Донка

А аз така и не разбирам кой на кого се е противопоставял.... Имаме различия в това дали да класифицираме хората на средностатистически обикновени и някакви други - извънредни ли, не знам какви. Аз лично не бих се осмелила да определям кой към кои групи спада нито пък самите групи - но има сигурно по-напреднали от мен, които го могат.... Моите лични впечатления от работата в самите братски групи - няколко човека се оттеглиха на "самостоятелна работа" точно поради старанието на някои напреднали в Учението (така се самоопределят) да обясняват на по-начинаещите какво е имал предвид Учителя и как трябва да се работи.... Оттогава ми е виснала обица на ухото.... Не смятам, че имам опитности в насочването на други хора в Учението и всеки ден в молитвата си включвам да ми даде Бог виделина и любов да не си помисля някога, че мога или трябва да го правя... Простете ми, ако някога съм прозвучала на някого така - било е неволно.

Чета ви, приятели и се връщам във времето - спомням си как при корекциите, проверките и качването на беседите и на книгите в Портала се налагаше да препрочитам по много пъти едни и същи беседи и глави от книгите. После при подбора на мисли, формули и други материали - също. А да не говорим какво става в мен при превода им (в случая на руски език). Вече съм убедена за себе си, че ако започнем с претенцията да изучим и разберем даденото ни от Учителя богатство, ние вече сме си сложили перде на очите. При всяко препрочитане установявам изумена, че нещо не съм забелязала, не съм осъзнала предишните пъти. Вече не чета беседите с намерение или чувствайки се длъжна да ги схвана като едно цяло "произведение" - те не са това всъщност. Снощи "ангелът ме прати" при един откъс от Миротворци: Та мисля си да слушаме Ангела си - дали ще ни прати при някаква беседа, дали на курс по паневритмия, дали на някаква случайна ценна мисъл за деня ще попаднем, дали на формула, дали на молитва, дали на разказ за Учението, дали на спомени, дали на някаква поучителна история или някаква кратка и силна алегория, с които са пълни беседите, а защо не и на списъка на солей. Но Ангела да слушаме... и да не се осланяме, че някой друг го е чул и той ще ни сдъвче и ще ни го сложи в устицата... Защото и да го е чул другият, той е чул това, дето само за него си е било, не за мен. И - Илиянче (xameleona) - поклон за тая най-ценна дума дето Учителя във всяка беседа се опитва да ни внуши по двуцифрено число пъти - да работим и прилагаме в личния си живот, в ежедневието и малкото, което са ни пратили някъде някога да прочетем. Защото много неприложено дави, малко приложено спасява - последното - от личен опит.

Не бих класифицирала книгите, посочени по-горе (благодаря на солей за подборката) - книги за първи клас. Всяка от тях е многопластова.... В същото време - съгласна съм с мненията, че не могат да се определят класове за хората, които за пръв път се срещат с нещо, изречено от Учителя. Това могат да бъдат и хора с много богата култура и много дълбоко в езотериката - познавам доста такива и се възхищавам от мъдростта, с която са извлекли за себе си идеите на Бялото братство от учения на пръв поглед различни, но с общ корен. Възможно е обратното - човекът да не се впечатли и да не намери нищо за себе си в тях, но да се докосне до Учението благодарение на поучителните истории и притчите, които е разказвал Учителя. Възможно е ако се започне през книги, които съдържат коментар по Учението, да дадат представа за него (без да се усъмнявам в никого от посочените автори на такива книги), която ще изопачи прочетеното по-късно. Всичко е възможно.... Моето лично мнение - без да смятам себе си за компетентна - нека обясним на хората, които ни питат какво представлява всяка книга и да дадем възможност всеки да отвори няколко страници и да прецени сам какво е за него в този момент.

Отдавна не се чувствам снаха - но наближавам позицията на свекървата. Благодарна съм на приятелката на сина ми, че ме възприема и се отнася към мен не като към майка по закон (както казват сполучливо англичаните), а като към приятелка. Както се опитвам да се отнасям към нея и аз. Разочарованията на снаха от свекърва и обратно според мен се коренят най-вече в предразсъдъците и очакванията, които всяка от страните има към своята роля и ролята на другата жена. Ако просто забравим за ролите си, ние ще приемаме себе си и другата жена като обикновени хора, които имат своите слабости, моменти на отстъпления и ще се разбираме въпреки пропастта между поколенията ни. Небето ни е събрало не за да се състезаваме за обичта на мъжа, който е важен в живота ни, а за да се учим една от друга. Какво означава, че снахата се чувства подло предадена от свекървата си, която е обичала и уважавала? Това не е ли урок в обичта и уважението си към близките да не поставяме тези чувства в пряка зависимост от тяхното отношение към нас и нашите чувства? Абсолютно същия урок може да получи и една добра и всеотдайна свекърва, която случайно разбира, че снаха и злослови по неин адрес пред приятелките си и сина и, след като тя е жертвала личен живот, време, сили, за да го посвети на щастието на своите деца.

Честит Рожден Ден, Диди! Благодаря ти, че си с нас! Да свети слънчицето ти на всички твои близки и приятели както свети и тук!

Изпитвала съм го това вътрешно пречистване. при това идва постепенно - всяко упражнение последователно изчиства нещо. Първите сълзи ми се стичаха по лицето, след като за пръв път сложих ръце на раменете и ги отворих настрани. Отначало се стеснявах, макар и да бях съвсем сама в гората, после усетих, че нещо вътре в мен се срамува да сложи ръцете на онази малка ямка на раменете. Преодолях срама си и си поплаках малко, после усетих страх от отварянето - страх от някакъв удар, нараняване. По-късно си дадох сметка, че това е било по-скоро страх от новото, което постепенно идваше, за да измести стария ми начин на мислене и старите ми ценности. На третата сутрин вече се "отварях" без тези усещания, и тогава усетих такава свобода и лекота, каквато не бях усещала от много малко дете и.... се разплаках.... Приблизително същото се случваше и със следващите упражнения по-късно - до края на първата част. След летенето вече не плачех, започнах да работя съзнателно над мислите и чувствата си.

Благодаря на Томи - наведе ме на интересна връзка... Раждането на човека отбелязва момента, в който новият организъм започва физически самостоятелен живот. Дотогава той е бил зависим изцяло от организма на майката - включително е съществувал вътре в него. След физическото раждане започва процес на физическо съзряване, след приключването на който човекът става напълно независим физически. Новораждането по тази логика би следвало да отбелязва момента, в който самостоятелният физически организъм започва да води самостоятелен духовен живот - т.е. скъсва "пъпната връв" на емоционалните и ментални зависимости, които го свързват с неговата среда. За да не звуча твърде теоретично - ето конкретен пример от личния ми опит: - до определен момент моят емоционален живот беше напълно зависим от отношението и поведението на значимите за мен хора към мен и към значими за мен неща и хора. От този момент нататък моят личен емоционален живот не се повлиява от нищо друго освен от моите собствени мисли и отношение към себе си и към света около мен. Външно нищо особено не се е променило - отново имам пълноценен емоционален живот, но сега приемам болката, например, не като резултат от думи или поведение и отношение на друг човек към мен, а като резултат от нещо недообмислено и недоизчистено в мен самата. Последното е съществено за реакциите ми. Вместо да се защитавам или избягвам болката, приспособявайки се към другите, аз се обръщам навътре в себе си, дообмислям и доизчиствам.... По същата логика в организма на плода преди раждането му попадат само онези вещества, които неговата майка е поела в организма си. Той не може да контролира какво постъпва по пъпната връв. Физически зрелият и независимият човек, обаче, може сам да контролира храната, водата и въздуха, които постъпват в организма му. Същото важи и за емоциите и мислите ни, може би.

Здравствуй Нанна Добро пожаловать к нам! Все очень обрадовались тебе и твоим словам. Спасибо за радость! В тази тема ще намериш много линкове и информация за "Слово Учителя на русском языке". Предстои да обявим проект за превод на беседи на руски език, в който заедно ще работят българи, които владеят руски език и руснаци, които владеят български. Ще сме щастливи да видим преводите на грузински език, макар че не знаем как бихме могли да ти помогнем за това. В този подфорум, създаден специално за участие на рускоговорящи, можеш спокойно да пишеш на руски на всички теми, които те интересуват, да задаваш въпроси и да споделяш всичко, което те вълнува.

Благодаря ти Томи! И се възхищавам на спокойствието и мъдростта ти. темата някак неусетно се промени от Светско и духовно - на Светски и духовни хора. От момента, в който започнем да мислим за хората с етикети и да ги разпределяме в групи по признаци, вече духовното просто го няма. Какво прави и защо го прави другият - това наистина съвсем не ни влиза в работата, според мен. А и е смешно да се претендира,ч е можем да класифицираме хората на каквито и да било. Та аз не го правя с чувствата и мислите си, нито с учениците си, нито с обувките и дрехите си дори.... И светското в нас (ако съдържа достатъчно ум в себе си), и духовното в нас (което си е само вътре) съществуват отвъд формите и понятията, а когато се проявяват в тях, проявите са винаги уникални, дори и да изглеждат еднакво.

А може би интуицията на всеки от нас е строго индивидуална и зависи от неговия личен начин да се свързва с Божественото? Инак как да си обясня това, че едни и същи думи и постъпки интуицията на единия приема като "цвете" и "звезда", а на друг "камък" и злоумислие?

Клаудия! Това е много ценно правило! Откакто го следвам, успявам доста добре да се справям с конфликтни ситуации - вътре в себе си. Много е изкусително, когато някой излезе срещу нас по някакъв повод, да видим зад тази конфронтация някакви негови недостатъци. Това сякаш успокоява ума ни. Но за сметка на това трайно ни замърсява енергийно. Усещам го като тръпки в слънчевия сплит, които постепенно се разпространяват по цялото тяло. Нужна е целенасочена работа на ума - да изостави доброволно успокоението с чуждите (или своите) недъзи и да види ситуацията и думите в тяхната добра светлина. Може да помогне обикновен душ в съчетание със светлинен - бял. Това "ближният да те обича" дълго време съм го разбирала превратно и съм била зависима от отношенията ми с близките хора - все се стараех да спечеля обичта им. Сега го разбирам по друг начин. Ние очакваме да получим и видим обичта към нас по точно определен от нас начин, а всъщност идеята е да осъзнаем, че ближните ни винаги ни обичат, но по своя различен начин. Дори когато показват неприязън към нас, това също може да бъде проява на обич. Те обичат своята представа за добрия ни вариант и затова не могат да приемат как се различаваме от нея. Това е отличен урок за самите нас как да обичаме другите. Как се разбира, че се натрапваме преди да ни го покажат явно?

Все пак се разрових за тази невзрачна 1966 и вижте какво открих: 1966 Мисля, че 1944, 1966, 1988 "посаждат семенцата" на следващите 21 години от периода. Скрито от погледа покълващо начало. Но иска да се рзсъждава за големи тенденции на развитие - не за изолирани макар и гръмки събития. В посочения източник ще намерите и още един интересен факт за 1966 - това е годината, в която в Китай започва Културната революция - началото на краха на комунистическата идея.

Благодаря ти за интересната гледна точка, Стан. Сега се замислям, че всъщност аз никак не се чувствам комфортно с историята на българската държавност, но с цялата си същност се усещам дете на тази земя - без значение кой точно се е назовавал неин владетел. Фактът, че в моите гени са вплкетени много стари народности и езици, може би обяснява радостта, която изпитвам, когато общувам с хора от различни националности - никакво смущение, напрежение... и лекотата с която усвоявам езици и акценти.. Хубаво е все пак да познаваме характерните черти на народите, които са се слели в нас, зада можем да си обясним разностранноста си и често странността си.

За смисъла на живота е писано много, включително и в този форум. Можеш да потърсиш своята истина между различните гледни точки. Ако правилно съм разбрал ти се страхуваш да не би животът да се окаже безсмислен (твоят живот и животът на другите). Гледаш някой да рисува нещо красиво и си мислиш: Какъв е смисълът от всичко това, след като художникът ще умре, както и всички които са свидетели на красивите му творби? Всъщност последствията от майсторски нарисуваната картина ще обхванат период далеч надвишаваш времето в което картината съществува, а дори и времето в което съществува спомена за нея. Ние сме в състояние да наблюдаваме близките и преки последствия, но колко още остава скрито? Красивата картина е възможно да вдъхнови стотици любители на изкуството, някои от които на свой ред да постигнат още по-големи висоти. Тя може да събуди най-духовните чувства в съвсем случаен човек, да промени светогледа и живота му и този променен светоглед да окаже влияние върху начина по който примерно възпитава децата си, и така картината да окаже влияние и върху техния живот. В крайна сметка дори и най-незначителното на пръв поглед човешко действие или мисъл могат да окажат и оказват влияние, което не можем да си представим. Това е една от причините поради която много духовни учители съветват да се цени и най-малката проява на доброто. Не е нужно да търсим грандиозни последствия. С времето последствията ще стават все по-трудно и по-трудно различими, дори и най-грандиозните. Различни нови причини и произтичащите от тях последствия ще се наслагват върху по-старите, но последните никога няма да престанат да съществуват. Да, това имах предвид - ясно ми е, че е така. Но само в това ли е идеята, смисъла на живота? Не че е малко, но това ми се струва нелогично - един цял дълъг живот заради това, че оставяш нещо след себе си и след това какво? Всичко приключва? Здравей Лиа - добре дошла в нашия форум! Радвам се, че ти харесва и още повече се радвам на написаното от теб - с толкова искреност и вълнение. Защо смяташ, че смисълът на живота ни е в това, което ще оставим след себе си? Какви са критериите за това, което оставяме - дали е ценно или не? Ако никой не ни запомни с нещо, което сме му оставили, каквото и да е - то това достатъчен повод ли ще бъде да се твърди, че напразно сме живяли? Ами ако смисълът на живота е не в това, което ще оставим в този, свят, а в това, което ще вземем със себе си, когато си заминаваме?

Днес все се връщах към това, което написа Ради в първия пост по темата. Благодаря ти! 1922 - 1944 МОК и ООК 1944 - 1966 1966 - 1988 (! началото на ! 1989!) 1988 - 2010!

Благодаря на всички приятели, които споделиха и ще споделят своите размисли тук. Всеки от писалите по тази тема ми помогна да погледна от неговата различна гледна точка на милостта и милосърдието и да открия за себе си неща, които не бях осъзнавала досега. Мисля, че ако повече говорим за завещаните ни от Христос и Учителя добродетели и за това как ги виждаме и проявваме във всекидневието си, ние ще създаваме в света около себе си милост и милосърдие, защото всеки вече знае,че светът му е такъв, каквито са неговите мисли. За каквото говори човекът, това ще получава - едни жестокост и омраза, лед и мрак. Други благост, добро, щастие - светлина и топлина. Бог ни е дал свободата и способността да осъзнаваме и да избираме мислите и чувствата си. По темата имам още размишления и въпроси. В паметта ми са се врязали думите на Лазарев за милостинята и благотворителността - те могат да бъдат милост и благост, но могат да бъдат и агресия, пред която мутренските юмруци са котенца. Защо, как да се дава милостиня на просещите хора? И как да не се дава, защото е милостиня, но е обратна на милосърдието. Имаме и друга такава тема, но ми е интересно как ще я видим в този разговор.

Изкуството да съединяваме различните неща според мен означава да виждаме общия им корен и смисъл и връзките между тях. Защо е лесно да се разделя - защото е лесно да се види различното в нещата. След това кое е по-лесно - да обявиш за "неправилно" това, което е различно от добре познатото и приетото, или да потърсиш с ума и сърцето си Общото между тях? От първото тръгва осъждането, отлъчването, негативното, конфликтите, студенината. Постигне ли се прозрението за второто, то носи Силата, сътрудничеството, допълването, хармонията, светлината и топлината.

Напълно съм съгласна с подчертаното по-горе! Наистина ще бъде принос с огромно значение да се посочи какво е дал Учителя за съчетаването на интуиция и разум. Разбирам необхватността на този материал и аз бих също насочила всеки към беседите и музиката и паневритмията и упражненията. Все пак от полза ще бъде и споделеният личен опит и обобщения.

Няколко от мненията по-горе ме накараха да се замисля. Всъщност вариантът "напускам семейното жилище" има два коренно противоположни мотива: - напускам, защото той така иска, за да има мир. После в новото старо жилище плача, чувствам се сама и ми е още по-зле,заради срама от околните, че съм мекотело, че не съм успяла едно нормално семейство да създам и запазя, че накрая са ме изритали като безполезна и пречща вещ. (Познай, ягодка, защо толкова добре познавам тези мисли - те ме спираха най-малко 10 години и ме караха да се "боря") - напускам, защото Бог така е пожелал за моето добро. После, в старото жилище и сред добри (стари и нови) приятели се връщам към старото усещане за свобода, здраве, вяра в доброто и в красивото в мен и в света около мен. Благодаря на бившия си спътник в живота за всички красиви и добри мисгове, преживяни заедно, както и за "помощта", която ми е дал като ме е заставил (всъщност - освободил от някакви мои представи за дълг към семейството) да напусна мястото, което ме е разболявало през всичките тези години. Прощавам на себе си всички заблуди, на които се е крепял животът ми в миналото и окончателно тръгвам по нов, светъл, щастлив път - с нови мисли, с нови емоции - нов човек. Като пиша това второто, разбирам колко не е лесно да се направи, защото аз самата се наложи да се свързвам с някаква моя същност, моя сродна душа, която като че ли ме лекуваше и учеше от друг свят, и беше до мен докато правех тази промяна.

С благодарност на Любо за един прекрасен линк, където открих този клип: The oceans are central to our livelihoods and our survival on the planet Имаше време, когато човекът се напъваше да променя земята по своята воля. Слава богу, вече това е изживяно. Сега може би е дошъл моментът да осъзнаем,че ние наистина променяме планетата си по катастрофален за нас начин. Как точно? Ето един несъмнено "полезен и безвреден" риболов в океана се оказва, че драстично променя равновесието не само в него, но и на цялата планета.... Това, че не виждаме връзката между отворената кутия с риба тон и влошаващата се среда за живот, не означава,че такава няма... Какво ли още ни се струва съвсем "полезно и безобидно", а то унищожава нас самите и всички живи същества на нашата Земя?

Благодарност на Ники за пояснението. Много съществено уточнение, което ми се иска да развия. Ако човек си помисли, че може да управлява поток от Любовта извън себе си, това вече наистина е болно его. Всъщност милостта на пръв поглед изглежда като поведение, насочено към друг човек и излизащо от психичното поле на този, който я изпитва и проявява. Всъщност, сега се замислих - това е изключително и само вътрешна дейност. И когато стане дума за егото и милостта - докато милостта е вътрешна психична дейност, егото служи на Любовта. В момента, в който си въобрази, че милостта му излиза вън от самия него и влияе върху другите, егото се е разболяло. Какво означава "вътрешна милост", според мен, се опитах да обясня тук: Така че егото не само е способно на милост, но това е неговото основно предназначение и роля.

Здравей Стан! Добре дошъл при нас! Определено не причислявам себе си към панабългаристите и това не ми пречи да се радвам на българските си корени. Много е интересно това, което споменаваш в мнението си. Моля дай ни повече информация и/или линкове към нея.

А според мен точно милостта и милосърдието ни помагат да се издигнем над цикъла, за който говори Кристиян. Защото те не са от едно и също измерение с назованите противположности,. Милостта няма противоположност, защото нейният източник не е в дуалистичното съзнание, а в Божественото.

Цвета! Да, Ники, разбирам добре това, което пишеш, но не съм сигурна че ти внимателно четеш това, което съм написала и повода, по който съм го казала. По -скоро ми се струва, че се опитваш да го интерпретираш през твоите възгледи, което е съвсем нормално, докато е направено етично и не преиначава думите на другия. Нямам време, съжалявам за по-подробни обяснения какво имам предвид с потока и света. А и това е много дълга и сложна друга тема. И тъй като това е темата за милостта и милосърдието - много силно впечатление ми направи и на мен казаното от томи - МИЛост - Мъдрост+Истина+Любов взети в тяхната хармония. (И тя е възможна) Когато те са в хармония, наистина остава усещането за милост както в сърцето, така и в ума едновременно, и за връзка с Божественото в нас. Когато успее човек да се хармонизира до такова състояние, егото вече не се разпознава като враг или пречка на МИЛостта, а като инструмент за проявленията и. И като инструмент, то служи, вместо да решава и води. Вълната любов и светлина съвсем не означава натрапване на някаква наша воля върху другия човек, нито отбрана (която идея предполага наличие на заплаха, враг) - тя по-скоро оказва влияние на собственото ни психично поле в сектора, в който то усеща натиск отвън и има нужда от повече любов и светлина за почистване и поддържане на хармонията вътре и по границите на полето. Ако тази вълна не се прати съзнателно, полето започва само да прави опити за хармонизиране и след време го постига, ако е в нормално състояние, но това може да се постигне и съзнателно. Милостта може да бъде тълкувана, според мен, и като точно тази съзнателна дейност. Колкото до ефекта върху другия човек. Вълната, макар и пратена в негова посока, всъщност не е предназначена за него, а за нашето собствено поле. След като то се изчисти и хармонизира, това може да повлияе и на човека, който е предизвикал дисхармонията. Всеки е усещал как ободрява и успокоява само присъствието на усмихнат, спокоен и щастлив човек. А самият спокоен и весел човек се чувства обогатен, когато усети как напрежението у хората до него постепенно се е стопило и им е станало хубаво - и сме заедно и при това свободни в това хубаво. Сякаш политаш в ято из простора... Ако хармонизираното поле не повлияе върху полето на другия човек по някакви причини (най-вече самият той не желае това), това не е проблем, тъй като то вече така или иначе е независимо от него. Тогава просто се наслаждава на хармонията си и оставя другия свободен