Донка

:thumbsup: Бориславил! Всъщност човек има нужда да внимава дали другите не му се струват паднали и нуждаещи се от помощ - това е сигурен сигнал, че сме си понадули егото. Усетя ли се в това изкушение, оттеглям се в скришната си стаичка, за да си напомня с молитвата си, че Бог само може да помага на другите - аз мога да си помогна само на себе си и това и правя сега... А за смисъла на живота - не се сещам за нищо друго за себе си, освен да се уча да живея...

:feel happy: Обичам, когато порасналите ми деца, които вече наричам най-близките си приятели, се връщат у дома за Коледа...Обичам, когато им сложа на трапезата любимите им ястия от детството им и те се превръщат отново в малкото ми момченце и момиченце... Обичам да си поплача тогава скришом от щастие... Обичам, когато се смеем отново заедно... Обичам, когато ми разказват колко са щастливи някъде там, далеч от дома, но винаги знаят, че домът им е отворен и топъл за тях... каквото и да им се случи, каквото и да направят... Благодаря на Бог, че ми ги подари докато бяха деца, за да ме научат какво означава да обичам.. и да живея щастливо...

Човешкото е външното по отношение на нас - информацията, която получаваме от заобикалящия ни свят. Нея я "опитваме" , с нея се ангажираме. Ако нямаме тази информация, този свят и опитности, не бихме имали поле, в което да проявим Божественото, си мисля. Божественото - безусловната Любов - го носим в себе си. Да го прилагаме в живота си за мен означава да обработя с безусловна любов това, което опитвам от човешката си среда и съзнателно да определя отношението и поведението си, влагайки в него същата тази безусловна Любов. Сега се замислих - средата, в която живеем също е продукт на такова прилагане на Божественото... или на липсата на прилагането му... Опитвайки човешкото, ние опитваме отново Божественото ... Вяра колкото синапено зърно - вяра, която да роди живот?

Благодаря на Валентин за беседата! Братя в единомислие Да се бият мъжа и жената в нас - това не означава ли да сме в противоречие със себе си? Мислите и чувствата ни и поведението ни да не са хармонични? Да турим в ума целомъдрието може би означава да настроим ума си така,че да намира Божествената искра във всяко нещо? Да турим в сърцето си целомъдрието може би означава да изпитваме любов към всяко нещо - без условности и рамки? А може би целомъдрието включва и осъзнаване на принадлежността ни към Цялото и на това,че сме негова проекция и проявление? Може би в момента , в който го осъзнаем, ние "отваряме кепенците на дома си и пускаме светлината и отваряме път на разумната сила"? Защо ли и кога хората са го свързали със сексуалния живот или по-скоро с отказа от него?

В съвременната психология се приема,че човешкият ум е нещо като карта на света около него. Докато умът се развива и учи, картата непрекъснато се променя и обогатява - старите етикети се пълнят с ново съдържание, появяват се съвсем нови "открития".. Ако в един момент умът спре развитието си и попълването и промените на картата, това би означавало еволюционна смърт. Кое би спряло естествено заложения механизъм на попълване? Може би замръзването на точката, от която се наблюдава света - т.е. ако обявим себе си само за слуга, ние няма да можем да виждаме света през очите на господар - картата ни ще остане бедна, едностранчива и ще изопачи отношението ни и поведението ни. Не бихме разбрали логиката на поведението на тези, които наричаме господари и бихме им натрапили своята гледна точка. И обратно. Може би е съвършенството, за което говори Учителя - това е свършената форма, с която осмисляме своя Път - все някъде трябва да стигнем, някакви резултати да постигнем. Но нали тази форма отново ще бъде плод на нашия собствен ум и неговите абстрактни построения. Значи колкото повече се стремим към това абстрактно съвършенство, толкова повече ще губим връзката със света си. И природата и историята на човешките култури красноречиво ни показват до какво води изолацията - замиране на еволюционните процеси.

Какво значи да се развежда човек? Първо си вложил много любов в нещо и някого, много надежди и мечти, но после постепенно отрезвява човек и разбира, че се е мамил за много неща и си е ограничавал и своята свобода, и на другия. Ако двамата не сме могли да го осъзнаем и приложим знанието и да се променим - хубаво е да се освободим взаимно - т.е. да се разведем - и всеки да си поеме с любов по пътя си. С всяко нещо от човешкия ни свят е хубаво да можем да го направим, за да не сме обвързани за нищо, да сме свободни и да оставяме света си свободен от волята си. Да се разведем с Божественото би означавало да се разделим с безусловността на любовта си и със свободата си. Как? Като поставим критерии какво обичаме и какво мразим, кое е добро и кое зло, като започнем да осъждаме себе си и другите и света си. Да се разведем със свободата си означава мислите и волята и чувствата ни да зависят от някого или нещо. Излиза, че ако можем да се развеждаме с любов с човешките си връзки, значи сме се научили да държим Божественото.

Това ми направи силно впечатление вчера: Мисъл за деня - 20 Декември 2007 г. Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г. Може би наистина стресът, тежестите, които изпитваме се дължат на нашата коравост, на етикетите, които сме си сложили и се чувстваме длъжни да ги защитим с поведението си... Как успявате да сменяте ролите, които играете в голямата пиеса на ежедневието ни?

Мисъл за деня - 21 Декември 2007 г. Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г. Какво означава да се разведеш с човешкото и какво да се разведеш с Божественото?

Ами точно съпричастността ми доведе до тези чувства. Обичам всичките си ученици и не мога да бъда строг с тях и да им се скарам каквото и да направят. В резултат леко ми се качват на главата и по време на час имах малшанса да влезе една друга учителка, която реши че не учим нищо в час (а това не е вярно, завари ме на дъската с тебешир в ръка и с пишещи в тетрадките ученици). Някои бяха малко по-шумни и неконцентрирани в момента и тя реши да ме привика при директорката. И накрая аз излязох виновен, понеже съм по-мек и не мога да им крещя и да ги стресирам. Имаше два варианта, или да им се карам, или аз да поема към себе си удара, но да остана добър към тях. Те ме защитиха пред директорката, казаха че съм много добър и искат да остана да им преподавам. Но на мен ми дойде много конското от директорите. Не обичам да ми казват как да си върша работата, няма да съм фалшив. Не мисля, че бих издържал второ подобно унижение. По-добре добър към учениците, отколкото добър с бюрокрацията. Те не са виновни, системата е грешна, тежка и тромава, но това е друга тема. Включвам се с малко закъснение, но темата е много актуална за мен. Не знам колко са големи тези деца, но на всяка възраст човек трябва и може да подходи правилно, те също. Случката е чудесна и трябва да има продължение, което учителят ще подскаже. Децата могат и Ще проявят своя дял от съпричастността, ако се подходи леко и весело към тях. Да им се покаже твърдо, че с израза на своите емоции не трябва да пречат на тези в съседната стая например. Също така могат да помогнат на обичания учител да провежда урока без проблем. Изказът ми може би е тежък ,затова давам следния пример: Мои ученици (3. кл.) имат навика да ме поздравяват при влизане с пълно гърло - от чист ентусиазъм и добро настроение (и добро здраве, бих казала, на което от сърце се радвам). Какво да направя? Да ги мъмря за хубавите чувства? Обръщам всичко на игра - играем на шепнене и е много весело и задушевно, и пак си се смеем. Така им внушавам да уважават работата на съседния клас. Много голяма част от децата днес имат вопиюща нужда от възпитание - елементарни неща, които по една или друга причина не са им казали в семейството, а те не са виновни за това. Затова без да съдим, просто да го направим. А за учителката и нейния гняв...нея може би я движат други причини, не мога да знам, а и не влизам в схватка с гнева, чакам нещата да се избистрят. Във всеки случай гневът е безсилен пред двустранно проявената любов. Повтарям двустранно + проявена. Да не подценяваме по инерция децата, те са по-способни на съпричастност от нас. Други конкретни идеи : направете изложба "Моят учител и аз" или нещо подобно ; или поканете директора на гости в един "шумен" час заедно с децата. Тук също трябва такт, за да се потуши конфронтацията, а не да се поднови. Затова моля на предложенията да се гледа творчески, не задължително буквално. Когато Силата и Спокойствието на възрастия затрептят в резонанс с Чистотата на детето, се получава невероятна Красота. Ние имаме нужда едни от други, за да запазваме и изграждаме в себе си тези качества. Тъй както в гората малките и големите дървета се опират едни на други. Много силно впечатление ми направи това мнение на късметче в друга тема днес! Ще се радвам и тя и други колеги да споделят своите успешни изпитани в живота стратегии за възпитание. Сега ми се иска и да благодаря на Багира за темата!

:thumbsup2: :feel happy: късметче! Споделям всяка дума казана от теб! :thumbsup:

:thumbsup: бяса! А за мен единственият "човек" заради когото си струва да съм моногамна е моята собствена душа. Разбрала съм от опит (и горчив), че така съм си себе си. За целомъдрието - мъжете, с които ме е срещал живота, доста ще се тресат от смях, ако чуят тази дума отнесена по мой адрес. Но ми стана интересно, когато започнаха коментарите за това, защото преди няколко години съвсем не по мое желание или усилия ми се случи такъв период - точно както го описват Борислав и другите. Едва сега го свързах и си го обясних. Четири месеца бяха. Съвпаднаха с моята кардинална промяна и отърсването ми от тежки зависимости - едната, както осъзнах едва след като периодът свърши, е била точно опасението, че няма да имам или ще загубя сексуалното си желание и партньор. Това, за което пише Силвия в поста си съм го мислила съвсем сериозно до 45-тата си година. И всичко се промени, когато започнах да превеждам от беседите за другия сайт... Няма да го описвам - в цитатите, които посочих е много добре описано състоянието - вярвам им, защото съм била в точно същото - няма как да го объркам и забравя. Има и още нещо - след 4 месеца приключих с превода и отново се върнаха "хормоните", но този път беше качествено различно! Няма я зависимостта от тях.... и светът и сексът и съвместният ни живот са съвсем различни от преди.... Имали ли сте (вие или ваши познати) подобни опитности и какво е вашето мнение.

С интерес четох вашите мнения, приятели - винаги съм се опитвала да си изясня измеренията на това понятие. Както обикновено, то предизвиква до противоположност различни тълкувания и отношение - това е радостното! Ще съм благодарна на всеки, който сподели тук нещо прочетено от Учителя или свой личен опит или да зададе върпосите, които го вълнуват. Интересно ми е какво мислите за това: Целомъдрието период ли е или окончателно преминаване в третата фаза, за която говори Орлин? Възможно ли е в живота на човека да настъпва временно целомъдрие, когато той има нужда да се изчисти от някакви зависимости, да преосмисли ценностите си, да се промени изцяло и да започне нов живот? Ако това не може да се нарече целомъдрие, то с каква дума бихте го нарекли? По какво се отличава фалшивото от естественото целомъдрие?...

Лошите мисли са низшето естество. Ето какво прочетох днес от един Велик Българин - Учителя: Синаповото зърно Има само едно лекарство за лошите мисли - това е Любовта - безусловната, която ражда добрите мисли. Техният огън топи и трансформира лошите мисли....

:thumbsup:

Няма добри и лоши хора - всички сме създадени добри. Има хора, които вярват в силата на злото и в делението на добро и зло. Има хора, които вярват в мощта на Любовта и доброто и че всичко се случва за тяхно и на другите добро. И двете категории са добри - само на първите не им е добре. Но това е техен свободен избор. За някои болката, недоволството осъждането са синоним на живот - но това са техните уроци и уроците на хората около тях.

Старата мъдрост - "Устами младенца глаголет Истина"! Бог ти е дал благословията си през устата на децата, Макс! Успокоил е опасенията ти, че не ставаш за учител. Казал ти е как да си вършиш работата и как да не си фалшив. Какви чувства изпита, когато децата те защитиха и поискаха да останеш? Какви бяха чувствата, когато те обвиняваха колегите? Сумираме двете емоции - положителната и негативната и получаваме Пътя си. Положителната показва вярната посока и избор, показва къде и кога сме изпълнявали Волята Божия, показва нашите добри мисли и дела. В случая с Макс това е била любовта към децата и разбирането, с което той работи. Негативните емоции показват къде сме "нагазили в тръните" - станали сме зависими от нещо или някого, сменили сме приоритета на Любовта с някакъв човешка ценност - в случая на Макс това е зависимостта от някакво правило и програма, "материал", изисквания, които той "трябва" да спази, както и издигането на човек-ръководител (директора) в представител на училището и върховен оценяващ работата му авторитет. Когато човек осъзнае комплекса от емоции, които съпровождат едно събитие, постъпка, отношение, той като че ли получава "пътеводната светлина". Нещо като "Бог валидира свободната ни воля". После пак сме свободни да си изпитваме същите позитивни и негативни емоции и да си избираме пътя, както и да си носим последствията. Сега се замислих и върху умението ни да интерпретираме негативните емоции. Като че ли позитивните имат по-ясно послание, но ние сме повече склонни да забелязваме негативните. Защо? Може би защото именно те ни дават сигнал,ч е нещо в нас самите не е наред, имаме нещо за лекуване, но и отново те ни дават възможност да прехвърлим "сянката" си върху заобикалящите ни хора и да започнем да "лекуваме" тях и ситуацията вместо себе си?

Сексът може да сближава хората и да проявява и обогатява любовта между тях и Любовта в тях - проверено. Сексът може да прави хората зависими един от друг и от самия секс, което превръща любовта между тях в агресия и "подпушва" извора на Любовта в тях - изпитано също. Ами излиза,че както всичко останало от Бог дадено сексът не е нито добър, нито лош за взаимоотношенията. Зависи как се отнасят към него хората и дали само в него вижда любовта или го виждат само като една от проявите и. Любов без секс може да има - и безусловна, и красива, и слънчева. Ако една любов увяхва без секс, това дали е било любов...? И любовта със секс също може да е красива и слънчева и безусловна. Ако сексът е в състояние да я опорочи, това дали е било любов...?

Вярата в Разумното начало променя гледната точка към това, което наричаме препятствие. Тя пренастройва критериите и картите на човешкия ум, за да може той да започне адаптация към новата ситуация. Адаптацията означава опознаване на ситуацията и на самия себе си в нея. Опознаването означава учение. Учението означава промяна и развитие. Промяната и развитието осигуряват еволюцията - разумното Начало. Да се "дигне" препятствието според мен означава умът да го пре-осъзнае като стимул на еволюцията си.

Синаповото зърно Гравитацията осигурява последствията от свободния ни избор, от волята ни - намерението, което можем да реализираме в ситуацията. Тя не е ограничение - напротив - тя е полето, в което можем да проявим свободната си воля. Само че тя е свободна само и дотолкова доколкото можем да осъзнаем и приемем с Любов всички възможни последствия от всеки свой избор, от всяко намерение, всяка постъпка, реакция. Желанията нямат нищо общо със свободната воля. Те са агресивно налагане на наш субективен модел на събитие или състояние върху бъдещето. Ако ситуацията не се "съобрази" с желанието ни, търсим виновни и съдим - т.е. желанието не осъзнава ситуацията и последствията от собствените ни действия - то е сляпо за тях. Желанието вари човешкия ум в собствения му сос, отдалечавайки го от реалния свят. То генерира зависимостите - свободната воля ги изчиства. Правя каквото си искам - това означава искам светът да се съобразява с моята личност и да изпълнява моите желания. Осъзнавам това, което правя - това означава оставям себе си и света си свободни.

Наложи ми се доста да поровя и помисля над това. Преди около 8000 години човекът преминава от палеолитния период на развитието си в неолитния. Това е означавало смяна на ролята в средата - от ловци и събирачи (т.е. потребители на готовите блага в природата) хората се превръщат в земеделци и животновъди (т.е. планират и сами организират средата си по начин, който не е съществувал дотогава в природата. Но нима това е грешният път? Едва ли - щом Бог дарява човека с ум, способен да направи това, значи е било писано да го направи... Мисля, че има и нещо друго - мотивите и мотивировките на човека за тази промяна. Мотивът очевидно е борбата за оцеляване, която движи еволюцията на човешкия вид и най-вече на мозъка и интелекта му. Погледната от тази страна тя е Божията благословия. Развил ума си, обаче в достатъчна степен, човекът започва да я оценя това, което го тласка към промяна и развитие като "злото", което се опитва да го унищожи, а доброто става това, което отговаря на неговите току що възникнали желания и егоизъм (Илияна! Станимир! )... Мисля, че това е точката, от която ни е нужно да се върнем - да се откажем от критериите си за добро и зло (т.е. от плода на дървото за познаване на доброто и злото) и да ангажираме умствените си способности в определянето на доброто във всяка ситуация - т.е. на Божията Воля.

17 декември – Да направим човека по образу и подобию Нашему

16 декември – Царството небесно

Великата майка :thumbsup:

Илиянче! Само за себе си ще сменя последната дума с "повече и по-различна любов и разбиране". Когато с мен се случва това, за което говориш, различавам как човекът се страхува да обича хората такива каквито са и започва да ги дели на глупави и умни, на лоши и добри, на фалшиви и на истински и още по куп някакви свои критерии, които са му нужни, за да му доказват колко той самият е жив и умен и добър. А когато някой продължава да хвърля кал, различавам, че той не я хвърля по мен, а по самия себе си - но щом се нуждае от тази кал в ума и сърцето си - нека я хвърля. Калта също му помага може би - Бог знае как, не е моя работа. Различавам моята свободна воля от очакванията на другия за нея Ако имах безразличие към това, което върши, щях да му отговоря на агресията с агресия - за да няма разлика... Можа би си мислим,че безразличието означава да не обръщаме внимание на нещо, което се случва около нас? Като се замислих - не е съвсем така - мога да не обръщам вниманието, което някой иска от мен по начина по който той го иска от мен - това е различаване на моя и на неговия начин. Не е безразличие. Безразличие ще бъде ако му обърна вниманието по начина, по който той го иска... Тогава няма да различавам моя от неговия начин.... :feel happy: Благодаря ви, приятели за уроците по различаване :

Когато не липсва любов, това вече не е безразличие. Това е различаване с любов. Безразлични бихме били, ако се отнасяхме с презрение, неразбиране на труда на хората, които са направили програмите. Значи има подминаване на нещо с любов и разбиране - има и подминаване с безразличие....