Донка

Бъдещето е на свободата и любовта - безусловните - и в браковете и вън от тях. Ако човек умее да бъде свободен и да обича безусловно - женитбата не му пречи, напротив, помага му. Затова ще има женитби и все повече от тях ще са щастливи.... Ще има и "скъсани" на изпитите... Ако човек не се е научил на това, и самостоятелният му живот е низ от конфликти, обвързване, разочарования.... Затова ще има и самостоятелно живеещи хора - и щастливи и нещастни. Бог е помислил за всичко, нали?

Като всяко друго нещо в този свят - Бог ни е дал женитбата като един от Пътищата и едно от училищата, които можем да изберем. Няма най-важно - най-важно за всеки е това, от което има нужда и за което е готов в този момент в този живот. Разбира се,че има хора, които им е наред друго училище - както и Силвия каза - училището по опознаване на себе си също е много важно. И проблемните бракове идват оттам,че се прескача точно това училище и всеки по някаква причина бърза да постъпи в Училището на женитбата преди да е научил уроците си в Училището по самопознание и самостоятелен живот. А им се ще на хората да прескачат нивата може би защото е прието да се "чифтосват" и имат деца само при условие,че са женени. И така в Училището на женитбата попадат неподготвени за изпитанията в него. И с мен се случи това, но след като първия път ме "изхвърлиха" от него, честно работих, учих се, взех си изпитите успешно в ниво "самостоятелен живот и опознаване и любов към себе си", се оказах пред вратата на Женитбата отново. Разбира се,че можех да се откажа и да остана сама и щастлива, но съм човек на предизвикателствата и новото. Подадох си документите, приеха ме и сега ... сесия след сесия.... лекции, семинарни.... вече знам,че ще уча до края на този живот. Щастлива съм. И не съм само аз и Емо - има много щастливи бракове, Силве и ти го знаеш И на мен ми се искаше да са единици на времето, но не са.... И ще стават все повече.

Мона и Инфинити! Именно за това ни е дадена женитбата като урок: - да се учим как да опознаваме човека, с когото живеем - не да искаме да бъде като нашия идеал за съпруг; - да се учим да вървим заедно без да се настъпваме и завързваме пътеката на любимия човек за нашата; - да се вглеждаме в душата на човека до себе си, но не за да търсим нещо "ценно", а за да опознаваме и самите себе си (защото този човек не случайно е до нас). И това е възможно, колкото и "захаросано-фалшиво" и "сладникаво блудкаво тъпо" да звучи на хората, които не са склонни да повярват в него (Защо ли?). Защо ли приемането на човека до нас такъв какъвто е без критика и условия на толкова много хора им звучи като лицемерие? На мен точно условията и критиката ми се струват лицемерие - "ще бъда добра с теб само ако....". Моите деца израснаха в проблемно семейство, но може би точно затова сега ценят свободата си и на любимите до себе си и знаят,че в женитбата няма правила и тя не е страст, а Училището на живота. Благодаря им, че не се подчиниха на моето съзнателно "възпитание". Има много деца от проблемни семейства, които точно защото са расли в тях, сега имат добри, пълноценни "гнезда".

:thumbsup: За всички преди мен! И за още едно се сещам сега - Ако започнем да сравняваме и делим и класираме хората по количеството и качеството на техните знания и дори по тяхната любознателност, а после да определяме отношението си към тях според тази класация - вече сме станали зависими и от знаенето, и от знанието и от любознателността. И още един въпрос ме вълнува покрай професията ми - Децата са родени любознателни, НО.... Какво може да причини постепенното или рязкото и потушаване? Кое я стимулира и насочва? Къде минава границата между любознателността и любопитството? Могат ли те да се трансформират едно в друго? Начини, условия?

А сигурен ли си, че вече си се научил да наблюдаваш себе си, да разбираш мотивите, задръжките, ценностите си и всичко в своята лична психика? А умееш ли да следиш и да "вникваш" в собствените си мисли - тези, които казваш на себе си само, на другите - на ум и на глас и тези, които сами "минават" през ума ти? А можеш ли да помагаш на себе си, когато имаш нужда от това? А знаеш ли кога от каква помощ имаш нужда? Пътят към психиката на другия минава през опознаването на самия себе си. Как бихме могли съзнателно да влияем върху другите, ако не можем да го направим със себе си? Другото е теория, която сме склонни да налагаме върху хората около нас като етикет на стока. И все пак има един автор Владимир Леви.... Научила съм много от неговите книги... Ето една от тях - Изкуството да общуваме Както и на руски Владимир Леви - книги

Моника! Ники! Ирена! Е, аз ще го кажа и като професионалист. Да, наистина класиците са си класици, но това, което осмислих докато четях Учителя и Лазарев, не бяха ми го дали нито висшето образование, нито педагогическият стаж. Отначало и аз хвърлях с презрение книгите, защото не отговаряха на моя изграден критерий за "психологическа литература". Обаче именно изграденият ми вече навик да проверявам всяка прочетена от мен хипотеза (независимо колко абсурдна ми се е сторила тя) с наблюдение на поведението на хората около мен, както и експериментално, се беше включил автоматично. Не мина много време и резултатите от наблюденията и обективният и честен логически анализ започнаха неумолимо да доказват правотата на хипотезите в захвърлените от мен книги. Всичко като че ли отиваше по местата си в красива хармонична картина. Остана ми само да призная пред гордостта си на професионалист, че книги, в които нямаше нито един психологически термин, всъщност описваха и анализираха особеностите на човешката психика много по-задълбочено от монографии, които са разбираеми само за дипломирани психолози. Обемът и терминологията на една книга понякога служат за прикриване на празнословието и повторенията в нея. Моят съвет е всеки да започне от това, което в момента е разбираемо за него и привлича силно интереса му БЕЗ да му налага ограничени абсолютизирани "истини", а да му дава материал за размисъл и проверка в живота - защото психологията е там, а не в "умните книги". И ако ви допадне и е разбираема за вас - според мен Кен Уилбър - Спектър на съзнанието - е добър старт. Тя прокара на времето моста между научната психология и духовните учения на изтока и запада. Успех!

Великото малко и великото голямо Човешката любознателност ни дава ключ към осъзнаването на свободата. Осъзнаването на свободата ни отваря вратата към осъзнаването на живота. Осъзнаването на живота означава за нас отварянето на съзнанието ни за Любовта.... Защо тогава пишат,че знанието може да тежи и да ни отдалечава от Бог? Къде е границата между любознателността и зависимостта от знанието?

Молитвата много помага! Но не само че не се уединяваме - напротив! - точно когато съм успявала да постигна това (трудно, но съм успявала - най-вече в професията си и в най-близкия си кръг от хора - уча се още) точно тогава се отваря душата, ума и сърцето ни за истинското общуване, за човека, който стои до нас, който Бог ни е пратил като "курсова работа". Като че ли пада някаква пелена пред сетивата ми и се усещам едно с другия без значение той дали се чувства едно с мен и дали ме приема и разбира. Това последното вече си е неговата "курсова работа", не моята. Ами според мен няма такова нещо като неправилно решение. Ти може би искаш да кажеш на този човек, че ако ти беше на неговото място, не би мислила и постъпвала така? Но ти не си на неговото място и съсвсем не си той, нали? Дори и после това да се окаже грешка - значи Бог е решил,че той има нужда от тази грешка и последствията от нея. Значи тя за него не е била "неправилна". Сега се уча да одобрявам и да се радвам на всички мисли и решения на другия, но и аз да си запазвам свободата да решавам сама как да реагирам на тях - също с любов. Ще опитам с един пресен пример. Вчера Диманка (7г.) нещо се нацупи и остави химикала докато другите пишеха важно нещо. Обикновено в такива случаи реагирам с подкана или показвам някак,че това не е "правилното" поведение. Вчера разбрах �”имана (дълго е за обяснение - но тя си имаше някакво нейно детско основание да се нацупи) и я погалих. Взех тетрадката и и започнах да пиша важното нещо в нея, като я помолих за разрешение и казах,че много си мечтая пак да съм ученичка, но никой не ми разрешава вече. Много съм била стара. (Знам ги колко са чувствителни на тази тема). След 30 сек. детето вече не се цупеше - гледаше ме как пиша и се чудеше да си вземе ли тетрадката или да ме остави да съм поне малко ученичка. Аз и показах какво съм написала - знам,че пишеш по-хубаво от мен, но толкова мога, казах, искаш ли си сега тетрадката или да пиша още? На мен ми стига толкова - благодаря ти че ме остави да съм малко ученичка и да пиша в тетрадка. Много съм щастлива...... Тя доволно и усмихнато си взе тетрадката и продължи да пише. .... Простете ми, че ви отнех толкова време и място с тази история, но много ми се искаше да я споделя с приятели...

A! Илиянче, ето тази задачка решавам още - как да запазя любовта в себе си в тези случаи, за които говориш. Да си имам мнение и да е различно от другите и да не зависи от тяхното, но и да одобрявам свободата на другия да си има също такова свое мнение - противоположно дори на моето. Да изпитвам радост и любов точно от това, че ние сме противоположно различни. Както аз да нямам нужда от нечие одобрение и да не ме интересува дали и кой не ме одобрява - така и аз да не "одобрявам - не одобрявам" мисленето и поведението на другия. Бог одобрява всичко, което е допуснал да се случи - ако ние не го одобряваме, това не е ли пак упрек към Бог, че го е допуснал? Ще кажем - не Бог, човек е допуснал това, което аз не одобрявам... ами този човек не е ли Негово дете? И както Бог му е дал свободата и отговорността да направи това и да мисли така, така и ние да даваме свободата, да я приемаме и разбираме - не да я оценяме. Излиза,че всеки опит за оценка на нещо е вече готовност за упрек към Бог. Дори и отличен да пишем... това значи автоматично че ги има и другите оценки....а те са "упрек" за несъвършенство... Много полезна ми беше тази мисъл за деня и тази беседа!

Истински приятели се намират веднага щом изчезнат летвата за приятелство, която те трябва да прескачат и "ковчега" от правилата на приятелството, в които сме склонни да натикваме близките си по душа. Истински приятели можем да имаме едва когато се научим да пазим своята и тяхната свобода. Любо!

:thumbsup2: Валентин! Може би в това е смисълът - ние не бива да забравяме,че сега започваме да обичаме Бога без да го упрекваме. Значи ние имаме нужда да помним кога сме го упреквали досега, за да се учим от това - да разберем защо и как точно сме го упрекнали и дали не продължаваме да го упрекваме понякога на дело, прославяйки го и благодарейки му на думи? Вижте примера с младоженците - Учителят ни показва единия от начините да "упрекнеш Бог" - да обявиш един човек първо за бог, без който не можеш да живееш - това значи че този човек го "връзваш" за себе си да осигурява живота ти. С други думи като обявяваме някой човек за свой Бог ние упрекваме Бог,че не ни е дал достатъчно да живеем сами та имаме нужда от друг човек да е до нас и да ни дава живота.... Не пряка дума или мисъл е упрек към Бог, излиза, а отношението към света ни, очакванията ни, недоволството и критиката, борбата срещу "враговете", унинието от неуспехите.... ох май ще стане много дълъг списъка... Благодаря на Валентин за страхотната книга, която ни изпрати на нас с Добромир - д-р Д. Пашкулев! Там толкова ясно и красиво просто си е обяснено как "упрекваме Бог" и какво "печелим" от това....

:thumbsup: Луничка! Не мога да съм специалист във всички области, за да го твърдя за всичко - но за образованието и за образователната ни система и проблемите и 100% е вярно - отвътре нещата никак не изглеждат така, както ни ги представят медиите.

Илияна! Станимир! Защо да е изключение? Е, преди да открия Учителя - да и на мен ми се е случвало да упреквам - или по-скоро да вярвам,че Бог е измислен от безотговорните хора, които нямат стремежи. Само дето под отговорност аз съм разбирала тогава агресивното съзнание, което смята света си за нещо, което може и е длъжно да контролира, за да го "поправя", а за стремежи съм смятала своите желания, които ми се е струвало,че ми се налага да накарам някак света да ги изпълни, т.е. да заслужа удовлетворяването им - то е същото като да накараш другите насила да го направят. Сега и аз като Илияна и Станимир намирам само за какво да благодаря на Бог и дори понякога не ми стига времето и търпението да го изброявам и само казвам - за всичко, което е и което не е в моя свят, което е било и не е било, което ще бъде и няма да бъде..... Когато ми се случи голямо затруднение - ами наистина съм си го повикала някак - само трябва да разбера как. Затруднението, страданието не е наказание - то е помощ, напомняне, урок, възпиране от действия, с които бих си навредила или знак,ч е не този е най-добрият път и място за мен, а други, дето още не съм ги видяла. Ако загубя нещо и страдам, значи ми е нужно да осъзная, че съм му ограничила свободата и съм го обсебила - а то си е на Бог, аз нямам нищо мое.... За всичко това освен да благодаря за друго не се сещам.

:thumbsup2: Илияна! Присъединява се жена на 48! И можете спокойно да ме заведете на лекар - след прегледа лекарят също ще вижда живота по-хубав и себе си по-щастлив в него! Станимир! С малка да добавка - децата нямат твърдо изградени модели на мислене и непрекъснато разширяват и променят "картата" на своя свят - може би точно от това имат нужда и възрастните.

Сега си мисля, че истински приятел се намира трудно заради -летвата, която трябва да прескочат другите, ако искат да ги наричаме истински приятели - вие ще се опитвате ли да прескачате нещо, което предварително си знаете,че най-вероятно ще съборите и особено ако ще ви карат да я прескачате всеки ден? И ако недай боже не сте в състояние в момента или си имате друго по-важно нещо от това да прескачате нечия летва за приятелство, веднага ще се превърнете в подлец, гаден изпозвач и предател? -"ковчега" от ограничения и критерии - правила за приятел, в който ще трябва да натикате себе си, ако искате някой да ви нарича свой приятел. И ако само се опитате да помръднете ръка или крак, които са "изтръпнали" или просто ви се излиза на разходка, или ви натикват обратно, или ви обръщат гръб като на човек, на когото не може да се вярва, че ще седи мирно в (непрекъснато стесняващия се) ковчег... От времената на Текери се знае, че "ако нямаше глупаци, нямаше да има и мошеници"... приятелство ли е да оставиш някого да злоупотреби с теб и после да го обвиниш в това? Приятел ли е човек, който ще ви сподели някаква своя тайна и после цял живот ще ви подозира,че сте го предали? Приятел ли е човек, който ще се пожертва да направи нещо за вас и после цял живот ще ви го напомня, настоявайки да му "връщате" жертвата и да показвате благодарността си по начина, който той в момента е намерил за правилен? Приятел за мен е човекът, който разбира, прави каквото може в момента и ме оставя свободен да мисля, да съм каквато съм и да вървя по своя път. Не мога да искам или очаквам много хора да са ми приятели или да останат такива за цял живот.... Обичам всички, които не са, които никога няма да станат може би и най-вече тези, които вече не са мои приятели - точно толкова, колкото обичам и тези, с които ми е близко и спокойно и щастливо в момента...

Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят Какво означава Бог да даде нов кредит на човека, за да започне да учи в света? Как един човек може да се учи да хармонизира ума и сърцето си? Мисля, че по време на покаянието, когато човекът се връща към своето начало, към заложеното в него, започва на чисто - нещо като "преинсталация" - новият начин на мислене събужда енергийните резерви, които досега са били подтискани от агресивността и умът "пренарежда" картата на света около себе си. Започва спасението - това, което досега е било незначително или недостатъчно или непълноценно за него, изведнъж се променя - защото сега умът го гледа през детски очи - вместо да го оцена, го изучава от всички страни. Учението - спасение може би се състои в това, този път да се приемат с любов нещата, които преди са причинявали болезнени емоции и отхвърляне. Хармонията между ума и сърцето дали не се изразяват в разбирането и вниманието към всичко и всички - не само към избраното от нас.

От доста постове насам се чудя кои хора наричате "глупаци"? Защото аз досега не съм срещала хора, които да нарека така - всеки носи в себе си някаква своя сила и мъдрост - един различава цветове, друг помни числа, трети учи бързо езици, друг лепи фаянс като вълшебник... Дали критерият за глупак не е личен - този не може да прави това, което аз правя добре... Ами дали аз мога да правя и виждам толкова добре нещата, които той може и вижда добре?

Благодаря на Вендор за повдигнатия проблем. Като педагог с две филологии (завършени) и с доста впечатления за това как децата и подрастващите приемат литературата и обучението по литература (не е едно и също, за съжаление), спокойно мога да кажа: - поезията на Яворов съвсем не се свежда само до Мина и Лора и неговите емоции и преживяното с тях - тя е нещо повече от неговата биография и от самия човек Яворов. (още повече това важи за останалите изброени по-горе класици) Да я обясняваме с неговата биография и да тълкуваме смисъла и през живота на поета - това е доста елементарнои изопачено ниво на литературно възприятие. Отново за съжаление точно така се преПОдава литературата и точно това отблъсква читателите от нея. - литературното произведение се ражда всеки път отново, когато се докосне до света и мисленето на всеки отделен читател. Истинската литература събужда у всеки специфични за него лично емоции, размисли, тласка човека по неговия личен път на развитие - различен у всеки от нас. Ето защо: - литература не се преподава - призванието на учителя по литература е да отвори душите, умовете и сърцата на децата за литературата - останалото те ще си свършат сами свободно. В този ред на мисли, ако един човек носи в себе си хомосексуалност, нищо лошо - той ще "види и усети" хомосексуално благородство в четената от него литература. Ако в момента за човека е важно да развие и облагороди хетеросексуални отношения - свободен е да го направи в личния си допир с литературата. Ако има да решава други важни за него житейски проблеми в момента, които нямат пряка връзка с неговата сексуалност, ще намери това решение в същите тези произведения, в които другите ще намерят своята хомосексуалност и своята хетеросексуалност - т.е. нека просто помогнем на всеки да намира себе си и Пътя си в литературата сам - това е, според моето скромно мнение, призванието на литературното образование.

Сега започвам вече да се замислям и над друго - както изкривено тълкуваме "обичам да правя това" като "изпитвам удоволствие да правя това" (не удовлетворение от това, че се развивам, служа, осъзнавам единството си със своя свят), така може би и тълкуваме "парите сами ще ви последват". А защо ще ни последват парите? За да ни дадат възможност да ги инвестираме в спокойствието си (не в разкоша и презадоволеността си, които ще стимулират мързела и гордостта ни и така ще спрат развитието ни.) както и в енергията си да продължаваме развитието си и да служим по-ефективно. И още нещо ме вълнува в примерите, които давате - благодаря ви за тях на всички, приятели! - онези, които парите ги "следват", но в нещо, което те не обичат да правят. Ами ако само за момент предположим,че това е нещото, за което са родени и то е най-доброто за тяхното развитие и това е най-добрият начин да са в единство със цялото и да му служат? Ами ако те не го "обичат" само защото са си избрали нещо друго, което да обичат и отхвърлят възможността да намерят начина да правят с любов това, в което ги "следват парите"? Спомням си и още нещо от младостта си, когато трябваше да си избирам професията. Един ден седнах с химикал в ръка и написах всичко, което обичам да правя. Списъкът беше следният: 1.Обичам да чета и уча езици, да пиша, да мисля 2. Обичам да се смея, да пея и да играя каквото и да е 3. Обичам да си говоря с приятели и да гледам света през техните очи - да ги разбирам 4. Обичам да се грижа за нещо или за някого 5. Обичам да пробвам най-различни неща 6. Обичам да влизам в различни роли на сцена ... Обичам да обичам.... Накрая сложих чертата под тях и ... ами - съдете сами - от мен ставаше само това, което съм сега - учителка по чужд език на малки деца и възрастни, които сега започват да учат езика. Всъщност аз не че обичам да съм учителка, но това е единствената професия, в която мога да служа на света си докато правя нещата, които обичам, нали?

:feel happy: Добре дошли Диана и Благост! :feel happy: И мен много ме е карало да се замислям казаното от Учителя за равновесието и обмяната.... На времето комунистическото ми възпитание ме остави с убеждението, че ако искам да съм добра, трябва да "помагам" на хората - в един момент, обаче усетих,че за доста хора около мен това означаваше откровено "свърши това вместо мен". Е, като го усетих, трябваше да си коригирам "помощта", а аз вместо това продължих да "помагам", но и едновременно вътре в себе си да нося негативни мисли и емоции към хората, които ме използваха като кон. Някаква странна любов между нас беше това - аз търсех присъствието им, защото то ми даваше шанса да се чувствам по-работлива, по-добра, по-честна от тях и в същото време да се виждам като тяхна невинна и благородна жертва. Само че това тогава ми звучеше прекрасно нормално. Сега за мен това е агресия, която се наказва с нарастващи страдания. Нямам право да отнемам "щангата на щангиста" както ми каза и отвори очите на времето Пламен от Шумен. Също както нямам право да си давам моята на друг, а аз да го гледам и да му ръкопляскам и да му казвам как точно да я вдига, ами и да го критикувам, че не я вдига "както трябва".... Въпросът е как да разбираме кой от дисковете е за нашата щанга, а кой за щангата на човека до нас?

Започнах да се замислям и дали разбираме понятието "обичам" отнесено към това, с което се занимаваме в живота. Оставам с впечатлението,че за много хора това означава само "изпитвам удоволствие". А дали сме полезни на света си докато го изпитваме? Дали правим това, за което сме пратени - да се учим, да се развиваме, да разширяваме съзнанието си и да реализирме програмата, заложена в нас? Дали Бог ще ни прати пари и шансове само за да "изпитваме удоволствие"? И дали всяко удоволствие е равносилно на удовлетворение? Може би "обичам да.." е по-скоро "изпитвам удовлетворение когато и докато..."

А как да постъпим с този, който се опитва да ограничава свободата на мисълта и поведението ни? При всички случаи да запазим любовта си към него - т.е. да се опитаме да разберем причините и мотивите му, както и да опознаем ценностната му система. Твърде е възможно той да ни "помага" или "предпазва" от някакво зло и да ни "води" към доброто (по неговите ценности). Може би се опитва да ни направи по-добри и правилни, за да ни обича повече? Може би се страхува,че ще използваме свободата си за самоунищожение? Вместо да се съпротивляваме и да правим обратното на това, което искат от нас или това, което ни ограничават - това отново означава,че се ограничаваме - но вече сами - може би е по-добра идея да благодарим за загрижеността и да вкараме новата информация в базата данни за решението ни. Но да не се чувстваме зависими от мнението и волята на загрижения. Дори и да направим това, което иска другият, то да го направим не защото той го иска, а защото ние сме го решили с нашата свободна воля. Така освобождаваме и него от отговорност и негативната карма. Те според мен не са наши братя, но не са и наши врагове - с тях ние сме си временно учители и ученици.... Братя и сестри сме с тези, с които можем да летим заедно.

Ох, ако знаеш, Мишелка колко до болка познато ми е това изречение... Как то съсипа, скъпо дете, 35!! години от съзнателния ми живот! Да, наистина ще да съм била един претенциозен и горделив глупак щом ми отне 35 години да осъзная,че щастливите хора са умните или още по-точно мъдрите. Никак не е толкова просто и глупаво "просто да живееш" без да се мъчиш. За това се изисква човек непрекъснато да поддържа свободата си от наложени модели на мислене, предразсъдъци, предположения, чужди мнения и ниски егрегори, както и безусловната любов в себе си. Опитайте и ще видите колко е лесно човек да падне в недоволството и колко е трудно да се осмисли и приеме с позитивност нещо, което не съвпада снашите ценности в момента. И съвсем не е вярно това, че щастливият човек нищо не разбира и от нищо не се интересува - напротив той не натрапва своите разбирания на другите, но и не се чувства длъжен да спазва някакви "правилни" разбирания - това е изкуство, това висока степен на духовно развитие. Това, че щастливият човек не критикува, не недоволства, не дава навсякъде мнението си за всичко, не слага оценки означава точно, че той разбира и се интересува от същината на нещата - критикуват и недоволстват тези, които не разбират и не искат да разбират живота, а да му налагат своите идеали. Да се интересувам означава да уважавам свободата и спецификата на нещата и хората и да я опознавам - не да я меря и тегля с моите мерки и теглилки.

http://www.bratstvoto.net/vehadi/fr1n.html

Здравей пчелица А може би не случайно Бог продължава да те държи в това семейство "насила". Какво означава "не обичам" някого? Ние сме дошли на този свят, за да се научим да обичаме безусловно всички и всичко в него, но да проявяваме по различен начин тази любов. Можем да сме заедно, да имаме спокоен живот, но да нямаме любов в сърцето си, можем да сме разделени и да сме го направили със и от обич един към друг и да пазим тази обич в умовете и сърцата си. Можем да разговаряме и да не се опознаваме, можем да мислим за другия и да го опознаваме тихо без да разговаряме с него. Всичко зависи от това какво носим ние самите в себе си. Само че когато живеем заедно сме склонни да ставаме зависими един от друг - вместо да сме свързани, ние се обвързваме - не само материално, но и емоционално и интелектуално. Забравяме,че щастието и пълноценният живот си зависят само от самите нас - не от отношението и личността на човека до нас, дори не от взаимоотношенията ни. Нещо повече - с опита на една неуспешна и една успешна женитби смело бих казала, че връзката е обратна - взаимоотношенията ни, съвместният ни живот зависят от умението ни да обичаме себе си и другите и да сме щастливи сами.