързани и сме длъжни с нещо един на друг. И колко "братства и роднинства" са изгнили и са се разпаднали, защото ги разбираме по обратен начин. И с разумните и неразумните същества може би сме в същите отношения, когато те се намесват в мислите ни. Разумните ни оставят свободно да мислим - те следват Божията воля. неразумните ни налагат тяхната воля. Ако усетим в мисълта си - "мога", това е мисъл, управлявана от разумно същество. Ако "чуем" - "трябва", значи се опитва да ни управлява неразумно..... може би....

Радвам се, че в професията ни влизат млади педагози като теб, Ина! И съм сигурна,че децата и родителите им, не директори и експерти, оценят всичко което правиш за тях и любовта ти към тях. Коментари винаги сме чували и ще чуваме, ще чуваш и обвинения... нормално, когато си различна и ти се работи и виждаш във всяко дете Божествена искра. Знам колко ти е трудно - винаги е било така... Един ден когато бях млада ми се скапа касетофона със записа в часа - сигурно съм изглеждала разстроена, защото едно малко момиченце се приближи, хвана ме за ръката и ми каза "по-добре ти да я изпееш песничката - ти пееш по-хубаво от него". Никога няма да забравя това - това малко дете ми "преподаде" най-ценния ми урок в педагогиката - децата искат мен и моята "песен" и очакват да пея и играя с тях, а не да им преподавам и да ги изпитвам. И ако го правя, нека пак да е като на игра... А защо се бориш? Плувай. Децата са течението. Бездушието и недоимъка са бентовете, които спират течението, но са от клечки, когато с любов насочиш потока към тях. Вдъхни на децата вяра в силите им и любов към това което правят и ги остави - те ще се справят с трудностите много по-лесно и добре от теб. И сега - по време на стачката, повикайте родителите да застанат до вас - не за вашите заплати само, а за децата си и тяхното бъдеще. Нека се "събудят"училищните настоятелства и поискат делегиране на всички средства от бюджета и контрол при изразходването им.

Благодаря ти за мнението, Дианче.... Нали няма да има паралелки... Значи няма и престижни групи. А и съставът на групите непрекъснато се мени.... няма такова нещо като А-клас.... Децата са различно "силни и умни" по различните дисциплини и сфери на работа и развитие. Няма никакъв шанс едно и също дете да бъде във всички "бавни групи" - и по езика, и по математика, и по спортни игри, и по труд и техника.... По всяка дисциплина детето работи с различни деца - дори може да са и на различна възраст - свързва ги сходното темпо и начинът на усвояване на уменията и навиците и обработка на информацията. В една група са "логическият тип", в друга са "емоционално - образният" и така... А един добър педагог знае как да сменя подхода при различните деца. Ето - Ина с изобразителното изкуство - в едни групи ще бъдат децата с талант и усет, в други - "слепите за цветовата гама- все още", в друга ще са тези, които не рисуват, но усещат и разбират изкуството, в друга тези, които все още са далеч и имат нужда от искрата на Ина - да отвори очичките и сърцата и умовете им. Когато всички са заедно - Ина нищо не може да направи, защото всяка група се нуждае от тотално различен подход и занимания. Ина го знае и го може - остава само да и дадат възможност... Само родителите са в състояние да го направят и само ако Ина не пише оценки на децата им, а им предава любовта си към изкуството с любов към всяко от тях, не по програмите на министерството..... Двете неща са несъвместими - това ми казва 26 годишният ми опит.

:thumbsup2: Благодаря ти Дина за това писмо! Ето кой оценя истински и реално труда и ролята и способностите на нас - учителите - родителите и децата. Ако сега можех да съм в редиците на стачкуващите реално, а не само духом, бих стачкувала за това - да се обърне пирамидата на образователната ни система така, че в нея главната и решаващата роля да имат тези, заради които тя съществува. Средствата от бюджета да се дадат в ръцете на тези, които ги внасят и чиито деца се ползват от него. Нека всеки родител има ваучър за образование и да го "инвестира" както той смята за най-добре за детето си. Мислите ли,че един родител ще "инвестира" в раздута администрация? Или в лош учебник на "наш човек" парите, оставени му за неговото собствено дете? Мислите ли,че ще ги разпилее като сключи неизгодни договори за ремонти с фирми на роднини на кмета или някой отговорен чиновник? Тогава изведнъж ще се окаже,че и сега си има достатъчно пари за заплати и учителите, за които говори с уважение бащата по-горе, няма да са богаташи, но и няма да продават магданоз, за да оцеляват - ще го отглеждат заедно с децата в градините на училищата, за да отварят умовете и сърцата им за Бог и Любовта - както пише в книгата си Боян Боев, както ни учи и Учителят. И защото и аз самата не вярвах в това, което написха по-горе, Бог ме застави да излезна сама и без договор и постоянна заплата на пазара на труда - само с любовта си към децата и с професионализма си. Остави ме на преценката и волята на родителите и децата, не на експерти, не на директор. През тези 8 години аз се научих да разбирам и живея с децата - не да ги обучавам, изпитвам и оценям. Като казах последното - това е другото ми предложение: - Учителите да бъдат освободени от проверката и оценката на постиженията на учениците си - за това да си има специална независима и анонимна тестова комисия. Учителите само да общуват с децата и да ги подготвят за минаването от едно ниво в друго. - За нивата - всеки учител знае,ч е децата се развиват скокообразно и всяко дете си има свое темпо и посока на развитие. Сега системата усреднява всички - в паралелките да има и бързи, и бавни и нормални. Това е погубване - психическо и интелектуално и емоционално и нравствено на всички групи. Защото не можело да се организира по друг начин. Може. За всяко дете може да се води персонален фаил и да се осигурява най-подходящата за него среда и група по различните предмети. И отново не вярвах в това докато не получих от Бог възможност да го направя в школата си. Е, да, иска много любов към всяко дете, много вяра и внимание към него. Иска мислене, много работа, наблюдение, пренастройване, избор и проба на методи и учебници, които са подходящи за съответната група деца, много четене, работа над себе си - не спазване на разпределения и спуснати програми и писане на материала в книгата. И ще се върна отново на родителите и децата - те високо ценят вниманието, разбирането и уважението на учителя към децата им и към тях. Знаете ли, мисля, че не само учителите - по-скоро родителите трябва да излезнат и да поискат "властта" в образователната система. Родителите като бащата, написал писмото по-горе.

Може би ние сме имали винаги Живота вечен и сме били в него, но сами се отделяме от него като "пускаме крадеца" да коли и беси в умовете и сърцата ни. Как го пускаме и защо и кога? Може би когато се подчиним не на Божията воля за нас, а на желанието си ние да "колим и бесим" - т.е. да съдим кое е добро и кое зло. Това за обвивките на семката - много е точно и хубаво и мъдро. Обвивките са нашите предразсъдъци и ценности и правила - семката е Любовта в нас. Така го разбирам...

Живот вечен - Беседа от Учителя, държана на 29 април 1923 г. в София Живот вечен - Двадесет и девета неделна беседа 16 април 1933 г., неделя, 10 часа

А може би си струва да се замислим как и защо един феномен в един случай е лекарство, а в друг - отрова, както посочва Ана. (добре дошла Ана! Много ти се радвам!) И понеже съм човекът, който 40 години е живял с това чувство - т.е. доста добре го познавам, както и последствията му - ще се опитам да поразсъждавам над впечатленията си от "вътре вината" и "над вината". Има само един начин да се притъпи или избегне чувството за вина - то е да се прехвърли върху другите, света, Бог - и да се продължи живота сякаш всичко е наред - т.е. аз съм си наред - Те са виновни, че не е така както аз смятам за "добро". Такива хора не са проядени от вината, а от противопоставянето си и негативизма си към всичко около тях. Е, аз не бях от тези, които притъпяваха, а от тези, които следваха и дори изостряха чувството си за вина, защото също като част от пишещите тук го смятах за "благородно" и за "лекарство". Винаги, когато го изпитвах, аз усърдно се стараех да "поправям" грешките си и да се извинявам. Резултатът? Научих хората около мен да ме управляват, да ме товарят с техните отговорности и да ме винят за всичко, което не им харесваше. Това определено ги разврати до патологична степен. Изпаднах в много силна зависимост от объркана система от ценности - мои и на близките ми, която се опитвах да "спазвам" и да доказвам на всички колко съм "добра". Замених Божията воля за мен и другите с думите " аз трябва, как можах, срам и т.п.". "Поправяйки" грешките от чувство за вина, ние се опитваме да си върнем контрола над ситуацията и над отношението на другите към нас и този път да постигнем "по-добри" резултати - т.е. засилваме гордостта си. Това никак не е лечение на частица от себе си - точно обратното... Когато вместо вина, ние изпитваме Любов и вяра в Божията воля, ние се опитваме да разберем защо сме попаднали в дискомфортната ситуация (която първо ни се иска да върнем обратно и да постъпим по друг начин) и за какво важно за нас нещо в самите нас и около нас се опитва да ни покаже тя. Т.е. вместо да я "поправяме", ние я изучаваме и следваме с Любов, не с гордост и осъждане. Сега благодаря на Бог за всички грешки, които ме е допуснал да направя, защото от тях съм научила най-големите и ценните си уроци. Но на въпроса кога и защо вината е "лекарство" - ами може би е като в хомеопатията - когато организмът не може да се ориентира още за патогените в него, вкарват му ги отвън, за да го "убедят" да се погрижи за хармонията си и да се изчисти от същото това, което му вкарват - т.е. отровата на вината.