Донка

Не си спомням някъде да е сложено ограничение върху таксите, които взема един свободнопрактикуващ специалист.... Нито минималните, нито максималните. Освен някакви колегиални договрки, но те нямат законова сила и никой не е длъжен да се подчинява на ничий ценоразпис... Поне аз не го правя и никога не съм...

Като прочетох това... Вчера дъщеря ни - млад шофьор, се опитваше да вкара колата в гаража. Милата измъчи се, защото мястото не е съвсем удобно. Баща ми, майка ми, съпругът ми вкупом се опитваха да и помогнат и всеки се надпреварваше да и показва правилния и лесния начин за вкарване в гаража. Всеки от тях тримата "вече е вървял по този път и познава неговите особености". Само аз стоях отстрани и слушах и наблюдавах четиримата, защото съм единственият човек у дома, който никога не е вкарвал кола в гараж. Баща ми предлагаше услугите си да и асистира като маха с ръце и показва докъде и как да завива, майка ми и предлагаше да гледа някакви отвесни ластици, които беше сложила, защото тя се беше научила така, а съпругът ми и обясняваше някакви ъгли и маневри със задните гуми... Опитвах се да си представя, че съм на мястото на моето притеснено момиче и прекрасно разбирах объркването и. Накрая те се отказа, излезе от колата и каза с категоричен тон, че ще я вкара сама, но само след като всички се приберем и я оставим на спокойствие. Последваха, разбира се, квалификации от рода "неразумна коза", но като си я знаем каква е... всички се отказаха и я оставихме сама. Тя си даде време от 1 час у дома, за да се поуспокои и без да вдига шум влезе в колата. Наблюдавах я през прозореца - постоя около 5 минути преди да включи двигателя, после опита внимателно няколко маневри, поразходи колата напред назад по уличката преди да успее да улучи подходящото място и ъгъл да завие и... я вкара сама спокойно и точно. Когато се върна, каза: "мисля,че схванах, но ще проверя следващия път". Днес я вкара без шум и намеса отново.... "Ще бъркам, но ще се науча сама..."

Честит Рожден Ден mihailo и kalina_madara! Михайло, специални благодарности, за помощта и подкрепата, които получавах от теб в трудни за мен и форума моменти! Светлина и топлина да ви следват по Пътя! Любов и Мир да изпълват живота ви!

Мила Цветна дъга Споделила съм само трудности, които самата аз съм изживяла и осъзнала. Ако някой си е познал своите трудности в тях - нищо чудно, но това вече мен не ме интересува. Аз лично нито обръщам внимание кой какви трудности има, а за мен по принцип недостатъци няма - има поле за работа. Ако някой се е почувствал нападнат от споделеното от мен - това си е негов проблем. Когато казвам, че като чуя думите "мислията ми е да помагам", ме полазват тръпки, то е защото аз съм била същата и тръпките ме полазват от спомените за катастрофите и болките, през които съм минала аз тогава. Но това е добро напомняне, действа отрезвяващо. Да си призная откровено - отлично разбирам онези, които се чувстват нападнати от думите ми - самата аз от време на време още улавям такова нещо в себе си и това също е трудност по духовния Път. Имаше период, в който се свивах и чувствах другите враждебно настроени към мен. Или заочвах да се самообвинявам за нещо, или започвах да търся причини - защо ме нападат. Дори (отново си признавам) няколко пъти огорчена "напусках сайта и форума". Изглежда това ни е нещо като шарките за детето - така градим имунитета си Мина време, мислих доста над това и ми светна, че всъщност никой не ме напада, никой дори няма намерение да ми навреди - това е било моето усещане само. То е като да те пипне някой по раничка. Ако мястото беше здраво, чувстваме го като погалване, ако обаче е болно, погалването ни причинява болка. Споделяхме си преди време с Таня, когато се видяхме - и тя е чувствала така думите ми и дори е мислела дълго, че аз съм скрита под ник нейна лична позната - толкова споделеното от мен е било сякаш директно насочени удари към нея. А аз нямах тогава никаква представа коя е тя, какъв е животът и и какво преживява в момента. Дори нямах представа, че тя чете мненията ми... Хасково е толкова далече от Варна, но съдбите ни се бяха преплели в други измерения.... Та сега когато се почувствам нападната от някого, знам, че думите, които са ме засегнали са улучили някакво болно място в мен. Благодарна съм за този "преглед", защото вече знам над какво имам да работя...

Левски до чорбаджията Ганчо Милевв Карлово, 10.05.1871 г.

Клаудия! Много точно наблюдение! Благодаря, че ми го припомни. Вече не помня в чие мнение преди много време бях прочела, че колкото повече върви човек по духовния Път, толкова по-сам остава. Не е вярно това. Точно обратното. Сам остава човек, ако върви по пътя на духовната гордост, ако очаква всички да виждат и усещят и разбират света както той го разбира и ако не е така - опитва се да им "отвори очите" и да им помага да вървят по духовния път. Но кой? Неговия. И на ум не му идва, че те също вървят по духовен Път, но техния! И понеже те естествено отказват да оставят своя Път и да вървят по неговия "правилен", той остава все по-самотен. Ако наистина върви човек по духовен път, то с всяка следваща стъпка по него, става все по-видело, че всеки от хората до него и далеч от него също вървят по духовен Път, но личния техен Път. И няма нужда единия да помага на другия, защото има Кой и Той знае най-добре как да помага на всеки от нас. Може човек само да се вглежда внимателно в урока си, когато Бог ни е поставил лице в лице с друг човек на някакъв кръстопът на нашите лични пътища. Мона!

Всъщност няма смисъл човек да се мъчи да заема каквито и да било постове - по-добре да внимава какъв е свободния стол (пост), който е в най-голяма близост до него, може да седне на него без усилия и борба и не му е тесен, висок, широк, нисък и/или твърд...

Още едно изкушение съм изпитала и много пъти съм наблюдавала у хора, поели по духовния Път - човекът съвсем безкористно и с най-благородни подбуди си внушава (така разбира Доброто), че всичкои блага, които е придобил по този път, е длъжен да сподели с другите и да им помогне да намерят верния Път. Като чуя смисълът на моя живот и на моя Път е да помагам на другите, малко ме полазват тръпки... Налагало ми се е много пъти с максимално възможна учтивост да отказвам такава помощ. Самата аз също на моменти усещам в себе си подобен стремеж, но се старая да го преодолявам. Не знам дали и доколко успявам. Започвам обикновено да си пея една от песните на Учителя: Той иде! Иде, иде, иде, сам Той иде, иде, иде, (2) сам Той иде да помага Той, да помага Той, да помага Той! Мощният, силният, да помага Той, да помага Той, да помага Той! Ний ще работим със Любов, ще работим със Любов, да помага Той, да помага Той. Мощният, силният, да помага Той, да помага Той, да помага Той, да помага Той! и поривът ми да помогна бързо бързо се укротява - "нека помага Той" - аз само мога да работя с Любов, но и това не е никак малко - само така мога да помогна истински без да мисля на кого и как помагам, защото всъщност не аз го правя. Той помага...

Ако са изпитвали ненавист, то това не са били богомили. Ако са изпитвали гордост вместо безусловна (без национална принадлежност) любов към всичко и всички, това не са били богомили... - само са се кичели с етикета. Никой не може да издигне една националност над другите - всички сме хора - деца Божии....

Благодаря на Мона за точния анализ! Обаче съм напълно съгласна и с Иво. Средовековната литература по принцип е преходен етап между фолклора и авторската литература от Ренесанса насам. Това означава, че при преписването на текстовете и особено при превеждането им се е подхождало меко казано творчески. Няма нищо сигурно в книгите, които са дошли до нас от онова време - те са минали през толкова много творци - преписвачи и преводачи. Освен това религиозните книги са се разпространявали на езици, които дори по онова време вече са се отличавали от говоримите езици, което означава, че преписващите ги не винаги са разбирали точно какво пишат и са "семантизирали". Да не говорим за елементарните пропуски, които и ние днес правим, печатните грешки са били съвсем нормални и тогава... За оригинални библейски текстове могат да се приемат само книгите, които са доказано написани преди годините, дадени от Иво - "император Константин наредил да бъдат заличени в Новия Завет всички отнасяния към прераждането. Това става през четвърти век след Христа." - и то само ако е доказано със съвременни изследвания, че няма по-късни поправки и изтрити текстове в тях. Който знае какво е палимпсест разбира за какво говоря. А, трябва да се вземе предвид и фактът, че не можем да бъдем и съвсем сигурни в превод на текст отпреди 1600 г. - няма никаква гаранция как е била възприемана една дума и словосъчетание тогава нито каква коннотация е имала. Няма кой да ни каже дори как се е изговаряла. А какво да кажем за текстове, наситени с образи и съкращения, които тогава са били ясни, но сега....

Според мен нито физическата, нито която и да е друга красота нямат нито една допирна точка с пола. Полът е обективен - красотата е субективно понятие. Природата и човешката история изобилстват с доказателства.

Палма, Креми! След като гледах филма (благодаря на Иво и Диди!), се върнах малко назад във времето и едва сега осъзнах, че всъщност всяка сутрин съм правила това, за което говори Манек - от месец май насам. Когато рано излизам на обичайната си разходка до Кенана за шестте +1 упражнения на любимата ни полянка, слънцето точно тогава се подава иззад хоризонта. В следващите 10-15 минути то има вид съвсем различен от този, който виждаме през деня. Спокойно може да се наблюдава, защото не само не заслепява очите, но дори ги привлича и когато го гледа човек, изпитва възхищение, щастие, времето сякаш спира. Очите наистина сами си казват кога да се отклони погледа, но след 5-6 минути почивка като че ли главата сама се обръща отново на изток. Съчетано с въздуха в боровата гора действа неописуемо. Забелязах, че на връщане вече не е същото - появяват се първите блясъци, които заставят клепачите ми да затворят очите и главата ми инстинктивно ги пази. Та откакто всяка сутрин съвсем непреднамерено правя наблюденията и разходките си, съм минала само на плодове - през последните седмици на горещините - само вода, диня, домати и сутрин филийка домашен пълнозърнест хляб. Само това си иска тялото... Ако се опитам да хапна нещо от уважение към някого, ми става тежко на стомаха....

Човекът как може да помогне на човека? Само Бог може да прати единия човек при другия. Самото изпращане или събиране на двамата в едно и също време на едно и също място (реално или виртуално) е помощта - поне така го разбирам аз. Оттук насетне вече единият просто си върши това, за което е бил създаден, а другият - този, който е имал нужда от помощ, е свободен да остане и да получи или да си тръгне, защото той е искал или очаквал друго.

Спомних си за тази тема докато четях друга подобна - за собствената значимост. Мисля си, че в моето лично светоусещане като че ли собствена значимост по-скоро не съществува - на неговото място има усещане за отговорност към това, което е заложено в мен преди да се появя на този свят в този живот. (Това, което някак съм постигнала или проявила - то е много преходно и относително и не може да ми бъде основа за някакво усещане за собствена значимост. ) Осъзнавам, че ми са подарени много ценни качества, но от този факт не се усещам значима, а по-скоро като майка, на която са поверили деца за отглеждане. Сигурно имат пръст женската ми личност и девическата природа. Ако и доколкото успея да развия тези качества така, че да дадат плодове, няма аз да стана значима, а самите качества. Те не са нужни на мен, а на хората, с които съм се появила заедно. На мен е поверена само отговорността да ги отгледам така, че да служат на цялото хармонично - както са били предвидени от Него.

Молитвен наряд за начало: Бог е Любов(песен) Добрата молитва Псалом 23 Беседа: Да наеме работници Молитвен наряд за край: Господнята молитва Да наеме работници

Върнах се към тази тема след като и се наложи няколко пъти да проявя миролюбие и дори миротворчество. Наблюдавах внимателно хората, които проявяваха агресивността, и се опитвах да проникна до корените и и връзките с миролюбието. Тръгнах от презумпцията, че първичното и вроденото е миролюбието, а агресията е вторична - но защо и къде миролюбието "потъмнява" в агресия? В единия случай срещу мен се нахвърлиха с претенции да приема без съпротива тяхното мнение и да проемня поведението си според техните представи какво е "добре" да се прави и как. (Съвсем ежедневно, нали?) При това опитите за въздействие минаха през всички фази - от убеждението, през критката, през обвиненията, през сърденето и стигнаха до открито оплюване. Имах чувството, че гледам учебен филм по психология на трансформацията миролюбие към агресия. Изводите - човекът наистина искаше мир и радост, но за съжаление беше обвързал състоянието "мир и радост" с точно определена своя "картинка" за ситуациите и поведението на другите, които той очакваше да му създават това усещане. Т.е. миролюбието като вродена черта вторично бе обвързано с външни условия за мира. Съответно в момента, в който аз и моето мислене и поведение не се вписахме в картинката, нарушихме хармонията и усещането му за мир. Мембраната на психичното поле (за която съм писала по-горе) реагира, но неадекватно. Тя се опита да промени средата вън от психичното поле така, че да я хармонизира с вътрешния си модел. В този момент се роди агресията - към моето, но и в същата степен към неговото собствено психично поле. Нормалната реакция беше друга, но под натиска на предразсъдъка "аз съм правият и трябва да поправя нея" мембраната задържа насила обмена на енергия и информация и така се родиха негативните емоции, а после и негативните мисли и поведение. Какво се случва в подобни дисхармончини ситуации в природата? Клетъчната мембрана влияе върху собствената клетка и я адаптира към средата - осмозата, например. За да запази мира и хармонията си с външната среда, клетката не изисква от нея да увеличи (или намали) концентрацията си на вода (! водата е носител на информация!) докато достигне до нейните вътрешни нива. biggrin.gif Напротив - започва активно да обменя със средата си молекулите докато изравни концентрацията - т.е. да се получи трета концентрация, обща за клетката и средата, в която клетката ще се чувства мирно и спокойно. Е, това агресия на клетката към средата и на средата към клетката ли е или мирно съжителство, в което живият организъм уважава и поддържа хармонията между себе си и средата... А какво се случва на клетката, която отказва да се адаптира към средата си, а иска от средата да се адаптира към нея и да и служи?... Струва си да се учи човек от природата. Възникна резонно и въпросът: какво би следвало да е поведението и мисленето на миролюбиво настроен човек, който има готовност да се адаптира до ново хармонично състояние, в случай на агресия от друг човек, който изисква от него да се нагоди към неговата "концентрация", за да се запази мира? И двамата са миролюбци, но имат различни средства за постигането на хармонията.

Извинете за намесата в една астрологична тема, но виждам, че тя вече не е съвсем астрологична. Смея да не се съглася с твърдението, че любовта върви ръка за ръка с болката. Обратно - ако наистина е любов, тя лекува болката, причинена от агресията. Какво означава да страдам и плача, защото обичам един човек, но той не иска да бъде с мен. Като си помисля - правила съм го до 44тата година на живота си, така че ми е познато... Та на 44тата година от живота си осъзнах, че ако аз наистина обичам един човек, то щях да съм щастлива не защото и когато той е с мен, а защото и когато ТОЙ е щастлив - без значение къде е и с кого е. В противен случай му налагам волята си и му отнемам свободата, искам да го напъхам в някакъв свой сценарий за щастие без дори да се замисля дали той ще бъде щастлив в този сценарий. Без дори да се замисля, ако той все пак се върне при мен и остане, за да бъда аз щастлива, как ще понеса мисълта и усещането, че той се е обрекъл на нещастие и е пожертвал своето щастие, за да осигури моето.... И какво ли е щастието до мен да живее насила един нещастен човек? .... Замисля се човек - кое е безчувственост - дали да оставя с любов любимия човек да бъде щастлив както той пожелае или да настоявам дори с цената на болката и сълзите да стане така, както аз искам? ..... Затова са сълзите и болката - те ни предупреждават, че вътре в нас самите се крие нещо агресивно, което трябва да изчистим....

Имате ли опит с някои от тези упражнения? Напоследък много силно ме заинтригува (и не само мен) издадената от Издателство Бяло Братство книга "Окултни упражнения". Започнахме публикуването на избрани упражнения от книгата в Портала. Книгата е много богата и ще сме ви благодарни, ако споделите опита си с упражнения, които са ви оказали благотворно влияние - да ги публикуваме с предимство. Упражнение за развиване на интуицията и прозорливостта:

Молитвен наряд за начало: Киамет Зену Добрата Молитва Псалом 23 Притчи Соломонови 1 Беседа: Задача за самовъзпитание Молитвен наряд за край: Утринна молитва на ученика Господнята молитва - молитва Господи, влей в мен живи космични сили Задача за самовъзпитание

Имам едно изречение-предупреждение от любим филм "Ако прекалено дълго се взираш в Бездната, Бездната започва да се взира в теб." Толкова е красив света около нас, толкова добри, ценни неща могат да се намерят в него! Учителя не случайно много пъти е съветвал да оставим "злото" и почистването му на Бог. Ние да отваряме прозорците си за слънцето (не за мрака). Това е и лечението - Слънцето.

И защо така си помислихте, че не искаме да ви приемем лично вас и темата? Напротив - с огромен интерес и отговорност подходи всеки от нас - и с уважение си изказа личното си мнение (аз дори първа се включих с - такова, каквото е моето лично усещане за бъдещето). Е, ако нашето отношение към предсказанията не ви допадна и не отговори на очакванията ви, това вече не е проблем на потребителите, които отговаряха. Нали сме свободни хора - всеки сам решава дали да си играе и да съобщава на всеослушание играчките си или да се вслушва мълчаливо и да внимава в днес и сега....

Пълнят се щерните и като се напълнят водата застоява.... щерната продава задоволството си, изворът просто го... извира на свобода - който иска да си пие... Доволството идва от усещането за извиране на Любовта отвътре - без някакви причини отвън. Това не съм си го измислила - прочетох го в първите месеци от пробуждането си и тези редове ми дадоха виделина за Промяната.... За да благовествувам Новото в живота

Наистина много моля за доказателство - къде точно и как точно е казано това. Дребнавост или коректност - няма значение как ще се разбере молбата ми, но ме интересува преди всичко контекста на казаното и точната фраза. По темата - ако вземем израза "собствена значимост" в позитивното му звучене (не гордост, а по-скоро самоуважение), то приемам себе си като малка клетка от огромен сложен организъм. Каквато е собствената значимост на една здрава хармонично функционираща клетка, такава е и моята - т.е. значимостта се ражда и осмисля от хармонията с Цялото, а не в отделеността от него. Когато една клетка започне да храни собствената си значимост и забрави защо се е появила и къде, превръща се в ракова.

Ами например аз съм си щастлива без значение колко и на кого и дали изобщо давам или получавам, за моето усещане за щастие няма никакво значение дали творя. Няма значение нужна ли съм на някого, за да съм щастлива (е това е пък една от най-тежките зависимости, от опит - и много сериозна агресия). Щастлива съм дори само когато слушам птичките и вятъра... наготово - без никакви заслуги и труд... Нито аз съм им нужна, нито те на мен - нито аз им давам нещо, нито те на мен.... Това щастие си е най-за предпочитане... А за нива на духовно развитие - ами на мен ми става малко смешно изобщо като прочета как някой се напъва да определя критерии и себе си и другите да слага в нивата.... Аз съм си доволна каквато съм - какво значение има някакво ниво от човек определено....

Истинското щастие и доволство е това, което човекът сам постига вътре в себе си и не зависи от друг.