Донка

Молитвен наряд за начало: В началото бе словото (песен) Добрата молитва Псалом 61 Беседа: Абсолютната Истина - УС, 21.09.1930, Неделя, София Молитвен наряд за край: Господнята молитва Бележка: Преди да прочетете беседата е добре да прочетете: Молитва на Данаила Можете да намерите книгите с Утринни слова тук

:thumbsup: Правило първо: Няма добри и лоши - има деца, които растат и се учат. Няма наказания - има уроци. Аз, например, не чакам - започвам навреме. когато някой е закъснял никой не му обръща внимание - аз само махвам с ръка да сяда и след малко искам да започне участие. Детето остро усеща,че е изпуснало нещо, което другите са видяли или чули, или направили. Но никой не си прави труда да спира и да обяснява - той си поема отговорността за пропуска. Ако не може да се включи веднага, малко изчакваме, после някой му "помага" - казва вместо него, а аз само показвам с пръст мястото и го гледам със симпатия и подкрепа. Те знаят още от самото начало - ако закъснеят - все едно не са. (Това никак не е лесно!) Така на третия път най-късно детето научава урока, че ако дойде навреме, ще чуе и види всичко и няма да изпадне в несигурност и объркване пред останалите. А те са много важни за него! Майки, колкото и тъжно да ви звучи това, когато децата влезнат в училищна възраст тяхната референтна група се променя. Дотогава е семейството. От този момент нататък стават връстниците. Ако разбирате и приемате това, вие ще съдействате на детето си да опознае връстниците си без да ги "етикира" и без да изпада в зависимост от тяхната оценка и приемане От друга страна съвременното българско училище страда от един кардинален недостатък - педагозите нямат възможността да движат децата в различни групи (както го правя в школата си), като вземат предвид неговия начин на усвояване и неговите естествени наклонности. В много напреднали страни не съществува такъв феномен "паралелка" с една учителка - това е само в първите 2-3 месеца докато децата свикнат и педагозите ги опознаят. След това децата попадат в различни групи по различните дисциплини с различни деца и периодично се "грейдват" - т.е. по много показатели и наблюденията на учителите децата сменят групите си. (Затова в английски език клас означава група деца и учебен час едновременно) Тогава ще си има място и за децата със специални нужди и те ще бъдат с останалите деца в подходящото време и дейност и в своя среда, когато имат нужда от нея.... За първокласниците най-трудния момент в началото е да свикнат с това, че не са в центъра на вниманието, както е в семейството. Минават няколко месеца упорит труд на учителя докато изчезне ревността и борбата за вниманието му, докато децата свикнат да живеят в детска среда. Затова тези, които са свикнали от детската градина на това, се приспособяват плавно и с лекота. Ако родителите настояват учтелят да "носи на ръце" тяхното дете, както те самите го носят, дали не осакатяват собственото си дете??? (Кристиян ) Наскоро ми се оплакаха, че учителка като разплита конфликтите като търси кой е виновен и го наказва, не отсъжда справедливо. Тя не отчитала факта, че Петко всеки път провокира Димчо да направи нарушението. Бабата беше огорчена, а Димчо ме гледаше тържествуващо. (Той и при мен все се опитваше да стане център на внимание.) Погледнах го в очите и бавно му казах: "Ти знаеш,че той го прави нарочно, нали? - Да. Но и на теб ти е приятно като се закачате, нали?" - мълчание и хитра усмивчица. "И така всички ти обръщат внимание"...Усмивката се разшири... Ами тогава ако искаш да си играете и да ви гледат всички, ще търпиш наказанията без да се оплакваш. Ако не искаш да те наказват, няма да отговаряш на закачките му. Умно момче си - има много други начини да те забележат без да те наказват - както става тук... Ти избираш - и си поемаш последствията. Нали е така. - Да." Напоследък не са се оплаквали и Димчо попрестана да привлича вниманието с неадекватно поведение и при мен - сега приема за нормално, че то се разпределя равномерно и само когато поведението съответства на ситуацията... Да, за съжаление нашето училище е далеч от училището-живот, за което говори Учителят и Боян Боев в книгата си Учителят за образованието . Мисля,че всеки родител, не само педагог има какво да научи от нея, макар и да е написана преди много години. Вие - младите родители сте тези, които ще променят системата за своите деца... не като "спасяват" децата си от нея..... Вместо да заведете своето дете само сред природата и на екскурзия на интересно място, можете да се организирате и без учителите и да ги заведете заедно. Така те ще се радват и научат много повече.... Простете ми, стана дълго, но това е моето ежедневие....

Честита Първа Пролет НАРЯД За 22 март 2008 год. Празник на пролетното равноденствие Първият ден на пролетта, първият ден на радостта, първият ден на любовта носят сила и живот, носят сила и живот. И оживява и ни буди със любов. Ставайте от сън, деца. Пролет мила веч дойде. Цялата природа пее. Слънце топло вече грей. Носи цветя и плодове, носи песни и игри. Първият ден на пролетта, първият ден на радостта, първият ден на любовта носят сила и живот, носят сила и живот. И земята се събужда от съня. Почва новий светъл ден, новий ден на пролетта И природата ликува, че я слънце топло грей и лъчи обилно лей. Всичко радва се и пей. Енергиите на пролетта Сезоните

Ето човекът Това,за което не спирам да се моля е да ми се дадат сетива да ги усетя - Светлината и Исус.Дай Боже всекиму! Ето човекът Любовта е тихият глас в нас в тежки моменти на изпитания и съмнения. Как да го различаваме сред глъчката на ниските егрегори? Може би по това дали гласът иска нещо от нас или ни заставя да направим нещо? Или ако това е очкаване другите да направят или да не направят нещо за нас? Какво нашепва гласът на Любовта - Христос? Може би Той ни дава свободата да избираме какво да мислим и правим? Може би той ни насочва към това, което ние самите можем да направим и променим в себе си? Горивото вътре в нас - дали си го имаме по рождение или е необходимо да го създаваме съзнателно - да събираме и да си носим дървата и да си палим печката сами? В какво се изразява това в ежедневието ни? Може би в умението ни да виждаме само доброто в нещата и хората около нас - не да чакаме или да искаме от тях да бъдат добри? Ако всеки от нас дава на другите от своето гориво, то ние пак ще си обменяме обич. В този случай, обаче, ще получаваме само подарена, но не-поискана и не-очаквана от нас любов. Човекът, който ни я дава и ние също ще изпитваме щастието в момента, в който я подаряваме - любовта към другия ще бъде и любов към себе си....

Когато човек избере педагогиката не просто като сфера на интерес, не просто като специалност, и дори не просто като професия, а като свое ежедневие и начин на живот, отпадат сами въпросите дали и защо му е нужно да изучава детската природа. От този момент нататък до самия край ние се учим как да изучаваме детската природа и как да служим на детето и неговото израстване. 1. За да изучим природата на едно дете и човек по принцип е необходимо да се освободим от всякакви еталони и модели, които държим съзнателно или несъзнателно в себе си. Да сложим етиикет "холерик" или "умен" означава обратното на изучаване. Изучаваме какво може да блокира или стимулира паметта на едно дете, каква информация е настроена да запазва и каква да смята за несъществена, от какво зависи обемът и и колко трае периодът на непреднамерено внимание. При всяко дете в различните възрасти и състояния резултатите могат да бъдат много различни. Получените резултати стават основа за подбора на дейностите, които организираме, тяхната продължителност и смяна, както и ролите, които играе детето в тях.... Това е пример само за една малка област на наблюдение и работа с децата. 2. Необходимо е да наблюдаваме поведението и мисленето на детето в естествената му среда - т.е. педагогът може да изучи природата на детето само ако успее да се "подстрои" към него. Присъствието и активността на педагога би трябвало да освобождават детето от естествените му ограничения и да стимулират отварянето на душата му, проявяването на диаманта, за който говори Боян Боев: Боян Боев - Учителят за образованието - Сила и Живот - Бургас 1994 Страхът на детето или старанието му да заслужи одобрението на педагога обвиват диаманта с черната кора. Но не бива да забравяме,че тази черна кора са и наследени и придобити в семейната среда навици. Следователно педагогът има задача да създаде такава среда, в която да се прояви Божествената природа - силните страни на детето, добротата му, естествените му наклонности.... Оставям колеги и родители да продължат с техни разсъждения и ценен опит.

Качеството само по себе си е неутрално - когато е в чист вид и е хармонично съчетано с другите, казваме,че е добро. Любовта може да се изроди в слепота и зависимост, ако не е в хармония с Истината. Волята лесно може да се изроди във властност, ако не е в хармония със Справедливостта. Мъдростта без Лоялността би се превърнала в безразличие. Знанието би унищожило Живота, ако не се контролира и уравновесява от Почтеността. Вярата се обезмисля и става агресивна, ако не се приложи в Служенето. Надеждата лесно прераства в желания и очаквания, а те в разочарования и критика, ако Подчинението не ни напомня непрекъснато, че ние сме много малка част от Цялото и дължим съществуването си на Неговия План (а не обратното). Сега се опитах да обърна обратно връзките - Истината без Любовта..... получава се още по-интересна картина.

Ето Човека Потомка на родове на свещеник и лечителка, аз израснах между вярата на бабите ми и атеизма на времето ми. Почитах, но не разбирах какво означава Бог до 45-тата си година.... Не знаех какво означава да казвам "Господи, Ти разполагаш с всичко, което имам!". Сега разбирам, че съм длъжна да събирам като пчеличка всичко което мога - знанията, които са ми нужни да служа на хората, уменията, опита, добродетели... НО да не ставам зависима от тях. Да не подчинявам ситуациите, в които ме поставя животът, на събраните от мен богатства, да не искам от света да бъде добър по някакви мои мерки...(Например, да не поставям еталон за добър ученик или съпруг или дете....). Моите богатства са ми нужни не за да променям света и живота към добро, а да осъзнавам кое е доброто в света и живота и да наливам богатствата си в него. Как го прилагам? Както ни съветва Учителя - докато работя с децата изчиствам редовно ума си от мисълта и усещането, че АЗ управлявам ситуациите и поведението на учениците, че "водя". Вместо това внимателно наблюдавам какво се случва и кой какво носи в себе си и му ставам слуга - помагам му - на всеки по начина, който той си иска. Нямам мои начини - слушам техните. На един му е нужно да се научи на внимание, на друг му трябва вяра в силите си, на друг - малко помощ за паметта.... Не ги вкарвам в едно русло с "единни изисквания" - оставям ги свободно да са различни и да се разливат на малки рекички - аз само да използвам ситуациите, които идват за да им помагам както мога...Точно тогава при мен идват моите уроци и моята радост.... Вчера 40 год. бизнесмен в края на часа ме погледна съсредоточено и каза - и днес се научих на нещо много ценно за мен.... Да, отстрани изглежда хаос и никаква система и ред.... но не съм аз която да създавам реда - има Кой да е мислил за това.... От мен само вниманието и службата, която ми носи усещането, че съм част от Цялото.

Шехина! За целия пост и най-вече за горното изречение! Като педагог много често през последните години ми се налага да бъда и психолог (в смисъла на думите на Дако, които си цитирала) и дори психотерапевт. Децата много често стават жертви на манипулации, стрес, психическо насилие - за съжаление точно от тези, които би трябвало да полагат грижи за израстването им. Най-страшното е, че близките и учтелите им живеят със съзнанието, че така ги възпитават и им правят добро. Всъщност резултатът се изразява или в депресивни състояния, или във външна агресивност. Всеки път от сърцето ми се отронва сълза при думите: "Ти защо не ми се караш и не ме наказваш като правя грешки и като съм лоша?" - изплъзнали се от устата на 7-8 годишно дете. Много ще съм ти благодарна, и не само аз, предполагам, ако споделиш свой професионален опит и идеи за психотерапията на деца - какво причинява разстройствата, как могат да се предотвратят и как се лекуват. Бихме могли да отворим специална тема за това, но на теб оставям да прецениш как и кога. За да продължа по тази тема - психотерапевтът на деца задължително трябва да носи в себе си живо Детето - т.е. да е запазил детския начин на виждане, мислене, емоционалност и да умее бързо да сменя ролите на възрастен и дете, когато общува с пациентите си. На детето може да се помага най-ефективно само в неговата естествена дейност - играта, т.е. психотерапевтът трябва да умее да измисля и води интересни за децата игрови дейности и самият той да играе с тях така, че да забравят кой е всъщност. Децата много често създават или попадат в конфликтни ситуации - това е част от естествения механизъм на израстване. Психотерапевтът трябва да умее да разрешава тези ситуации спокойно, като помага на децата (и възрастните) да извличат необходимите им уроци. Най-добрият обучаващ конфликт е въображаемият - терапевтът трябва да умее да напише най-точния сценарий и да го разиграе с децата така, че опитът да им бъде полезен впоследствие в реални ситуации.... Опитът ми показва, че всички педагози и родители задължително трябва да получават достатъчно знания и треининг за нещо като "бърза и неотложна помощ" и профилактика. Следователно всеки детски психотерапевт трябва да умее да ги подготвя за ролята им като се съобразява с нивото на психологическата им култура. ....

Много точни попадения - казвам го от гледната си точка на професионалист - педагог. И пак от този си опит и гл.т. - именно защото и когато педагозите подхождат към детето само като към обект на социализация и обучение, когато приемат, че не душевната пълноценност, а вкарването в рамките на социума и натъпкването със знания и умения е тяхната професия, те вече престават да бъдат педагози. Тогава се появяват дидактогениите и възпитаниците на такива педагози стават пациенти на психотерапевтите и психоаналитиците. Дори и да няма човек психологическо или педагогическо образование и познания, лесно би могъл по пътя на логиката да стигне до извода: не би могло да има реално "водене" (гогос) без опознаване и осмисляне на детската душевност, както и без целта "душевна пълноценност на детето". (Много точно определение!) За мен като професионалист въпросът вече не стои "Дали...?", а Как педагозите да изучават детската природа, душевност и да водят детето по неговия собствен Път към душевна пълноценност?

Хубави въпроси! Ако харесването и одобряването ни е зависимо от външния ни вид и поведение, това говори за завишени претенции към външния вид и поведение на другите и към своите собствени. Покачването на рейтинга на външните белези в ценностната система обикновено е симптом за несигурност и негативно отношение към своите личностни качества и състоянието на вътрешния свят на човека. Сякаш човекът се опитва да се "облече', да скрие "тялото си"- своите мисли и емоции. Друг е въпросът, ако външният вид и поведение участват равноправно в системата от ценности, но само при харесването. Ако сме сигурни, че ще запазим харесването на човека независимо от дрехите, с които е облечен и поведението, то можем да ги оставим в "списъка". Няма нещо, за което човек си струва да се бори, според мен. Най-малко за да бъде харесван - обикновено от точно определени хора. Подобно желание си е агресивно манипулиране на отношението, мисленето и емоциите на тези хора в полза на този, който иска да бъде харесан от тях.... Харесването беше един от най-тежките ми лични проблеми до момента, в който спрях да наблюдавам кой и дали ме харесва, да се старая да получа одобрение (или да избегна неодобрение) и обърнах поглед към себе си - за да намеря всичко, което харесвам и обичам в себе си.

В темата до тук не стана дума за психолога. За мен лично това стои в основата на всички професии, които са свързани с общуване между хора. Психотерапевтът и психоаналитикът също са психолози, но с тясна специализация. Педагогът не би могъл да упражнява професията си, ако не е добър психолог също. Психологът преди всичко притежава умението да наблюдава внимателно изражението на лицето и очите, стойката и жестовете, както и цялостното поведение на човека. Психологът умее да забелязва влиянието на взаимоотношенията между хората върху тяхното мислене, емоции и поведение. Едно от най-опасните изкушения за един психолог, обаче, са предположенията. Те помагат само доколкото и докато са подчинени на наблюденията и на проверката. Психологът не се намесва пряко в психиката на човека. (Поне не професионалистът.) При психолозите важи добавката към старата максима за коня и водата. "Можеш да накараш коня да иде до водата, но не можеш да го накараш да пие от нея" - "Можеш - ако сложиш повече сол в храната му". За разлика от психотерапевта психологът не се занимава с отклонения в психиката и поведението, но по-скоро помага на хората да живеят и работят, да вземат решенията си по най-ефективния начин. Психологът може да даде тласък за промяна на мисленето и да помогне за осъзнаването на причините за проблемите - понякога съвсем неочаквано и незабележимо за хората, с които работи. .....

Може би мекотата в отношенията ни подразбира осъзнаване на факта, че всеки от нас има нужда от различна "почва" - условия и изпитания, в които да бъде "посаден". За едни организми водата е средата на живот, за други пясъкът. Да бъдем меки означава да не се опитваме да решаваме ние в какво е най-добре да растат и връзват плод хората до нас.... Същото може да се каже и за силата във всеки от нас. Да бъдем меки може би означава да приемем, че силите ни са различни и ни помагат да растем по различен начин. Ако на нас ни помага повече силата на ума ни, то човекът до нас може би има нужда от топлината на емоциите....

Едно от първите неща, които попиха в съзнанието ми, когато започвах да чета словото на Учителя, беше примерът с житното зърно: Ето Човека Четирите неща, които са необходими за нашето израстване - както са необходими на житното зърно: - почвата, в която го засаждат - богатството. Ето Човека Ние сме родени сред богата почва - имаме всичко, което ни е необходимо, за да растем в изобилие. Усещането за бедност е от нашата слепота да видим богатството, което ни е дадено. Същата тази почва, която съдържа храната за нас, е едновременно и това, което ни натиска и държи на тъмно.... Значи точно в тези мъчнотии и натиск се състои богатството ни - нашият учебник. Всеки психолог знае, че най-силно влияние върху развитието на интелекта и личността има решаването на проблемните ситуации! Само проблемите могат да ни заставят и помогнат да вникнем в същността на света около себе си и да видим в неговата динамика, връзки, смисъла на всяко нещо, което е и се случва.... Само в почвата на трудностите може да се развива - силата - тя Ето Човека Започне ли освобождаването на нашата Сила - на ума ни, на сърцето ни, на благородните ни пориви и стремежи - започва усвояването на - Знанието. Ето Човека Но не самоцелно натрупване на знание е този растеж. Щяхме да сме избуяващ плевел, не житен клас, ако усвояването на знания не се осмисля от - добродетелта. Ето Човека И трудностите, в които сме посадени, и силата, която ние е заложена в човешката ни същност, и знанието, което сме придобили по време на растежа са имали един първоначален План - замисъл - да отгледаме клас със семена - семената на Добродетелта. За да бъдат тези семена отново засяти.... Дълго време си задавах въпроса: А защо богатството, силата и знанието трябва да бъдат приковани? И какво означава това в житейски план за мен лично? Ето Човека Защото мога да се изкуша да приема трудностите като наказание, а не като почва. Защото мога да се изкуша да използвам силата си и натрупаните от мен знания, за да избуя плевелите на моята гордост и суета... Сега често осъзнавам моментите, в които почукват по гвоздеите ми. И съм благодарна за тях! Те ми осигуряват свободата да насоча енергията си кън "главата"... Ето Човека

Алилуя Космическият човек е заложен в нас, но тепърва трябва да се развива.... Какво означава това развитие? Хармония на противоположностите, заложени в нас... Енергията и информацията, емоциите и ума, любовта и мъдростта... Може би Космическият човек в нас се развива само докато и ако противоположностите ни работят заедно в хармония... Може би той се развива само докато и ако съзнателно ги хармонизираме и работим с тях... ? И не е нужно да търсим енергия за това развитие - тя "иде" при нас и в нас от природата. Може би от нас се иска само да я усвояваме съзнателно и да я влагаме в хармонията и развитието си....

Нина! Хората като теб стават все повече! Капка по капка вир става! Благодарността отваря сърцата и умовете на хората за Любовта - на всеки, на когото сме благодарили за малкото незначително нещо, за което дори той не се сеща, че може да приеме благодарност.... Не минава много време и същият този човек започва също да благодари на други - също за малки неща... Те на свой ред също ще започнат да благодарят на други! Много хора като теб, Нина, вече учат децата си да разбират и прощават - на себе си и на всички други - за всичко.... Тези деца ще учат приятелите си, те - своите... и своите деца... На прошката ще се научим малко по-трудно, но ще се научим.....за да оцелеем.

За всички приятели на този сайт и този форум - стари, нови и бъдещи! Благодаря на създателите му! Благодаря на всички, които му дават живот! Благодаря на Провидението, което ме доведе тук, за да отвори сърцето ми, ума ми, душата ми за Любовта!

Днес моя приятелка и бивша ученичка сподели с мен колко проблеми има с дъщеря си - на 16 години.... и колко срам е събрала в учителската стая при бившите си учители.... Дора е много добра, всеотдайна, интелигентна майка - като повечето майки сега. Всичко, което ми споделяше, се въртеше около страха, че момичето ще опропасти младостта и живота си. Това, което очакваше от мен, бе съвет как да го предотврати... Тя не беше готова за това, което трябваше да и кажа.... Дори не можа да ми отговори за какво мечтае и как вижда света около себе си порасналото и дете.... Класически случай - и аз, и много други родители сме минали през това. Само че, когато започне изпитанието, някак ние възрастните забелязваме преди всичко колко трудно ни е на нас. Започваме да си представяме какви ли не катастрофални сценарии и се стараем да ги предотвратим. Борим се със собствените си предположения и не разбираме как сами предизвикваме това, от което най-много се страхуваме.... Забравяме да погледнем на света през очите на порасналото си дете, да се опитаме да разберем трудностите, през които минава, да запазим вярата си в неговите сили и свобода. Забравяме, че нашето дете с болка разкъсва пашкула си и постепенно се превръща в наш приятел. Как да насърчаваме вместо да ограничаваме? Как да помагаме вместо да наказваме? Как да усвояваме заедно с децата си изкуството да се учим от грешките - толкова естествени и необходими на растящия човек? Преди всичко от опита си на отначало проваляща се, но после успяла майка, мога със сигурност да посоча като най-доброто лекарство личния пример. Престанах да "пазя авторитета си", демонстрирайки увереност в собствената си правота. Откровено започнах пред децата си: да признавам грешките си, да поемам отговорността за тях, да помирявам своето и тяхното недоволство с инструмента на прошката Прошката - лично да търся урока и да вземам решение за промяна. Разбрах, че най-коварната отрова за любовта между нас беше вината. Вместо да разпитвам и търся отговорност започнах да споделям и да се интересувам... Забравих "Как може....", страховете и мрачните прогнози - започнах да мечтая на глас.... И един ден бавно и сигурно мечтите ми започнаха да се сбъдват - една по една.... Сигурна съм, че много от вас тук могат да разкажат как са насърчавали и насърчават децата в трудна за тях възраст и моменти...Не само като родители, но и като педагози или просто близки... Препоръчвам на всички и една чудесна книга: Позитивно възпитание за тийнейджъри

Благодаря ти, Бина за искреността - не всеки би имал смелостта ти! Макар дали има човек, който не е усещал същото...? Може би на времето наистина съм благодарила, че не съм като тези хора.... Сега, точно преди Великден се опитвам да казвам "Прости им Господи, те не знаят какво вършат. Моля те дай им светлина, и дано научат уроците си и аз моите с по-малко болка - но нека бъде Твоята воля...." Въобще по това време препрочитам евангелските разкази за последните седмици от живота на Христос.... Много ми помагат да почиствам чувствата и мислите си....

Не бих казала, че робът има търпение. Всеки от нас в някакъв момент от живота си се е чувствал роб на някакви обстоятелства. Това е усещането, че положението, в което се намираме ограничава свободната ни воля. Но вече от човека зависи дали ще остане зависим от тези обстоятелства или ще предприеме съзнателни действия да преодолее това. Да останем зависими съвсем не означава, че проявяваме търпение - по-скоро това е страх от промяна и нежелание да поемем отговорността за своя живот. Робството би се превърнало в търпение само ако променим отношението си към ситуацията и това, което преди сме правили или ограничавали по чужда воля, сега правим и ограничаваме осъзнато по своята воля. Търпението според мен винаги е било осъзнато, доброволно и свободно отношение към всичко, което се случва без нашата намеса или желание. Из Търпение, 36-а Лекция МОК, 4.VIII.1939 г. А как да разбирам търпението на воина?

Учителят и неговите беседи много ми помогнаха за себе си да изясня смисъла на този образ - "да ядем от дървото за познаване на доброто и злото" и "да ядем от дървото на живота". Дървото на живота за мен е всичко, което се случва около нас и с нас без нашите преднамерени усилия и желания. Да ядем от него това означава да приемем тези неща с благодарност като храна - т.е. това, от което имаме нужда за да оцелеем и да растем и се развиваме. Да ги усвоим като преработим "храната" - извлечем полезните за нас съставки - уроци, информация, енергия. Когато организмът, респ. съзнанието ни обработват тази информация, те всъщност поддържат естественото си функциониране и реда в системата си - всеки новопостъпил елемент отива там, където ще бъде най-полезен и добър. Няма конфликти, няма зло. Всяко нещо е за добро, защото си намира мястото, времето и дозата... Когато "ядем от дървото за познаване на доброто и злото" ние първо определяме по нашите ограничени човешки критерии и желания какво е добро и какво зло за нас и другите. През тази призма гледаме на света и себе си и на това, което се случва с нас и около нас. Което влезе в нашето "ложе на доброто" - приемаме го като добро, което се осмели да е различно от неговите мерки - наричаме го зло. Храната, която сме изяли от това дърво ни е накарала да си мислим, че знаем какво е добро и зло и дори че можем и имаме правото и задължението да налагаме доброто си на другите и да изкореняваме и да се борим срещу това, което сме етикирали като зло. Разликата е много фина. И много често, мислейки сиче ядем от дървото на живота всъщност вкарваме в себе си токсините на дървото за познаване на доброто и злото. Как да ги различаваме? Моят начин е през емоциите - усетя ли негативна емоция към нещо - значи съм объркала дървото....

Честит Рожден Ден bulgaro Любов, светлина, мир и радост!

Зависи какво разбираме под търпение, според мен. Търпението за мен определено не е синоним да бездействие и неадекватност и безразличие. Ако в резултат на такова "търпение" сме направили компромис с усещането си за радост, чистота, красота; ако търпим, мълчаливо обвинявайки някого или нещо за нашия дискомфорт, това не е търпение - това е агресия. След много горчиви уроци стигнах до извода, че търпение по-скоро означава да запазим положителното си отношение незвисимо какво се случва и как сме постъпили. Сега мога да покажа с усмивка и любов вратата на някого, защото моят дом или работно място (втори дом) не са по неговия вкус и го дразнят - т.е. той не е длъжен да ме търпи и харесва нито мен нито нещата, които ме правят щастлива и спокойна. Разбирам,че той може би иска да ме промени към своето "добро", но ако му позволя, ще страдам и макар и подсъзнателно той ще бъде причината за това страдание. Сега мога с усмивка и благодарност да се отдръпна, когато моето присъствие изкушава другия да стане агресивен.... За мен лично търпението има и още едно измерение - все имам усещането, че ако не побързам, ще закъснея за някъде и ще пропусна нещо или няма да се справя с някакви задължения навреме.... но се опитвам да се уча и от тези опитности....

Поздравления за темата и за мненията на всички преди мен - макар че моето лично разбиране е по-скоро не за "духовна гордост", а за зависимост от духовността и духовните ценности. Тази зависимост може според мен да се изразява не само в гордост, но и в суета и в ревност. Но понеже темата е за изражението на тази зависимост в гордостта, бих разсъждавала преди всичко по този аспект. Гордостта за мен представлява опит да се вкара света в определени рамки, които в случая с духовността (според ума на конкретния човек) са критерий за добро, правилно и справедливо, красиво, чисто, почтено, висше и т.п. Проблемът - зависимостта започва, когато умът абсолютизира своите лични критерии за целия свят (без да му мине през ум колко малка частица от него вижда той от своята гл.т.) и започне да съди всичко, което не покрива неговите критерии като не-духовно, неправилно, грешно, мръсно, непочтено, низше и т.п. После идват недоволството, критиката, морализаторстването, поучаването, изискванията, които се поставят като условие за уважение и обич.... Много съм проверявала себе си за тази гордост и продължавам непрекъснато да се наблюдавам. Стигнала съм до извода,ч е не е важно какво точно ще направи човек, а най-вече с какви чувства, мотиви, мисли ще го направи. Може да подадем ръка на човека за помощ, но ако го направим с усещането за по-висши и силни, а него усещаме като по-слаб, това вече е зависимост. Може да откажем поискана помощ, но това да бъде от уважение и вяра в силите на човека да се справи сам по-добре от нашата помощ. Моето лекарство за гордостта е преди всичко чувството за хумор - аз по принцип много обичам да се смея... Още като си представя как ходя надута и важна с интелигентно-замислена физиономия, смехът ми помага да стана отново като децата около мен....

Честит Рожден Ден Bella

Честит Рожден Ден viva Ла Горда Светлина, топлина и много приятели по Пътя ви!