Донка

:thumbsup2: Точно!

Аз си задавам въпроса по малко по-различен начин - защо на някои хора им прави толкова силно впечатление как са се регистрирали другите? И още - могат ли да бъдат сравнявани хората и техните предпочитания? Може ли да се съди за човека по това как се регистрира някъде?

И за мен! Може би заради изкривеното си от психологията и филологията мислене, аз съм по-склонна да приема понятието Бог като категорията, с която определен човек назовава всичко, което е отвъд и над способностите му да обхваща със сетивата си, да разбира, контролира... Това, което конкретният човек нарича Бог, всъщност дава много точна представа за него самия и приоритетите му, както и за мястото, което той е отредил за себе си в света си и за "големия свят" в живота си. Много ми беше полезна и "осветяваща" книгата на Дийпак Чопра "Как да познаем Бога"

Диди! Мона! Дори и да има кой да ни придружи по пътя ни, ние все пак си го вървим сами. И не само пътя към Голгота... пътят към щастието ни също се върви самостоятелно - и няма значение сам ли е човек или с партньор или с цяло семейство.... Сега си мисля - ние, говорейки за партньорство по пътя на развитие, като че ли априори приемаме - когато сме с партньор (не сме сами), ние не сме самостоятелни. Нищо подобно. Била съм и без партньор, сега съм с партньор - и в двата случая си вървя със собствените си ум, емоции, воля. Нося си отговорността за собственото си развитие и не нося отговорност и грижа за развитието на човек(а) до мен. Ще каже човек - е тогава за какво партньорство говорим? Снощи в личен разговор "чух" от устата на моя приятелка собствената си позиция отпреди няколко години - ..."съжалявам, че не можах да му помогна да се осъзнае и да намери пътя си." Да, така сме програмирани да мислим, очевидно - че партньорството означава да "помагаш на другия да се развива и осъзнава". На времето ми звучеше благородно, сега ми звучи агресивно. Такова разбиране на партньорството, според мен, е семето на трагичните зависимости във взаимоотношенията между най-близките хора. Как го разбирам сега? - Всеки пази свободата на другия да избира и да върви сам по своя път на развитие, където и да го води той. Партньорът до мен е важен за мен и моето развитие със ситуациите, в които попадаме докато и защото сме заедно. Но аз сама осмислям своите позиции, вземам решенията си. Дали, как и с какво аз допринасям за неговото развитие - това не е моя работа. Ако започна да се замислям за това, аз ще наруша неговата свобода и самостоятелност и своята също...... Имам въпрос към тези, които в момента или някога в живота си имат или са имали партньор в развиттието си - как сте посрещали евентуално "старание" на партньора си да ви "помага да се "осъзнаете" и да намерите "своя път", т.е. пътя, който той смята най-добър за вас?

А какво ще посъветвате хората, за които работата съвпада с хобито и забавлението? Ами ако понякога се налага да даваме повече от времето си за почивка на хора, които имат нужда от нас в момента - не за да се чувстваме ние полезни, а защото наистина те се нуждаят от помощ в момента? Към какво според вас е зависим работохоликът и защо предпочита работата пред почивката и забавленията?

Орлине, а защо смяташ, че в семейството няма чистота, яснота и свобода? В същото време можеш ли с ръка на сърцето да твърдиш, че всички безбрачни имат в живота си чистота, свобода и яснота? Според мен тези три категории се постигат, не зависят от социалния статус.... Аз имам семейство, но смея да кажа, че в моя живот има чистота и свобода (непрекъснато ги поддържам съзнателно). За яснотата съм на по-различно мнение - не искам от нещата и хората да са "ми ясни" - те имат своята свобода да се развиват и променят...

Да искаме от света да бъде "по-красив" отколкото е сега, това не означава ли да налагаме върху Разума своите жалки "златни сечения"? Ако всеки от нас се опита да отваря очите си за красотата - несравнимата и неповторимата - на всяко нещо, на всеки човек, когото среща по пътя си и за своята също, то, мисля си, красотата наистина ще става все повече. Кое отваря очите ни за безусловната красота - безусловната любов към всичко и всички. Има такава.

Да - Ако един човек разбира женитбата като да "боготвори децата и жена си, той вижда щастието си в тях", по-добре е да остане неженен, защото ще загуби свободата си и ще отнеме свободата на любимите си хора. Ако човекът вместо семейството си боготвори службата си, натрупването на знания и отдадеността на духовното - отново ще отнеме свободата си, но поне този път ще е само своята. Нека всеки да избере в какво точно да "затвори живота си" и дали да се затвори сам или за компания да си вземе друг човек/хора. Ако един човек иска да остане свободен и да запази свободата на близките си, ако иска да разширява света си, да надзърне какво има отвъд зависимостите от обожествените човешки ценности, може да го направи винаги - и женен, и неженен - само дето се прави по различни начини... несравними по количество и качество.... Ако Бог ни е дал като Път да се учим и разширяваме и запазваме свободата си с партньор и семейство - да "ритаме" и да се отказваме от страх и в името на измислени ценности би било същото като да се женим заради предразсъдъци или за да запълним някаква празнина в себе си, използвайки за "плънка" свободата на друг човек/хора. Диди! Благодаря за примера с Йосиф Сърчаджиев!

:thumbsup2: Еси, сестричке! И все пак мисля,че не можем да говорим за "напреднали без партньори" и за "по-малко напреднали с партньори". За всеки има своя път - своята школа, своите изпитания. Изпитанието е да не подценим пътя на различните от нас..... а своя да обявим за "по-".

:thumbsup2: Руми! Вчера моите малки ученици стигнаха до почти същия извод (без моя помощ) - че грозни могат да са само мислите, чувствата и постъпките на човека - самите хора са красиви - всички!

Добре дошъл и от мен Приятел! Ако наистина е толкова трудно да го направим това, то кое според вас ни пречи на нас хората - да разтопим с любов горчивото чувство (негативната емоция)? А кое е семето, от което израства "горчивото чувство" и кои са почвата и водата, с които го "отглеждаме"? Как се "топи" и "премества" негативната емоция? Как успявате да го постигнете?

:thumbsup: Валентин! Да се работи "залудо" означава да се работи без да се мисли за изгодата от работата - т.е. да се работи безкористно. Точно безкористната работа дава на човека най-голямата вътрешна енергия, гъвкавост и прозорливост. Обвързаността с някаква конкретна изгода е това, което връзва ръцете и краката на работещия. Да се стои "залудо" означава да избягваме да влагаме усилия и време в нещо, за което няма да получим съответно възнаграждение - предварително известно; или да спрем работа, ако в момента изпитваме само радост и удоволствие, но не се получават резултати по настоящите ни критерии... Ами ако ние просто още не виждаме смисъла и резултатите на тази работа? Отрязваме си завинаги шансовете да "прогледнем", нали?

За мен вярата в себе си означава вяра в програмата, заложена в нас без участието на личността ни - личността само дава инструментите за реализацията на програмата, но не и самата програма... Само по себе си поставянето на цели и "писането на програми" е механизъм на работа на личността, но само на такива цели и програми, които са подчинени на предварително заложената. Самата личност е продукт на основната ни програма, а не обратно. Ние се раждаме с тази вяра в себе си - тя осигурява адаптацията ни към средата и развитието ни. Иначе как да си обясним увереността и смелостта, с която детето усвоява новия свят и прохожда.... Когато, обаче, настъпи момента да се "вкара в пътя", т.е. да се възпита детето, възрастните обикновено не съзират друг начин да се справят с тази зададча, освен като отнемат неговата свобода и го вкарат в рамките на правилата на поведение и мислене, приети в съответната общност. Най-лесният начин да се направи това, е да се разклати вярата на детето в себе си (като непрекъснато се критикува, иронизира, осъжда) и/или тя да се изопачи в зависимост от доверието на други, "авторитетни" личности и групи в неговите способности и лоялност. Затова за най-"добри" деца се обявяват послушните! Непослушните много често са тласнати в глуха линия и "стимулирани" с мълчаливо или открито неодобрение. Много малка част от тях запазват вярата в себе си. Нещо подобно, мисля, се получава и с любовта към себе си. Когато тя се постави под въпрос или се разклати с методи, подобни на посочените по-горе, детето става зависимо от порциите любов, които ще му даде групата му - превръща се в марионетка и (в по-лош вариант) в енергиен вампир. Но, има светлина в края на тунела - порасналото "дете" може самО да осъзнае зависимостите и да си върне вярата в себе си и любовта към себе си. (Всъщност, те никога не си отиват от него май - само се подтискат и разклащат.) Ако разбираме механизма, по който се прави това, можем да поправим щетите в нас самите и да не допускаме същите грешки с децата си.... Кога и защо човек може да усети вярата в себе си поразклатена? Първите отговори, които ми минаха през ума бяха от моя личен опит: - Когато съм я поставяла в някаква зависимост от поведението, отношението и мисленето на хората около себе си, особено на авторитетите си, близките и любимите. - Когато съм изграждала някаква своя представа и очакване за тях и оформяла свои лични критерии за истина/лъжа, искреност/фалш - Когато съм поставяла вярата в себе си в зависимост от реализацията на някакви свои цели и желания. Сега по това разпознавам дали целта съответства на заложената в мен програма - ако не успея да я постигна с нормален разход на енергия и с радост, значи, тя е била в противоречие или настрани от "главната" програма. Случвало ми се е да прочета, че вярата в себе си означавала вяра в принципите си и осъзнатото им прилагане.... Наскоро четох едно стихче, което завършваше така: "...Пазете се от човека, който знае как трябва". Смях се до сълзи - точно така изглеждаше моята предишна "вяра в себе си" - все търсех, исках да направя и да знам "как трябва" и все ме болеше от всичко и все страдах за всичко, критикувах себе си явно, другите тайничко и от себе си. Сега знам от опит, че когато човек даде на себе си и на другите безусловната си любов и свободата, когато човек осъзнае, че не всичко може да постави под свой контрол и не всичко зависи от него, тогава спира да изпитва болка от оценките и реакциите на другите, от неуспехите си да бъде "добър". Вярата му в себе си не страда, а напротив - тя му е пръв помощник и Учител. В отглеждането и поддържането на вярата в себе си може би се крие и отговорът на въпроса как да преодолеем страха от себе си.... Всъщност като спрем да го преодоляваме. Ако се стремим да преодоляваме нещо, ние допускаме неговото съществуване и го усилваме дори, за да имаме достоен противник... И колкото повече се борим със страха от себе си, толкова повече неща съзираме в себе си, от които да се страхуваме... Вместо тази борба може би е по-разумно да отглеждаме вярата в себе си и в доброто,заложено в нас от Бог... Напоследък ми зачестиха ученици-възрастни с дефицит на вяра в себе си.. И представете си, те искрено вярват, че като осъзнават недостатъците си и слабостта си, като се страхуват от това, което е заложено в тях и не могат да контролират или изкоренят, те проявяват реализъм, благородна скромност и смирение...! Наблюдавам ги внимателно и стигам до извода, че причината е във високите критерии и изисквания, очаквания, които те поставят пред себе си и разбира се, усещат, че не са в състояние да постигнат. А тези високи критерии и изисквания са симптом на гордост, суета, претенциозност не само към себе си... Когато ги убедя да поискат от себе си нещо малко, реално постижимо без много усилия и талант, вярата в себе си им укрепва... а заедно с нея и вярата в доброто и силите у другите. Още една спънка за растежа на вярата в себе си може да стане обвързването на определени очаквани резултати от някаква конкретна дейност или сфера с вярата в себе си по принцип. Провал на дългогодишна връзка или в семейството, например, може да послужи като "доказателството" за "мен не ме бива". Характерно е за тийнейджърския период, но често си остава за цял живот... Лечението е просто - неуспехът се преосмисля като успех (намира се "печалбата в загубата" или "доброто в злото") или като разчетен знак усилията да се пренасочат и целта да се смени (неуспехът да се реализираме в желана от нас сфера може да ни принуди да открием мястото, за което сме били създадени)... Когато се научим да благодарим за неуспеха и грешката си, а после да си обясним защо можем да им кажем благодаря, вярата в себе си се издига над конкретиката на ежедневието и става безусловна.

Всеки е достоен за любовта 1. „Ние мислим, че любовта е чувство, но тя е действие”. 2. „Ние мислим, че на сърцето не може да се заповяда, но можем да се научим да обичаме”. 3. „Ние мислим, че любовта трябва да се заслужи, но за нея е достоен всеки”. 4. „Ние мислим, че противоположността на любовта е ненавистта, но всъщност това е страхът”. 5. „Ние възприемаме любовта като вид безумие, нов последна сметка тя е особена, интуитивна разумност”. 6. „Ние мислим, че изразът „светлината на любовта” е просто метафора, но любовта наистина осветява всичко околно”. 7. „Ние мислим, че любовта е нещо интимно, но тя е пълна откритост”. Седемте тайни на Майка Тереза

Любовта прави човека ЗАДЪЛЖЕНИЕ без любов прави човека РАЗДРАЗНИТЕЛЕН. Дълг, изпълнен с любов, прави човека ЩАСТЛИВ. ОТГОВОРНОСТ без любов прави човека БЕЗЦЕРЕМОНЕН. Отговорност, носена с любов, прави човека ДЕЛИКАТЕН. СПРАВЕДЛИВОСТ без любов прави човека ЖЕСТОК. Справедливост, прилагана с любов, прави човека БЛАГ. ИСТИНА без любов прави човека КРИТИКАР. Истина, представена с любов, прави човека ДОБРОЖЕЛАТЕЛЕН. ВЪЗПИТАНИЕ без любов прави човека противоречив. Възпитание, провеждано с любов, прави човека ХАРМОНИЧЕН. УМ без любов прави човека ХИТЪР. Ум, прилаган с любов, прави човека ЧЕСТЕН. ЛЮБЕЗНОСТ без любов прави човека ЛИЦЕМЕРЕН. Любезност, изразена с любов, прави човека ОТКРОВЕН. РЕД без любов прави човека ДРЕБНАВ. Ред, оформен с любов, прави човека ВЕЛИКОДУШЕН. ПОЗНАНИЕ без любов прави човека НЕОТСТЪПЧИВ. Познание, приложено с любов, прави човека ТАКТИЧЕН. ВЛАСТ без любов прави човека НАСИЛНИК. Власт, упражнявана с любов, прави човека СПРАВЕДЛИВ. ЧЕСТ без любов прави човека ВИСОКОМЕРЕН. Чест, носена с любов, прави човека СКРОМЕН. БОГАТСТВО без любов прави човека АЛЧЕН. Богатство, управлявано с любов, прави човека ЩЕДЪР. ВЯРА без любов прави човека ФАНАТИК. Вяра, живяна с любов, прави човека ТОЛЕРАНТЕН. Любовта прави човека

Съгласна с основната идея - ще си позволя няколко допълнения от личната си гледна точка. Абстрактното мислене наистина представлява "висше проявление на любовта", но само при условие,че не се откъсва от конкретното, а се развива в хармония с него. Само тогава, когато то наистина синтезира (т.е. обобщава и търси връзки с натрупаната вече) непрекъснато постъпващата информация, а не се вари в собствения сос на абстрактните построения, приемайки една абстракция като доказателство и основание за "синтезиране" (измисляне) на нова такава. Нещо повече - основната опасност, която крие в себе си откъсването на мисленето от непрекъснато постъпващата конкретна (сетивна) информация от средата се крие в обръщането на посоката на взаимодействие "конкретно-абстрактно". В такива случаи абстрактните построения започват да филтрират информацията така, че да отговаря на схемите им. Този феномен е добре проучен в (психо)лингвистиката и се използва в невролингвистичното програмиране. Това "патологично" абстрактно мислене може би са имали предвид ученията от древността до днес, говорейки за "пясъка в очите ни, въжетата на ума ни..."и т.п. Това, според мен, има предвид и Христос, изричайки "Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно." Една от основните характеристики на детското мислене е именно естествената (все още) посока на абстрахиране, която съпровожда усвояването на родния език.... Дали абстрактното мислене винаги е неегоистично..... наблюденията ми от живота ме карат да не съм толкова сигурна в това. Всичко зависи от приоритета - ако абстрактното мислене е плод на властващо его, то става много по-егоистично от конкретното и тласка съзнанието в посока, обратна на любовта - страха. Това, за което говори Станимир, според мен, е абстрактното мислене на "служещото" его - егото, което "е разбиране на живота и на взаимосвързаността на елементите му. То е разбиране за принципите и законите на мирозданието".

:thumbsup: Учителят вижда в безкористието най-важното послание на Христовото учение. Алилуя И всеки, който се е опитал поне веднъж да работи безкористно - заради радостта от самата работа, познава енергията и усещането, за които говорят Учителите....

Добре дошъл, Добромир! Търсих определение на корист - изглежда е трудно да се даде... Синонимът му е "изгода" или може би още по-точно - стремеж към изгода от това, което вършим. Следователно "безкористие" би трябвало да означава "без стремеж към изгода". Християнството е наука как да се живее без стремеж към изгода. Сигурно никак не е просто и лесно, щом е нужна наука за това. Защо ли? Всяко действие има своя скрит смисъл - ние, хората не правим изключение от този закон. Може би точно ние - надарените със свободна воля, сме най-потърпевши от него, защото ни се налага предварително да обмисляме действията си и последствията от тях. Принудени сме да планираме резултатите и необходимите действия. Лесно би било да се каже,че можем да правим всичко това без стремеж към изгода - само тогава ще се наложи да преценяме в кое действие има и в кое няма стремеж към изгода.... по нечии критерии.... Християнството ни дава друг път - "обичай ближния си така както обичаш себе си" - тогава смисълът на всяко наше действие ще се съдържа в проявата на обич - еднаква към себе си и към другите. "Изгодата" ще бъде радостта, която изпитваме докато проявяваме обичта си. Ако сме сигурни,че винаги, когато проявяваме обичта си, ще получаваме такава "изгода", то защо ни е да търсим или очакаваме друга?

Именно! И според мен определението ни за красиво и грозно зависи от знака на емоцията, с която възприемаме хората, събитията, явленията около себе си. Тогава би следвало да се запитаме от какво зависи нашето емоционално отношение - дали от обекта, към който е насочено, или от нашето състояние в момента, както и от матрицата на нашите критерии. Последната винаги се оказва "прокрустово ложе" за информацията, която съзнанието ни получава. Ако допуснем, че емоционалното ни отношение към "нещо" зависи от качествата и поведението на това "нещо", то не бихме могли да си обясним ежедневните и повсеместни примери за това,че "на вкус и цвет товарищей нет". Следователно обектът на нашето емоционално отношение сам по себе си е неутрален - нито "красив", нито "грозен". Друга пословица обяснява много точно причината за различното ни емоционално отношение към един и същ обект - "камбанарията", от която всеки от нас гледа света си. ("Каждый со своей колкольни судит"). Следователно, "грозно" ще можем да наричаме това, към което в момента изпитваме негативна емоция, т.е. не можем да приемем, защото не се вписва в нашето "прокрустово ложе". Според мен, понятието и усещянето за красиво и свързаната с него положителна емоция съвсем не предполагат задължителна опозиция "грозно". Всичко обективно съществуващо около нас има своята красота. Ако нещо наистина предизвика негативни емоции у човека, то това са неговите собствени зависимости, ограничения и изкушението да ги наложи на света около себе си.....

А как дефинирате "грозна външност"? А "грозна същност"? Как разбирате къде е границата красив - грозен за външност и за същност?

Сега си мисля защо толкова дълго Христовото учение ми се струваше чуждо, далечно, неразбираемо - защото никой никога не говореше за приложението му, а го свеждаше до сладки приказки, поучения и критика или още по-зле тълкуваше думите на Христос в своя лична полза.... И сега го чувам.... Когато в ръцете ми попаднаха беседите на Учителя, по малко започнах да проглеждам за смисъла на Христовите думи. Изумяваше ме, че нещо, което е казано преди 2 хилядолетия важи с пълна сила и днес - стига да вникнем в смисъла и мъдростта му и да го живеем, не да го учим наизуст и повтаряме папагалски. го разбирам, но лично на мен ми е най-трудно. Вие как го прилагате? Като се опитвам да осъзная кое и защо наричам "зло". Винаги се оказва,че то е зло само защото не отговаря на моите представи за добро. Ако, например, детето не може да ме разбере, лесно е да обявя това за зло (разсеяност, слаба съобразителност, моето обяснение е лошо). Като се погледна от друг ъгъл, обаче, това е стимул за мен да търся нов подход, нова образност, да разслоя действието на все по-малки операции, което е много много полезно за мен като психолог-лингвист. Е, как сега да отделя кое е добро кое е зло - та нали това, което се брои за "зло" е другата страна на доброто? Все едно да разделиш двете страници на един лист.....

Ето конкретен пример за настройване на вибрацията на успеха: В моята професия основен "източник" на усещането за успех са резултатите на ученика. Докато се настройвам на някаква конкретна "летва" за прескачане, винаги рискувам да изпитам "неуспех" - т.е. да има ученици, които не могат да я "прескочат". Научих се да се настройвам на вибрацията на успеха - т.е. започвам не от "нормативите", които имаме да "покриваме", а от усещането "успявам..... ". После провокирам ума да намери в какво точно съм успяла. И той като търси нещо, намира го. Ако с едно дете сме успели да стабилизираме и удължим продължителността и интензитета на вниманието, с друго сме успели да постигнем радост и интерес към дейността, с друго сме "отключили" свободата в общуването и сме свалили по-ниско бариерата на страха и неувереността..... Отначало се настройвах на такава вибрация само когато не виждах "реален успех" по критериите. После всеки час през втората му половина. Сега вече си започвам настроена,че "днес ще успеем да....." продължението на изречението се пише по време на съвместната ни работа и се отчита понякога в края, понякога след като децата си отидат. Конкретен пример за настройване на вибрацията на благополучието дадох в един от по-старите си постове по темата.... Откак завърших гимназия непрекъснато съм на вибрацията на "благо-получила" способностите си да уча бързо езици, да общувам с деца, да пея, да "играя роли" и обяснявам простичко и ясно на себе си и на другите; към тях съм "благо-получила" семейство на учители - филолог и начална учителка и още доста подобни на този подаръци.... Материалното благополучие си идва само като плода от благополучените семена и моята грижа за тях.

. Докато мислим и се "борим" да си осигурим всичко земно, може би не ни остава време да останем безмълвни и да учем тихия глас на Божественото, заложено в нас. Но понякога Бог ни помага - събаря всички къщички от карти, които сме си построили, само за да спре объркано на ръба нашето Аз с неговите желания и правила и да настане тишина. Тишината, която ни е нужна, за да Го чуем....

Как разбирате къде е границата между абстрактното и конкретното в живота? Парите не са ли най-абстрактното нещо? И светът, които ни заобикаля и съществува вън построенията на нашия ум - т.е. не е "картографиран" от него - не е ли най-конкретното нещо? И не е ли силен точно човекът, който не се страхува да даде приоритет на този независим и непознаваем за него свят? Защото силният само може да разбира, че всичко, което е станало, става и ще се случи в света му е било, е и ще бъде за негово и на другите добро. Земята и земните неща не са ли част от Небето и проекция и материализация на Небесните? По какви критерии ще определеим първото и второто място в един многоизмерен свят? Или за удобство ще го ограничим до едноизмерна линия?

А аз ви благодаря за това! Не сте само вие, валентинус! Присъединяваме се и ние двамата и го желаем на всички тук! Ние не парадираме - ние просто казваме на хората,ч е това е възможно и постижимо и си зависи само от нас. Ако на времето имаше кой да ми го каже, нямаше 20 години да живея със заблудата,че всички семейства са нещастни по своему. Щях да се опитам да разбера защо е нещастно моето и да се променя навреме. Мисля,че е хубаво това, дето споделяме с хората какво стои в основата на нашето щастливо съжителство. Нека повече хора го правят - това дава сили, кураж, светлина на другите - които сега протягат ръце един към друг. Да, ние сме родени, за да живеем заедно, но не знаем как - това е една от задачите, които имаме да решим тук, в този живот. А могат ли според вас да се обичат и живеят заедно и свободно хора, които имат различно отношение към вярата, дори с различна религиозна принадлежност. Или единият е атеист, а другият религиозен или последовател на някакво учение или най-общо вярващ в Бог и Любовта?