Донка

Съвременният човек с лекота използва думата любов в много случаи, в които всъщност тя отсъства. И за мен влюбването и любовта бяха почти синоними много дълго време. Едва ли не смятах, че само влюбването означава, че изпитвам истинска любов. Другото е .... просто приятелство... Оказа се точно обратното. Когато човек се влюби, любовта си отива... заедно със свободата.... А как мислите вие? Какъв е вашият опит?

Съгласна!А какво ще стане обаче ако ти знаеш и разбираш това ,но човека срещу теб не знае и не го разбира?Тогава може ли да се съхрани според вас тази любов ?Рухва ... може би ! Любовта между мъж и жена, жена и жена, мъж и мъж по-различна ли е от любовта към цветето, към слънцето, към птичките и към света, в който сме се родили? Забравих да спомена и любовта към себе си... Пишем във форум човешки взаимоотношение и затова е хубаво да знаем, че пишем за човешките отношения. Интересно е да се дискутира и какво става вътре в самите нас под влияние на тези отношения. В този смисъл споменах с две думи (както е желателно да се пише), че ако любовта, която сме изпитвали в рамките на някакви интимни отношения, е охладняла, т.е. отишла си е, то ние не сме изпитвали любов, а привличане, влюбване. Ако наистина е било любов, то тя няма да зависи от това какви са нашите отношения. Чебурашка: Според мен, любовта не е броимо съществително за разлика от понятието връзка. Обичам веднъж, втори път, трети път - този урок вече сме го минали в този живот. Още обичам момчето, в което бях влюбена в гимназията - макар и да не сме се виждали от години. Радвам се на успехите му, пожелавам му да има светлина да разреши проблемите си, да има силите да понесе неприятностите си. Обичам всичко, което преживяхме заедно и съм щастлива, че всеки от нас пое по своя път. Обичам и бившия си съпруг - и сега го обичам много по-чисто и истински, отколкото когато живеехме заедно. Отказах се от живота ни заедно точно защото осъзнах, че ако наистина го обичам, трябва да го освободя от присъствието си близо до него, да го освободя от грижите си, от грижите, които той смяташе себе си за длъжен да полага за мен... и от много други неща, които съпровождаха близостта ни - физическата. Сега той ми е близък дори повече - разбирам го по-добре... Сега се смяхме много с мъжа до мен, като преброих още колко мъже нося в сърцето си заедно с него... цял автобус ... и има място за още... А сега на въпроса: кога си отива любовта? Таня е направила чудесен списък! Бих само го озаглавила "Кога си отиват добрите отношения?" или "Кога си отива тръпката?" Да добавя към тях - усмивката, прегръдката, тръпката си отиват, когато сме обичали не човека, а своята "картина" за него. Когато човекът откаже да бъде напъхван в нашия калъп "любим човек", чупим калъпа и казваме, че любовта си е отишла. Направим ли следващия калъп, нацелим ли друг за вкарване в него, един ден и той ще се счупи (т.е. ще го счупим ние самите). И така може би сърцата ни ще изглеждат големи, очите ненаситни, света безкраен и интересен, но дали няма да е точно обратното?

Може би все пак е хубаво да уточним какво имаме предвид под "любов" в тази тема - вътрешното усещане на човека или физическата близост с друг човек, т.нар. връзка? Съвсем е възможно да има връзка без любов и любовта не предполага непременна връзка.

Ако една любов си отиде, това не е била любов. (Съжалявам, не можах да го съкратя до две думи.)

Веднага г-н Дънов даде една книжка, върху която всички, включително и той, написахме по една дума, та всичко написаха се 28+1=29 думи, които бяха следните: Господ, правда, смирение, послушание, любов, милост, послушание, смирение, възвишение, чудо, дълготърпение, надежда, вяра, мъдрост, помощ, смирение, милосърдие, правда, смирение, любов, слава, милост, любов, сърце, живот, свят, търпение, съзнание, а г-н Дънов написа думата „изпълнение". Срещу всяка дума се постави номер по ред. Така срещу думата „Господ", написана най-напред от Пеню Киров, се постави цифрата 1. (Редът, по който се написаха думите, вървя от дясно наляво, гледано от мястото на г-н Дънов). Срещу думата „правда", написана от Т. Бъчваров, се постави цифрата 2. Срещу думата „смирение", написана от П. Гумнеров, се означи цифрата 3. Срещу „послушание" се постави 4; срещу любов — 5; срещу милост — 6; срещу послушание — 7; смирение — 8; възвишение — 9; чудо — 10; дълготърпение — 11; надежда — 12; вяра — 13; мъдрост — 14; помощ — 15; смирение — 16; милосърдие — 17; правда — 18; смирение —19; любов — 20; слава — 21; милост — 22; любов — 23; сърце — 24; живот — 25; свят — 26; търпение — 27; съзнание — 28; а срещу думата на г-н Дънов „изпълнение" се тури цифрата 29. По разпоредба на г-н Дънов всички горни числа от 1 до 29 се изписаха по отделно на 29 книжки, от които всякой от нас взема по една, като един вид жребий. Като си вземахме всякой един по една книжка, върху която беше написана една от горните цифри, г-н Дънов произнесе следната реч, разбрана и схваната така: — Върху отношението на написаното ще бъде текстът на словото — това са духове, които работят чрез вас. Първото число е Господ. Господ — това е първото Същество, Което излиза от Бога, от безпределния, незнайния Бог. То е първото Същество, което е създало света. С това число се е появило и второто лице — правдата, която има отношение към всичките същества, които са влезли в света, за да се изявят. И то е числото две, което трябва да страда, защото винаги този, който седи между хората, не е най-обичаният. Този, който раздава правдата, не може да бъде обичан, понеже всякой, когото е заставлявал, ще го гледа с криво око. Всичките си погрешки ние ги туряме на числото две, като се извиняваме, че майка ми ме е научила така". В числото две човек трябва да се освободи от онова вътрешно заблуждение, че Бог е крив. Всякой трябва да разбира думата „правда" в истинския смисъл за себе си. Какво значи думата „правда"? Това значи мъдрост, знание, че разбираш законите и че можеш да помиряваш себе си с другите неща; че знаем нашите отношения какво и как да ги помиряваме с другите неща. И после, че имаме стремеж към Бога . Числото три — това е изкуплението. Господ се смирил, страдал и заплатил всичко. То е третото лице на Божеството. И след като Господ се е смирил, представлява човека в животинското му естество; като например, имаш вол, впрегаш го и с това му казваш, че трябва да ти бъде послушен. После, всички животни, ако не слушат, се подлагат на наказание от човека. Числото четири означава човека в неговото животинско развитие. Човекът е числото 5. За да не бъде бит, човек трябва да има любов. А да любим, значи, че трябва да се стремим най-напред към Бога, а да Го любим значи да каже Той нашите отношения спрямо Него, като ни изпрати тук да слугуваме. Ние с радост и веселие трябва да пренесем това, което ни изпраща Господ. Трябва да имаме стремление добро за человеците и да работим за тях. Че така следва да е, ни се уяснява, че в думата „любовь" имаме буквите „ю" и „б", които са характерни заедно с куката, която се образува в последната буква. После, да сме готови да слугуваме на ближните си. Числото шест, то е законът на еволюцията, което показва отношенията на човека спрямо животните, че ние трябва да сме милостиви спрямо всички същества. Това число е създадено от 2x3. В него са и майката, и синът; следователно, числото шест включва всичките същества. Никой човек, който не е милостив, не може да има еволюция в него. Аз изхождам от това правило, че когато някой ме обиди, служа си с цифрата 6, която деля на две, което представлява майката. На нея човек понеже не може да прави зло, то примирявам се с човека, който ме е обидил. После иде числото 7, което е също като числото 6, само е прибавено послушанието. Числото 8 е смирението и когато човек иска да смири някого, дава му цифрите 2, 4 и 8. И Господ, когато дава на човека богатство, значи иска да го смири. Девет представлява възвишеност, всичките възвишени духове и показва, че те са страдали, дохождали тук и работили. Числото десет, то е чудо. Хората искат винаги в света чудеса. С думата „чудо" иска да се каже Господ да извади истината и да я покаже на света. Страданието, например, е едно чудо, понеже не си го очаквал. Всякога, когато се дава едно чудо и един урок, трябва да го разберем и ако не сме го разбрали, значи, че не се ползуваме. Числото 11 се състои от две единици и представлява вечната борба в света: това са двата Бога, Които воюват. Тия две числа воюват. Първият Бог е дълготърпението и То е дълготърпеливо спрямо другия Бог, Който иска да Го завладее, но понеже две единици никога не се побеждават, затова и борбата между тях е вечна. Числото 12 е завършване на еволюцията. Тук едното се въплотява в двете, та сега Той дълготърпи пакостите, които ние правим. Тринайсет. Това число е вярата, че от всички тия страдания един ден ще бъдем освободени чрез приближаване към Господа и ще Му благодарим за тия две крилца, които ни е дал. Четиринайсет — то представлява две числа по седем. То е мъдростта, която е привела животинското царство в разумно царство. Значи, при всичките животни, които са искали да придобият знание и мъдрост, тази сила, която е направила това чудо, е мъдростта. Всичките сили, които работят в полето на мъдростта, си имат свой ръководител. Числото 15 е пак законът на еволюцията, която се повтаря, понеже 5+1=6. То е помощ. Числото 16 е преповторение на числото 7, което е смирение. Седемнайсет — то е милосърдие, защото в 8-те, което се образува от 1+7, има падане и слабост. Осемнайсет означава вече правдата, защото в него виждаме 1+8 равно на 9, което е най-строгото число. И когато Господ иска да направи някой човек, Той го прекарва на три места по три, равно на 9 пъти, и там се минава през такива вибрации, които пречистват всичките мъчнотии на човешката душа. Затова са и турили, че има девет ангелски чинове. Деветнайсет — то представлява човека в неговото обществено развитие. Двайсет — то представлява любовта. Двайсет и едно. Три пъти по седем са 21. Това е числото на славата. значи, човек, когато свърши своята еволюция, него го очаква слава. Двайсет и две е пак преповторение. То представлява пак животните. Числото двайсет и три е от 2 и 3, което е равно на 5. Значи човек трябва да има винаги любов. Двайсет и четири. 2+4=6. Там е сърцето. Двайсет и пет. Това число е числото седем. То е животът, истинският живот, Божественият живот. Двайсет и шест. 2+6 е равно на 8. Това е светът, в който ние живеем. Двайсет и седем. То е числото 9. Значи, то е търпението. Девет е най-ст рогото число. Двайсет и осем. Това пък число е числото 10. То е преповторение на човешкото политическо развитие. Двайсет и девет. Числото 29 е равно на 11. То е изпълнението. Значи, всичкият този процес на нашето развитие трябва да се изпълни и, следователно, през тази година то трябва да бъде мотото в живота ни. 16.08.1910г. - протоколи от Годишната среща на Веригата - Велико Търново От книгата Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 1 АЛФИОЛА 1995 ISBN 954-8139-10-3

Срещала съм мнения, според които да се смали материалното и да се разшири духовното означава да се откажат от реалната си работа и да посветят все по-голяма част от времето си на медитации, молитви и други не-материални занимания. Има, обаче и още една гледна точка. Времето, отдадено само на медитация и различни молитвени практики, не може ли също да се разглежда като матриализиране на духовното? И тогава вместо да смалим материалното, ние всъщност го увеличаваме. И то може би за сметка на някакво вътрешно смаляване? Ако затворим вратата на работното си място пред нуждаещ се от нашето съдействие човек, за да се откажем от материален труд (и възнаграждение) и да се отдадем на духовни занимания, това дали ще е духовно разширяване и материално смаляване или обратно?

Божидар Точен въпрос! Според мен смесваме вярата със зависимостта от конкретни идейни модели. Разликата? Винаги съм я търсила в две точки: свободата и любовта. Ако нещо, което наричаме с думата вяра, е в състояние да ограничи свободата ни или да предизвика натрупване на негативни мисли и емоции, това вече не е вяра, а зависимост от някакъв ценностен модел. Същото важи и за надеждата. Какво означава "празни илюзии и въдушни кули"? Казвали са ми, че като виждам само добрите качества на учениците си, аз градя въздушни кули и работя с празни илюзии. Всъщност според мен е обратното - въздушните кули и илюзиите са нашите субективни очаквания, норми, които светът и хората, и самите ние, трябва да "напълним със съдържание". Да вярваме упорито в собствените си филми, да се надяваме, че ще стане точно това, което Ние искаме и смятаме за правилно да стане - това е зависимост от гордостта и суетатата на егото, което носим. Това не е нито вяра, нито надежда.

Откакто върви тази тема, си мисля за силата на думите. И за тяхната субективност - пълна. Защо един и същ факт един човек нарича с думата провал, а друг - с думата успех? Значи самият факт е обективен - човешката преценка е това, което го превръща в успех или в провал. Като в примера с Едисон. Какво означава усещането,че някой (аз или друг) е претъпял провал? Това според мен означава, че умът ми е сложил някаква рамка, еталон, с който да измери успеха. Ако развитието на събитията не влезе в тази рамка, то се оценя като провал, ако влезе, като успех. В този случай господар на мисленето, емоциите ни и поведението ни става (или вече е станала) Рамката! Какво означава липсата на усещане за провал? Нима наивност? Или гордост - виждате ли, аз не мога да се проваля? Според мен обратно - точно усещането за провал е признак на болезнена гордост. Липсата на това усещане, според мен, е надрасната гордост, осмислена и преодоляна. На мен, обаче, ми излиза друг един въпрос, свързан с провала. Кой и кога ни внушава, че сме се провалили или можем да се провалим. Защо едно прохождащо и падащо на всяка крачка дете не се плаши от провал и не усеща така тупването си на земята? Кога започваме да виждаме чашата наполовина празна? Благодаря на Моника и на всички писали по темата - в не съвсем отдавнашен период от живота ми тя беше много важна за мен. Докато осъзная и приема като свое кредо "принципа Едисон".

A може би защото нехаресването е много по-лесно от харесването. Негативизмът означава черпене на енергия отвън, харесването изисква генериране на положителна енергия - работа на ума, овладяване на емоциите, самоконтрол на поведението, развиване на ценностната система и много други неща, които изискват усилия... Далеч по-големи, отколкото да направим услието да извършим нещо, което не харесваме.

xameleona! Много близко до това е и моето усещане за Тайната молитва. След като се отказах да мисля за какво и как да се моля повреме на Тайната молитва и просто се издигах за няколко мига над света си, над мислите си и дори над емоциите си, забелязах, че в трудни моменти в ежедневието започнах да постигам същото състояние само в продължение на 1-2 секунди, но те са ми достатъчни, за да ми "светне" и да видя това, което ме е тревожело преди в истинския му вид и също пътя ми през него, него в себе си и себе си в него. Никола Дамянов - благодаря за разяснението. Разбирам по-добре идеята ти, макар че аз лично не усещам тайната молитва като жица, по-скоро като състояние без никаква жица, която да ме свързва с някого или нещо. Трудно ми е да го обясня - може би е близко до разтваряне, сливане... Не бих казала, че съм точно концентрирана, целенасочена - по-скоро ми е нужна концентрация за да постигна състоянието, но след това е точно обратното на концентрация. Не го постигам с някаква цел - по-скоро изчиствам всякакви цели и се оставям на някакво течение... Но това си е моят начин - интересно ми е как се усещат другите

Интересно мннеие - благодаря! А как подчертаните от мен по-горе фрази могат да се свържат с казаното от Учителя: "желанията и стремежите", "да "каже" какво иска, и да получи безпроблемно Светлина и напътствие (озарение) относно моментната си Работа и задачи, които върши." - това не са ли именно "жиците на телефона, свързан със света.", които ние трябва да затворим? Ако това не са тези жици, то как да ги разбираме?

да бъде така не може ли да се тълкува като едно от значенията на "даване на битие" и "приемане на живот", но с по-императивен оттенък? Може би този нов оттенък е добавен по-късно заради императивността на църковните догми? Всъщност когато си произнасям (не защото трябва, а защото така ми идва) усещам точно това: "даване на битие" и "приемане на живот" - молитвата да се въплъти в живота ми....да дам живот на молитвата в себе си...или нещо такова

Много, много близко попадение... Ако човекът се надява да избегне някак смъртта, това не е надежда, а просто страх. А защо да не допуснем, че до последния си дъх за човека има надежда, че ще успее да отвори душата си за виделина и мир? И ако условието да се случи това е смирението, значи то не е точно надеждата, а ключът към нея.... ? И каква е думата за неизбежното, което човекът очаква? Мракът или Светлината? Може би зависи именно от Надеждата?

Иво отгатна почти точно въпроса, който често си задавам... Трудно се отговаря на този въпрос, обаче... Може и да си мисля, че прилагам, но дали наистина го правя? Или само си мисля? Дали не е някаква форма на външно прилагане, маскиращо съвсем различна картинка отвътре? Кой би могъл да ми каже със сигурност освен... моето най-вътрешно аз, което няма как да проговори.... Или по-скоро мога да го чуя само когато всичко друго е замълчало, защото то е само едно усещане.. Петьо е дете със сериозни увреждания, идва всяка събота - в последния ми час за седмицата. Отваря вратата 10-15 минути по-рано, за да е сигурен, че съм там и да види какво правя. При влизането си се устремява към мен и ме обвива с ръцете си с толкова искрена радост, че едва удържам очите си докато се гуши в моята прегръдка. После започва да бъбри несвързано колко бавно минавало времето докато чакал да стане 3 часа.... После бърза към масата, защото много, ама много иска да се научи да говори английски, ей така както си говори български вкъщи... През този един час имам това усещане - че сега е проверката ми - дали умея да прилагам Учението на Учителя. Ако Петьо отново ме прегърне следващата събота и забъбри радостно за своя живот.... значи нещичко съм успяла да приложа...

Точно! "Господ има да ми каже много работи" - измества вниманието на събуждащия се ум от личните планове, приготвени вчера върху ситуациите днес, както и да го подтикне да преосмисли на свежа глава плановете от вчера.

Мария Казакова е първата ученичка на Учителя. Родена е в Сливен през 1852 г. Средно образование получава в Американския колеж в Стара Загора. Омъжва се за образован и влиятелен гражданин от гр. Тулча, който скоро почива. След смъртта на мъжа си Мария заминава за Русия и завършва там висшето си образование (най-вероятно педагогическо). След завръщането си в България работи като учителка, а към края на живота си - като помощник-директор във Великотърновската девическа гимназия. През 1900 г. се запознава с Учителя, когото тя нарича г-н Дънов, и до края на живота си поддържа с Него оживена кореспонденция. От 6.09.1903 г. Той започва да са обръща към нея със „сестра“ вместо с „госпожа“. През лятото на същата година я кани на събора във Варна, на който Мария не отива, но от следващата, 1904 г, до смъртта си посещава всички събори. По оставените писма, спомени и други документи, свързани с нея, можем да съдим, че по характер е била много смела, активна, общителна и открита. Учителя поддържа оживена кореспонденция с Мария Казакова. В запазените писма той й дава различни напътствия, разяснява й множество закони от физическия и духовния свят. Мария Казакова умира внезапно в Търново на 25.11.1908 г. Преди това посещава за последен път годишната среща на Веригата във Варна заедно със сем. Иларионови и Анастас Бойнов.

Доста време и аз търсех отговора на този въпрос. Казвали са ми, че това е молитва за нещо лично, но някак не ми се връзваше с благодарността това "за нещо лично". Накрая се отказах да си мисля за какво да се моля тайно и просто се оставих на блаженството, което излиза вътре от самата мен и няма връзка с нищо конкретно - просто блаженство.... Ето какво намерих в книгата с Окултни упражнения: Двата пътя Какво знаете вие за тайната молитва? Какъв е вашият опит с нея? Учителя много често я е включвал като начало и край на беседите си - защо според вас?

том Прав път, беседа Ще направим жилище стр. 244 Упражнения за връзка с Божественото Това упражнение ми направи много силно впечатление с думите, които съм подчертала. Може би защото съдържа в много синтезиран вид смисъла на връзката ни с Божественото, която, пораствайки малко позабравяме и заместваме с желанията си. Какви упражнения за връзка с Божественото, както и опита си с тях, можете да споделите?

Klaudia! Същото изпитвах и аз, когато за пръв път играх в двойка - затова толкова добре те разбирах днес . После свикнах малко и точно свикнах с женската позиция, се наложи да влезна в другата. Малко беше странно да виждам партньора в необичайна за мен позиция и на Тъкането да тръгна навътре, а не навън. Още по-трудно и объркващо стана на първото упражнение, което се играе заедно - Запознаване - дясната и лявата ръка си бяха сменили местата. После вместо лява, трябваше да протягам към партньора дясна ръка, и разбира се дланта обратно на това, с което бях вече свикнала. Особено объркващо беше на трета част на Хубав ден - когато ръцете се събират на дъга, обаче мъжката позиция вдига лява ръка и десен крак, докато женската вдига дясна ръка и десен крак. Това беше много важен урок за мен! xameleona За да има хармония между женското и мъжкото начало в нас, нужно е да приемем огледалността като признак на хармонията, а не като нейно нарушение. Ако всеки от партньорите при десен крак подава дясна ръка, ще се наклоним в една посока, но няма да съберем дланите си, т.е., няма да постигнем единство. Друго, което ми е правило впечатление по-късно (оставих случайността да решава на кое място да играя - мъжкото или женското) - когато започна вътрешна позиция - женска, имах усешането, че женското начало в мен е нестабилно и има нужда да бъде по-близо до Центъра и в същото време защитено от мъжкото, от ума. След Тъкането усещането се променяше - женското начало влиза в контакт със света, защото там ще ражда и отглежда. Сърцето се превръща в Разумно сърце - енергията, която идва от Центъра, минава през мъжкото начало, през ума. Сърцето може да я получи само ако е в хармония с ума.

Мисля, че е време да дадем определение на понятието критика, защото ще започнем да се разминаваме за какво точно говорим. Според мен да сме на различни мнения и да си казваме своето мнение искрено, когато то се различава силно от това на друг човек, не е критика нито на човека, нито на мнението му. Просто различна гледна точка. Тя ще остане такава докато ние обективно, без засягане на личността на другия човек, казваме мннеието си за това в какво виждаме положителните и отрицателните страни на някаква ситуация, решение, предложение....При това най-важното, според мен, е да запазим положителното си емоционално състояние към всичко - и към това, което смятаме за недостатък. Нашето лично мнение ще се превърне в критика в момента, в който вложим негативни емоции в него, в момента, в който насочим тези емоции към личността на човека, който изразява позицията. Критика би било, ако не се опитаме да разберем мотивите и гледната точка на другия и ги обявим за неправилни. Критика би било, ако се опитаме по някакъв начин да променим мнението на другия в полза на нашата лична позиция. Друг е въпросът, ако при изразяването на личното ни мнение, човекът отсреща приеме факта, че сме на различни позиции като критика във всички изброени по-горе значения. Тогава това критка ли ще бъде? И кой от двамата ще криткува - този, който изразява с положителни емоции свои обективни позиции, или този, който изпитва негативни емоции към позициите на другите, когато те се различават от неговата - и поради това ги обвинява, че го критикуват? Така че их допълнила Иво - важно е да запазим безусловно положителния емоционален фон на мислите си. Вместо да отхвърляме чуждата гледна точка, да я виждаме като света погледнат от друго място, но запазвайки свободата да имаме своята.

Молитвен наряд за начало: Бог е Любов(песен) Добрата молитва Псалом 23 Беседа: Голямата вяра Молитвен наряд за край: Господнята молитва Бележка: Преди да прочетете беседата е добре да прочетете: Матей 15 Голямата вяра

Чесън и праз в обилни количества вечер. Мисля всеки знае защо. Като човек, който на ден е в контакт с много деца - никак не е добра идеята да доказваме имунитета си като умишлено влизаме в контакт. Ние може да не се разболеем, но ще разнесем заразата на други, които нямат нашите защитни сили.

Честит Рожден Ден ris_78 Светлина и мир!

Великите условия на живота