Донка

Пълнене и празнене Кога и защо волно или неволно минаваме границата и започваме да пресилваме нещата? Кой може да прецени кое е пресилено - ние самите или човекът, който ни наблюдава? Ако сме ние самите - тялото има перфектни сетива за пресиленост и средства да ни предупреди и дори възпре. Има ли такива сетива умът, а душата? Ако е друг човек - това, което за един е пресилено и престорено, за друг може да бъде естествено и искрено. На благостта често лепят етикет лицемерие само защото още не са я усетили в себе си или са избрали борбата за свой Живот. Как и защо може да изстине сърцето?

Творчество - когато в нас се ражда една малка добра мисъл, едно красиво добро чувство .... и ги подаряваме на Вселената....

Откривам красота и смисъл и добро и в двете. Има моменти в живота на човека, когато той се нуждае от чести промени - нуждае се да поглежда на себе си от различни ъгли, да опитва в себе си различни кътчета... Смяната на аватарите му помага.... Има и периоди, в които човекът има нужда от стабилизиране на един от тези образи, защото му е нужна устойчивост и спокойствие... Има и периоди, в които аватарите вече нямат толкова голямо влияние и значение за търсенето и изразяването на себе си, защото те са само външната обвивка...

Мен винаги са ме вълнували по някакъв странен начин орисниците... Какво можеш да ни разкажеш за тях? П. Тодоров

Цвете.... Когато човек дълго време е бил цвете и е опознавал земята, сплел корените си с нея.... може би в следващо превъплъщение се опитва да се свърже с небето, сплел крилете си с ветровете.... За да се събуди в следващото вода... може би?

Според мен безумна гордост проявява всеки от нас (в това число и себе си слагам), всеки път, когато в ума му се завихри мисъл-оценка за хората около него или за правилността им... Всеки път, когато се опитаме да покажем на другия (или дори само си го помислим) колко той греши и колко ние знаем кое е правилното... Но темата е за ученика... Всеки е свободен според мен да разбира по своя начин Учителя си. Важно е как се чувства един ученик, когато неговият Учител е до него или по-скоро в него... Ученик ли е, когато се чувства задължен от волята на своя Учител? Или когато се чувства свободен? Ученик ли е, когато няма свои мисли, своя свободна воля, а се подчинява изцяло на волята на това, което нарича свой Учител? Или е ученик, когато със свободните си ум и воля върви по пътя си, но учителя си чувства като силата, която го подкрепя, но го оставя да избира и решава сам - сам да си пише "есето" на живота.

В книгата на Каролина Хеенкамп - Децата на новото хилядолетие - т.2 : Аурата е като енергиен филтър и трябва деа бъде почиствана всекидневно. В активната част на денонощието тя е изложена на различни влияния, при което може да пропусне или да привлече чужди светлинни частици с ниска вибрация. Те затрудняват протичането на енергията, блокират я на някои места и аурата съответно отслабва. Всички негативни мисли и чувства, с които сме се конфронтирали (причинени от други хора или от нас самите), полепват по нея като прах. Редовното и пречистване е жизнено важно..... Енергиен душ Седни удобно с изправен гръб, дишай равномерно. Свържи се с Майката Земя и Бащата Слънце. Представи си, че вървиш по приказна поляна. На поляната виждаш спираловидна стълба, която се вие към небето. Приближи се и започни да се изкачваш по стъпалата - жълто, зелено, синьо виолетово разглеждай цветовете, които струят от тях и изпълват цялото пространство. В края на стълбата се простира чудна долина със страи дървета - големи и много животни. Тече поточе - следвай го.... След известно време чуваш плясък на вода - шуми водопад Нагазваш във водата и влизаш под водната струя. Тя те облива целия и е чиста светлина, която отмива всички дребни замърсявания от негативна енергия. Оставаш под душа докато водата-светлина проникне изцяло в теб и почисти всичко - почувстваш се чист и лек. После започни да излъчваш светлината от себе си - през всички пори. После бавно се върни по същия път и излез от "филма". Освен вечер преди сън, упражнението може да се прави и в банята като си представяме, че водата, която ни облива, е бяла светлина...

Много точно! Силата на тази мисъл не е толкова материализираща - по-скоро е като благоприятна почва, в която покълва и расте семенцето на човек, който се страхува да отвори потенциала си или по някаква причина е загубил вяра, че го притежава. Отначало мисълта осигурява " тъмно и влажно" - не се очакват видими резултати, но това е най-важният период - развиват се корените и стъблото за бъдещия цвят. В този период всяко "разравяне", за да се провери дали наистина се развива семето, всяко нетърпение и разочарование могат да смажат кълна. Мисълта праща само топлина - одобрение и окуражаване на нещо, което не се вижда... Когато се подаде първото стръкче - първият знак, че там нещо е пораснало - мисълта се разпределя на светлина и топлина към стръкчето. Но се дозира внимателно - предозирането им може отново да спре растежа и изсуши постигнатото като хербарий.

Човекът, който се занимава с изкуство - всеки както разбира това - като правило се чувства самотен. Много съм мислила над това - защо? Много съм наблюдавала такива хора с очите на приятел, психолог и просто страничен наблюдател. Да, отвън изглежда егоизъм и гордост и суета... Но когато ги опознаеш отблизо - не е това. Човекът, който твори изкуство (Използването на умения и въображение в създаването на естетични обекти и среди, които могат да бъдат споделени с други") комуникира с Вселената, когато създава своите творби - без значение как и какво точно създава. Естетичен обект означава Вселената, материализирана в нещо - звук, образ, цвят, предмет, действие, дума... всичко, което може да създаде едно човешко същество, с уменията, които му е дала вселената. Въображението е призмата, през която творецът пречупва светлината на вселената, за да създаде дъгата на своята творба. Тази творба - дъга притежава уникално свойство. Когато творецът я сподели с останалите хора, тя на свой ред се превръща в нова уникална призма, през която всеки поотделно се свързва с Вселената и започва по свой начин да пречупва нейната светлина. Т.е. човекът, който създава изкуство помага на хората да се свържат с вселената. Без значение как. И точно затова остава с усещането, че е с всички, но е сам. Без тази особена самота не би имало и призма, и дъга... Затова повечето я приемат с любов и разбиране. Много често поради своята роля тези хора стават привлекателни за онези, които искат тяхната "дъга" само за себе си... Случва се и самите хора на изкуството да се изкушат да пазят дъгата за себе си или да я използват, за да поставят другите в зависимост от нея, или те самите изпадат в зависимост от нея... Краят е винаги един и същ - губят призмата, с която я създават - или въображението, или живота си... На едни се налага да се справят с известността, на други с анонимността... Никак не им е лесно.... Но на кого ли е?

Не се знае кой в какво се заблуждава, а и това е Пътят на всеки ученик - да осветява своите заблуди. Може би някой се заблуждава, оценяйки как вярва другия, но по своите лични критерии. Може би някой се заблуждава, че другият върви по грешен път или е в подножието, съдейки по себе си... Ученик за мен е този, който се сравнява само със себе си и дава свобода на другите да имат свой Път и свое разбиране за вярата.

Мисля, че едното не изключва другото. И може би е хубаво да се издигнем малко по-високо от обикновеното житейско разбиране за учител - конкретен човек, учение.... "Не поставяйте никого между себе си и Бога." Усещането, че съм ученик е по-скоро "сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога" - Учителят ми е Силата в мен, която ми помага да постигна това състояние. Тази сила може да комуникира с моето човешко съзнание по всички възможни начини - да ми говори на всички възможни и разбираеми за мен езици, през "устата" на всичко и всеки, които срещам по Пътя си.

Каквото и да работи и създава, човекът на изкуството умее да предава на хората своите прозрения - при това хората не осъзнават това. Изкуството е един от каналите за сугестивно общуване между хората. Човекът на изкуството умее да отвори сетивата и съзнанието на останалите за Хармонията на вселената, за Красотата и мъдростта. И при това човекът на изкуството ги оставя свободни - не просто - той събужда в тях тяхното истинско Аз (не им налага своето).

Една великолепна статия на Курт Левин за "Психологическая ситуация награды и наказания" За тези, които имат затруднения с езика или с терминологията, ще се опитам да обобщя основната идея. Явленията, които попадат в психичното поле на човека, могат да му влияят с привличащ или отблъскващ вектор на силата на взаимодействие. Това, което предизвиква интерес и удоволствие, привлича вниманието и активността по естествен начин. Другото му действа отблъскващо - човекът се старае да се отдалечи и избегне контакта с него. Когато родителят се опитва да "насърчи" детето си посредством наказания или заплаха от наказание (от всякакъв характер), той го поставя между две полета, които му действат отблъскващо. Целта на наказанието, очевидно, е отблъскващата сила на наказанието да преодолее отблъскващата сила на поставената задача и да го "мотивира" да се движи в посока на по-малкото зло. Всъщност детето се оказва притиснато между две негативни сили. Резултатът: - Наказанията постепенно губят предимството си над отблъскващата сила на дейността, защото след като постигнат целта си, тяхната негативна сила се наслагва върху отблъскващата сила на задачата. Налага се всеки следващ път силата на наказанието да се увеличава и от заплаха да се преминава към действие. - Засилващата се преса върху психиката на детето довежда до депресивно състояние - детето е смазано между негативните сили, които го притискат от значимите за него посоки, от които то очаква любов, сигурност и одобрение. Остава с впечатлението, че това е проявата на любовта... - В детето заработва инстинктът за самосъхранение, и то се старае да напусне полето, в което действат силите - от "бягство под масата" или тайно занимание с нещо друго или безкрайно отлагане.... Възрастният започва да слага бариери, за да не позволи бягството - ограничава свободата на детето по различен начин - от физически до морално етични. Колкото по-голяма е силата на наказанието и отблъскването, толкова по плътни и здрави се налага да бъдат бариерите. Това често довежда до бягство от училище, от дома, от живота... наркотици, самоубийства... Има и още един резултат: - Детето се учи от родителите - то също започва да прилага механизма на наказанието и ограничаването по свой начин - към родителите си, към приятелите, към всички и всичко...

Moлитвен наряд за начало: Молитва Изворът на Доброто - молитва; Бог е Любов - песен; Да пребъде твоят Дух в нашите сърца - формула; Беседа: Необходимостта да познаваме Бога Mолитвен наряд за край: Псалом 117 Господнята молитва Ученикът трябва да има

Честит Рожден Ден, Огняне! Благодаря ти за Работата и за Светлината и Мъдростта, която ни даряваш!

Михаил Лермонтов - Демон 1829/41 (последен вариант) "Печальный Демон, дух изгнанья, Летал над грешною землей, И лучших дней воспоминанья Пред ним теснилися толпой; ..... Давно отверженный блуждал В пустыне мира без приюта: Вослед за веком век бежал, Как за минутою минута, Однообразной чередой. Ничтожной властвуя землей, Он сеял зло без наслажденья. Нигде искусству своему Он не встречал сопротивленья - И зло наскучило ему. М. А. Врубель. Демон сидящий. Масло. 1890.

Когато за пръв път прочетох това, бях доста озадачена и дори усетих съпротива... За мен тогава страданието беше обратното на песента, плачът я убиваше... Може би под страдание тук се подразбира не нашето усещане, а проблемната ситуация, в която ни поставя животът. Ситуация, която е влезнала в конфликт с изградените ни вече модели на мислене и поведение, с очакванията ни към средата около нас, с критериите ни за правилно и добро. Тя със сигурност разклаща спокойствието ни, предизвиква най-малкото объркване, недоволство, съпротива... Реакцията на промяната в средата вече би трябвало да бъде плач или песен. Плачът може би означава съпротива срещу промените и нежелание да се адаптираме към тях. Това е "криво пеене" - недоволство - може да се изрази в съжаление (вътрешна съпротива) или гняв (външно изразена съпротива). Който се е научил да пее "зло не мисли" - т.е. той се е научил да намира добрите страни в промяната на средата и в проблема, да настройва себе си (струните на личността си) по "диригента" - ситуацията, живота. Това, което все още се опитвам да проумея е по какъв начин "плачът е криво пеене, което впрочем е подготовка за добро пеене. Не е лошо да плачеш, защото след време този плач ще се превърне в много хубаво пеене". Как плачът се превръща в пеене? Как негативната реакция към изпитанията се превръща в позитивна? Явно не става от само себе си. Как човек се учи на това?

Добре дошъл в нашия форум . За разликата между професиите сме писали тук.

Малко по-далече.... Според мен, любовта е любов, когато сетивата и не отчитат наличие на омраза. О-мраз-а = липса на топлина и светлина, любовта е любов, когато излъчва достатъчно светлина и топлина, за да стопли и освети всичко около себе си. Да, за хората, търсещи любов, наистина омразата е централен проблем.... За хората, намиращи любов, омраза не съществува... Как да я излекуваме? Като спрем да търсим и започнем да намираме любовта.

Едно от най-трудните изкуства е - да успееш да освободиш смеха в човека... Да му помогнеш да види света си светъл, лек и.... щастлив.

Днес много се зарадвах на моите "кристалчета" - Деси, Милица, Дани, Веси, Митко от 3-4 клас! Само да ги бяхте чули как четяха и с каква лекота играеха на "преводачи" - и което е най-радостното - правеха с такова удоволствие! И се зарадвах, че не знаеха какво е това сателит (нова дума в урока ни) и как работят мобилните телефони... и аз им разказвах - като приказка - а те слушаха изненадани... Много си обичам ежедневието...

Последното добро Може би ние все търсим някакво голямо усещане за любов, някаква силна тръпка, която да наречем с тази дума... А може би Любовта първо се проявява именно в микроскопичните неща - например, в нежността, която усещаме, когато погледнем към едно цвете или дете... или нещо съвсем незабелязано от другите - мидичка или камъче дори... Ако не можем тази несъществена любов да усетим, дали не лъжем себе си за Голямата? Спомняте ли си кога и как сте усещали любовта в микроскопични неща? А възможно ли е първо да подминем, да не забележим това дребно проявление, но после да го осъзнаем? Тогава брои ли се?

Под селянин съвсем не разбирам невеж човек - по-скоро човек на труда и човек, който живее близо до определението на мвм: "принуден да живее и да оцелява, и същевременно да запази добродетелите си." В този смисъл аз също съм селянин - живея съвсем ежедневно и работя най-обикновена работа - по 10-11 часа на ден. Няма кой да ме осигурява така, че да мога да посветя себе си и времето си на мислене и духовни практики. Налага ми се да го правя докато правим упражненията по страдателен залог или докато окуражавам сричащите възрастни, които се опитват да изрекат първите си изречения на английски език, или докато се учим да четем с второкласниците... Или докато почиствам дома си и се грижа за градинката... Не мисля, обаче, че хора, които бягат от този живот и се вглъбяват в особени състояния, имат шанса да постигнат нещо повече... Сега си давам сметка, че най-силно са ме променяли и са ми давали тласък към осъзнаване именно проблемите от живота... Прочетеното ме е насочвало, но ако не беше ежедневието, всичко би останало красиви думи...

Не бих ги сравнявала, но мисля, че това е много точно определение на духовността в човешкия живот и отношения. Като примера на Учителя за зидаря - когато камъкът се стоварил върху ръката му и премазал пръста му, той обърнал поглед към небето и благодарил на Бог,че е избавил ръцете и живота му и че му е дал добър урок как да внимава и да не бърза и рискува, да не се мисли за всесилен и неуязвим...