Донка

Великите хора са велики, защото умеят да говорят на всеки на неговия личен език - като Учителя. Уважавам свободата на всеки (и на себе си също) да го разбира на моя си език и по своя си начин. Може и с пречупване на себе си, може и със затихване - вече съм избрала второто ( с първото беше провал) НО с продължение - по време на затихването слушам внимателно и после изпълнявам Неговата воля със средствата на моята личност - инструмента, който Той ми е дал, за да я изпълнявам. Как? Аз съм вече тази, която имам да го открия и реализирам и без личността си не бих могла да го направя.. И в това е моята задача и урок - поне така си го усещам сега. И се опитвам колкото мога да "обичам другите хора тъй, както Бог ги обича. Както Бог ги държи в ума Си, в Своето сърце, и ти ще бъдеш (аз да бъда) така внимателен". Дали успявам? Само Бог и Учителят могат да ми кажат. А земята, която ме заобикаля, си Е приказка - повече от това не мога да желая нито да измислям. Мога само да и се радвам и да Му благодаря.

Ники! :thumbsup: Не е страхът, който ме учи да не проектирам сянката си върху друг човек - внимавам да не го правя, защото това ще ми отнеме възможността да я интегрирам в себе си. Правя го с любов към себе си и своя Път и уроци, а и с любов и към хората около мен. Не смятам,че да бягам от "час" е признак на смелост и откровеност - по-скоро точно обратното. Не се страхувам и от проекциите на други върху мен - това си е техен проблем, свободна воля, разбирам ги. Не е лесно и безболезнено да интегрираме сянката си. Нещо повече - ако усетя енергиен пробив при такова проектиране, значи аз самата съм го направила или го правя без да го осъзнавам - принципът на огледалото. Тогава отново идва моментът да съм откровена към себе си с любов, за да разбера къде и в какво. Така че дори в този случай приемам и обработвам проекцията с любов - и към себе си и към проектиращия. А в какво се изразява любовта, когато проектираме сянката си върху човека до себе си? С любов ли се прави това? Това може ли да се нарече безусловна любов и защо?

Именно - точно страхът да признаем, че си имаме сенки ни тласка да ги споделяме - прехвърляме върху другите. Това не е откровеност, според мен, а обратното. Когато приемем сянката като част от себе си, тя престава да бъде сянка - тогава споделяме себе си - цели. Откровеността я разбирам като добродетел само когато ми помага да приема своята сянка с любов - затова според мен тя е преди всичко към себе си. Спомням си разказа за индианеца, който заявил на съдиите,че не може да каже истината и само истината - може да сподели само какво е видял той, но това не може да бъде цялата истина. Така разбирам и откровеността към другите - можем само да споделим своята гледна точка в момента, но не можем да им кажем истината. А и гледната ни точка може и би следвало да се променя... Така че дали и как да споделя с някого гледната си точка в момента - ами зависи от момента... и от човека... може би?

А според мен това са думите на съмнение, които сама на себе си искаш, но не можеш да кажеш - "ще се справя ли сама, ако го родя?" Сега нека обърнем малко гледната точка и нека това прозвучи като задачка пред ума ти: "Какво ще ми е необходимо да направя, с какво разполагам, за да се справя сама и да родя?" Решението е твое, НО не е само на ума и не само на сърцето - много точно си усетила проблема - хармонията - но не просто между вас двамата - най-вече между твоите ум и сърце.

:thumbsup: Много точен пример, азбуки, благодаря! Много интересен за мен аспект на откровеността! Това имах предвид за личната кал и личното чистене в един друг пост - да се споделя откровено нещо преди да е изчистено от личната ми кал на някакви зависимости е най-малко безотговорно и никак не звучи като добродетел - по-скоро като изчистване на личната кал посредством прехвърлянето и върху друг човек. Сега се замислям и дали изобщо това може да е откровеност - откритост - по-скоро това е стремеж към прикритост... на Сянката си.

Личността по произход е отворена динамична система - както всичко останало, създадено от Извора на Живота. Докато ние-хората не можем да разберем и приемем отвореността и динамичността на личностите си, а се стискаме за стабилността и правилността на системите си, те ще бъдат затворени, статични и агресивни. И защо да чупя егото или личността си - това е огледалният образ на желанието на същото това его да счупи личностите и различността на другия до себе си. Започна ли да чупя себе си, няма да се усетя как съм започнала да чупя и другите. Бог ни оставя свободни и ни обича такива каквито сме - не ни пречупва, а ни подкрепя - поне аз така го усещам. На мен ми остава да се уча от Бог всеки миг от този живот - и аз да обичам себе си - и личността си и всичко останало, както и всичко в другите така както Бог го обича... Опитвам се сега да се науча да приемам другите същества не само като братя и сестри по живот, но и по его... не е лесно, но не е невъзможно... интересно е.

А как постигаш любовта към тези хора, които ядат и дори убиват това, което ти обичаш? Зависимо ли е отношението на един човек, който по някакви причини не консумира месо, към човек, който консумира месо от тази разлика между тях? Кой е по-зависим - първият или вторият? Или зависи от самия човек?

За да пропусна през себе си обичта на Отца, нужно ми е себе си също да усещам като негово дете наравно с другите. Ако себе си изтривам, значи ще съм склонен един ден да изтривам и другите... може би? Нека и мен да ме има какъвто Бог ме е предвидил и създал - явно такъв съм бил нужен на Цялото и на братята си. Нека и тях ги има - такива каквито Той ги е създал. Може би спираме да пропускаме обичта Му, когато нашето Аз започне да очаква другите да бъдат такива, каквито се вписват в нашата лична карта на Цялото, което не е Цялото. Може би моето Аз точно затова и такова ми е нужно - да внимава дали държа нещата в ума си, в сърцето си така, както Бог ги държи?

:thumbsup2: Може би нова дреха означава и непрекъсната промяна на картата в съзнанието ни - което преди ни се е струвало пустош, да открием живот и любов там - само като се вгледаме по-внимателно и отблизо и без предразсъдъци и очаквания. Обличаме ли периодично нови дрехи на старите си преценки, преподреждаме ли си редовно "шкафа" с опитности така,че новите да променят смисъла на старите и мястото им на картата на ума ни, ние чистим утайките и пазим ума от затлачване с тях. Пускайки новите си закалчета, растенията постепенно сами се освобождават от това, което вече не им е нужно - било листенца, клонки и цветовете. Ако живото същество не владее умението да се освобождава от старото, няма да има сили за новото. Гледам сега кълновете на кокичетата в градинката - спомням си как увяхнаха преди година и от тях останаха само невзрачни луковички, заровени на тъмно. Ако това не се беше случило, сега нямаше да има кълнове... Мисля си, че щом Бог е дал на едно малко цвете разума да се освобождава от старата си дреха и да облича нова, значи многократно повече и по-усъвършенствано го е дал на нас - само при едно условие - ние сме свободни сами да го направим, с нашата свободна воля... А кокичетата са ни за урок...

А според скромните ми познания за заболяванията човекът, който никога не се е разболявал, всъщност се е разболявал, но имунната му система навреме и успешно се е справяла с болестта. Само той е знаел, че я преодолява с волята си за живот и здраве, но не е сметнал за нужно да показва на всички страданията и геройството си? А може би този, който никога не се е цапал всъщност се е цапал и е излизал от калта съвсем сам и сам се е изчиствал, но не е бил тъпан всички да разберат колко и с какво се е окалял и как се е изчистил - и не от срам или от скромност, а защото това си е било неговата лична кал и неговото лично чистене?

азбуки! Това е другата страна на проблема и зависимостта - нетърпимостта към различния, скрита съзнателно или не зад маската на грижата за неговото здраве. Какви са реакциите на вегетарианците към подобна "загриженост"?

Този пост на Мона извади на повърхността размисли, които са ме вълнували, докато съм чела мненията, свързани с вегетарианството. Много се колебах в кой форум е мястото на тази тема...Все пак ми се струва, че и Мона има предвид не самото хранене, а влиянието, което избора на един човек да стане вегетарианец оказва върху взаимоотношенията му с другите хора - както на неговото отношение към тях, така и на тяхното към него... Възможно ли е вместо Любов, каквато е първоначалната му идея, то да роди тежки зависимости и ограничаване на свободата? Познавате ли случаи, в които то е събудило гордост и суета или огорчение и разочарование от отношението на останалите? Ако някой агресивно агитира другите да приемат този начин на хранене и показва неодобрение на хората, консумиращи месо, това дали не свежда до нула смисъла на самото вегетарианство...?"Ако няма любов - нищо няма."(Мона) Вашият личен опит и впечатления?

А дали не е грешка от гордост да квалифицираме нечий мозък като обрязан или кастриран само защото разбира по друг начин света и хората? Нали ако обичаме свободата ще му дадем и на него свободата да бъде такъв какъвто е без да го презираме...? Сега, обаче, си спомням кой кога и защо е използвал понятието грешник: в добрия вариант - хора с надвишаващи останалите способности, интуиция, прозрение, мъдрост, които са избирали уединението, за да се спасят от гордостта и суетата, покълващи в тях при осъзнаването на своето превъзходство.... Те са го прилагали само за себе си. в тежкия - религиозни институции, които съвсем съзнателно и хитро са използвали категорията грях и грешник за своя лична облага и отнемане на свободата на хората. Те са го прилагали само за "стадото". А тези от стадото? Защо един човек се оставя да го манипулират с етикета "грешник"? Или може би няма избор? Или така му е по-лесно? Или...?

Бях от тези, които четяха досега и не се включваха по всички възможни причини, за които можете да се сетите... Сега мисля,че започвам да си оформям позиция... за което благодаря на цеци за събудената тема и за постовете, както и на всички, които писаха досега. В тези думи намерих и връзката с всичко, което ни е оставил Учителя за храненето. Много е за цитиране, но ще се опитам да го сместя в 2 изречения по начина, по който съм го разбрала: Слънцето и неговата енергия са буквално във всичко, което поемаме - включително и във водата. Ако в момента, в който приемаме в тялото си някаква храна или течност, ние осъзнаваме от какво се състои тя, ние всъщност вече се храним със слънчеви лъчи в различно състояние и усвояваме енергията им. Сега си мисля,че едно такова разбиране на хранене със слънчеви лъчи би ни направило много внимателни към начина ни на живот и средата ни, би ограничило по естествен начин приемането на вредни за нас изкуствено създадени продукти както и количеството на поеманата от нас храна. За сметка на натоварването на организма ни с много материализирана слънчева енергия ( която той не е в състояние да усвои, а и която в този вид и количество не е необходима на организма) ние ще се учим да усвояваме до максимум всеки слънчев лъч - във всичките му въплъщения... От друга страна споделям тревогата на други участници, че ако това се превърне в идея-фикс и зависимост, ако този начин на живот ограничи мисленето и общуването на хората до сектантство и делене на бретарианци и небретарианци (т.е. висши и нисши) - наистина води до психични отклонения и агресия. Старата песен на нов глас - пътят към ада е постлан само с добри намерения.

Здравейте приятели Със съгласието на Мона започнахме тази тема за дискусия- идеята изскочи в темата с разговорките. Благодарности на първите трима, които откликнаха! Аз също много съм мислила за отношението си към този проблем - имало е време, когато бях тотален противник на виртуалния свят и го смятах за злото, което ще откъсне децата ми от реалния свят и ще ги превърне в зомбита. Признавам,че това не се случи. Точно обратното - за мой урок! Синът ми е щастлив с кариерата си на програмист (която беше немислима без виртуалния свят); и аз, и дъщеря ми намерихме точно в нета мъжете, с които живеем щастливо сега - без виртуално общуване нямаше да имаме никакъв шанс да ги срещнем; благодарение на това общуване намерих тук много приятели, каквито никога досега не съм имала и не бих срещнала в моя град; общуването ми в нета (не само тук) ми даде опитности и уроци, които нямаше да имам шанса да получа без него... НО... Не мога и да не призная,че познавам и хора, изцяло откъснати от реалното общуване, за които нет-средата е нещо като наркотик. Познавам и хора, които използват виртуалния свят за свое "кошче" на душевните си отпадъци. А също и хора, които откровено признават,че злоупотребяват с анонимността си в нета и така печелят и/или се забавляват за сметка на наивността на други... Къде минава здравословната граница според вас? Кога и защо виртуалният свят помага на човека и взаимоотношенията между нас, къде и защо започва да ни зомбира и убива духовността ни? И още много въпроси напират...отговорите са някъде тук - между нас - във виртуалния свят, който може би така осъзнава себе си???

... с всичката си деликатност - ще го кажа в прав текст biggrin.gif - н е в ъ з м о ж н о ............ никому ... н е н у ж н о ... никой не е незаменим, всеки е единствен и неповторим !!! Съгласна съм,че никога не можем да погледнем света само през очите на другия - винаги ще има и нещо от нас. Възможно е, обаче да различим своята гледна точка от тази на другите очи. Когато го правим всъщност разбираме как бихме се чувствали ние самите, ако гледахме света през очите на другия. Колкото по-малко от нас остава и повече от другия, толкова по-добре го разбираме и толкова по-адекватни сме в общуването. Никак не е малко това и е много важно и нужно за общуването ни - точно защото "никой не е незаменим, всеки е единствен и неповторим". Ако се откажем да погледнем през очите на другия, значи отказваме да приемем факта, че той е също като нас единствен и неповторим. А това не значи ли,че остава само нашата - единствената гледна точка, която автоматично присвояваме на другия?...

Има и такъв момент. Не това, обаче, имах предвид, когато писах негативни мисли и емоции, а тези, които аз самата ги съзнавам и усещам като негативни. Как ще ги приеме другият - това в случая не е от значение, щом аз ги приемам като негативни. Щом аз лично смятам, например, недоволството, което усещам от нещо или някого за непреработена емоция и мисъл, не мога да я изхвърля вън от себе си. Ако го направя, това ще бъде бягство от нея и нейния урок - а той е предназначен за мен, само за мен. Ако в такъв момент се "отворя" и изразя по някакъв начин недоволството си, това би означавало,че прехвърлям причината за него върху околните. А истинската причина е в мен и за да я открия, по-скоро ми е нужно да се затворя и внимателно да огледам и себе си и знаците около себе си. В такъв момент за мен откровеността - добродетел означава да покажа на другия,че имам нужда от време и спокойствие... Има и още един аспект на откровеността, който също ми е интересен - кога настъпва моментът да "се отворя" и да покажа какво мисля и чувствам, какво е отношението ми към някого или нещо? Как вие разбирате, че той е настъпил, кое отключва откровението ви?

Поздравления за темата! Мисля, че когато под откровеност разбираме преди всичко откровеност пред себе си - това със сигурност е добродетел. Откровеността пред себе си гарантира приемането и интегрирането на Сянката ни, което от своя страна ни предпазва от от проекцията и върху заобикалящия ни свят, а оттам и от самозаблудите и неадекватността във взаимоотношенията ни. Например, когато аз съм достатъчно откровена пред себе си, за да приема,че нося в себе си склонност да осъждам другите за казаното или стореното от тях, вече внимавам всеки път, когато възникне ситуация, предразполагаща ме към това. Също ми е много по-лесно да приема и разбера осъждането и желанието да се "поправят" другите, когато ги прояви друг човек. Откровеност пред другите - склонна съм да се съглася с Мона: И още малко да добавя - не мога да смятам за откровеност изхвърлянето на някакви негативни мисли или емоции, които са възникнали в мен по някакъв повод. Смятам за свой дълг първо да ги преработя в позитивни и след това да ги споделя с човека. Това не означава, според мен, неискреност, а по-скоро отговорност при комуникацията.

Благодаря ти, Бина! И аз го "пуснах за размисъл" през тези дни. На мен - една Дева - тази мисъл на Учителя ми звучи така: Моята надежда и стремеж е като слугувам, да помня, че и другите около мен се учат и слугуват на Бог, но по техния си начин, аз по моя си. Те да са в мен ми казва да се науча да приемам и разбирам тяхното служене като допълнение на моето. "Аз в него" - това ми напомня, че в служенето на другия аз мога да видя какво е отредено на него и какво не е за мен. Така няма да се напъвам и да си въобразявам,че съм длъжна всичко аз да обслужа, не да си противостоим в служенето, не и да се състезаваме изтъкваме кой как и колко служи...а ще се оглеждам как да се допълвам с другите, за да служим заедно на Организма си... като клетките ни.

На мен ми се струва, че най-добрият (а дали не и единствен?) начин за ограждане е точно излъчването на любов - но! безусловна! Сега се замислих - ако има ограждане, което включва не Любовта, а нещо по-различно от нея, това дали би следвало да се нарича със същата дума? Каква е разликата между ограждането с Любов и без нея?

:thumbsup2: Нямам дори два пенса да добавя! Приложено, проверено - действа безотказно!

Не бях го виждала от този аспект - нисшата и висшата природа. А може би смирението е точно смиряването на нисшата ни природа пред висшето? И може би това е начинът, по който приемаме с любов своята нисша природа, защото тя е неизменна част от нас? Струва ми се, обаче, нужно е терминологично уточнение - кое наричаме своя нисша и кое висша природа. За мен нисшата природа е стремежът на човешкия ни ум да оценя и дели света в себе си и около себе си на добро и зло. Висшата природа я усещам като безусловната любов. Остава ми въпрос за размисъл - как нисшата природа се смирява пред висшата - и абстрактно и като конкретно поведение и отношение.

Ръсенето на енергия обикновено е симптом за неуравновесеност или претенции за лечител или водач или спасител... Такива хора непрекъснато дават оценки за поведението и мисленето на другите и ги спасяват и насочват или им "повдигат духа"и "правят живота им интересен" без да са проверили дали има нужда от това... mecholari! :thumbsup2: И благодарности за цитатите! хамелеона! Прекрасно разбирам за какво говориш - и аз дълги години къде осъзнато, къде не - съм го правила. Вече не. Осъзнах,че това не им помага, а им вреди. Енергийният подарък е или подхвърлено кокалче, за да ме оставят на мира... до следващия път, или мечешка услуга. Сега при подобни контакти само засилвам собственото си поле във всички посоки и отказвам да реагирам по начина по който те очакват от мен - т.е. давам енергия в повече, но от моя тип, не от техния. Ако те имат нужда от нея с лечебни цели, поемат я и се лекуват - сами! Ако са имали намерение само да източат това, което им е нужно, негативната им вълна се връща усилена към тях. Оставям им свободата да избират... Как става? Например често ми се случва да се обърнат към мен с някакво оплакване. Моята неизменна реакция е да потърся в злото доброто или както се изрази една приятелка - белите зъби на умряло куче. Ако човекът е търсел това, радва се и се успокоява и се издига над проблема, намира решението му. Ако е дошъл само да си излее душевен отпадък или агресия, започва да ме поучава или да ме обвинява в нещо или да провокира търпението ми, след което ме обявява за безчувствена или "статуя на любовта" и се отдалечава... за да намери друга жертва. Свободен е да го направи...

chimera! Impulsa! Сега си мисля за още един аспект на обидата като явление - отношението на един страничен наблюдател към обиждащия, обидения и самия акт на обидата. Променя ли се отношението ви към човек, който съзнателно обижда друг? Приемате ли, че може да има различна мотивация на обиждащия - един да го прави от негативни съображение и с негативни цели, за друг това да е начинът по който обича и се грижи за "поправянето" на другия. Влияе ли различната мотивация върху вашето отношение към обиждащите? Чувствате ли се длъжен да защитите човека, когото обиждат умишлено или смятате, че нямате право да му отнемате този урок? Съчувствате ли на човек, който се чувства обиден и как? Какво място и роля си избирате, когато попаднете във водовъртежа на взаимно оплюване?

А защо приемаме като аксиома, че любовта между мъжа и жената, които живеят заедно е именно тръпката? Нима на всеки не е ясно, че тръпка може да има и между хора, които не се познават? Нима не сме опитали,че ревността също е тръпка и поражда тръпки, но никак дори не е любов, точно напротив? И ако двамата са зависими от наличието или отсъствието на такава тръпка, дали това наистина е любов? Или се нарича с друга дума? Откак за мен и мъжа до мен любовта не се съдържа в тръпката, която изпитваме, а в спокойствието да сме себе си и свободни в близостта си, щастлив е брака ни. И откакто сме спокойни, че за любовта и женитбата ни няма никакво значение има ли някаква тръпка или няма и кога я има и защо - тя си идва винаги в точните моменти и притихва, когато не и е времето. Не ни липсва, когато я няма, защото тогава е дошъл ред на нещо друго между нас и във всеки от нас. Това е урока на женитбата, според нас двамата - да живеем свързани с много неща, но всеки да си има и своите крила и своя път и да обича другия точно с неговата различна свобода и различен път. А тръпката в женитбата изчезва точно когато и защото и позволяваме да ни обвърже след като ни свърже - изпитано!