Донка

Децата безпогрешно ще ви посочат щастливото семейство - това е мястото и хората, при които те с радост отиват, спокойно играят и споделят своите детски тайни и си тръгват със сълзи на очи и със "заканата", че скоро пак ще дойдат. Разбрах го по нашите пораснали деца и по племенниците, които са си направили график кой от тях кога ще е у нас през ваканциите и почивките си. Последният път синът на брат ми - 12 годишен - ни сподели - как да си намеря жена, с която винаги само ще се смеем, ще си говорим за интересни неща и ще се обичаме като вас двамата с чичо Емо? Тази вечер Ани - Аделаида ми каза,че домът на баба и и дядо и винаги е било любимото и място - "В него винаги се усеща любов и топлота". Същото беше и с мен и дори сега, когато вече ги няма на този свят и в къщата им вече живеят други хора, се връщам насън и в мислите си и ми става спокойно-щастливо и сигурно. Ако домът ви е "детска територия", значи са ви удостоили със званието "щастливо семейство".

Отношение към Бога Примерът с кашлицата ми провокира дълги размишления и наблюдения.... Кашлицата е симптом, че в белите дробове, т.е. органът, който осигурява живота ни и връзката със средата ни, има натрупвания, които пречат на нормалното му функциониране. Той се опитва да ги изхвърли посредством кашличния рефлекс... В друга беседа Учителя споменава, че храносмилателната система отговаря на физическия свят, а дихателната на духовния. Следователно токсичните натрупвания в белите дробове са токсични натрупвания в духовния ни свят, от които той се опитва да се изчисти, проявявайки ги на материално ниво. Динамична мисъл може би означава мисъл, която може да сменя лесно гледните точки, да приема и обработва нова информация без да и налага стар начин на тълкуване (т.е. да не слага ново вино в старите мехове). Може би под динамичност се разбира и готовност да бъде сменена рамката (меха) всеки момент, ако ситуацията налага това. А това значи мисълта да е освободена от идентификацията с личността, която мисли. Ако все пак динамичността е поугаснала, затрупана от изгорели въглени и пепел, значи е време да се изгребат старите понятия и подходи и да се сложат нови "дърва"-проекти за нови подходи и рамки. После да се раздухат все още живите въглени - когато се духа, човек си поема дълбоко въздух и бързо го издиша - т.е. контактува със средата много интензивно - да наблюдава, опитва и мисли.... Ако не са останали живи въглени, трябва ни запалка - любовта към Бог и всичко сътворено от него, разбиране за Доброто като основен принцип на вселената и за злото като негов служител.....

Силите в природата Преди няколко дни ми се случи да ме "порежат". В гръб. Човек, към който се бях отворила след дълъг период отдръпване. Отдръпнала се бях след като бях усетила, че той търсеше позитивна енергия (не само от мен), която, обаче, след получаването вдигаше нивото му на гордост, той не успяваше да овладее процеса и позитивната енергия се трансформираше в изблик на агресивност. При новото приближаване отначало подходих с предпазливост, но сега осъзнавам, че нямах търпението да изчакам достатъчно и... се отворих прекалено бързо и широко... На всичко отгоре се опитах да защитя този човек от евентуален сблъсък, който бях преживяла аз самата преди известно време. Ами болката от "рязването" - а то беше направено по най-подходящия за мен начин - ме събуди и ми помогна да осъзная това, което написах по-горе. Мога само да благодаря на острието на този човек - урокът беше добър и съвсем навреме. Изкорени за дълго време (надявам се) прибързаността ми в отварянето, предоверяването, което води до разочарование, и най-важното - напомни ми, че имам още да чистя от старата си карма - да покровителствам и защитавам хората от нещо, което аз смятам, че би им нанесло болка. Интересно беше, че в изкопаната дупка от удара наистина бе посадено семенце - от друг, много деликатен и добър човек, който съвсем случайно, нелогично и изненадващо се появи в живота ми по същото време.... Вече не се учудвам, когато "случайни" хора в съвсем "случаен" момент отварят уста, за да изрекат по съвсем страничен повод (дори не на мен пряко, но пред мен) думите , които са ми необходими да легнат в прясно изкопаната дупка, за да порасне нещо красиво и добро... В моя случай осъзнах, че по време на дългото отдръпване съм позволила да се натрупа отрицателното електричество - потайно и от мен желание да "помагам и защитавам", което като цунами се е изляло в твърде висока положителна приливна вълна, реализираща това потайно желание. "Лошата постъпка" на човека, която в първия миг усетих като подлост и предателство, всъщност изигра ролята на "дига", в която се разби цунамито. Съвсем навреме.... Задължително ли е да провокираме "порязване", т.е. да се налага някой да стане "лош", за да укроти нечия приливна или отливна вълна? Вие усещате ли и успявате ли съзнателно да регулирате приливите и отливите в мозъка си? Имате ли примери, в които подобно регулиране е довело до растеж и успех във вашия личен и професионален живот?

Благодаря за интересната информация!

Красотата се създава по вътрешни закони. Хората я търсят по изкуствен път. Три неща ваят правилните черти на лицето: Любов към Любовта, т.е. свързването с Природата, за да се оформи човешката уста. Любов към Мъдростта - за да се оформи човешкият нос. Любов към Истината - тя оформя челото, погледа и очите. При стария живот образите са грозни. Отдето започва новият Живот, образите са красиви и дохождат в пълната си красота при Божествения Живот. Грозотата се дължи на лошите мисли, чувства и желания, от които човек трябва да се освободи. Те са му предадени от неговите деди и прадеди. Те представляват материал, който човек може да преработи. Красотата е духовно качество. Когато човек се моли постоянно, когато чете духовни книги и се занимава с красиви работи, лицето му придобива особени линии и особена красота. Красотата е израз на Истината. Само свободният може да се домогне до истинското знание - знанието на Природата. Само свободният може да бъде красив. Красотата е израз на Разумността. Като смисъл на Живота тя са заключава в Любовта. Красотата е в симетрията, но е и в онази пластичност, подвижност и живот на лицето. Бог е извор на красотата. Търсете онази красота, която носи образа на Бога в себе си. В образа на Природата има нещо красиво. Има една невидима ръка, която прави това съчетание, което виждаме. Образът на Бога се изразява в Природата. Някога Природата ни се вижда по-хубава, небето и Слънцето ни се виждат по-хубави, по-светли, по-красиви. Друг път Природата ни изглежда мрачна и сериозна. Стават ли тези промени в Природата? Не. Когато ние не живеем добре, хвърляме сянка и виждаме образа на Бога мрачен. Съвършената красота е идеал на човека. Човек ще бъде красив в бъдеще Изворът на доброто - Красотата

И той не е страшен - идваме тук на земята да осъзнаем,че смъртта е само минаване в друга форма. И винаги е за наше добро, когато е по Божията воля. Страхът от смъртта е едно уплашено дете, което се лекува с прегръдка и Любов.

Когато за пръв път прочетох това обяснение, си помислих: А не се ли затваряме така и оставяме лошото в наши близки хора или хора, които съдбата е сложила до нас, да ги трови тях? Ако ние поемем и пречистим част от отровата, така няма ли да им помогнем? Сега си отговарям - не. Ако отнемем част от отровата, която произвежда този човек, той ще се почувства добре и няма да се погрижи съзнателно да спре производството и. Нищо друго освен страданието и болката не са в състояние да го убедят да го направи. Значи ако споделяме част от болката, която сам си причинява другия, ние забавяме неговото осъзнаване. После си помислих - ами ако му кажем как той си произвежда сам отровата и сам се трови (т.е. посочим недостатъците му) дали няма да ускорим процеса на осъзнаване? И отново си отговорих с не. Човекът сам трябва да поиска промяната и сам да я направи по своя си начин - това ще е най-добрият начин за него. Всяка външна намеса би предизвикала или съпротива, или прехвърляне на отговорност, или зависимости... Значи да седим и да пазим себе си чисти докато той страда в отровата си, така ли? Излиза, че е така.... Докато той има до себе си чист човек, той има шанса да види пример, да се замисли, да потърси изход. Чистият човек е щастлив човек, а кой не иска да разбере как така другият постига своето щастие? Ами ако човекът с лоши мисли упорито настоява да ги изсипе вътре в нас, за да се освободи от тях или просто защото не понася факта, че до него има щастлив човек с "розови очила"?

И на мен. Макар, че винаги съм се старал да го запазя и като порастнал. Не се е получило на 100%. Все още се питам къде останаха очарователните моменти на детското учудване, радост, когато всичко ти изглежда свежо и ново, приказно. Защо сега не мога да изпитам същите дълбоки преживявания. А защо си толкова сигурен, че си пораснал? Може би вместо да запазваш детството, добра идея е просто да го отключиш със същия ключ, с който си успял (или поискал) да го заключиш? Защо смяташ, че нещата са изглеждали свежи, приказни и нови? Те СА били и продължават да БЪДАТ такива. Проблемът е, че когато си въобразим "пораснах - знам", ние замразяваме една картина, която "знаем" и така затваряме вратата на новото и свежото и приказното. Ако надскочим това в себе си, което ни убеждава, че "да знам=да се самоуважавам", и го сменим например с "да откривам новото непрекъснато=да Живея.".. то умът ще позволи на сърцето да си изживява това, което го свързва със Вселената....

Добромир! Конструктивни алтернативи има, но няма желание за тяхната реализация. Твърде е силна инерцията, твърде лесно ни е да оправдаем педагогическия мързел и гордост с децата и да заместим професионализма с драконови мерки...

Мнението е копирано от психотерапия онлаин, за да могат да вземат отношение и останалите участници във форума.

От няколко дни наблюдавам тема, в която се коментират неща, които се квалифицират като "по-страшни от Смъртта". Разбирам и вярвам на автора, че е имал предвид нещо оптимистично. Дали е предполагал, пускайки темата в подфорум психология и психотерапия, какво е влиянието на подобен въпрос върху психиката на човека? Въпросът съдържа т.нар. пресупозиция - предварително взето като истинно - твърденията: "Смъртта е страшна" и "Има и неща, които са по-страшни от нея". Подобни пресупозиции влизат директно в подсъзнанието, създавайки поле на търсене на "страшните" неща в нас и около нас. А за каквото мисли човек, това се настанява в живота му. Посреща ли със страх живота (а смъртта е неизменна част от него), животът неминуемо ще му доведе това, от което той се страхува, защото "каквото повикало, такова се обадило". Ако човек мисли за страшните неща като за тези, които са се случвали и случват с други хора около него, но "той не е от тях", ефектът също не желателен. Умът без контрола на съзнанието вече започва да търси в хората и живота им неща, страшни за самия него. А поиска ли да търси нещо, ще го намери - ако трябва да кажем истината, ще направи нещата да изглеждат така, че да отговарят на въпроса. Например, ако умът обяви като по-стршно от страшното духовната смърт и застоя, той ще започне да го търси и намира в хората около себе си, за да си докаже, че това го има (щом съм го казал) и че аз не съм такъв. Последствията - ослепяваме за индивидуалността на човека, който е по-различен от нас, за неговите божествени черти, спираме да се отнасяме с любов към него и му лепваме етикет с доза презрение. С душата се загнездва гордостта... Известно е до какво води това... Ако обявяваме като страшно нещо, от което искаме да се предпазим, то вместо да си изпишем вежди, си избождаме очите... За такива случаи Учителя ни съветва на много места - когато ви дойде една такава мисъл, тя ви връзва като с нишка. За да не позволите нищката да стане въже, веднага до нея сложете една добра мисъл... Каква добра мисъл да сложим сега до "нещата, които са по-страшни от смъртта", за да не се изплете въже, с което някой да се самообеси?

Светлата! Съзнателен живот означава и живот, в който човек всеки миг постига Истината, че всяко нещо в света му е за негово добро, че страховете му са плод на неговата недостатъчна съзнателност, ограниченост на съзнанието. Какво означава да се страхуваме от духовната смърт или от смъртта приживе - това значи да не сме осъзнали още, че такова нещо не съществува - това е излюзия, породена от ограничени критерии на ума, опитващ се да дава дефиниции на живота. Това е само сънят на житното зърно в земята - то изглежда умряло и разлагащо се, но вътре в него зрее Животът - само не му е дошло времето да покълне. Различните семена имат различно време за вътрешна работа, в който период изглеждат умрели... А да не би да умира пожълтелият лист? Напротив - той се откъсва и се прибира в майката земя, за да си почине след труда. който неуморно е полагал... и за да даде натрупаните в себе си вещества на земята, а тя на новия живот, който спи в нея...

Имаме тема за щедростта във форума за богатството. Но днес, когато прочетох темата за алчността, се замислих за противоположното човешко качество - щедростта. Какво разбираме под щедрост като качество на личността? Как се проявява тя в живота? Включва ли тя безконтролно раздаване до пилеене или се различава качествено, почти до противоположност от него? Щедрост ли проявяваме, когато даваме нещо от себе си, оставайки с усещането, че сме се ощетили или сме ощетили свои близки, проявявайки я? Има ли граници на щедростта, които я хармонизират с безусловната любов, свободата, мира и мъдростта? Според моите опитности щедростта е качество едновременно на ума и сърцето - тя знае какви плодове ще поникнат от вложените семена, труд и време, но получава "наградата" си като радост по време на даването и засяването, т.е. емоцията, свързана с проявяването на щедростта не е обвързана с резултатите, а с проявяването и. Щедростта - това не са само пари. Дори парите са най-малката щедрост. Сега си спомням един момент от живота ми, който ми дава право да твърдя - щедростта е вродено Божествено качество на човека. Носех в 7мия месец дъщеря си, а синът ми беше на 3 годинки и я чакаше с радост и любопитство. Винаги, когато сядахме да се храним, той отделяше от своята чинийка това, което най-много му харесваше, и ме заставяше да го хапна, но изрично адресираше хапката към бебето братче или сестриче. Беше ми странно и малко съвестно, че му изяждам хапчиците. Опитах се да му обясня с какво се "храни" бебето в мен, но той с кристално ясна логика ми обясни, че неговата хапка ще се превърне в същото, ако аз направя така,че да стане това. Наблюдавах изражението на личицето на малкото ми човече докато дъвчех хапките му - сияеше! Това му доставяше много повече радост, отколкото ако той ги изяждаше... Вие имате ли подобни примери от своя или живота на хората около вас?

A за мен няма нищо страшно - дори страхът не е страшен... Когато човек го осъзнае и прегърне с Любов, той се топи от Топлината и Светлината и водата от ледената черупка дава живот и сили на покълваща ... Любов. За мен въпросът е: "От какво вече не се страхувате?"

Ася! Проф. д-р Георги Бакалов Тук съм длъжна да изразя дълбокото си уважение към професор Борис Симеонов, при когото съм учила езикознание в далечната 1978. Това, за което сега говорят неговите колеги, той го твърдеше още тогава и го брояха за дисидент. Той ни научи да мислим обективно и да не се поддаваме на пропагандни измислици и емоции. Никога няма да забравя думите му - "вие сте ЕЗИКОведи - търсете истината в езиковите елементи, в структурите и в автентичните паметници - не в интерпретациите на този и онзи. " За мен като лингвист, ще се повторя, истината е непрекъснато пред очите и умовете ни - в нашия съвременен език, в диалектите и топонимите - имената на местностите (в статията, която цитирах по-горе има и за тях). Българската култура е дете на еволюцията на някаолко култури и езици, които са съжителствали мирно и са сплели гените си - всички. Да ги делим, да ги противопоставяме - това е не просто наивно, това е отклонение от Пътя, извървян от милионите наши предци, от завещанието, което са ни оставили - да намираме общото и доброто помежду си и да се учим да живеем заедно, като спиралата на ДНК. Това не езикова тема и едва ли бихте чели с интерес неща, които на мен ми звучат като поезия - например "обстоятелства, процес и последици на първа и втора палатализация в български език". Но точно такива досадни за нормален човек изследвания водят учените до важни за всички заключения кога и как е станало взаимодействието между народностите и културите в различните региони. Само един факт - в български език задноезичните съгласни г,к,х в думи от доказан славянски произход (има ги в във всички славянски езици) в периода на първа палатализация... се трансформират съответно в ж,ч,ш - пример: бог-боже; пека - пече; сух - суши. Съгласните от групата ж,ч,ш са характерни точно за групата езици, към които се числи езика на древните българи....(доказателство са топонимите и антропонимите с доказан стра български произход). Другите доказателства ги посочи самият тореро в пост по-горе. Но като човек, незапознат с принципите на развитие и функциониране на езиците, той ги отдели от цялата система. Такъви тип промени са на най-дълбокото възможно езиково ниво - фонемно-морфемно. Фактът потвърждава високата степен на единение на народностите по нашите земи... За съжаление нямам достатъчно време да коментирам и давам примери, но и не виждам смисъл...

- Impulsa На мен темата ми звучи: "На кои сетива можем да се доверим?" Мисля, че съвсем несправедливо даваме право на Сетива само на общоприетите. Докато четях прекрасните ви разсъждения по темата, започнах да усещам, че към сетивата постепенно се присламчва и умът - т.е. този, който трябва да обработи (само!) информацията от сетивата. Сега си давам сметка, че през много голяма част от живота си аз съм давала свръхприоритет на ума си, принизявайки истинските сетива и замествайки техните послания с умопостроения. Това означава, че съм давала оценки, определения, подреждала съм света по критериите на ума и на внушените ценности на обществото си - и най-безумното! смятала съм това за сетивата си. Сега се доверявам на няколко сетива, за които нямам имена. Първото е нещо като емпатия - когато човек се приближи и особено когато започне да общува с мен, усещам състоянието му - имам предвид дали е спокоен, радостен или напрегнат, дали е доброжелателно или враждебно настроен към общуването ни и т.н. Усеща се като лека вълна, която минава през мен. Отначало мислех, че това си е моето състояние, но много случаи ме убедиха в обратното. После си мислех,ч е умът ми обработва подсъзнателно информацията за положението на тялото, жестовете, изражението на лицето и очите, тембъра и интонациите на гласа. Постепенно изключвах експериментално всяко от тях и... вече му вярвам на това сетиво. Дори много ми помага в общуването и професията. Навреме получавам информацията за превъзбуденост или за опасения - за да мога спокойно и качествено да изградя моето собствено поведение и ситуациите, в които да преодолея назряващ или скрит проблем ... За другите сега нямам време... Вие притежавате ли подобни нестандартни (сега си мисля дали точно те не са ни основните) сетива, на които се доверявате?

Пояснения върху окултизма, спиритизма, теософията... Защо на нас - хората - ни е толкова трудно да признаем, че нищо не е наше? Може би защото умът ни се идентифицира с това, на което може да сложи етикет и съответно може да присвои. На мен лично ми беше много лесно с материалната страна на живота ми. Никога не съм била обвързана с нея наистина... Дори ми е била досадно бреме ... докато не я приех като собственост на Бог, която ми е отдадена временно за да се грижа за нея. Когато ми се иска да зарежа нещо с лека ръка, си го напомням. Да се презира материалното ни обкръжение преди за мен беше равносилно на интеигентност и благородство - сега е безотговорност към Бог и неизпълнение на Волята Му. Същото важи и за тялото ми. Преди винаги ми е пречело и съм го приемала като недостатък. Когато осъзнах, че то не е мое, а ми е дадено с цел да се уча на това, за което съм се родила и да бъда полезна с него на другите - започанх да го уважавам и да се грижа за него, да го оползотворявам напълно и да му осигурявам почивка, за да може да служи повече време. Доста по-трудно ми беше с мислите, емоциите... И сега понякога забравям да си напомням, че това, което е минало през сърцето и главата ми не е мое. Склонна съм да се самоосъждам понякога за някоя отрицателна мисъл или емоция - сега се уча да я отделям от себе си и да се опитвам да осъзная защо ми е изпратена в този момент и на това място... За сполуките - никога не съм ги броила за свои, но с грешките все още имам проблем - чувството за отговорност... Отначало се появява съжалението и угризението, едва после изплува съзнанието,ч е това са ми уроци... Всъщност според мен за Бог да бъде лош по-скоро означава да ни остави да си изсърбаме попарата, която сами сме надробили. А това, че Бог е лош, когато не изпълняваме Волята Му - ами според мен това е по-голямо Добро от наградите, които ни дава, когато я изпълняваме. Нали някак трябва да разберем каква е Тя... Ако не ни покаже последствията от неразумността и егоизма ни, как щяхме да осъзнаваме законите, по които е устроен света, как щяхме да се учим и да растем?

Монологът е също вид диалог и е чудесно средство (за да не кажа най-доброто) човек да изразява себе си и да чува какво носи вътре в себе си. А за другите да го чуят по начина, необходим на тях лично. Много ми харесва как се получава мозайка от мнения на хора, които имат опит и своя гледна точка. Моята е наблюденията над живота и развитието на детето ми - дъщеря ми живее и работи от 3 години в Германия. Разбира се моите впечатления са си мои - не нейни. Много се промени към добро - дисциплинираността определено не и беше сила преди да замине - сега е неузнаваемо точна. Работи много там - но казва, че всички там правят така, не се мотаят на работа и не си позволяват да са нелоялни към работодателя. Определено цени много повече свободата на другите и личното им време и избор. Отнася се с уважение към всички работещи хора и с разбиране към нормални грешки. От друга страна силно я впечатляват вече неучтивостта или непрофесионалността в търговията и услугите, опитите да бъде измамена по някакъв начин, небрежността... Обаче определено смята да се върне тук след време и да работи така, както работи сега там. Там се чувства добре, но все пак сред чужди - "имам вече много познати - германци, но за всички ще си остана не-германка, колкото и да ме уважават и обичат." Много неща от това, което говорят другите преди мен, го разказва и тя - но не с възмущение - просто такъв им е начина на мислене и живот там. Иска ми се да напомня един пост в друга тема, който ми направи силно впечатление:

Напълно съм съгласна с вас, приятели, особено с Eshaft! За съжаление въпреки добрите идеи за училищни психолози и консултанти на родители с такива деца, на практика всичко стои по старому. И сега като преди 10 години (имахме такъв случай в училище) ще се сметне за нормално да се изключи първокласник за "лошо поведение". Тогава си навлякох неприязън на много колеги като на съвета обявих, че ако гласуваме подобно решение (накъдето вървеше) трябва на всички да ни скъсат дипломите за педагози. Майката - много добра и грижовна жена - се тревожеше (сега и за малкото братче на Петко отново). Ние с детето се разбирахме отлично и много често без думи. Сега ми е заела за неограничено време "позитивното възпитание" и казва, че и помага много. Така че съветът ми към майките на такива деца е да не ги водят по врачки и да не приемат безусловно "лечение" със съмнителни препарати и по тежки диагнози, които нямат потвърждение при физиологични изследвания. Хубаво е да разровят литературата, написана за тях. Не само Позитивното възпитание и Децата на новото хилядолетие. Нека преценят по своята майчина интуиция и безусловна любов към детето си коя книга им помага да намерят пътя към душата му. Разговаряйте с децата си колкото по-проблемни са те и колкото повече се отклоняват от нормите ви за дете - толкова по-тясна трябва да е връзката ви с тях, толкова по-голяма вярата в тях и толкова по-безусловна подкрепата. Да, знам,че е трудно, но опитайте се да погледнате света им през техните очи... Те ще ви споделят с кого от възрастните са се чувствали спокойни и щастливи. не се засягайте ако не е с вас. Питайте ги с кого биха искали да общуват... Те сами ще ви насочат към педагога или човека, който е близък до тяхната душевност. Ако все още няма такъв, опитвайте неуморно контакти с различни педагози - спортни, ръководители на школи, танцови състави, песенни групи - всичко, докато не намери детето човека, който ще му помага. При мен често попадат такива деца и знам вече, че това не е случайно... Този пост е повече за темата за децата - индиго, затова ще дам линк и там. Кристалните деца са тези, които оправят, а не създават проблемите на възрастните. Кристалното дете е детето, което приема тревогите и претенциите на възрастните, както и техните предразсъдъци и его, властността им, налагането на стандартите, суетата им като странични ефекти на загрижеността или на личността им. Те умеят да виждат добрите страни на всички и да ги откриват на другите. Под "деца" имам предвид и пораснали вече... Прочетете няколко поста над моя и ще се убедите в това

Много е важно човек да приема знаци, които не е очаквал и не би приел... Напоследък ми се случи няколко пъти. Обмислях идея, сърцевината на която е да се приеме и даде път на онова и онези, които не желаят да ни отговорят със същото. Помолих се да ми пратя Отгоре хората, с които ще можем да реализираме идеята с любов... Малко по-късно точно в решаващия момент сами се появиха при мен хора, които в миналото бях се колебала да приема като приятели, но после бях послушала Учителя и бях разширила сърцето и ума си за временни различия.... Оказа се, че мислим и чувстваме нещата заедно сега и ще работим заедно... Сега като се замислих - нали това е и същността на идеята - да намерим какво ни свързва въпрки различия в миналото или сега... Вторият човек, когото ми пратиха (за втори път един и същ в два важни момента) - приятел, с когото много се разбираме и усещаме от самото начало. Особеното в нашата "история" беше, че тя ме подкрепяше, когато ми беше трудно, а когато тя трябваше да вземе важно решение, нещо ме накара да и кажа, че най-добрият избор е този, с който ще се чувства свободна да бъде себе си. Тя избра свободата вместо сигурността тогава и сега казва, че е щастлива. Тълкувам всичко това като знак откъде ще дойдат останалите и как да работим по-нататък... какво да бъде в основата на идеята ни... Свободата на всеки да бъде себе си и да бъдем заедно като приемем различията си като богатството на близостта ни. (Преди малко преглеждах активните потребители и видях тази тема на върха на списъка - това също беше знак.... )

А на мен най-силно впечатление ми направи следното: Защо Учителя нарича отсъствието на зависимости "мъчение"? Та нали това означава свобода и любов? Лесно е човек да прехвърли отговорността за пречки, неприятности и лошо настроение и мисли върху нещо или някого около него. Малко по-трудно, но не чак мъчно е да приемем, че ние сме си причина за тях, но да махнем с ръка и да си кажем ами това е - такъв съм и такъв ще си остана - ще си нося кръста като го заслужавам... Не просто да приемем, но да разнищим с ума си кое в личността и схващанията и ценностите ни е причинило спъването - да различим истинското си Аз от сформираното в обществото ни аз и да поставим в центъра като смислоопределящ вътрешния си независим от външния свят Аз - да се решим на промяна, която да засегне утвурдени връзки, навици, начин на мислене, живот... това си е мъчение.... ако не го преврърнем в Работата на душата си. Отлично формиулирана същност на човешките взаимоотношения и зависимости. С усмивка се осъзнава сравнително по-лесно и се прилага... Това с наказаниято, което човек сам си го иска - "подава молба да го накажат" ми се видя по-трудно. Някак не ми звучеше добре това наказание. После ми мина през ум, че за подалия молбата това е наказание, докато осъзнае причинно следствената връзка между своите избори, решения и мислене и неприятните за него последствия. Как стои проблемът, обаче с този, който се налага да изпълни "наказанието" - от неговата позиция това е като да изпълни Божия закон и воля и да даде израз на тази причинно-следствена връзка, не да я прикрива и изкривява, спасявайки милостиво приятеля и любимия от "наказанието". Да го поеме върху себе си това означава още по-сурово последствие - наказание и за двамата - такова, че да не може да се поеме от "буфера". Трудно е да се чувства човек "изпълнител", но и много отговорно - да запази в себе си любовта при това.

Много хубава тема! Благодаря. Един от тези хора съм аз - мога да го заявя с пълното съзнание на 49-годишен човек, минал през изпитания, които недай боже да минат нашите деца... До учението отначало се докоснах съвсем несъзнателно - стоях в двора на една къща в Арбанаси с моите ученици, които влезнаха да пият вода и имах усещането, че времето е спряло, в душата ми имаше мир и радост, каквито никога дотогава не бях изпитала. На излизане от позанемареното дворче попитах каква е тази къща - един учтив възрастен човек ми каза тихо :"Тук Петър Дънов е написал Завета на цветните лъчи на светлината." Петър Дънов беше име от историята тогава, а за този завет чувах за пръв път. Но запомних онова усещане... Една година по-късно съдбата по странно стечение на обстоятелствата ме заведе в Самоков на екскурзия до Рилските езера. Не ми се ходеше особено, но... Горе отново случайно се оказах до Камъка - и отново изпитах същото като в Арбанаси. На слизане по стръмната пътека от очите ми течаха сълзи - през цялото време, не знаех защо... И така после ми попднаха една по една Книга за здравето, Изворът на доброто.... Отначало не разбирах всичко и втълпените ми стандарти се бунтуваха, но се връщах отново и отново и обмислях всяка теза, всеки съвет през съзнанието ми на психолог и педагог. Когато прилагах прочетеното към професионалния си опит и кредо, всичко пасваше и беше есенцията на начина ми на мислене и отношение към учениците ми. Постепенно започнах да осъзнавам двойния стандарт, с който живеех - в личния си живот бях обърнала нещата с главата надолу. Започнах бавно, но сигурно да проглеждам защо в професията всичко беше цветя и рози, а у дома - катастрофа. Никак не беше проблясък, налагаше ми се да обмислям всяка своя стъпка в новата светлина - да преразгледам миналото си, настоящето и визията си за бъдещето. Не ми беше лесно да осъзная и призная вътре в себе си, че ценностите, по които бях живяла 30 години, смятайки ги за благородни, бяха всъщност агресивни. А това, което смятах за непочтено като постъпка, беше проява на безусловна любов - зависи как се тълкуваше. Изоставянето се превръщаше в даване на свобода; отказът от "носене на ръце" се превръщаше от предателство и безразличие в проява на уважение и вяра в силите и преценката и самостоятелноста на близкия човек. Трансформацията беше спокойна, трезва, елемент по елемент... Всяка промяна беше осъзната и направена с безусловна любов. Това не беше промяна във външен план - тя беше станала съвсем не по мое желание, а под натиск на обстоятелства, които за малко не костваха живота и здравето на цялото ми семейство. Това беше промяна в цялата картина на живота, която съществуваше в съзнанието ми - филмът беше същият и героите - замисълът на сценария беше съвсем друг - злото се превръщаше в добро, а сбъднатите желания - в камъчетата, които бяха обърнали колата. Виждах кръстопътите, на които бях кривнала от Пътя, но вече не съжалявах - обиколният и стръмен път добре ме беше ошлайфал откъм гордост, суета... С мен стана така - аз съм си дева, филолог и психолог - не мога да приема нещата и да ги приложа преди да съм ги осмислила докрай.... С други става по друг начин - всяко семенце покълва в своя час на своето място... Каква бях преди - добродушно- наивна благородно - нещастна жертва, зависима от човешката любов. Каква съм сега... щастлив, спокоен човек, който вижда във всяко нещо доброто и смята, че най-добрият начин да направя всички, които се докоснат до мен щастливи, е аз самата да съм щастлива независимо от това, което се случва и от отношението на другите към мен. Преди посвещавах живота си на децата (своите и на другите) и на любимия човек. Сега всяка сутрин и вечер го посвещавам според Добрата молитва: А през деня се опитвам да реализирам това посвещение в конкретни постъпки в конкретни ситуации...

Ще ми се да отделя и още един тип скрита агресия - несъзнателната. Много често срещана, особено сред хра, които са тръгнали по пътя на духовното развитие. Пример: Човекът се товари с куп отговорности, за да бъде полезен, да работи за делото и т.н. Не се усеща кога минава границата и започва да поема отговорности, които са за други хора, или които е по-добре да сподели и да работи задружно, не сам. Не се усеща кога започва да се чувства отговорен за доброто на другите и за тяхното физическо и духовно здраве... И през цялото време този тип човек е убеден,че в него няма и капка агресия, напротив - той винаги отстъпва, дава всичко, за себе си не оставя нищо,... И зад този светъл образ може да се крие зависимост от духовните ценности и агресия по-голяма от видимата... На това всеки се замисля, ами ако аз крия нещо такова в себе си? Как да разбера къде минавам границата на любовта и агресивността? За мен това е негативността - на мисъл, емоция, реакция... Уловя ли нещо такова, както казва Учителя - паразит - хващам го, не го оставям да ми излезе и да се прояви, и го разглеждам внимателно... докато открия къде му е "гнездото с яйцата". В този момент и така о-съзнавам несъзнателната агресия - може да се появи у всекиго и по всяко време... Просто иска хигиена... Редовната и искрена молитва много помагат за нея, особено, ако после обмислям доколко прилагам това в живота си всеки ден...

Благодаря на тореро за посочените разлики - спести ми един пост. И аз на свой ред ще си спестя един доста обширен като няма да обяснявам приликите между българския и другите славянски езици. Няма нужда да го правя за хора, които горе-долу разбираме какво говорят сърбите и руснаците без да сме учили сръбски и руски дори. С поляците и чехите е малко по-трудно, но също е възможно - колко се смяхме в Чехия, когато опитвайки са да се разберем на руски, установихме, че думите, които чехите не разбираха, бяха същите като в български. Посочените от тореро разлики са естествени - мога и още да посоча. Те са маркерите, по които ние, филолозите различаваме групите и отделните езици в голямата група близкородствени езици. Същите маркери ги има и в романската група, но едва ли на някой му е хрумнало да нарича английски не-романски език. Неговата граматика е драстично по-различна от тази на останалите, но по исторически причини. Още една подробност - много лингвисти причисляват български език към една особена група езици, наречена Балканска езикова група. ... След като изкарах един повърхностен курс по гръцки, се убедих в основателността на това допълнително деление... И пак ще се върна към маркерите на тореро. Точно присъствието им в езика ни и спойката на тези непознати в другите славянски езици елементи със славянските ни "езикови гени" потвърждава поста ми от тук :

За хората, взели (без да преписват) изпита си по езикознание в 1 курс съществува един клон от езикознанието, наречен ономастика - наука за имената. Тя има раздел, наречен етнонимика - наука за имената на етносите. Според основните принципи на тази наука народите могат да наричат себе си с имена по няколко критерия - тотемен (на животно или нещо подобно, което те приемат за свой покровител, символ или дух..), наричат себе си "народ, хора" ...и т.н, и т.н. и накрая просто наричат себе си "хора, които говорят" - "словят" (напомням думата слово съществува във всички славянски езици) противно на "немците" - тези, на които нищо не им се разбира.... Последният "метод" се прилага от етносите за наименоване на групи от близкоезични племена. Точно това се е получили с многобройните славянски племена - те са имали свои собствени имена - анти, славини и т.н. но са се наричали общо (сами) - "словяни" - хора, които говорят ( и се разбира какво). За сравнение - всички славянски езици наричат германците "немци", но самите "немци" наричат себе си "дойч"- от старото "тойта" - народ. Хипотезата за "склови"-роби е лансирана по времето на нацизма с цел доказването на низшия произход на славяните спрямо арийската раса. Тя няма никаква подкрепа в науката езикознание по очевидната причина, че самите славяни НЕ наричат себе си с това име. Няма народ, който да нарече себе си "роби". Има доста хипотези (разглеждали сме ги на семинарните по езикознание) за произхода на етнонима "българи". Моето лично предпочитание клони към хипотезата за тотемно животно, но... изчаквам учените езиковеди да дадат разумни от лингвистична и социолингвистична гледна точка аргументи...