Донка

За да се отговори на тези въпроси е нужно много време, с което, за съжаление, не разполагам. Ще опитам с примери от личния ми живот. Несъзнателно желание да бъда манипулирана: В личния си живот също сама избрах своя манипулатор в първия си брак. Само че тогава не наричах това манипулиране, а любов, разбирателство, уважение, смирение и с още много благордно звучащи думи. Всъщност през всичките 20 години брак аз "заслужавах" любовта на бившия ми съпруг, одобрението на авторитетите (роднински и махленски), давах си повод за самосъжаление и за вътрешна гордост как си нося с достойнство кръста... А сега ще си призная честно: след като бракът ми се разпадна с трясък, аз осъзнах постепенно, че съм пожелала сама да бъда манипулирана от всички през всички тези години, защото аз самата съм се опитвала да манипулирам несъзнателно (че понякога и съзнателно) тези, които съм пожелала да манипулират мен. Или манипулирането винаги е сделка между двама манипулиращи се взаимно. Съзнателно желание да бъда манипулирана: Беше в годината, когато основавах школата си. Наложи ми се да мина през процедури по регистрация на фирмата ми. Опитах се да прочета какво трябваше да направя, но установих, че то е написано на неразбираем за мен език. Разбрах,че ще ми се наложи да потърся помощ от специалист, на когото мога да се доверя изцяло. Интуицията ми ме застави да се свържа с няколко мои познати и да избера Стела - майка на мои ученици - която току що беше основала своя счетоводна фирмичка. С нея ми се стори най-спокойно. Тя само ми каза, че има дълга верига от неща, които трябва да направя, но както аз не преподавам 10 урока наведнъж, а на час по лъжичка, за да се усвоят добре, така и тя няма смисъл да ми ги казва всички веднага. Всяко като свърша първото. Усетих се манипулирана, но нямах избор - пожелах да бъда в тази роля, защото разбирах, че алтернативата ми беше да се откажа. Но поне сама си бях избрала манипулатора...За мен тя не беше авторитет, с който трябваше да се съобразявам, а нещо като водaч в планината, без който не бих намерила пътя... Е, всичко свърши добре тогава и школата ми процъфтява... Дали аз манипулирах Стела? Ами може би не го наричаме така с нея - тя не искаше да и плащам за услугата, защото бях помагала на децата и, но те вече не бяха мои ученици в училище... Наистина помагах на дъщеря и с книги и няколко часа консултации преди изпита... Но за нас това не се нарича зависимост и манипулиране, а приятелска взаимопомощ. Значи дали ще го наречем манипулиране или взаимопомощ се определя от зависимостта - аз определено се чувствах зависима от всички в първия си брак - и подтисната, надяваща се нещо по чудо да стане така, както аз мечтаех да бъде. Но се чувствах спокойна и свободна и дори подпомагана в случая със Стела... Затова бях толкова категорична с думата "само". Когато човек не желае да бъде манипулиран, той не желае и да манипулира никого - тогава няма как да бъде манипулиран. Можем да си помагаме, но го правим от обич, не защото го дължим един на друг или защото трупаме капитал... Ако го усетя последното, значи вече съм вътре....

Манипулирането много често, за да не кажа винаги се гради върху ограничаване на информацията само до тези парченца от нея, които са в интерес на манипулиращия. По този начин картината на света, която той предлага на манипулирания е като криво огледало - т.е. има образ, но "дефектът" на отразяването му има за цел да убеди другия, че неговият образ е точно такъв, какъвто му го представя огледалото. Това може да стане съзнателно, а може да бъде и несъзнателно... От кого зависи в крайна сметка дали манипулацията ще успее - от манипулирания. Ако ние стоим само пред едно криво огледало, може и да му повярваме на образа, но ако решим да потърсим истината в няколко съседни криви огледала, веднага ще разберем, че образите в тях са различни, т.е. не отговарят на Истината. Ето един пример: Знаем, че върху Буда преди да стане Буда, е изпробван този метод. Знаем и какво се е случило. Не мисля, че Буда е изключение. Ето кратко извлечение от факта, за който става дума (може да се намери много бързо в търсачката на много места): Т.е. върху Буда е бил изпробван друг метод - на ограничението. За него е бил създаден изкуствен свят, в който е било инсценирано само това, което неговите родители са смятали за добро. Защо? Защото те са виждали в останалото не-добро. Родителите му са разчитали, че като види и се потресе от злото вън от доброто на двореца, той ще се върне в красивия си затвор. Коя е била повратната точка в живота на Буда - среща човек, който "вижда в света около себе си само Доброто. И това не се нарича слепота, а любов, истина, мъдрост...." Но да се върна на темата за манипулацията - тя е възможна само ако манипулираният пожелае да бъде манипулиран, защото се чувства добре с кривия образ.... и не провери останалите огледала..., не излезе вън от стените на двореца, в който е затворен и не мисли и не търси сам, а се доверява на авторитети...

Тази вечер стигнах до мисълта, че Добрата молитва ни дава ключ към начина, по който човек може да мисли Добро - и може би (Станимир е прав) това е естественият и най-сигурният начин да осъществи доброто, програмирано от Бог: Човекът може да прави добро като се радва и служи на Бог, изпълнява Неговата воля, расте във всяко познание и мъдрост и пребъдва в Неговата истина. От първия път, в който прочетох тази молитва, най силно впечатление ми прави; "Живота ни, който посвещаваме на Тебе, за доброто на нашите братя и ближни" - много точно казано! Ако изпълним Божията воля, това ще бъде за доброто на нашите ближни - т.е. не ние ще направим доброто - ние само ще съдействаме то да се реализира... и както много преди мен споменаха - дори често няма да подозираме, че сме го направили...

Варна, 8.VІ.1904г. ул. Дунав 244. Люб. сест. М. Казакова, Надявам се писмото ми да Ви намери весела и бодра духом. Навярно сега имате усилена работа с изпитите и сте доволно занята. Но, разбира се, след всякой труд иде и почивка. А почивката всякога е потребна за отдих и накопление* на нови сили. Ние има вече две седмици, как тръгнахме от Сливен. Там оставихме всичко в добър ред. Има доволно голямо духовно движение. Господ ще благослови плодовете на това движение. Има мнозина изпомежду жените и мъжете, които търсят Истината и вечния живот. Ако пътят ви се отвори, ще видите доколко Духът е проникнал сърцата на Вашите съотечественици. Само времето ще покаже доброто семе. Разбира се, всякъде ще се намерят и плевели помежду пшеницата, но те се познават. Сега на Вас искам да ви препоръчам да стоите близо до Господа, Който е страдал за вашата Душа. Каквото и да става, каквито и съблазни да идват, знайте, че Господ е верен и в Него няма измяна. Проверявайте, изпитвайте духовете. Когато Господният Дух говори, има мир, има радост, има подем и общо усилване. И Любовта е чиста и безкористна. Може да Ви се случат някои мъчнотии, но те ще бъдат само носители на Божията благост. При другото, бъдете всички усърдни, търпеливи и благи духом. Защото този род, казва Христос, се не побеждава, освен с пост и молитва. Не се бойте. Вашите медиуми постепенно ще се усъвършенствуват и пречистят. Само нека възлагат упованието си горе. Нека търсят първо Царството Божие и всичко друго ще им се приложи. Бързането и колебанието нищо не принася. То са вечните неща, които нас ни интересуват. То е Божията Любов, която ние възприемаме. Трябва да се научим да обичаме Господа. В тази обич има смисъл на живота. Нека да бъдем чистосърдечни, искрени, дълготърпеливи и желающи доброто на всички. И Бог няма да закъснее да ни благослови. Аз зная, Господ е взел всичките мерки, за да ви пази всинца ви от лошите помисли. Радвайте се; Този, Който сега Ви ръководи, е крепък. Господ ви е възлюбил всинца ви; бъдете, прочее, верни на тая Любов. Любовта дълготърпи, благосклонна е и на Всичко хваща вяра, и на всичко се надее. А това всичко е Бог. Поздравете всички приятели: г-н и г-жа М. Недялкови, госпожиците Досеви и г-жа Иванова, а най-после и Вази. Приемете моя сърдечен поздрав. Ваш верен: П.К.Дънов *накопление - рус. натрупване

Има само един начин човекът-личност да стане проводник на доброто, заложено в него (във всеки човек без изключение) - да вижда в света около себе си само Доброто. И това не се нарича слепота, а любов, истина, мъдрост....

Отначало всичко това за ненапредналите души ми звучеше много странно.. После постепенно започнах да забелязвам кога се примъкваше (много точна дума) някоя елементарна душа. Раздразнението се появяваше нелогично - в други много по-тежки ситуации нямах никакви проблеми с мекотата и успявах да намеря хармонията, а изведнъж сякаш не бях аз... и малко след пристъпа се "събуждах" и не можех да си обясня защо се беше случило. Най-лесното беше да обвиня себе си или учениците си - но знаех, че истинската причина не е в нас. Децата са си деца винаги, а бях си доказала, че мога с лекота да се справям със сложни проблеми на отношенията и трудни обективни условия... Оставаше само снижаването на вниманието ми. Забелязах, че пристъпите идваха, когато позволявах някой или нещо да ми разклони вниманието от течението и късно улавях явните признаци на ситуацията, реагирах неадекватно, защото ми липсваше необходимата наблюдателност и бързина на обработка. Нещо като вирус в системата... Засега съм стигнала до етапа да поддържам фаиъруола така,че да усещам приближаването на елементарна душа и да не позволявам да вземе власт над вниманието ми. Все още не съм се научила да ги впрягам на работа... А вие?

Ами звучи логично, но моите впечатления от живота сочат, че често се стига до обсебване на живота и доброто на другите с благородното оправдание за поемане на отговорността за тяхното добро. Всъщност само се маскира и засилва егоизмът. За да бъда аз добре, другите трябва да играят по моята свирка... Например една моя позната застави дъщеря си да запише специалност,, която момичето не желаеше да учи само защото така тя щяла да е спокойна за нейното бъдеще... Дали това е грижа за бъдещето на момичето или за нейното собствено спокойствие и усещшане за контрол над живота на близкия човек?

След много години непрекъсната работа с хора и най-вече деца осъзнавам ясно, че никой на никого не може да дава съвети и рецепти за нищо. Странно звучи в устата на един учител, но може би точно затова съм го осъзнала. Най-малко за това как се прави добро. Е, може да си мисли, че учи другите, но има само Един, който учи. Той си е намерил най-добрият възможен начин за обучение - слага всички на една сцена и... ние всички сме само Негови изпълнители на сцената, наречена живот на земята. И като ни е сложил на сцената, Той вече е направил Доброто за нас - на нас ни остава да учим уроците си докато играем в пиесата - това е най-важното добро, което можем да направим на себе си и на другите хора. На учениците си никога не съм хранила илюзиите, че правя добро - само съм им благодарна за уроците, които уча от тях и много ги обичам. Те ситуациите си показват каква е моята роля - понякога никак не се покрива с традиционното правене или с поисканото добро. Често отказвам да правя поискано добро, защото осъзнавам, че те не знаят какво зло ще им донесе доброто, което искат. Но аз осъзнавам и това е достатъчно - не мога да го допусна. Докато в семейството си правех добро на всички, всички страдахме. Откакто съм започнала да отговарям само за моите си уроци и да не храня амбиции че мога да направя добро на някого по някакъв начин, оказа се, че непрекъснато им правя добро и всички казват, че сега им било много спокойно и свободно да се живее с мен... И добро.. А случвало ли ви се е някой да ви благодаря, че сте му направили някакво добро, а вие дори да не сте забелязали, че сте правили нещо за него? Примери? (Най-интересното и поучително нещо в тази тема - поне за мен - са житейските ви истории, приятели - благодаря ви за доброто, което ми направихте споделяйки ги тук!)

Варна, 6.1Х.1903 г. Любезна сестро М. Казакова, Надявам се писмото ми да Ви намери бодра и весела духом. Мен Ме радва обстоятелството, че сте имали добър прием и приятно пътуване. Бележките Ви четох със задоволство. Абоба* представлява в много неща интересно място за този, който разбира - може да се извади много поучителен материал за миналото на България. Срутените палати показват устойчивостта на человеческите дела. Останките от черепите свидетелствуват за степента на умственото и духовно развитие. Аз съм разглеждал някои от тия черепи, върху тях е написана строгата съдба. Животът е бил разпуснат и затова славното му минало се е заличило. И право забелязвате, че всичко тука се мени - само Духът, Добрият Дух остава вечен и неизменяем. И колко добре е казано в Словото: „Делата им ще ходят след тях". „Зидете се на дом неръкотворен, на свещенство свято", казва Господ. Не е тук целта на живота. Този свят е училище, нареден за нашето възпитание. И слушай, що казва Духът Господен, защото видимият свят в главните си черти е създаден по прилика на духовния. Редът, порядъкът са заети отгоре. Естеството в съвкупността си е олицетворение на невидимия мир. Природата изражда** живота и действията на всички твари и създания, които Бог е създал. Тия наредби, тая велика сцена, тия действия на видимия свят са въздигнати за вашето обучение, за вас, които сте определени да наследите небето. За вази Бог създаде всичко това, за да ви привлече по-близо при Себе Си. И всичко вкупом служи като спомагало за по-горното и по-съвършеното. Не са знаците, слоговете и думите, които дават неговата приятност и хубост; то е съдържанието, което е просмукано в тях, духът, който вее. Всички други неща са средства, спомагала, стъпала, удобства, улеснения, едно от друго по-приспособими, да принесат Божията милост, която се отправя към Вашето сърце. И когато тази Божествена милост проникне и се въдвори в най-съкровените стаи на душата и предаде своето послание на Духа, образува вътрешната връзка, която изражда видимата Любов на Господа. И колко велика е тая Любов! Тя „дълготърпи, не завижда, благосклонна е, не се раздражава, не мисли зло, всичко претърпява, на всичко хваща вяра, на всичко се надее, тя никога не отпада". Такава е Любовта на Тоя, Който ни Люби и Който ходи с нази в пътя. И колкото пъти в живота си ние сме чувствували тази ръка да ни утешава и насърчава! В дните на скръбта, на нещастията, в мрака на разочарованията и отчаянието, когато всяка друга надежда е изчезнала, тази любяща ръка е била близо до нази да размахне всичките злини, да разпръсне мрака от душата ни и да впусне вечната виделина на живота. Това е то семето, което расте у нази и което трябва да се сее, това семе на живота, което Господ нарича Своето Слово. Това, което Ви казвам, Ви е ясно. Ще усещате колко е добро и радостно да бъдем ръководени от Бога. Вярата Ви ще укрепне, животът Ви ще се възобнови. Вашата лепта, която драговолно принасяте в Царството Божие, ще принесе своите блага. Аз зная, Този, Който Ви води, е верен, в Него няма измяна. Уповавайте Нему. И според Неговия благ глас изпълнявайте благата Му Воля. Той ще отваря пътя Ви. Православната църква има нужда от Вази. Трябва да я любите и да живеете за нея. Дайте моите искрени поздравления на г-жа Недялкова. Господ ще и даде според желанието на сърцето. Неговите благости за нея са за по-после. Кога ми се уреди пътят, ще обичам пак да посетя Търново. Но засега нека живеем с вяра. Времената са критически и трябва да държим яко кормилото на България и съдбата на тоя народ. Трябва да стоим будни, да помагаме. С братски поздрав. Ваш верен: П.К.Дънов * Абоба (араб) — турското име на град Плиска (Бел. Ред.) ** израждам (арх.) — раждам навън (Бел. ред.)

БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА СЕСТРА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА Родена на 16.03.1878 г. в Плоещ, в семейството на видния български възрожденец Райчо Попхристов. Имала трима братя. Баща й притежавал петролни кладенци в Плоещ и с получените от тях средства обличал и въоръжавал много чети, които излизали от Румъния. Помогнал също и за оборудването на българските опълченци. Когато малката Елена станала на 40 дена, бащата продал всичко и се завърнал в родния си град Габрово.Станал народен представител, но скоро след това поминал. След като починала и майка й, Елена била изпратена в девическия пансион във Велико Търново. Интересно е да се отбележи, че през първата година от пребиваването си там Елена живяла в една стая с Иванка Ботева. Младата Елена завършила гимназия през 1896 г, учителствала две години, а след това се омъжила за офицера Константин Иларионов. Няколко години по-късно и двамата станали едни от най-ревностните последователи на Учителя. Елена Иларионова умира през 1946 г. В края на живота си тя описала своите спомени, свързани с Учителя. БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА БРАТ КОНСТАНТИН ИЛАРИОНОВ Роден през 1868 г. в Габрово. Родителите му били бедни, но будни хора. Бащата - Иларион Пецов - взел активно участие в борбата за независима Българска църква. В училище Костадин бил отличен ученик. Особено много му се отдавала математиката. След гимназията завършил Военно училище в Русия, където много добре научил руски език и по-късно се занимавал с превод на книги от руски. Превел „Война и мир" и материали срещу тютюнопушенето. Когато се завърнал в Габрово, Елена вече била учителка. Те се познавали от малки- били съседи. Костадин я харесвал от дете и я поискал за жена. По думите на Елена тя не го харесвала много, но под въздействие на настойниците си се омъжила за него. Тъй като нямали деца, през 1920 година си осиновили едно момиченце - Надежда. Костадин още от дете бил с лабилна нервна система, което впоследствие се отразило на службата му като военен и затова след време той сам подал оставка. Починал в София през 1929 г. През 1904 година Учителя се запознава лично с Елена и Константин Иларионови. Прави им френологични изследвания, документите за които са запазени. След като си заминава от Търново, Учителя продължава връзката с този град чрез писма до сем. Иларионови (запазени са три писма)

Бог ни е създал точно такива, каквито имаме нужда да бъдем, за да можем да изпълним Волята Му, мисля - нито повече, нито по-малко. Който посява нивата, го прави с добра воля и работа. Но дали ще поникне и как ще порасне и какъв плод ще даде посятото добро не зависи от сеещия...! Много точно сравнение... Но се грижи за посаденото смирено според нуждите на растящото добро и според законите, заложени в него от Бог. Ако реши сеячът той да определя какво е добро за растението, ще го убие... И ако сме сели и сме се грижили за посятото според законите на Живата природа, то ще ни възнагради с плодове - не само за нас, но и за хората и съществата около нас... Спомних си за поразителния разказ на Соня в тази тема - тя отначало е изпълнила програмата за правене на добро, спусната и отгоре, като по силата на местните обичаи е раздала храната... После, обаче, съжалението в душата и я е тласнало сама да си определи допълнителна програма за правене на добро - изпращане на пари... Първото добро е било изпълнение на волята Божия, второто - на нейната човешка представа за правене на добро... Но страданието и след случилото се е било един от най-ценните уроци в живота и... И аз съм имала такива... Разбирам те, мила Соня. Никак не е лесно да различим кое е Божията програма и кое е нашата... Изкуство е да усетим кога сме на границата между доброто, което изпълняваме и доброто, което измисляме ние... и кога да откажем "добро" - дори и поискано. Всички цитати са от Доброто - Изворът на Доброто.

ДОБРОТО При сутрешната разходка Учителят каза: - Който върши добро, свързан е с Разумните Същества. Ако някой направи добро и каже: „Аз го направих, защото съм добър”, той е на грешен път. Той трябва да каже в себе си: „Бог направи доброто чрез мене.” Човек трябва да бъде добър не заради хората, но за Бога, без никакво користолюбие, без да очаква нещо за себе си. Човек е добър, понеже Бог, който живее в него, е добър. Ако правиш добро, не го правиш лично, частично, но го правиш с идеята, че го правиш за цялото, за Бога. Отърси се от частичността. Някой казва, че не знае как да постъпи, но като не го приемат добре, той си казва: „Не трябва да постъпват така с мене.” Казвам му: „Както ти би желал да те приемат, така и ти постъпи.” Злото действа в частичността, а доброто - в душата. С други думи казано, злото се ражда, когато човек се отдели от Бога. Бог е обезсилил злото още от самото начало; то е безплодно, никакъв плод не дава. Дето се говори за яростта, за гнева на Бога, това всъщност означава следното: човек със своето отклонение туря преграда между себе си и Бога и не може да възприеме Божието благословение. Това е тъмен облак, преграда между Бога и него, образувана от неговите погрешки. Доброто, което правиш, е посяване на нивата. Ти посей, после ще жънеш. Като извадите житото от хамбара, хвърлете го на нивата. То не е изгубено. То ще роди и ще напълни пак хамбара ви. Бог не оставя нито едно малко добро в света, което да не благослови. Нищо не можеш да пренесеш от този свят в онзи, освен направеното добро. Доброто, което човек е направил, ще се върне на него. Помнете: като помагате на другите, помагате на себе си. Ако си бил при извора и дадеш на човек една чаша вода, на втори, на трети и т.н., не разправяй какво си направил, но бъди в себе си доволен и благодарен, че раздаваш благата. Казваш: „Къде ще му иде краят?” Ако поливаш плодното дръвче, нали ще даде плод? Това е Божественият порядък, в него Животът е уреден, няма какво да го уреждате. Трябва само да изпълнявате Волята Божия. Един брат попита: - Как може да се направи доброто безкористно, без да се очаква възнаграждение, благословение? - И когато направиш доброто безкористно, без да очакваш нещо, пак ще дойде възнаграждението. След всяко добро, което сте направили, Разумният Свят увеличава кредита ви. Тези, които горе ви обичат, помагат ви, понеже вървите в правия път. Стремете се да вървите по пътя на Разумността, на Доброто, на Любовта, за да имате подкрепата на Светлите Същества. За най-малкото добро, което прави човек, получава подкрепата на тези Същества. Каква е разликата между доброто и злото? При доброто човек всякога печели, а при злото всякога губи. Направил си добро някому, то е все едно - вложил си капитал в банката. Казал си една добра дума - също. Казал си лоша дума - ще платиш глоба по закона. Като правиш добро, ставаш по-свободен. При всяка погрешка сам се ограничаваш. Първоначално си бил свободен. Първоначално всички хора са били свободни и като правят погрешки, ограничават се. После трябва да направят добро, за да се освобождават. Когато ти правят добро, все трябва да платиш лихва за доброто, макар че ти го правят даром. Един велик артист учил бедно момиче, което било даровито и често му свирил. Момичето казвало: „Дай сега да ти понося цигулката.” Все таки, трябва да носим цигулката, от която са излезли хубавите тонове, които сме слушали. Доброто се ражда само в скръбта. В мировата скръб се ражда великото Божие добро. Защо е скръбта? За да се роди доброто. Всеки ден трябва да правите по едно малко добро. Има програма, която определя колко добро трябва да правите на ден и на колко души да помогнете. Ако не изпълните тази програма, в живота ви ще се явят празнини. Като ученици от вас се иска малкото, микроскопическо усилие да направите едно малко добро. Може да ви отнеме една минута или една секунда, но от него ще зависи вашето бъдеще. Ако не употребите поне една минута през деня за едно добро, направено от Любов, това показва, че не можете да приложите закона на Любовта. Правете опити в областта на Любовта, като започнете от най-малкото, от микроскопическото добро. При това, опитайте се да го направите първо на онзи, когото не обичате. Да спасите мравка, която се дави, това е геройство. Защо? Защото изпълнявате Волята Божия. Бог се грижи и за най-малките Същества. Направете на един човек това, което никой друг не е направил за него. Изворът на Доброто

Отговаря точно на това, което ми се случваше през изминалата година. Равносметката е повече от положителна - и като конкретни постижения и като усвоени уроци, развити умения и обогатяване.

Всички цитати са от "Вкисване" - лекция от Учителя, държана на 6 ноември, 1929 г. София.—Изгрев.

Нови Пазар, 10.Х11.1900 г. Любезна Госпожо М. Казакова, Вашето писмо от 1-ви Декември приех и четох с внимание всичко, което ми пишете. Малко късно Ви отговарям, но това е в следствие по някои непредвидени причини. Надявам се писмото ми да Ви намери в добро и весело разположение на духа. Гдето присъствува Духът, там има свобода. Такова душевно състояние е драгоценно. Бъдете уверени, приятно ми е като зная, че Вие се интересувате от един предмет, който е тъй важен в себе си. Нам принадлежи да се осветлим по-отблизо с бъдещето, което ни очаква. Духовният свят е целта на нашето съществувание и ние не трябва да губим отпред очи тая цел. Този духовен мир е говорил непрестанно през всички времена. Той е говорил някога по-ясно, някога по-тъмно, някога по-силно, някога по-слабо — всичко е зависело от нашето духовно състояние. Има различни степени на Неговото проявление. В най-ранна възраст Той е говорил със звук. В съзнанието на Адама Бог е говорил с глас, както баща към сина си. „Чух гласа ти, казва Адам, но се убоях". Знам, прочее, какви бяха причините и последствията от това вътрешно отчуждаване и мрака, който настана за Адамовото потомство. Тъй щото, бе необходимо Бог да премахне онова поколение, онзи развратен род и да постави Ноя за начатък на нов род, от който избра Авраама, за да го направи баща на верните и на когото благоволи да се открие в образ человечески, за да укрепи неговата вяра. Знам историята по кой начин Бог възпита Авраама, докато се развие в него онова благородно семе на духовния живот и да развие в него непоколебима вяра, която му отвори пътя да види бъдещето, което го очакваше заедно с всичкото негово потомство. И когато настанаха усилните времена, Бог се яви на Мойсея във вид на горящ огън в къпината, от която му даде да разбере за Неговото присъствие. „Изуй чехлите си, казва, защото мястото, на което стоиш, е свято". Какви чудни думи, какво велико значение! „Моят ангел, казва Господ, ще бъде с тебе. Не бой се, няма смърт за онзи, който Люби." И Христос дава по-ясно и пълно съдържание, като казва, че „ Бог не е Бог на умрелите, но на живите и в Него всички живеят". С влизането, обаче, на обетованата земя, която е символ на бъдещето, начинът на Божието общение се изменя. На някой от пророците Той им е говорил във вид на видение, както на Даниила и Езекиила, които могат да се нарекат „зрящи медиуми" или посредници само във висша степен; на други Бог е говорил чрез вдъхновение, такива са Исайя и Еремия. По тая прогресивна стълба, по която видя Яков да се качат и слизат ангелите Божии, се завърши предназначението на Стария Завет, който имаше за цел да ни приготви за един много по-съвършен. Във втората стадия пред нас се открива много по-великолепна сцена на духовния мир, върху която се полага Новият Завет на Евангелската вест, на която Христос става Начало и Глава. Първият Адам бе жива душа, а вторият — животворящ Дух, слезнал от Небето. И действително, пред очите на душата ни се разкрива един свят, от който пълчища от небесните войнства слизат на земята, като ликуват с химни и песни: „Слава във вишних Богу, и на земята мир, в человеците благоволение". И право казва Христос: „Аз дойдох да свидетелствувам за Истината." И каква е тази Истина? Тя е думата, която е изразил Господ да се въплоти, ней принадлежи вечността и блаженството. Мойсей нищо не ни каза за безсмъртието, за бъдещето на душата. Обаче Господ, Който слезе в лицето на Христа, дойде да ни убеди и да каже със своя живот и възкресение, че в дома на Нашия Небесен Баща има много жилища, определени за нази. Има ли още място за съмнение? Не, Господ казва: „Имам още много неща да Ви кажа, но сега не можете да носите, но когато Той, Духът на Истината, Който Аз ще Ви пратя от Отца, слезе да живее във вашите сърца, Той ще Ви научи и припомни всичко, що съм ви казал." И тъй, действията днес на Духа Божий са много по-обширни и по-силни, отколкото са били в миналото. Виделината, която ни заобикаля, е необходима. Пред нас стои Истината, която ни пита: „Какво мислите за Христа, чий Син е?" Да, Той е Божественият младоженец на всички души. Само в Неговото обединение ний ще намерим и постигнем оная вечна цел — да влезем в обятията на Божията Любов. Не, Господ не ни е забравил, но Той ни привлича с нишките на Своята Любов. Той говори нам ясно и небето е свидетел. Тая небесна Истина ние можем да проверим, да опитаме и приемем по различни начини; то ще зависи от духовната чистота на душата. Може чрез видение, чрез внушение, чрез вдъхновение. Може да я приемем по един съзнателен начин или безсъзнателно. Думата внушение е средство, по което една мисъл може да ни се придаде. Внушението може да дойде по един съзнателен път или по един несъзнателен. В това няма нищо чудно. Внушението е един метод за съобщение, много по-еластичен, отколкото нашата физическа реч. Запример, по-голямата част от нашите днешни познания ние сме ги приели по внушение. Що е четенето, ако не едно леко и приятно внушение? Внушението е от няколко степени: първо, в кръга на нашата воля, когато иде по съгласие; и вън от кръга на нашата воля, когато прониква несъзнателно. Висшите и низшите духове си служат постоянно с тоя метод, понеже е по-подходящ на нашия ум. Една мисъл може да премине от един източник В други посредством силата на ума, стига умовете да се намират на еднаква степен на подготовка. Но тъй като всички умове не са еднакво развити, както помежду нас, тъй и помежду духовете, става така, че една мисъл минава през много среди, докато вземе форма най-подходяща за нас, от което се ражда една мъчнотия и не можем да се уверим откъде иде тая скитница, тая мисъл, която по съдържание носи благородно произхождение, а по форма ни се вижда твърде бедна и простичка. Също както във физическия свят, когато един лъч минава от една по-рядка среда към една по-гъста, се пречупва и ни дава едно лъжливо местоположение на предмета. Кой не знае, че изображението на много предмети ние ги приемаме в обратна форма? Прочее, за да познаем дали една мисъл, която сме приели, е Божествена, трябва да гледаме дали има съгласие помежду ума ни и сърцето ни. Защото образа на коя и да е мисъл ние приемаме чрез силата на ума, а съдържанието — чрез силата на сърцето. Тия са две огнища на духовния живот, приспособени към различни цели на вселената. Посредством ума ние добиваме външните понятия за света, а посредством сърцето — тяхното значение. На ума говори светът, на сърцето — Бог. Има два начина на съждения: логичен, т.е. посредствен, и интуитивен или непосредствен. Единственото място, от което Господ може да ни говори, то е сърцето. Има три степени, по които душата минува; те са физическо, духовно и умствено. Във физическото преобладават простите чувства и влечения, в умственото — способностите, а в духовното — висшите стремления на Духа: върховното самосъзнание за безсмъртието, в което вселената се разкрива в своята вечна и необятна форма, а Бог се представя за виделина без никаква сянка. И въпреки всичкото неверие и невежество, душата не може да избегне от постояното течение на тая виделина, която прониква всичко. Истината е нещо, което не мени своята тежест. Тя е постоянна и неизменна в своите действия и нейната притегателна сила не се мени от разстояние. По тази причина нещата на духовния свят са вечни. Божествените мисли имат особен отпечатък. Те се познават по своята животворяща сила. И право е казал Христос, че „Не само с хляб ще бъде жив человек, но с всяко слово, което излиза из устата Божии." Спиритическите явления са една подготвителна сила, която иде по Божие разпореждание да ни подготви за едно славно бъдеще, да разкрие скритите неща и да ни запознае от по-близо с този свят, за който се приготовляваме. Павел казва на едно място в своето послание, че бил въздигнат до третото небе и чул и видял неща, които не могат да се изкажат с человешки език. Ако Бог е благоволил да ви посети и да ви привлече вниманието по един или друг начин, в това не се съмнявайте. Какво може да бъде поръчителството на един пратеник Божий до нас, освен да ни засвидетелствува, че Бог е верен, многомилостив и благоутробен, че желае ний да Го познаем и да се спасим, защото в Неговото познание има живот вечен. Не са знаците, слоговете и думите, които дават вътрешната приятност и хубост; то е съдържанието, което е просмукано в тях, Духът, Който вее. Всички други неща са средства, стъпала, спомагала, удобства, улеснения, едно от друго по-приспособени да пренесат Божествената мисъл, която се отправя към всекиго едного от нас. „Днес ако чуете гласа Му, казва Писанието, не ожесточавайте сърцето си", т.е. ако Господ Ви посети, не затваряйте вратата на сърцето си, но Му отворете и Го приемете да влезе и да ви стане гост. Ето каква е целта на спиритизма като наука: да докаже на днешния свят, че има нещо повече от това, което виждаме. Да, несъмнено ние сме заобиколени с множество невидими наши приятели, които зорко следят всичко, което се върши с нази; „Не са ли те всички служебни духове, проваждаеми да слугуват на тези, що ще наследят спасение". Евр. 1;14. Бог е около нас навсякъде. „В Него живеем и се движим", казва Павел. Засега, като завършвам дотук с предмета, ще Ви помоля, ако обичате, да ми изпроводите някои от Вашите съобщения със следующото писмо, за да ги прочета. При това ще бъда радостен да ми съобщите всичко, което считате за добре. Ако остават някои неща тъмни, те след време сами по себе си ще се обяснят, само [да] имаме доброто сърце да търсим Истината. „Чистосърдечните ще видят Бога." При това помнете, че всичко на онези, които Любят Господа, им съдействува за добро. Господ да Ви ръководи и просвещава според добрата Си воля. Почвайте и свършвайте всичко в духа на молитвата, за да се ускори идването на Царството Божие помежду ни, да се всели в сърцата на всички. С поздрав в Господа. П.К.Дънов

По време на своите пътувания из България, започнали през 1900 г, Учителя влиза във връзка с първите си ученици, сред които са търновците Мария Казакова, Елена Иларионова, Константин Иларионов, Анастас Бойнов и др. Мария Казакова е първата ученичка на Учителя. Родена е в Сливен през 1852 г. Средно образование получава в Американския колеж в Стара Загора. Омъжва се за образован и влиятелен гражданин от гр. Тулча, който скоро почива. След смъртта на мъжа си Мария заминава за Русия и завършва там висшето си образование (най-вероятно педагогическо). След завръщането си в България работи като учителка, а към края на живота си - като помощник-директор във Великотърновската девическа гимназия. През 1900 г. се запознава с Учителя, когото тя нарича г-н Дънов, и до края на живота си поддържа с Него оживена кореспонденция. От 6.09.1903 г. Той започва да са обръща към нея със „сестра“ вместо с „госпожа“. През лятото на същата година я кани на събора във Варна, на който Мария не отива, но от следващата, 1904 г, до смъртта си посещава всички събори. По оставените писма, спомени и други документи, свързани с нея, можем да съдим, че по характер е била много смела, активна, общителна и открита. Умира на 25.11.1908 г. във Велико Търново. В настоящия сборник публикуваме всички достигнали до нас писма от Учителя до Мария Казакова, по реда на тяхното изпращане. Из "Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново" - Документална хроника, изд. Алфиола 1995 - ИББ ISBN 954-8139-10-3

Какво означава да учим законите на Живата природа и защо това е толкова трудно и бавно? Законите на Живата природа не подлежат на формулиране толкова лесно и още по-трудно се разбират, защото се проявяват навсякъде по различен начин. Цикълът на развитието на едно житно зърно и на един човешки живот са толкова различни и толкова си приличат. Обаче никак не е достатъчно само да се каже на теория - истинското усвояване е прилагането в ежедневието... Тогава е възможно истинското разбиране. Ето пример. Усещаме как приятел стои в тъмнина и под натиск доброволно и от любов ни се иска да го извадим от там за негово добро. А дали осъзнаваме, че той може би сега е като посадено зърно, което има нужда от тъмнина, влага и натиск на почвата, за да изгние старата обвивка и да нахрани кълна на новото мислене? Добре - ами ако нашият кълн вече е пробил, то да го оставим ли в земята на тъмно само от приятелски чувства? Да останем ли ние в тъмна и задушна стая под натиск, когато душата ни е готова за свободата? Може би това е проверката дали сме готови за нея? Как става в Живата природа? Ами не се чакат, нито се подканят едно друго - всеки си стои в земята на тъмно докато дойде неговото време и когато е готово кълнчето, излиза на слънце. Ами ако някое закъснее фатално? Значи няма да даде плод и ще останат само тези, които не са се страхували да излезнат на свобода.... Ох, колко ни изкушава мисълта да влияем на другите за тяхно добро и за доброто на някакво общо дело.... Изкушаваме се и да позволим на другите да ни влияят, за да не загубим положителното им отношение и да не бъдем криткувани и отлъчени... Как да останем самостоятелни, ако хората с които работим заедно упорито искат да ни повлияят в името на общото добро? Как да се пазим от изкушението да влияем на другите за добро? Как да си помагаме без да си влияем? Само отдалечаването ли е решението?

Добро и зло Да правим добро можем, но това е доброто, което остава в нас самите - не което виждат или оценят другите като добро. Или ние оценяме като добро за тях... Моята воля е много важна в това добро - свободната ми воля да давам път на добрите мисли и добрите чувства в себе си. А на мрачните да отварям прозорците да влиза светлина. Светлината ми е разбирането, че Божията воля е доборто в света и моята свободна воля се състои в отварянето на прозорците на ума ми за нея. Човекът има свободна воля - факт. Божията воля е такава. Щом нещо ни е дадено, значи Божията воля е да се използва по преедназначението му - да реализира доброто на Божията воля. И все пак ми се щеше като отварях темата не само да философстваме с гръмки и често кухи фрази, но да споделим опита си - как сме правили доброто, което остава в нас?

Много ми допадна това мнение - благодаря ти, Еси! И моето усещане винаги е било такова - не аз правя по някакъв начин добро. Ако аз го правя, аз ще определя дали е добро или не, а това вече няма да е добро да деля нещата на добри и не-добри. Идва някой при мен с молба да му помогна да научи езика - за мен това е знак, че е изпратен от по-високо място точно при мен, за да направя това добро за него. Т.е. аз не виждам началото и не правя добро - по-скоро на мен ми правят. Как да направя доброто? Ами не знам отначало - водя се по самия човек - той ми показва кой подход е най-добър за него и какво темпо и какви задачи ще са му лесни и разбираеми.... значи пак не аз правя доборото - той си го прави сам - а мен това ме обогатява професионално... значи отново на мен ми правят добро.. Аз не мога да реша дали съм приключила с доброто - всеки сам си преценя дали съм му била полезна и докога... На мен ми е добре да идват при мен докато имат нужда и полза от мен и точно толкова ми е добре да спрат, когато преценят, че нямат нужда... Значи отново и на тях и на мен са ни направили доброто Отгоре. Излиза, че ние само можем да позволим и да съдействаме на доброто... Или да не го направим - в това е нашата свобода - доколко да сме проводници... А как мислите вие?

Промяната на моя свят към добро си е само мое лично право - на другите също оставям това право. Не искам и вече не позволявам на никого да прави моя свят по-добър по неговите собствени разбирания. Опитът ми като майка и дъщеря и съпруга ме убеди 100% в Истината - има само един начин да спасим другите - като спасяваме само себе си - от недоволството и от правилата (своите и на другите). Вярно е това с прозореца и светлината - изпитах го на практика и продължавам да го изпитвам всеки ден. Например има човек усещането, че го пренебрегват несправедливо и в ущърб на обща работа. Значи станало е мрачно и задушно в стаята на душата - отваряме прозореца и слънцето ни осветява скритата в тъмен ъгъл истина - освобождават ни от отговорността за нещо и ни дават възможност да намерим място и занимание, в което ще бъдем по-свободни, по-полезни и по-щастливи. Мисълта стопля душата и ума ни, изпълва ги със свеж въздух и енергия .. Благодарим искрено на тези, които ни се е струвало, че са ни пренебрегвали - в душата ни се ражда благост...и.. светът ни се променя. За другите дали се променя - ами това си е тяхната скрита стаичка. Само Бог има правото да влиза в нея....

Напоследък си мисля как водата ни учи на благост и благосклонност. Когато тежки пясъчни частици не могат да я следват, тя им позволява да се утаят и да направят нейното дъно. Когато скали препречат пътя и, тя ги заобикаля, милва ги и ги отнся бавно песъчинка по песъчинка със себе си, в себе си - към морето... Попива мълчаливо в земята, опознава я и после изважда мъдростта на недрата и като извор. Когато слънцето я нагрее, олеква, издига се, пречиства се и отново пада на земята.... Измива натрупания прах...

2008 - Много наситена с уроци и все важни. Плодоносна във всяко отношение. И много красива година. И щастлива. Започнах да усещам и разбирам Божественото време, за което говори Учителя: "Вкисване" - ООК 9

Оставям хората свободни да си мислят каквото искат за свободата и властта. Моето лично разбиране е: Свободата означава отказвам се от властта над света и хората около мен. Отказвам на света и хората около мен да притежават власт над ума и сърцето ми. Ако все пак те си мислят, че имат такава, това си е техен проблем...

А може би именно в това отдалечаване се състои приятелството понякога... Човекът до нас усеща, че пътищата ни се разминават, което е нормално. Поставен е пред избор - да продължим да живеем близо един до друг, стаявайки дискомфорта в името на приятелството. Или искрено да приемем факта и да проявим приятелството си като оставим другия и себе си свободно да следва своя път и да учи своите уроци, а ние нашите. Приятелството като обръщане на внимание... Интересен развой на темата! Какво означава приятелите да си "обръщат внимание"?