Донка

Ако има болка, значи още не е Божествена любовта - все още е зависимост. Болката е причинена от това, че не получаваме човешката любов във вида, в който я очакваме - т.е. причинява я Егото, а не любовта. Изпитано. Много години. Накрая бях започнала да си мисля, че който не изпитва болка, не обича истински... Когато се укроти и смири Егото - т.е. няма условия, за да се чувства щастливо и спокойно, няма очаквания и претенции към себе си и другите - болката изчезва. Божествената любов е спокойствие и радост. Може да съществува и като любов между двама и между повече хора. Обичаш и се радваш на човека независимо къде е и с кого е и какво прави... Малко по-сложно е да се усети любовта и щастието, когато другият не е щастлив по някаква причина... Но това е друга тема.

Благодаря Ася Много ценен откъс. Отдавна ме вълнува малко по-различен ъгъл на темата - сектантското поведение. Възможно е (вече не питам, защото съм го видяла и изпитала) - в рамките на едно учение да участват хора със сектантско мислене и поведение. Въпреки изцяло несектантските принципи на учението. Получава се парадокс - защитавайки учението, ние неусетно и нежелателно започваме да проявяваме сектантски черти. С времето стигнах до мисълта, че Учението няма нужда от защита - както хубаво го е разказала Мара Белчева. Когато някой се опитва да въвлече в спор последователи на учението относно неговата състоятелност и правота, той всъщност цели да докаже сектанството им - дори (и точно) когато няма такова. За да докаже, че има, той го предизвиква. Може би затова Учителя много пъти в окултните класове повтаря,че окултните ученици не спорят. Излиза, че сектантско поведение има този, който смята някого друг за сектант и се опитва да го провокира и обори тезите му, т.е. иска да руши веруюто на друг човек... ?

Това ми прилича на моята система на "оценяване". Всъщност ако се слагат само отлични оценки, това вече не се нарича с думата "оценяване", а с думата "приемане". Оценяването изисква един общ критерий, с който съпоставяме различните неща, респ. хора и техните качества и прояви. Приемането без оценяване означава отсъствие на такъв критерий... Според мен приятелството е възможно само в последния случай. Има ли критерий за приятелство и приятел, тях самите ги няма. Според мен.

Какво ще кажете за семиотиката? Семиозата е процес, който образува значение от схващанията на всеки организъм за света чрез знаци. Знак в най-общия смисъл на тази дума е нещо, което с присъствието си говори за съществуването на друго нещо. Например: Димът е знак за огън и горене. Знакът има материална страна, тоест той има материално присъствие, наречено изява; от друга страна знакът има семантика, тоест значение, или поне индикация. Можем ли да смятаме семиосферата (Ю.Лотман) за "външно знание, но само насочено навътре и пречупено през вътрешния свят на всеки"? Повече за семиотиката: тук

Поляризирането, светът на противоположностите - колкото видим и разбираем, толкова нереален. Като всяко творение на ума ни. И студът и топлината всъщност са топлина. Няма такова нещо като студ - има само разлика в количествата. Същото е с омразата и любовта - омразата е измислена от ум, на когото не достига любов. Омразата не съществува - тя е само липса на Любов. Защо е опасно, когато сърцето гори? Може би едно горящо сърце заслепява и подчинява на себе си волята на човека - вместо заедно с ума да приемат Божията воля? Дяволът, който живее в тялото - човешките представи за добро и зло, които той иска да наложи на останалите или се оставя те да му ги наложат. Човешката гордост, желания. Ако се загнездят желанията и гордостта и почерпят от огъня на горящото сърце - Любовта започва да зависи от тях и вече не е Любов. Оттук до омразата температурата пада много бързо. Не е ли странно - "дяволът" в тялото е в състояние да превърне горящото сърце в буца лед, която също изгаря....

Много точно казано! Ако има вяра "че нещата се случват точно както трябва и всяка една трудна ситуация е пробива ми в напред и нагоре", не може да се стигне до отчаяние. Стига се до момент на смирение - то прилича външно на отчаянието, но вътрешно е пълната му противоположност. Отчаянието е тежест, болка, страдание - смирението - лекота, светлина, радост. Отчаянието е потъване, смирението - изплуване. Водата, в която сме и избираме дали да потънем или изплуваме, е егото ни. Ако то е бистра течаща вода - изплуваме, защото имаме непрекъсната връзка с извора и океана. Излезем ли на повърхността под слънчевите лъчи - вече можем да олекнем, да се изпари егоистичната ни черупка. Ако е застояло блато - тинята на гордостта ще ни дърпа към дъното... Няма да имаме връзка нито с извор, нито отток - няма да има обмен със световния Океан. Блатата се образуват в места, където слънчевите лъчи проникват трудно....

Молитвен наряд за начало: Аум - песен Киамет зену - песен Добрата Молитва 1 Петрово 2 „Пожелайте като новорождени младенци чистото словесно мляко, с него да порастете; понеже вкусихте, че „Господ е благ“, при когото идвайте като при камик жив, от человеците отхвърлен, а от Бога избран и драгоценен.“ Първо Петрово 2: 2-4 Беседа: Словесното мляко Молитвен наряд за край: Утринна молитва на ученика Господнята молитва Господи, влей в мен живи космични сили

Има - в Паневритмията: Тъкане - видео Има в самата беседа:

Какво означава, че каквото става вътре, то се реализира и вън? Ако и да ми е неприятно и върша нещо само защото се чувствам длъжна, но го свърша добре - получавам същите (понякога и по-добри) резултати отколкото ако го свърша с любов. Ако откажа да го свърша, защото не изпитвам комфорт и работата остане несвършена и нещо се провали заради мен - това по-добре ли ще бъде? Човек не може да иска и очаква да върши всичко с любов и с мисъл за Бог - има много неща, които са по дълг или по принципа "по-малкото зло" и защо да правя и мисля за Господ - не е ли по-добре да мисля и да правя нещата за хората? Тези трудни за отговор разсъждения ми бяха предложени като алтернатива преди няколко години, когато се опитах да прилагам в живота си наученото от беседите. Още обмислям отговорите си. Как разбирате, че напредналите братя решават задачи заедно с нас? Как с техните задачи помагат да решим нашите? Какво означава "да се запали сърцето"? Да изпитваме силни емоции? Само радост и щастие или влизат и негативните? Любовта с главно Л безусловната любов ли е? Огънят условията, които носим в себе си ли изгаря?

Това може ли да се разбира, че когато и където ние не усещаме с ума и сърцето си противоречия в индивидуалния си живот - сме намерили Пътя към Разумното начало? Дали издигането над противоречията в индивидуалния ни живот и между народите е начинът да се върнем към Началото? Или има друг път, а изчезването на противоречията е само крайният резултат от връщането? Ние приемаме противоречията като източник на развитието и в този смисъл смятаме, че ако те изчезнат, развитието, творчеството ще спре... Всъщност дали нашият ум не създава тези противоречия , а те реално да не съществуват. Може би развитието и творчеството ни не се движи от наличието на противоречия, а се спъва от тях? За да преодолеем противоречията би трябвало да сме наясно кое ги създава в ума ни, след като Великото Разумно Начало не ги е заложило в него - значи е нещо, което сме създали ние - хората. Нещо, от което имаме нужда да се освободим, за да намерим Началото... Какво означава да се самоотречем и да се отречем от всичко в този свят? - Нали и него сме го получили от Разумното Начало? Съвсем не означава да изоставим всичко и да го презираме - тялото си, личността си, ролите си в този живот - те са нашият учебник - Учителя много пъти ни го напомня. "Никога няма да отидете при Него, ако не изрежете въжетата, с които сте свързани." Според мен самоотричането означава да се отнасяме с любов към всичко в този свят, но да не позволяваме то да влияе на любовта, с която се отнасяме към него. За мен лично това означаваше да мога да освободя хората и нещата, които обичам, от своите грижи и чувство за отговорност. Последните ме бяха подвели да си мисля, че това, което обичам, няма да оцелее без мен... Кое можем да наричаме зародиша, поставен в нас и как може да започне да действа?

От живота си знам, че когато нямам достатъчно пари за нещо и няма начин да ги намеря в момента, значи не е времето да го правя това нещо или ако го направя, ще си навлека беда и на себе си, и на другите. Ако в момента имам някакъв излишък, старая се да не увеличавам нуждите си, защото съм се убедила, че това не е излишък, а натрупване на средства, които ще ми се наложи да вложа в нещо по-голямо след време - все още не го виждам.

Докато размишлявах върху въпросите, повдигнати в темата за отчаянието, и след като прочетох вчерашната мисъл за деня, се сетих за тази прекрасна тема.... Надеждата - зависи какво разбираме под тази дума... Ако това е упорито стискане за някакво лично желание, което искаме да се осъществи по нашия начин - това надежда ли да го наричаме? Виждах, че не става, всичко в мен и вътре в мен ми шепнеше, че моето място и състояние не са тези, за които съм родена... Обаче, аз смятах за надежда да се надявам, че един ден ще успея да реализирам каквото смятах за правилно и каквото си представях като на филм. За търпение смятах да понасям всички болки и страдания, но да се старая да приближавам намисленото от моя ум. В един момент стигнах до умопомрачението да смятам, че надеждата ми е съсипала живота, защото следвайки я, аз не съм се променила навреме. Ако се бях отчаяла навреме, може би щях да избера друг път... Сега не наричам това надежда, а обикновен инат, вкопчване в своя идея и желание и издигането им над Божията воля. Сега разбирам надеждата по съвсем друг начин - Надеждата в Бог - надеждата, че Той ще ми покаже Пътя и ще ме научи къде е моето място и какво да направя... Тази надежда ми помага да почистя ината си и вкопчването в идеите и желанията на личността си. Тя ми дава сили да се вслушвам в света около себе си и в душата си - не аз да ги карам да слушат мен и моите правила за добро и зло. Надеждата, че това, което се случва с мен без мое желание, е за моето добро и щастие - дават ми сили да променям себе си така, че да постигна мир и щастие в света, който ме заобикаля - не да се опитвам да променям света така, че той да ми даде мира и щастието при някакви условия, поставени от мен. Как различавате егоистичната от Божествената надежда в ежедневието си?

В начало бе... 08.11.1914 М. Тoлбот - Холографската Вселена Теория на суперструните М-теория

Предлагам на всички любители-психолози, които имат интереси в областта на агресивността няколко линка с професионално обяснения на понятията , свързани с нея: Теории за агресивността ОПРЕДЕЛЕНИЕ Изследванията върху биохимичните аспекти на агресията установяват, че тя може да се задейства физиологично. Най-често това става при настъпване на биохимичен дисбаланс в мозъка. Мозъчните увреди също могат да доведат до необичайно агресивно поведение. Ето и линк към едно много сериозно професионално изследване на агресията - за съжаление, само на английски: http://neuro.psychiatryonline.org/cgi/cont...bstract/2/2/189 Пациенти с "афективна" агресивност като правило са имали занижен коефициент на интелигентност, приемали са невролептици или литиум, или са имали диагноза шизофрения. История със злоупотреба с наркотици е била по-честа сред групата пациенти "хищници". Списък с подобни статии в същия сайт: http://neuro.psychiatryonline.org/cgi/sear...2&submit=GO

Ние хората сме обществени същества - не можем да живеем пълноценно без други хора около себе си. Следователно в нас е заложен механизъм да съществуваме мирно в група, да си помагаме, да се подкрепяме и да се приемаме благосклонно с различията си - т.е. миролюбието, мекотата и приемането са истинската човешка природа. Ако не беше така, нашият вид не би оцелял или в най-добрия случай би останал на много ниско ниво на интелектуално развитие. Звучи странно, но качествата, дадени ни от Бог, за да оцеляваме и развиваме, могат да функционират само благодарение на наличието на индивидуалните психични полета и най-вече на "мембраните"- границите на полетата, които на пръв поглед ни разделят, но всъщност ни свързват по най-добрия за нас начин. Мембраната осигурява самостоятелност и свобода на психичното ни поле в определени - достатъчни за него граници. За да приемем и разберем другите, ние се нуждаем от място и време да "смелим" информацията, която получаваме от контакта с тях. Това лично пространство ни е необходимо и за да можем да се наблюдаваме отстрани и да се променяме, когато е необходимо - сами, свободно и доброволно. Това е единственото условие да приемем и другия човек като свободно, самостоятелно и добро същество. Пропускливостта на мембраната между нашите полета зависи от нивото на развитие на личността и духовността на човека. Добре развитите мембрани пропускат позитивната енергия и екранират негативната - и в двете посоки. Ако негативната енергия постъпва отвън като преднамерено чуждо влияние, целящо да разхармонизира полето ни, да подчини нашето психично поле на неговото - т.е. цели да ни навреди по някакъв начин (агресивна енергия) - мембраната я спира на границата на психичното поле и я екранира към източника, за да може той да си я преработи сам. В това се състои и мекотата и добротата и приемането между нас - че умеем да спираме негативността и агресията както добре развитата имунна система умее да спира навреме вирусите. Ако негативната енергия и агресивността се е зародила вътре в психичното поле, мембраната я спира и я връща за преработване. Това е болезнено за полето, но именно болката, страданието е "встъплението в Любовта" и "запалката" на промяната ни. Мембраната ни дава време и мотив да отстраним източника на негативността и агресията в самите нас. В това се състои и добротата и мекотата в отношенията между нас - да живеем заедно, разделени-съединени от мембрани, които пропускат само доброто и екранират агресивността докато тя се трансформира в мекота и благосклонност, в уважение към своята свобода и свободата на другия.

Молитвен наряд за начало: Бог е Любов(песен) Добрата молитва Псалом 23 Беседа: Встъпление в Любовта Молитвен наряд за край: Господнята молитва Бележка: Преди да прочетете беседата е добре да прочетете: Ефесяни 4

Смело и спокойно мога да докажа, че в Природата няма агресия, а целесъобразност. Когато някое същество стане причина за смъртта на друго, това винаги има смисъл. Нарича се естествен отбор и е Божественият механизъм, който движи Еволюцията. Хищникът поддържа популацията не само на животните, с които се храни, но и цялото равновесие на системата. Вътревидовата "агресия" е единственият естествен начин, по който видът може да се адаптира към промените в средата - т.е. осигурява оцеляването си. Т.е. законите на джунглата не нансят вреда на никого - точно обратното. Вреда могат да нанесат само човешките мисли. Затова в Молитвата се казва: "И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия" Добрата молитва: "изпроводи ни Духа Си да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление." Затова: Борбата с агресията в нас само я увеличава. "Христос управлява процеса" на трансформиране на агресивните мисли според мен означава безусловната любов заставя ума да работи, да разсъждава, да приема - вместо да се ограничава - себе си и другите до измислени от него схеми и желания.

Нели! Много се радвам за теб! Не съм и мислила нито сега мисля, че съм ти помагала с нещо аз. Благодаря на Учителя, че ни събра да се учим заедно. Защо на жената са толкова необходими очите? Защо те са извор на Истината? С очите приемаме информацията от околната среда и така позволяваме да става обмен. Наблюдението и обмена ни предпазват от "слепите решения" - тези, които сме склонни да вземаме, ако се подчиним на свои предразсъдъци или внушени от някого ценности, или на страсти и желания... Очите ни позволяват и дори изискват от нас да съобразяваме мисленето и поведението си с това, което виждаме - т.е. с настоящия момент (не със спомените си или с някакви планове и очаквания). Ако благоприятните външни условия са "нива", то това означава, че благоприятното ни осигурява работа по посаждане и отглеждане на плодове. Защо ли нашата съвременна култура смята за благоприятни условия тези, които ни осигуряват повече наслаждения с малко работа? Отглеждането на плодовете ли магнитизира човека? Работа бавна, старателна, отговорна - не за себе си, за нещо, което още го няма, сега расте.... Моята прабаба казваше нещо подобно - когато ти се "обърне света", иди да посадиш нещо или да нагледаш посаденото, да окопаеш и оплевиш; после да нагледаш "живинката в дама (обора)"; после хурката или дарака или стана да хванеш - работата ще те "сложи на място". Но струва ми се, не затъпяващо блъскане има предвид Учителя - затова казва "работа - не труд и мъчение". Когато човек работи, той мисли за работата си и влага сърцето си в нея. Страданието ни заставя да обмислим внимателно своята позиция и да се опитаме да променим себе си и това, което причинява страданието.

Доколкото разбирам ние всички говорим за понятието assertiveness - увереност в себе си, настойчивост, позитивност в отстояването на своето лично пространство и свобода. (но заместваме с думата агресия) Напомням характеристиката на този тип поведение в науката психология: Всички духовни учения, в основата на които стои безусловната любов и свободата, поддържат именно този подход във взаимоотношенията между хората. Добротата е въплъщение на безусловната любов и свободата в отношенията между хората. Това, според мен, означава - да бъда добра включва в себе си да разбирам и да ме е грижа за другите точно толкова колкото за мен самата. Обаче при задължителното условие да оставям свободни и тях и себе си. Добрият човек наистина променя света около себе си, но точно защото и само когато не се старае да го направи, не цели това. Парадоксално, но е факт, потвърден от живота. Добрият човек се грижи и отговаря само за своята промяна и оставя останалите да се грижат за своята както те намерят за добре. В това се състои и компромисът. В момента, в който добротата си постави за цел да промени другия към добро, тя вече се е превърнала в агресия. Толкова е лесно да променяш само себе си...

"Не се допирай до Мене, понеже излизам из човешкия свят на страданията;" Какво означава да се "допре" Мария до Христос, излизащ от човешкия свят на страданията? Може би "излизането" означава, че все още енергията натрупана при страданията не е облагородена, не е трансформирана в благост? Значи ли това, че и ние не би трябвало да допускаме тази "сурова" енергия да се прехвърли върху друг преди да сме я преработили с ума и сърцето си в благодарност? Ако човек разбира обичта към ближния като съжаление, например, той ще страда - веднъж докато поема върху себе си и в себе си проблема на другия. После - защото този, когото съжалява, ще се опитва подсъзнателно да покаже, че той заслужава и уважение - ще редува моментите, в които се нуждае от нашата подкрепа и състрадание с моменти на агресия и натиск върху волята ни. После, защото страданието, което сме поели от съжаление, не е могло да изпълни предназначението си - да научи другия да обича ближните си. И тъй като ние също сме показали, че не умеем - удвоява се и неговото, и нашето страдание, за да получим следващ шанс да научим урока. (И аз давам допълнителни упражнения, когато видя, че на учениците е трудно да разберат нещо или да изградят някакво умение )И така докато някой от нас или и двамата разберем какво означава да обичаш ближния си както обичаш себе си и се научим да го прилагаме в живота си. Това ли е пречистването, за което говори Христос? Ако страдаме заедно, то сами ли отиваме при Бог да се пречистим - всеки по своя начин и когато узрее за това?

Следващите беседи от цикъла Великата майка: 24.07.2008г. - 11. Встъпление в любовта - Донка 07.08.2008г. - 12. Това учение - Ваня Златева 21.08.2008г. - 13. Призваха Исуса - Моника13 Желаещите да представят беседите, моля да се обърнат към модератор за съдействие.

Все по-често ми се случва да срещам в сериозни психологически анализи (или с претенции за такива) твърдението, че в основата на добротата и развитието стои агресивността. Според мен е тъкмо обратното - агресивността спира развитието на самия агресор и пренасочва енергията му от създание и самосъзидание в разрушение и саморазрушение. Приемам, че има объркване в терминологията и понятието агресия се смесва с понятието assertiveness - увереност в себе си, настойчивост, позитивност в отстояването на своето лично пространство и свобода. Уикипедия дава много точна представа за разликата между тях: http://en.wikipedia.org/wiki/Aggression - In psychology and other social and behavioral sciences, aggression refers to behavior that is intended to cause harm or pain. Aggression can be physical, mental, or verbal. Behavior that accidentally causes harm or pain is not aggression. Property damage and other destructive behavior may also fall under the definition of aggression. Aggression is not the same thing as assertiveness. Агресията е понятие в психологията и психопатологията, с което се означава регистър от поведения, насочен към нанасяне на вреда на другия или на себе си. Агресията може да бъде физическа ментална или вербална. Поведение, което неволно причинява вреда или болка не е агресия. Агресията не е настоятелност и отстояване на своите права и лично пространство. Assertiveness is a trait taught by many personal development experts and psychotherapists and the subject of many popular self-help books. It is linked to self-esteem and considered an important communication skill. Настойчивостта и отстояването на своето лично пространство е отличителна черта, която подлежи на сформиране и се преподава от много експерти по личностно развитие и психотерапевти..... То е свързано със себеуважението и се смята за важно комуникативно умение. As a communication style and strategy, assertiveness is distinguished from aggression and passivity. Като комуникативен стил и стратегия assertiveness се отличава от агресивността и пасивността. How people deal with personal boundaries; their own and those of other people, helps to distinguish between these three concepts. Изясняването на начина, по който хората се отнасят към личните граници; техните собствени и тези на другите хора, помага да се разграничат тези 3 понятия. Passive communicators do not defend their own personal boundaries and thus allow aggressive people to harm or otherwise unduly influence them. They are also typically not likely to risk trying to influence anyone else. Пасивните участници в общуването не защитават техните собствени граници и по този начин позволяват на агресивните хора да наранят или да им окажат влияние без да имат това право. Aggressive people do not respect the personal boundaries of others and thus are liable to harm others while trying to influence them. Агресивните не уважават личните граници на останалите и поради това са склонни да наранят другите, докато се опитват да им повлияят. A person communicates assertively by not being afraid to speak his or her mind or trying to influence others, but doing so in a way that respects the personal boundaries of others. They are also willing to defend themselves against aggressive incursions. Човекът общува assertively - с увереност - като не се страхува да изказва собственото си мнение или да влияе на останалите, но прави това по начин, който уважава техните лични граници. Такива хора също с увереност и желание се защитават от агресивни атаки. http://en.wikipedia.org/wiki/Assertiveness От цитираното става ясно, че агресивността не можа да присъства като елемент на добротата и компромисността ( в нейния положителен смисъл). По-скоро обратното - там където има агресивност, отсъства добротата, миролюбието и благосклонността. Студът е отсъствие на топлина, тъмнината е отсъствие на светлина, агресията е отсъствие на любов и добро.

Под зимно време - когато е необходимо да се задържи топлината - може би се подразбират трудни условия на живота, изпитания, промени на средата, които не сме очаквали и които изчерпват нашата "топлина" - положително отношение. Например ако детето ни е в труден период - учи се да взема решения за себе си и живота си, греши, търпи болките от заблудите си, може и дори да чуем някакви обвинения... Никак не е лесно да се въздържим от натиск за негово добро, от манипулация тип "ще съм щастлива/нещастна, ако...." или "аз толкова съм се жертвала за теб...". Лесно е да се критикува в такива моменти - трудно е да се подкрепя и да се одобрява случилото се като урок и помощ за прохождането. За търпение и вяра, че ще дойде денят, когато ще порасне и намери своето място и път в живота само. Много е интересно упражнението с вълната: Когато съм неразположена, усещам мислите и емоциите си заплетени, зацапани и с възли и сплъстени от сяра и мазнина кичури - като току-що остригано руно (дядовците ми бяха потомствени овчари). Когато се пере вълната, пада доста мръсотия, която овцата е събирала по пасищата и в овчарника - отпадат наслояванията на случки, чути и казани думи - нещо като "простих и забравих", каквото било, било, има по-важно нещо между нас от миналото - любовта ни, връзката ни сега. Когато вълната се влачи, остриетата на дарака (гребена) разделят нишките в кичурите - така проблемът заставя ума ни да анализира и раздели елементите в ситуациите, да ги подреди хармонично, да остави въздух между тях. колко е лесно да заплетем неща, които са се случвали отделно и да си направим грешни изводи.... Когато нищките се освободят от сплъстяващите ги съставки, между тях има въздух, но те отново са заедно - получава се пухкава къделя - мека и красива. Е. вече от нея може да се изпреде нишката на поведението ни - не от сплъстените мръсни кичури... Преде се с въртене на вретеното на ситуациите - но непрекъснато и равномерно. Никак не е лесно - вретеното само да дърпа равномерно нишките от къделята и да ги усуква така, че да няма неравности - пресукани (много затегнати) или хлабаво сукани места (несигурност и забавено въртене). Точно там се къса нишката....

Беден и богат Благодаря на Станимир, че напомни за твърдостта. Според мен тя не е опозиция на мекотата, а я допълва и дори е задължително условие да се прояви мекотата. Без твърдостта на вярата в доброто и в Божията промисъл мекотата не би могла да види "белите зъби на умрялото куче" и печалбата в загубата, както и доброто в злото. Пътят на възкресението От друга страна твърдостта може да бъде разрушителна сила, ако е подчинена на егото, не на Любовта. Организиране

Когато фактите говорят.... "Прави това, което обичаш" е доста хлъзгава формулировка, която включва твърде много шанс за намеса на егоизма и ниските егрегори при определянето на "това, което обичам". "Парите сами ще ви последват" също е доста общо - колко пари и защо и как ще ни "последват"? Бих преформулирала малко съвета в заглавието на темата: "Правете това, за което сте родени, така, както можете да сте полезни на възможно най-много хора - ще ви последват точно толкова пари, колкото са ви необходими, за да продължите да го правите." В кариерата си на педагог съм виждала много млади хора, които са се отказвали от това, за което са родени (това, което можеха да правят с лекота и успех, забележително по-големи от тези на другите) под влиянието на обществени или родителски нагласи и претенции. Самата аз за малко се разминах с медицината и правото - определено виждах и още виждам (и дори чувам) разочарование в очите на много мои учители и познати - "ти можеше да влезнеш .... и да постигнеш много повече от една обикновена учителка...." Ако човек обича да прави нещо, но съдбата не му е отворила "прозорец" за него, то може би не е роден за това и би бил полезен само на своето удоволствие. А може би и още не е готов - нужен му е опит и знания, за да се "инвестират" в него средства. Ако парите го "последват" преди да е готов да ги оползотвори, ще пропилее и тях, и способностите си. Възможно е и нужните му пари да са го последвали вече, но под формата на някаква възможност - а той да не я вижда и да не може да си ги прибере... Всъщност парите винаги идват само под формата на потенциална възможност и се материализират само по принципа "Бог дава, но в кошара не вкарва". Зависи и от нормата за "пари" - с една и съща сума един човек може, а друг не може да прави това, което обича - зависи от умението да се оползотворяват максимално и да се пилеят минимално... При всички тези случаи, обаче, има нещо сигурно - фокусирането върху парите като мотив води до успех само в 1 от 1245 случая... (замислям се дали този човек не е излъгал от конформистки съображения...