Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Донка

Глобални Модератори
  • Общо Съдържание

    9099
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    650

Всичко добавено от Донка

  1. Детето не е хиперактивно - при тях пристъпите на гняв се появяват, когато се опитват да задържат вниманието и активността му, а не когато се опитват да го откъснат от нещо, над което то се е съсредоточило. Това, което описваш, според мен, е характерно за деца, които имат хроничен недостиг на "моментна приятна обстановка". Често родителите манипулират поведението на детето с нея. В резултат детето смята попадането в такава ситуация за честно изработена собственост - ами вие също бихте я бранили с нокти и зъби да не ви ограбят. Нужна е работа най-вече с родителите, но и с детето. повече не бих могла да разсъждавам, доколкото не познавам конкретния случай.
  2. Хиперактивността лесно се разпознава от нуждата от двигателна активност или от "глезотията". Оставете детето свободно в напълно нова за него среда - с непознати привлекателни обекти, подходящи за възрастта на детето. Ако детето започне да изучава средата и предметите и задържи вниманието върху един предмет повече от 2 минути, за никаква хиперактивност не може да става дума. При това няма значение по какъв начин ще ги изучава - разрешете да разглобява и да разглежда частите, да експериментира по свои начини. Ако, обаче, детето не забележи новостите и просто тича хаотично между тях и ги блъска или хвърля, без да се опитва да ги изучава по някакъв начин, проблемът е сериозен. Има специфични методи за работа с такива деца, много е трудно, но се постига развитие. Колкото по-невръстно е детето при поставянето на тази диагноза, толкова по-големи са шансовете, естествено. До медикаменти може би следва да се прибягва, ако състоянията са болезнени за самото дете и вече безуспешно са опитвали да му помогнат добри педагози - специалисти и психолози, в това число и хомеопатия. Разглезеното дете се познава по натрапващото се почти веднага желание да привлече и задържи на всяка цена вниманието на всички, които го заобикалят в момента, след което да наложи своята воля. В по-горната ситуация такива деца започват да дърпат възрастния и да искат от него най-различни неща, да му обясняват и показват нещо. Възбудени са, защото вниманието им е сериозно раздвоено между новите обекти и естественото любопитство и в същото време от опасението, че докато ги проучва, ще изгуби контрола над хората, които го съпровождат. За разлика от разглезеното, хиперактивното дете често не забелязва дори реакциите на възрастните и не им обръща внимание, защото основната характеристика на проблема е точно дефицитът на внимание.
  3. Седмият принцип, по който е построена Паневритмията гласи - “всички неща в природата са сродни, родствени, защото в основата им лежи единството”. Всичко е в Единство. Това изглежда ясно. Думата Единство има за корен Един-Едно. В повечето религии и школи единицата се свързва с Бог. Тя е “запазена формула “. От там навлиза във всички аспекти на социалния живот - Един Бог, една църква, един крал, един завет ... Един. Всички в името на Едното. През столетията под подобен призив са се обединявали хиляди и милиони. И са постигали. Единицата съдържа в себе си всички възможности. В нея изчезват всички противоречия. Тя е непознаваема рационално, но според мистиците може да се преживее. Да усетиш Единството с цялото мироздание... Ние сме излезли от там, от Единицата. Индивидуализирали сме се и продължаваме, т.е. отдалечили сме се максимално от Цялото, от Единството. Дали е нужно да се връщаме? Дали е време?... Не се наемам да давам категоричен отговор на тези въпроси, но от друга страна е факт нуждата на човек, да бъде част от нещо по-голямо. Психолози и социолози го наричат ”социална природа на човека”. По един или друг начин искаме и търсим единство с любимия човек, идея, група, организация, клуб, школа, отбор, игра, хоби... какво ли не. Това може да бъде реално или виртуално единство, глобално или локално, но е факт, че го има. Индивидуализираме се, но продължаваме да търсим единството, защото е заложено в Душите ни. Паневритмията ни дава повод и възможност да го разберем, да си спомним и да го осъществим заедно със сродните души, с тези с които сега споделяме свещения кръг. По всяка вероятност разбираме понятието единство, но имаме ли ясна идея, как може да работим с този принцип в „полето” на Паневритмията? Замисляме ли се за неговото приложение, какво и как правим? Ние играем Паневритмия. Играем в малки или големи групи, играем сами или с партньор... Постигането на единство означава да се обединим, да се съберем в “едното”. Добре, заедно сме в кръга и танцуваме. Хубаво ни е, вдъхновени сме. Достатъчно ли е? Всъщност това, че се намираме заедно в кръга не се превръща автоматично в постигане на единство. По-скоро събирането ни и изпълнението на упражненията заедно, е само първото условие, метод за постигане на единството. Ако се вгледаме обаче, лесно може да забележим разнопосочните желания и мисли, които битуват в кръга. Нямам предвид дори различното изпълнение на движенията.) Наличието на коментари, закачки, спорове, викове..., погледи които блуждаят или се оглеждат на всички страни и други прояви. Реално идеята работи, но колко далеч сме от практическото и постигане. Нека да анализираме внимателно процеса, за да открием в какви насоки да търсим и изграждаме това сродство. Можем да набележим следните: • Единство в нас • Единство с тези, с които играем • Единство с цялото След като сме открили тези “нива - стъпала”, нека започнем да се изкачваме по тях, да изграждаме единството и да работим с този принцип. Първото стъпало е свързано с личното ни участие. Като трябва да отбележим, че тук има два различни аспекта: • постигане на единство в душата на всеки един, вътре в самите нас; • постигане на единство с елементите, които изграждат Паневритмията. Влизането в кръга на Паневритмията предполага, да се стремим да се хармонизираме. Това означава, че всеки носи отговорност за собственото си поведение и присъствие и търси да постигне единство вътре в себе си. Заблуждение е да мислим, че можем да бъдем осъзнати за случващото се в кръга, ако не сме се будни за процесите протичащи в нас. Нито, че може да постигнем единство с останалите, ако го нямаме вътре в себе си. Процесът може да бъде повече или по-малко продължителен, с по-голямо или по-малко усилие, и има за цел да доведе до развиване на по-голяма осъзнатост. От тази гледна точка, постигането на единство вътре в самите нас се явява задача, която е нужно да разрешим, за правилното изпълнение на упражненията. Как може да стане това? Като открием основата си, центъра в нас, и обединим около него всички многопосочни аспекти на нашата личност. През последното столетие съвременната психология, а също и духовната наука отчитат, че човек в голяма степен е загубил своята цялостност. Станал е фрагментарен, с разпокъсано съзнание. Стреми се към хиляди неща, иска, надява се, притеснява се, моли сe, медитира върху огромен брой теми, проблеми, идеи. Всичко в неговия живот се върти все по-бързо и няма един център, около който да се обедини живота му. Различни идеи в определен период стават временни центрове на съзнанието му. След което биват изместени, изтласкани, заменени. А често може да се забележат паралелно съществуващи центрове на съзнанието - семейни, лични, обществени, духовни, финансови, творчески теми битуват съвместно и се борят за енергията на човешкото същество. Това се проявява и по време на изпълнението на Паневритмия. Естествено стремежът ни трябва да бъде насочен към овладяване и осъзнаване на различните части от нашата личност, и привеждането им към намерения и стабилизиран център вътре в самите нас. Може да се каже и по друг начин. Човек има няколко тела - физическо, астрално, ментално и каузално (разбира се има и други, но ще се фокусираме върху тези четири). В ежедневието ни те се енергизират и активизират от различни действия и явления, случващи се с нас и в нас. Всяко от тях иска „своето”, има нужда от определен вид енергия, предизвиква конкретни събития, идеи, емоции и пр. Често различните аспекти от нашето същество си противоречат, влизат в конфликти... В каква степен успяваме да сме достатъчно будни за случващото се с нас, за протичащите през нас енергии? В кръга на Паневритмията ние влизаме с всички наши нехармонизирани, “сблъскващи” се същности. Носим своите проблеми, страхове, желания. Дали успяваме да хармонизираме различните тела, да изгладим противоречията и да постигнем единството в нашето съзнание, в нашето същество? Ако искаме да постигнем изграждане на цялостна личност - изграждането на център, около който да се обедини целия ни живот, е задължително условие. Другият аспект се отнася до работата, свързана с постигането на единство с елементите, изграждащи Паневритмията. Трябва да се отбележи, че процесът е двустранен. Съзнателната и целенасочена работа с музиката, движенията, словото в цикъла ще спомогне за изграждането на един стабилен център в нас. А наличието на такъв център от своя страна поражда условия за по-голяма възприемчивост и будност, за по-лесно постигане на баланс и единение с идеите заложени в цикъла, и хармонизиране на нашите ум, сърце, воля. Познаването на упражненията като музика, движение, слово и идеи е само една основа, върху която започва да се гради единството. В процеса на обучение се изгражда отношение и будност към всеки от елементите. Необходимо е да формираме умения за работа с нашето тяло, с гласа ни, с нашите мисли и пр. Да се научим как да работим с тях, как да трансформираме състояния, как да боравим с енергиите, които протичат през нас. Това е пътят, който ще ни доведе до развиване на онзи тънък усетм за който говори Учителя - да осъзнаваме връзката между тон и движение, вложен от природата във всеки човек. Като цяло първото стъпало е с фокус върху индивидуалното преживяване и изпълнение. Следващото има за цел постигане на единство с останалите участници в кръга. Тук фокусът е върху груповата работа. Играещият се стреми да бъде в синхрон с другите, да се хармонизира с оглед на общата цел и идея. А цялото започва от нашия партньор, от човека с когото играем. Въпросът е, имаме ли идеята, че свещенодействаме заедно с него? Търсим ли, отчитаме ли какво става в неговите астрален и мисловен свят или в неговата душа. (Може би тези въпроси ще придобият значение и смисъл едва след като сме успели да развием будност за случващото се в нас, но е добре да има заложена поне идея за това). Нека се върнем към различните тела (физическо, астрално и ментално). Ясно е, че играейки Паневритмия, тези три наши тела си взаимодействат с телата на останалите участници. Отчитаме ли какво се случва по време на нашето взаимодействие и дали има изобщо такова? “Механичните движения, механичното изпълнение не поражда съзнателно общение”. Това означава, че не е достатъчно да бъдем по едно и също време на едно и също място, да правим едни и същи движения. Необходимо е да има отношение, обхода между партньорите. Следователно въпросът е имаме ли емоционална, мисловна и духовна връзка с човек до нас – партньора, с тези пред и зад нас в кръга? И ако отговорът е “да”- успяваме ли да се синхронизираме съзнателно с него/с тях или оставяме всичко да се получи естествено, от само себе си - т.е без наше конкретно усилие и ангажимент. А може би очакваме някой друг да се погрижи за това вместо нас. Разбирането за тези наши активности и отговорности са едно от нещата, които биха ни помогнали за по-пълноценно и съзнателно отношение и изпълнение на Паневритмията, а и не само на нея. Убеден съм, че това отношение е нужно да се възпитава у всеки, който влиза в кръга на Паневритмията. Съзнавам, че това звучи невероятно, но един ден то ще бъде факт. Да бъдем будни, внимателни за случващото се с нас, да успеем да се хармонизираме с партньора си, а след това да прехвърлим вниманието си и върху останалите участници в кръга. Ако се замислим за последователността на даването на упражненията, ще открием същата логика. Първите упражнения могат да бъдат изпълнени и самостоятелно. Реално в тях няма контакт между партньорите доколкото говорим от гледна точка на изисквания на движенията. Следват упражненията, в които имаме указано двигателно взаимодействие с партньора и постигането на синхрон в двойката се явява естествено условие. Хронологически след това идва Пентаграм. При него се изисква наличието на 10 участници, които трябва да „работят” съвместно за изпълнението на фигурата и задвижването на съответните принципи. Тенденцията се вижда съвсем ясно - необходимост от разширяване на съзнанието на участниците и повишаване на будността с цел постигането на хармония с все повече души. След като успеем да изпълним тази задача, естествено достигаме до Слънчеви лъчи. В тази част се налага постигането на единството с целият кръг. Всеки сам може да пресметне с колко партньори трябва да постигне това единство. Тук може да възникне един въпрос. Всички сме толкова различни, всички сме със силно развита индивидуалност. Около чии мисли и идеи можем да се обединим? Отговорът е повече от ясен. Всяко упражнение има определено заглавие. Принципно погледнато, това е посоката. Заглавието представлява идея, символ. То носи велик смисъл и огромно съдържание, явява се концентриран израз на принципи, една цяла вселена. Недопустимо е да подхождаме снизходително или да подценяваме значението на заглавията. Точно обратното. Всеки би следвало да отдели нужното време и внимание да размишлява върху всяко заглавие. Тук е мястото да припомним колко много беседи започват с размишление. Едва след като сме размишлявали върху всяко едно упражнение, можем да пристъпим към изпълнението му. За такова изпълнение е необходимо достатъчно предварителна подготовка. Не мислете, че е лесно и просто да се задържи концентрацията при движение върху една идея. Може да направите следния опит. Изпълнете едно упражнение, като се концентрирате само върху заглавието и наблюдавате какво се случва с вас. Но дръжте идеята през цялото време в съзнанието си активна. Така ще придобиете представа за търсената концентрация. Следващо условие е да запазим концентрацията си през цялото време - по време на изпълнението на всички упражнения в Паневритмията. При положение, че свещенодействаме, че приемаме този танц, като най-мощното оръжие завещано ни от Учителя, не може да си позволим дори 0.1% разсеяност или липса на концентрация по време на изпълнението на всяко движение. Допълнително изискване е тази концентрация да бъде разпределена върху различните компоненти, изграждащи цикъла: трябва да наблюдаваме какво става със собствените ни физическо, астрално и ментално тяло, да пренесем вниманието си върху партньора, да възприемаме цялата група и кръга, като не забравяме музиката, разбира се и не на последно място - да успяваме да се радваме. Лицата ни да са озарени от вътрешна усмивка. Казвам това, защото от толкова много изисквания за концентрация може да изчезне удовлетворението, да се изсуши преживяването ни и да изглеждаме в лице като мъченици. Казано по друг начин, концентрацията трябва да бъде разпръсната-фокусирана върху цялото, върху всичко, а не върху отделните елементи! Може би терминът тотална деконцентрирана концентрация,колкото и абсурдно да звучи, би обяснил по-точно идеята. Съчетанието между наситени положителни емоции и концентрация на пръв поглед изглежда парадоксална, но точно в това се крие ключът към балансирането и съгласуването на двете полукълба на мозъка, на астралното и менталното тяло. Това е още една възможност за постигане на единство вътре в самите нас. Подобно изпълнение въпреки голямата концентрация е безусилно. Ако при изпълнението се прилага усилие, се губи или променя смисълът и ефектът му. Когато хармонизирането се получи, усещането за пълнота и цялостност, за благост те изпълва и залива. Усещаш единството, усещаш, че си част от нещо голямо и необятно, но си и съзнателен и действен за случващото се. Тогава става възможно привличането на сродна енергия и работата за трансформацията и повдигането - на хората и планетата... Каква може да бъде следващата стъпка, след като сме постигнали това единство с целия кръг? Тогава накъде да насочим фокуса на нашата Енергия? Според мен, след това идва по-лесното. Остава ни природата. Добре би било да се стремим към постигане на единство с природата. Всяко място на земята е различно и уникално. Ние играем обикновено на едни и същи “хармонизирани-облагодородени” места. Но когато сме там, е необходимо да сме съзнателни за земята, за пространството в което се намираме. В Паневритмията активно работим с обмен на енергиите между Слънцето и Земята. Дали сме съзнателни какво реално се случва, това е отделен въпрос. Но дори на познатите места е възможно енергията в конкретния момент да е различна. Земята е живо същество. Следователно и при нея текат промени. Колко от нас се опитват съзнателно да се свържат с енергията на поляната на която играем? Не мисля, че това е маловажно. Земята е наша майка. Ние се учим и стремим да бъдем будни, добри, разумни. Тъжно звучи, ако се окаже, че сме невнимателни точно към нуждите, към гласа на нашата “майка”. Същото можем да го отнесем и към цялото пространство около поляната на която играем. Да, говоря за скалите, дърветата, въздуха, небето. Те също са част от нашия свят и сме свързани с тях. Те не са просто предмети, а израз на една разумна сила, която се проявява както в най-малкото, така и в най-голямото. Тук може да разгледаме и една друга гледна точка - да се играе Паневритмия на различни места. Идеята е да разпръснем светлината на повече възможни места, да заредим с позитивна енергия нови пространства и територии. И да се стремим да общуваме съзнателно с всяко кътче, на което изпълняваме свещения танц. Поддържането на вниманието върху земята на която стъпваме, или върху небето само за едно упражнение, като следим за всички други изисквания е задача, изискваща огромна концентрация. Но когато го постигнем, е изумително. С какво можем да сравним момента, в който майката земя ни „проговори”, когато се научим да общуваме с елементите, с растенията...? Дори не мога да си представя размерите на огромното поле за научаване и за усвояване, което се отваря пред нас. Всяка наша стъпка по време на отделните упражнения, може да ни носи различна информация, да предизвиква различен отзвук. С всяко докосване до пръстта или тревата, с всеки поглед в небето, с всеки полъх на вятъра пред нас може да се отваря книгата на живата природа. Когато го търсим съзнателно и се стремим към него, когато имаме идеята за това общение, ние се стремим да бъдем ученици в школата на разумната, живата природа. Ако успеем да го постигнем, значи сме реализирали единството на още едно ниво и сме стигнали с една идея по-близо до цялото. Ако продължим, следващото стъпало е постигане на единство с обществото, след това космоса, всички светли същества, Бог... Мисля, че не е нужно да предлагаме в момента възможни методи за работа с цел постигане на единството в тези посоки. По важното е да имаме идеята, че това е пътят и “стъпка по стъпка” да работим за изграждане на сродството. Можем всички да направим опит още на следващата Паневритмия. В него задължително трябва да се включат и музикантите, които са в центъра на кръга. И малко по малко може би ще се случи да играем пак същата Паневритмия, но с нова концентрация и ново отношение преди, по време и след всяко упражнение. Тогава тя ще бъде цялостно преживяване, медитация, свещенодействие. Общение с Бога и постигане на Единство. Да си го пожелаем. Който има желание, може да работи за осъществяването на тази идея. Не ни е необходимо нищо друго освен да вземем решение и да го следваме. Всеки може самостоятелно да работи, размишлява и да се упражнява. Ако това се случи в група е още по-добре и по-полезно. Учителя го е казал ”работете в малки хармонични групи”. Аз лично съм взел решение и ще работя за осъществяването на тази идея. Просто исках да го споделя с вас.
  4. Поздравления! Отдавна не бях чела толкова точни въпроси, събрани в толкова малко думи... Всеки случай си е индивидуален, но има принцип - помага се с личен пример и се оставя човекът свободен да приеме или не, както и да понесе последствията от личното си решение и избор. Много е трудно, знам, защото обикновено решението се взема за секунди и се съобразява с максимално повече елементи от конкретната ситуация. Което ме навежда на мисълта колко е важно да развиваме своята наблюдателност, и то безпристрастната наблюдателност. В подобни случаи внимателно преценям мога ли да облекча ситуацията с нещо - дори със самия факт, че съм се оказала в нея (принципа на адепта и змията), означава, че имам някаква роля. Понякога дори само една спокойна усмивка и две думи казани на място променят смисъла на ставащото. Спомням си хаоса и напрежението при училищните ни празници - достатъчно беше само да пренасоча вниманието си към блесналите очи на децата и родителите, към цветята, да си помисля, че моите тревоги за сценария са толкова нищожни в сравнение с вълнението на това хлапе с липсващи предни зъбки, което след малко ще казва 4 реда стихче пред цялото училище, а да не говорим за неговата баба, която трепери колкото всички нас взети заедно... Наскоро моята приятелка и колежка не можеше да си намери място от напрежение заради прословутото тържество в детската градина. И аз съм била на нейното място докато осъзнах един ден, че истинска стойност има не блясъкът, а естествеността, и отмених всички главозамайващи номера и репетиции и просто изкарахме едно обикновено весело занятие, каквото сме правили 2 пъти седмично.... Ефектът беше по-вълшебен дори от това, което си представях. Споделих това мимоходом с нея, но тя започна да ми обяснява как не било възможно това, защото.... разбрах, че и е нужно още малко "самоизтрепване" до узряването - нали и аз минах по този път. Но съвсем спокойно и отказах да помогна при съставянето на бляскавата програма с обяснението, че тя сама ще я направи далеч по-добре от мен, защото моят маниер на работа вече е друг и дори и да искам, няма да мога да върна неща, които съм оставила зад гърба си. Разбра, спря да споделя с мен притесненията си, макар и да тича пак. Но пон в мое лице има една алтернатива за бъдещето - може и никога да не я приеме - не е моя работа вече, неин избор си е. Е, не бих генерализирала света на базата на хората, които ме заобикалят. А и къде е гаранцията, че виждаме в дълбочина? Може би само първото ни впечатление е такова? За мен още говорят, че съм напуснала училище, за да спечеля повече пари като частна школа. Не се опитвам да разубеждавам никого - те това виждат, това е начинът, по който тяхната ценностна система обработва външните факти. А има още 10 пъти повече вътрешни факти, които те не знаят и от които не се интересуват, и които обръщат заключението на 180 градуса... Ами докато е просто мечта не е лошо. Но когато то се превърне в премерване на конкретни хора по конкретни критерии за хубаво, състрадателно, висши ценности и т.н., когато в резултат на това премерване се появява осъждане и стремеж към преправяне.... тогава се нарича агресия. И вселената я връща двойно. Хубаво остава до момента, в който ние се опитваме да видим всичко това хубаво и висше във всеки човек, а когато не успяваме ( а то не е никак лесно), не стигаме до заключението, че го няма, а че ние все още не можем да го забележим, да го осъзнаем. Като в онази притча за орехите - съдим за това какво е орех по зелената обвивка на плода му. Ако свърши любовта в душата ми, в сърцето ми, в ума ми, свършило е и достойнството ми - а те си зависят от мен само. Службата към другите - тя престава да бъде служба в момента, в който усетя, че очаквам някаква благодарност или съответно отношение, или поведение и качества на хората, на които служа... Всъщност аз не служа на хората, а на Това, което се проявява в тях и чрез тях. А те... са просто хора като мен самата.
  5. Всъщност това не са хора, които създават проблеми на другите, а са хора, които имат сериозен проблем и не могат да го решат сами - обаче не знаят как да получат помощ... Деца - докато не владеят езика и не знаят как да подскажат на родителя за проблема си, ... надават панически писъци...
  6. Не знам как ще ви прозвучи, но сега, в 52рата година от живота си, аз съвсем ясно усещам моите родители като мои деца, а моите деца - като мои родители... В смисъл - осъзнавам кои уроци съм научила в повече от моите родители и кои моите деца вече са научили - преди 30-тата си година, а на мен ми трябваха 25 години за да го направя...
  7. Докато се опитвах да си дам обяснение защо толкова силно ни привлича идеята за ножа, толкова силно, че не успяваме да стигнем до идеята за "Чашата на Отца ми", си спомних, че същите символи ги има и в Пентаграма на Учителя: Пентаграмът Можем да си послужим с ножа, ЗА ДА предотвратим изпиването на чашата, но това означава да си останем на ниво 1 и да отрежем шанса си за раждането на новите идеи, на еволюцията...
  8. В подобни случаи ми вършат отлична работа четирите споразумения на Дон Мигел Руис.
  9. "Истината ще ви направи свободни" Учителя Аз бих казала тази част от истината и с такива думи, които другият би разбрал, и бих задържала за себе си това, което си е лично мое и няма нужда да го споделям. Така че може би има и трети и четвърти вариант, от които да избираш. Успех!
  10. Благодаря, Станимир! Тук е истинският смисъл на Христовия Дух! Не казва да скрием ножа от очите, обаче да го оставим в сърцето и ума си; Казва да го турим на мястото му, в ножницата - където се съхранява за моментите, в които наистина е необходим. Не просто да ръждясва, не да го изхвърлим, не. Ножът да се тури в ножницата, когато е дошло времето да изпия чашата, която Ми даде Отец. Колкото и да боли Божията Воля, колкото и несправедлива да ми се струва, да съм готов да туря ножа в ножницата - да овладея порива за съпротива, за "спасяване" на това, което е обречено и е дошло време да напусне "тялото", формата, в която е, за да съхрани Духа. Колко ми е близко, преживяно с толкова болка... и колко е невъзможно трудно да го сложа в думи. В думи по-различни от "Тури ножа в ножницата. Чашата, която Ми даде Отец, да я не пия ли?"
  11. Благодаря на автора за усещането на единение с Духа - Който се проявява във Времето и Пространството в безкрайно разнообразни форми и Лица, и точно защото се проявява във всяка уникална клетка на безкрайното разнообразие, е извън времето и пространството, над миналото и бъдещето, Е.
  12. Индийската духовна и философска традиция намира отражение както в Западна Европа и Америка, така и в България – в учението на Учителя Петър Дънов. В учението му са застъпени много от понятията, плавно формирани в хода на индийската мисъл. В тях са вложени конкретни и много ясни съдържание и идеи, поради което те надживяват времето си и остават като базови за различни традиционно-източни, както и нови западни учения в сферата на духовността като цяло. Връзката на Учителя с източната духовна традиция проличава и в съдържанието на лекциите, които изнася, и в много насоки на дейността му. Да разгледаме първо втория аспект. Противно на разбирането на западно-европейската философия като цяло, и главно в лицето на немската трансцендентална философия, че истината може да бъде постигната спекулативно, сиреч без наличието на опита, Учителя споделя разбирането, че до големите духовни открития, до разбирането на истината човек не може да се доближи без реално нравствено издигане и пречистване, без пробуждане на латентните му духовни сили и способности. Наблягането на практиката, поставянето на опита пред спекулативното познание (в случая – метафизиката) обаче съвсем не подценява последното. Но то може да оживее само след получените резултати от живия опит или конкретна духовна практика. Нещо повече – един от изходните принципи в учението се изразява в максимата: „Питате що е добродетел; по-добре попитайте какво тя ражда. Преди да се впуснете да изучавате същината, изучете резултатите на нещата” (Дънов, П. Сила и живот, ч. 1, С., 2006, с. 476.) Поради това в неговото учение не се дават готови дефиниции на основните понятия – Любов, Мъдрост и Истина, а, в повечето случаи, единствено насоки за размисъл. Те могат да бъдат изяснявани по-пълноценно само след резултатите от приложението им непосредствено в живота. Говорейки за душата, Учителя казва, че всички души са състояния на Божественото съзнание и че в действителност съществува само една Велика Душа, а всички други души са единствено Нейни прояви: „Душите – това са различни състояния, в които Божественото Съзнание се е проявило във време и пространство. Затова ние казваме: има само една Велика, Божествена Душа, а всички други души са само нейни прояви. Всичко може да изчезне в света, но душите – никога. Те не могат да изчезнат, защото не може да изчезне и Божествената Душа, Божественото Съзнание” (Беинса Дуно, Учителят говори, С., 2005, с. 9.) Подобно е и учението на Упанишадите за отношенията Атман – джива (дживатман), където Атман – „вътрешния управител” е един и единен във всички същества, а това, което се смята за индивидуална душа (джива), е в действителност илюзорно. Всичко това има отношение и към корелацията: душа – личност, за което Учителя често споменава в своите лекции. Личността тук е именно онова, което се обозначава като „джива” в Упанишадите и същото, което се нарича „пудгала” в будизма – то е носител на психо-социалните качества, но не е истинското, реално Себе: „Днес хората не познават душата. Те не съзнават себе си като души, а като личности. Личността, това е физическият човек, а не истинското Себе – душата. Те познават и личностите на другите, а не душите им, които са истинските им ближни.” (Беинса Дуно, пос. съч., с. 9-10.) На санскрит това, което се нарича личност, се обозначава като „пудгала”. Будизмът отрича пудгала като вечна личност; тя е конвенционалното название на едно само привидно единство. Но някои школи на будизма Махаяна утърждават наличието именно на Атман – абсолютния субект, известен ни от Упанишадите, представен в горния цитат като „истинско Себе”. В учението на Веданта Абсолютът (безличностния Брахман) се проявява като Ишвара (личностен Бог) – Творец на света и обект на култа; Той е по-достъпния начин за разбиране на самия Абсолют. Абсолютът притежава само три качества, известни като сат – чит – ананда, или битие – съзнание – блаженство. Учителя говори за Абсолютното често като за Божествено съзнание, в което понятие се обхващат и двата му аспекта: Абсолют и Творец, Брахман и Ишвара; като Абсолютно съзнание, непроявено в образ, форма и обект (на почитание), и проявено Божествено съзнание, което е именно Христос – Божият Син. В тази връзка се прави известно разграничение между Абсолютния Дух и Божия Дух. „Всички велики мисли и желания изтичат от извора на душата. Душата пък се пои от друг извор – човешкия дух. Човешкият дух се пои от още по-велик извор – Божия Дух. А Божият Дух се пои от най-великия извор – Абсолютния, Незнайния Дух на Битието, за Когото никой нищо не знае”. (Беинса Дуно, пос. съч., с. 13.) За Учителя истински реален е единствено Божественият свят, светът на Абсолютното. Той не може да бъде познат от човешкия разум като нещо обективно и формално, защото в противен случай човек ще се опита да ограничи в схващанията си Безграничното. Цялото битие се намира в неизменно единство. „В Битието има единство. Например ти стоиш сред сто огледала и виждаш себе си на сто места в разни пози. Отражението ти е на сто места, но ти си един. Всички тези, които виждаш в огледалото на Битието, са сенки, а Онзи, който е извън огледалото, е реален... Унижението на един човек е унижение на другите. Сполуката на едного е наша сполука. Добродетелите на всички хора са наши добродетели. Погрешките на другите са наши погрешки. Животът е един. Животът в нас и във всички същества е един и същ. В някои избрани моменти на живота, когато си в повдигнато състояние, за миг проблясва великата истина за единството на всички и после се връщаш в своето обикновено съзнание...” Съгласно ученията на Упанишадите всичко е Едно (известно от Ригведа като Тад Екам). Абсолютът се проявява в света на материалното, който е всъщност негова еманация. Подобна на горната идея срещаме и в Бхагавад гита: „Макар нероден, неизменен атман, аз – Едното във всичко живо, направлявайки свойта природа, чрез йогамайя се въплъщавам” (4:6) ; „В брамин изпълнен с мъдрост и скромност, както и в крава, и в слон, и в куче, и в дрипльо, който се храни с кучета — мъдрият вижда във всички Едното” (5:18). Идеята за трите свята в индуизма или „трилока” ни е позната още от Самхитите. В индийската космология битието се дели на три сфери: Небето, междинното пространство и Земята (в други случаи: Небе – Земя – Ад). Във всяка една от тях властва по един главен бог: Суря (Слънцето) в небесната, Индра или Ваю (въздуха) в междинната, и Агни (огъня) в земната. Идеята за трите свята присъства и в западния езотеризъм и теософията. Учителя също разглежда целокупния, единния Живот като едно цяло от три свята: Божествен, духовен и физически. В този пункт той се разграничава от християнските деноминации, приемащи два свята: физически (материален) и духовен. В действителност животът е сам по себе си един. Въпросът за Закона за карма е централен в повечето индийски школи. Неговите корени откриваме още във Ведите (Брахманите), в някои текстове на Упанишадите, по-пълно изложение в Бхагавад гита, както и поставен в един по-цялостен контекст в даршаните – школите на индийската философия. Думата „карма” има санскритски произход и означава, най-общо казано, „дело, действие”. „Карма” се разбира в няколко аспекта като: 1. духовно или физическо действие; 2. следствие от духовно или физическо действие; 3. сборa от всички следствия от делата на даден индивид в този или в един предишен живот; 4. веригата от причина и следствие в моралния свят. Учителя говори за Закона за карма като закон на Божествената справедливост. Страданията и отрицателните прояви в живота са резултат от отклонение от разумния живот, сиреч от законите на Първата Причина. Но страданията и противоречията имат за цел да върнат човека към първичния живот, живота на истинското знание. Неразумно приложената свобода и любов предизвикват карма, която се регулира от закона на Божествената правда. Друг един аспект от Учението на Учителя е свързан с практиката на дълбокото и пълно дишане. Още във ведическия период е засвидетелствана важността на диханието за живота във вселената. Самият свят е резултат на Едното Дихание. В „Химн на творението” от Ригведа (Х.129.), във втори стих, се казва, че още преди да съществува свят е било само Единното (Тад екам), което диша без дихание: „Смърт и безсмъртие нямаше тогава, не бяха ден и нощ в раздяла, бездиханно дишаше Единното, какво друго освен него бе?” В Атхарваведа има няколко химна, посветени на прана, където тя е персонифицирана. Нещо повече, прана е Ишвара (Господ), тя е навсякъде и във всичко: „Който почита праната, той обича целия този свят... праната се съдържа във всичко”. (Атхарваведа, XI.4, ст.1) Учителя говори за въздуха като склад на Божествена енергия, което означава, че чрез различни дихателни техники тази енергия може да бъде възприета от организма: „Въздухът е склад на Божествени енергии. Животът там е складирал своите енергии – това е най-големият склад... Във въздуха се крие Божествена сила, която е в състояние да пречисти човешката кръв.” (Дънов, П. Здраве и дълголетие чрез силите на живата природа (съст. И. Михайлов), С., 2002, с. 62.) Правилното разпределение на прана в организма е условие за пълнокръвен живот и устойчиво здраве. Друг един важен аспект от учението на Учителя е свързан с принципа на ненасилието и вегетарианството. Принципът „ахимса” (букв. не-вредене), или още изискването за абсолютно неувреждане на живите същества, съществува в индийската култура от древността. В основата му стои разбирането, че животът е един в своята целокупност и всички живи същества са свързани едно с друго в пълно единство. Махавира, основателят на джайнизма, има много съществен принос за популяризирането на този принцип, върху чиято основа той създава етически кодекс за миряни и монаси. Будизмът се движи по същата линия относно разбирането на ахимса, като разширява и развива този принцип до степен на всеобща любов към живите същества. Четвъртата степен от Осмичния будистки път към освобождението: правилно поведение, предполага задължително ахимса. Известният мъдрец Патанджали, автор на първото ни познато систематично изложение на философията на Йога – съчинението „Йога-сутра”, определя като първо правило на Йога ахимса, т.е. въздържането от нанасяне на вреда на всичко живо. От този принцип без съмнение произтича принципът на вегетарианството – въздържане от хранене с животински продукти. Убиването на животни и храненето с тях не само обвързва кармически, но и е напълно нехуманно от гледна точка на много от индийските учения, за които споменахме. Абсолютната нравственост и духовност изискват и отказ от насилието във всичките му форми, една от които и много съществена, е запазването живота на представителите на животинското царство. Тройният път на Йога, известен още като “тримарга”, се формира може би около 3-2 в. пр. Хр., най-вероятно под влияние на изключителната по своето достойнство творба Бхагавад гита. „Тримарга” означава обобщение на трите пътя на Йога: Бхакти-йога, позоваваща се на предаността и любовта към Бога, Джняна-йога (Гняна-йога) – пътя на мъдростта и знанието, и Карма-йога – пътя на действието и волята (незаинтересованост от плодовете на действието). В тази връзка може да се направи известна аналогия с трите принципа, изложени от Учителя в лекциите и беседите, които изнася. Самият той споменава за тримарга на едно място: „В древността индусите са имали три философии за живота: първата философия подразбира постигане на щастието чрез усилия, чрез волята; втората философия – чрез сърцето, а третата – чрез ума. Това са три специфични пътища за постигане на щастието.” (Дънов, П. За мистичните учения..., с. 83.) Всъщност учението за Любовта, Мъдростта и Истината може само в известна степен да се сравни с трите пътя на Йога, защото те са основни принципи на Божествения свят, а човек може само да се доближи до тях и да ги познае чрез техните проявления. Би могло да се направи извод, имайки предвид думите на Учителя за тези три принципа, че през призмата на учението на Бялото Братство трите пътя на Йога са проекции на тези Божествени принципа. Друго едно понятие от индийската (будистката) традиция, което тълкува Учителя, е нирвана. Думата нирвана се среща в Упанишадите , но придобива централно значение в будизма. Нирвана означава буквално „угасване, замиране”. Още в ранния будизъм това „крайно състояние на битието” се тълкува по два начина: като пълно унищожение на живота (отрицателния аспект) и като положително състояние на блаженство, покой и мир. Според някои изследвания на пасажи от свещените за будизма текстове, свързани с нирвана, няма места, от които може да се направи заключение, че значението на нирвана е унищожение. Всъщност „изчезва” привидната индивидуалност, за да остане истинното битие – идея, сходна по смисъл с идеята на Бхагавад гита. Ние сме принудени да описваме това състояние с отрицателни определения, доколкото то е отвъд пределите на човешкото мислене (т.нар. апофатичен път в християнското богословие). Нирвана е състояние на безусловна свобода и съвършенство. Разглеждайки това състояние в контекста на една всеобща мъдрост, изливаща се в различни форми и учения, Учителя говори за нирвана във връзка с Божественото съзнание, което не е характерно за будизма от традицията Тхеравада (Хинаяна), но има много допирни точки с някои школи на будизма Махаяна (т.нар. Голяма колесница на будисткото учение): „Едно време, когато Буда е тълкувал своето учение на хората, условията са били малко по-други от тия, в които е живял Христос. И Буда, както и Христос, препоръчва хората да се примиряват със страданията. По кой начин? – Да се слеят с Бога. Туй е, което те наричат „да влезем в нирвана“. Някои казват: „Как, човек да живее в нирвана!? Да живее в нирвана значи да изгуби своя индивидуален живот.“ Когато 10-20 малки рекички влязат в една по-голяма река, изгубват ли своя индивидуален живот? Да, изгубват го. Те го изгубват външно, повидимому, но вътре в голямата река те съществуват.” (Дънов, П. За мистичните учения..., с. 272) Нирвана не е унищожение, както смятат някои хинаянски школи, както и някои интерпретатори на будизма, определящи го грубо и научно неоснователно като нихилистична философия, а връщането на човека в първоначалното му състояние на сливане с Първата Причина. За Учителя нирвана е онова мистично състояние, в което е вложено безсмъртието. В областта на самосъзнанието (личността) човек страда; с това състояние са свързани всички мъчения, промени и противоречия на земния живот. Прекратяването на страданията се състои в навлизането в свръхсъзнанието, една съществена област от което е наречена още „космично съзнание”. Това космично съзнание Учителя определя като нирвана. Според него в това състояние не се изгубва индивидуалността, а, напротив – там човек познава себе си в действителност, чувства живо смисъла на съществуващото, започва да разбира космическия ред и хармонията в битието : „Нирвана, то е мястото на блажените, които живеят в онази вечна радост – там человекът се освобождава от жилото на смъртта. В нашия език и в другите, в английски, за пример „holiness”, нирвана може да се замести с думата „святост“. Но думата „святост“ не може напълно да изнесе това, което нирвана съдържа в себе си. Нирвана напълно изразява онази основна идея, която индусите в миналото са влагали. Та сега пред нас стои една велика задача... Самосъзнанието не е мястото, дето човек може да живее. Мястото, дето може да живее, е нирвана, то е жилището на човека. Следователно всеки да се стреми към нирвана – то е безсмъртие или космическо съзнание, дето можем да се развиваме правилно.” (Дънов, П. За мистичните учения..., с. 278) От гореизложеното е видно, че основни понятия от индийската духовност, влизащи в състава на „санатана-дхарма” (вечния закон, универсалната религия), присъстват в Новото учение и често гравитират около други идеи и основни положения. Този факт недвусмислено сочи, че, макар и изначално християнско по своята същност, учението на Учителя снема в себе си две големи традиции, каквито са християнската и тази на индуизма в някои нейни аспекти. Посредством един органически синтез на идеи (в противовес на доктринално-догматическия) учението на Учителя се явява и една споителна връзка за духовнокултурния диалог Изток – Запад със собствен неповторим облик.
  13. Но в последна сметка и страхът и гневът са деца на гордостта и суетата.
  14. Ще си позволя малко да се отклоня от темата, но мисля, че няма да е съвсем неадекватно... Какво означава "променя както той си иска"? - може би заставя ме да променя нещо не така , както на мен ми се иска? А не е ли това смисълът на молитвата - смирението, което помага да "обърнем другата буза" - т.е. вместо да се съпротивляваме и омекотяваме шамара, да го използваме като видим реалностите от друг ъгъл. там, където Бог ни затваря врата, на която сме разчитали и която сме желали, значи някъде зад нас е отворена врата, която за нас лично е много по-добра от тази, която желаем...
  15. Никак не е тъп - много е адекватен, според мен. И аз съм се замисляла, но не за себе си, а за близък човек. Много е важно как гледаме на негативните аспекти по принцип. Те не са наистина негативни - те са момент, в който имаме възможност да осъзнаем нещо важно, да променим нещо в себе си. Когато същия въпрос ми "висеше" на мен, след доста обмисляне реших, че най-добре е да се моля за сърцето, ума, душата да се отворят за любовта, светлината и силите, с които да мине през изпитанията. И, разбира се, благодарих за изпитанията и уроците - те бяха и мои.
  16. Ом – първичният звук на Сътворението е най-всеобхватният и възвишен символ в индийското духовно пространство, който играе роля и в будизма като мантрическа сричка. Ом е както символ на формата, така и на звука. Тази сричка е проява на духовната енергия; символ, който е разпространен в целия Изток и обозначава присъствието на Aбсолюта в материалния свят. Учителя посочва Ом като всеобхватно единство: „Ом е това, което съдържа всичко в себе си. „Ом“ е светлина... Всичко най-хубаво в Природата е турено в „Ом“. Слогът „Ом“ e централен в цялата ведическа литература. Най-пълно изяснение на неговото духовно значение намираме в Упанишадите. Те са последната част на всяка от четирите Веди и съдържат върховното знание, посредством което може да се постигне тотално освобождение от веригата на земните превъплъщения (сансара). Думата „упанишада“ означава „това, което приближава човека към учителя“ или „седя близо до до Бога“ (упа-ни-сад). Това определение е оправдано от гледна точка на факта, че ученията на Упанишадите са били известни само на посветените. Индийската традиция ги приема за Божествено откровение (шрути), поради което - лишени от грешки, съмнения и противоречия. Те се разглеждат още и като вътрешно или тайно значение на Ведите и затова техните поучения се наричат понякога Ведопанишади - тайната на Ведите. Звуковете „Аум“ и „Ом“ са идентични по свята същност (но различни като звучене, а оттам и като енергия). Символът, който обозначаваме като „Ом“ се състои от трите санскритски букви - А, У и М; АУМ е самото произношение на ОМ. Духовното тълкуване на звука „Ом“ се съдържа в Мандукя-упанишад, който се отнася към Атхарваведа. Наименованието на тази упанишада има връзка с едноименната школа на легендарния брахмански авторитет Мандука и в нея се говори за състоянията на съзнанието. В първия стих се казва: „Хари ОМ. ОМ - тази сричка е всичко това Разяснение: всичко минало, настоящо, бъдещо - всичко е сричката ОМ. И онова; което е извън тези три времена също е само сричката ОМ.“ „Хари ОМ“ е свещена санскритска формула, с която се призовава Бога. В първия стих сричката „Ом“ е представена в двата си аспекта: като аналог на времето и като емблема на вечността. „Минало, настояще и бъдеще“ са трите аспекта на времето, за които се казва, че са същият този звук. В някои тълкувания те отговарят на трите букви: Минало - А, настояще - У и бъдеще - М, като по такъв начин се свързват пряко с думата АУМ. Интересното е, че самото време, което е израз на крайното съществуване, на земното и преходното, също се включва в Абсолюта. Във втория стих се казва: „Всичко това наистина е Брахман“. Това е израз на недуалистичното учение (адвайта) на Упанишадите, за което на Абсолюта не се противопоставя материята, тя е или еманация на част от Него или е породена от космическата илюзия „майа“. В действителност всичко е Брахман, което и е основният лайтмотив на учението на Упанишадите, което се представя и тук във втория стих: „Всичко това наистина е Брахман. Брахман е и този атман, четириделният (с четири състояния).“ Една от основните идеи на Упанишадите е идентичността на Бога, Атман - Мировата Душа, джива - индивидуалната душа и материалния свят. Това идеалистично монистично разбиране се появява и тук, вече във връзка със звука „Ом“. Атман - съкровената същност на всяко живо същество има четири състояния. Три от тях са като че ли повече свързани с времето, защото при тях все още има известен процес на познание, а Четвъртото се корени в Неизразимото, нямащо име и форма. В първия стих тази идея е изразена с трите познати състояния на времето - минало, настояще и бъдеще (разбира се, не става дума за пълен аналог), а четвъртото състояние като „онова; което е извън тези три времена“ - вечността. Следва изяснението на тези състояния-нива на Атман: „Положението на бодърстване, с насочено навън познание, със седем части... е Вайшванара, първото състояние." „Вайшнавара“ или още „Вирадж“, означава буквално „отнесен до всички хора“. Вайшванара владее тялото, усещанията и мислите на хората в будно състояние. Това е първото от четирите авастхи - състояния на съзнанието. То изразява будният живот на външно движещото се съзнание и отговаря на буквата „А“ в звука „Аум“. То е, така да се каже, началото на проявленията на съзнанието, свързано с познанието, идващо на базата на сетивата, изразено чрез думите „насочено навън познание“ - емпиричното познание и всички произтичащи от него умозаключения. Съгласно индийската традиция това състояние на съзнанието е свързано по-скоро с авидя - невежеството. Тук е мястото и на Его-то, схващано като най-силна пречка по пътя на духовната себереализация. Четвърият стих се изкачва по-нагоре в духовните пластове: „Положението на сън (свапна), с насочено навътре познание, със седем части на тялото... е тайджаса, второто състояние.“ „Свапна“ е състоянието на съновидение по време на сън. В него мисленето действа, независимо от тялото и външния свят. В традицията „Веданта“ то се нарича още „тайджаса“, което буквално означава „пълен със светлина“. Тук съзнанието на сънуващия със своето мислене създава образи и представи, което не са идентични с тези от будното съзнание, но произхождат от него. Те се връщат като трансформирани преживявания от деня, изместени във времето и пространството. Тук е мястото и на пророческите сънища, които са вдъхновени и озарени от по-висшите нива на съзнанието. В звука АУМ, то се представя от буквата „У“ - средищното състояние. Петият стих се отнася до състоянието на съзнанието, при което вече липсва всяко мислене и преживяване: „А когато спящият не желае нищо, не вижда никакви сънища, това е сушупти (дълбок сън). Положението сушупти, с единно и цялостно познание е блаженство (ананда)... това е, третото състояние.“ „Сушупти“ означава дълбокия сън, в който не съществуват нито мисленето, нито егото - това е още съня без съновидения. В него не съзнаваме нито тялото си, нито вселената. Тук познанието не е фрагментарно, откъслечно, подобно на емпиричното. При това „единно и цялостно познание“ душата става едно с Бога, едно с Брахман. То е още и „блаженство“ (ананда), което и е една от основните характеристики на Абсолюта (Сат - Чит - Ананда или: Битие - Съзнание - Блаженство). На тази степен има пълно единение на субект и обект или казано с езика на индийската духовност - изчезва илюзорната разлика между обект и субект, идващо от дуалистичното съзнание, породено от невежеството. То отговаря на буквата „М“ в звука АУМ - завършващата буква, символизираща още затваряне на кръга чрез прибиране на устните при изговаряне. В следващите стихове се описват и неговите характеристики. В седми и дванадесети стихове се намира описанието на Четвъртото състояние, наречено още „турия“, което буквално означава „четвърто“ и е наречено така, вероятно защото е неподдаващо се на никакво характеризиране с име, образ, форма, понятие: „Не е познание навътре, не е познание навън, не е познание към двете...; невидимо, неизречено, неуловимо, неразличимо, неосъзнаваемо, непоказваемо; ...безстрастно, милостиво...“ (7) „Безразмерен, четвърти, недосегаем, прекратяващ илюзията, благотворен... (12). В действителност четвъртото състояние е Абсолюта - неизразимото, нямащо име и форма (нама-рупа), абсолютното блаженство. Формата на символа „Ом“ се смята за конкретна еманация на осъзнатата истина. Нищо във вселената не е независимо, всичко е преображение на Едното съзнание, всичко участва в различни степени от неговата същност. Символът „Ом“ се състои от три криви, един полукръг и една точка и е едно цяло. Трите криви са свързани една с друга и произлизат една от друга. Точката с полукръга е свободна, тя владее цялото. Символът сочи трите състояния на съзнанието (будно състояние, сънуване и дълбок сън), както и свръхсъзнанието. Полукръгът под точката не е затворен, той обозначава безкрайността, което указва, че ограниченото мислене не може да обхване дълбочината и височината на точката. Материалният свят на будното съзнание се символизира от по-голямата долна крива (1). Равнището на състоянието при сънуване, което е стимулирано само от менталния свят, се символизира от втората малка странична крива (2). Горната крива (3) символизира несъзнателното, което наричаме дълбок сън, но е все пак свързващо звено, защото лежи най-близко до точката на абсолютното съзнание. Точката е абсолютното съзнание - свръхсъзнанието, което осветлява и управлява останалите три, наречено, както споменахме, „четвъртото“. Точката осветлява трите състояния - тя самата свети чрез своята собствена светлина. В духа на Новото учение четирите нива на съзнанието, които се описват в Мандукя-упанишад като състояния на „Ом“, могат да се обозначат така: - първото състояние на бодърстване е във връзка със самосъзнанието (ума); - нивото на съня със съновидения може да се уподоби на съзнанието (сърцето); - третото състояние на дълбокия сън се свързва подсъзнанието (душата) и - четвъртото състояние - неизразимото, неуловимото, неизказаното, е свръхсъзнанието (духът). Разбира се, трябва да се отбележи, че аналогията не може да бъде пълна и самодостатъчна, защото четирите състояния на съзнанието не могат да бъдат тълкувани единствено в светлината на източната традиция. Тя може много да помогне при тълкуванието, конкретно във връзка със звука „Аум“, но следва винаги да се имат предвид и зрелите духовните плодове на западната езотерична традиция, когато се търси смисъла на съкровените образи, формули и идеи. Множество тълкувания посочват връзката на първичния звук „Ом“ със стиха от Евангелието: „В начало бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото“ (Йоан 1:1). Словото, в един от неговите аспекти, е звук, първоначалния звук - творец на всичко съществуващо. Такова е разбирането и за „Ом“. Формулата, с която завършва всяка от 18-те глави на Бхагавад Гита (свещена книга за индийската духовност) е „Ом Тат Сат“, означаваща Ом - това е битие. Учителя споделя разбирането, че „Аум“, „Ом“, „Аумен“ и „Амин“ са една и съща дума, дадена в различни духовни традиции. „Амин“ често се възприема само като прибавка в края на молитвите и формулите, но в действителност това е едно от свещените имена на Христос - Словото. Това е загатнато в книга „Откровение“: „И на ангела на лаодикийската църква напиши: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание“ (гл. 3, ст. 14). С това бегло щрихиране можем да посочим централното значение на Христос и в двете традиции - източна и западна, фокуса на които винаги обхваща едно централно свещено Име - разбиране, намерило израз в думите на Учителя: „Христос е Великият вдъхновител на всички откровения през всички времена“. Звукът АУМ е и име на едно от упражненията в Паневритмията, което е и нейното ядро, или както още го наричаме - нейното сърце (14-то, 15-то и 16-то упражнение в първата част - 28 упражнения). Като окултно музикално упражнение „Аум“ се пее три пъти, а паневритмичното упражнение „Аум“ се състои от четири цикъла с по седем движения. Ако се опитаме да го разгледаме в светлината на Мандукя-упанишад, то четирите цикъла съответстват на четирите състояния на съзнанието, тръгвайки от самосъзнанието, през съзнанието към подсъзнанието и стигайки свръхсъзнанието (неизразимото и абсолютното). В първите два стиха е загатнато, че всяко състояние съдържа в себе си седем нива: (1) „Положението на бодърстване, с насочено навън познание, със седем части... (2) „Положението на сън (свапна), с насочено навътре познание, със седем части на тялото... (к.м. - б.а.), което директно напомня седемте смени на ръцете във всеки от четирите цикъла: (1)Аум - (2)Аум - (3)Аум - (4)Ом - (5)Ом - (6)Ау - (7)мен. Това може да бъде основа за разбирането, че всяко едно състояние на съзнанието, представено от четирите цикли на упражнението, съдържа в себе си седем поднива. А четирите цикли с по седем поднива дава числото 28 - общият брой на упражненията от първата част на Паневритмията. Затова може да се каже, че упражнението „Аум“ резюмира в себе си тази първа част; затова то е и самото сърце на 28-те упражнения. Разбира се, горните размисли могат да имат отношение и към другите упражнения в Паневритмията, защото всички те са едно цяло. Остава като задача за бъдещето да се търси възвишения им смисъл и всяка придобивка в тази посока е ценен и зрял плод на Духа в движението към Единното Вечно Съзнание.
  17. Божиите имена са извор на познание за Бога. Чрез тях ни се разкрива Божията същност и Неговите проявления в битието. В Стария Завет се открояват няколко имена, характеризиращи по различни начини Божието битие, като две от тях особено се открояват: ЯХВЕ (Йехова) и Ел Шаддай. Общо име на Бога в семитските езици е ЕЛ. Това е обозначение на божество или божества в най-общия смисъл на думата. В Рас Шамра1 ЕЛ е собствено име на бога на хананците. В Стария Завет много често то се употребява с определения: „Бог (ЕЛ) ревнив” (по смисъла на Вт. 5:9), „Бог (ЕЛ) на Ветил” и др. Честа е и употребата му в множество число като „Елохим” (още в първото изречение на Библията – Бит. 1:1 и др.)2. Среща се и като „ЕЛ Елион” и най-често е превеждано като „всевишен Бог” – така, както Го почита Мелхиседек, който е описан като Негов свещеник3. ЕЛ, Елион първоначално са имена на божества в семитския свят, а след това се превръщат в Стария Завет в имена на единия Бог, разкриващи същността Му. Името „ЯХВЕ” (Йехова или Яхвех) обикновено се превежда на български като “Господ” и е смятано от евреите за собственото и върховно име на Бога (виж Изх. 3:15). В тази форма то е възникнало в резултат на вокализирането на еврейския свещен текст4. Произношението „ЯХВЕ” се е получило чрез транслитерацията на името на гръцки в раннохристиянската литература, където се среща като „Яове” (Климент Александрийски, 2 в.). Тетраграмата ЯХВЕ5 постепенно започва да се смята за прекалено свещена, поради което при четене е заменена с „Адонай” (от евр. „Господ мой”)6. В откровението пред Мойсей (теофания) пред горящата къпина, му се разкрива още един много съществен нюанс на Божието естество: в отговор на въпроса на Мойсей за името Божие, гласът от горящата къпина му казва (съгласно обичайния превод): „Аз съм Онзи, Който съм” (Изх. 3:14). На библейски еврейски това звучи: „(Й)ехейех ашер (Й)ехейех”, което, преведено буквално, означава: „Съм, Който Съм”7. В по-широк смисъл това означава: Аз единствен СЪМ, единствено Аз съществувам, Който съм неизменен винаги. Името „Ел Шаддай” се среща в същия пасаж, описващ откровението пред Мойсей при горящата къпина. След като Мойсей се завръща в Египет, Бог му дава напътствия как да постъпи с египетския фараон и израилтяните (евреите): „Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името "Бог Всемогъщий" (EL SHADDAY); а с името Си "Господ" (YHWH) не съм им се открил" (Изх. 6:3). „Ел Шаддай” определено е централното име, с което е известен Бог в епохата на патриарсите, наред с „Ел елион”, „Йеова ире” (Господ ще промисли)8 и др. То се среща често в старозаветната книга „Йов” (около 30 пъти), както и в книга „Псалтир”. Значението му обикновено се извежда като глаголен дериват от „shadad” (shad-dah'-ee, „действам със сила”) със значение „всесилен”, „всемогъщ”. N. Waiker се опитва да изведе „шаддай” от шумерски със значение на „всезнаещ”. М. Weiper търси връзка с еврейското “shadeh” (поле, степ) и го превежда като Бог на степта и полята. Особено интересно е становището на W. Albright, който сочи акадското “shadu” (планина) и превежда: „Ел (Бог) планинарят” с възможност „Бог на планината”. Той се опира в случая на древносемитското вярване, че домът на боговете се намира в планината на север (Ис. 14:3, Пс. 47:3)9. Навсякъде в библейския превод „Септуагинта”10 „Ел Шаддай” е предадено с гръцкото „Pantokrator”, което означава „всесилен”. Това божествено име се появява и на други три места, освен в книга „Йов”: в Петокнижието (първите пет книги от Библията, носещи еврейското име „Тора”), при пророците Исаия, Йоил и Йезекиил (Ис. 13:6; Йоил 1:15; Йез. 1:24; 10:5), и в Псалмите (67:15 [в евр. Библия 68:15]; 91:1 и Рут 1:20-21). Според В. Кайзер „…Всички те заедно отговарят на общия смисъл на името и неговата употреба в Патриархалната епоха; Бог е Всемогъщ и Велик Владетел, Който може и ще действа от името на тези, които обича и които са призовани според Неговите намерения и план.”11 Когато Учителя е започнал да извежда последователите си на Витоша, в повечето случаи те се спират до изворчето, което е до Белите брези. На това място след време Учителя дава името „Ел Шадай”12. При един от разговорите той казва: „…Бивакът ще се нарече Ел Шадай, което значи Истинският свидетел.”13 С оглед на посочените по-горе възможни значения на еврейското „шаддай”, могат да се направят определени изводи за особеното въздействие на мястото и даването точно на това име от Учителя. В случая „Истинският свидетел” изглежда е езотеричният превод и тълкувание на името „Ел Шаддай”14. Ако приемем и опитът на W. Albright, който извежда значението на „шаддай” като планина („Бог на планината”), то вероятно неслучайно това име е дадено от Учителя на местност в планината Витоша. А планината като символ на място на Божието откровение и среща с Бога, понякога е и символ на преимуществена позиция, от която се вижда надалеч; навярно в този смисъл е употребата във Втор. 32:49, Мат. 4:8 и Лука 4:5. В препоръчвания от Учителя псалм 91 отново, още в първия стих е употребено „Ел Шаддай”: „Кoйто живее под покрива на Всевишнаго (EL ELION), ще пребивае под сянката на Всемогъщаго (EL SHADDAY)”. „Имената” на Бога, давани в Стария Завет всъщност са определени качества на единия Бог или свръхсетивни същества от духовните йерархии. Всички тези имена са свещени формули, които, ако се произнасят с нужното благоговение, могат да въведат окултния ученик в свещено състояние на духа, позволяващо му все повече да навлиза в познанието на тайнствения свят на Божието битие.
  18. Деяна - благодаря за последната забележка Припомни ми един важен момент в любовта на родителите - предположението, че ще бъдат "изтрити" мненията им. Ако сте били родители някога, няма начин да не сте усетили макар и за малко хладно-горещата вълна при мисълта само, че детето ви не дава пукната пара за вашите ценности и житейски опит... Любовта на родителя е да остави най-доброто от себе си на детето си - като започнем от материални ценности, подходяща професия (според родителя разбира се), морални норми, обществено признание, "мъдри съвети", които, естествено трябва да бъдат послушани, защото така детето "отвръща с благодарност" на родителската любов.... като си спомня как съм се варила в същия тоя сос.... олеква ми само като си помисля, че поне вече съм го осъзнала и само си спомням....
  19. Оставам с впечатлението, че щедростта се свързва само с безконтролно даване на материални блага. Всъщност според мен щедростта е преди всичко вътрешно качество и не е свързано с материалното изражение. Човек може да раздаде милиони, но ако го направи така, че всички да разберат и да го похваля и да се възхитят, това не е щедрост, а търговия. Същото е и ако даването е свързано с усещане за риск - това не е щедрост, а купуване на адреналин и оправдания, както и самоповдигане в "светец". Човек може да отчупи парче от своята филийка и да го сподели с непознатия, случайно срещнат човек, когото повече никога няма да види и никой няма да го види, и това да е щедрост. Щедрост може да бъде и дума, изречена с искрена и безусловна любов, която в подходящ момент дава сили и крила на другия....
  20. Да, Ани! Това е любовта на родителя - безусловната любов и подкрепа. Каквото и да се случи. Когато бях млада майка си представях какви ли не сложни неща и едно от друго по-трудни за изпълнение. Дойде ден, в който порасналите вече деца ми казаха: - Ние ще бъдем щастливи, ако знаем, че ти си добре и си щастлива и ако знаем, че каквото и да се случи, по всяко време, ако дойдем при теб или ти се обадим, ти ще ни обичаш и подкрепяш. Дори и да сме сгрешили... Изглежда много трудно да приемеш грешките с любов, но не е. По-лесно е. Трудността идва и от това, че родителят приема грешките н детето си като своя отговорност и затова се опитва да ги предотврати някак, или да ги плати самият той. Така само пречи на детето да се учи. А и кой може да каже кое ще бъде грешка... На мен най-много ми е пречела поучителната критика, когато аз вече съм осъзнала някаква своя заблуда или неразумно решение. Получаваше се така, че цялата ми енергия отиваше в самозащитата или в самосъжалнието и вината, вместо да я инвестирам в осъзнаването и вземането на нови разумни решения.
  21. Благодаря, Пламъче! Ще си позволя и тук да сложа една мисъл, оято от миналия ден не ми два мира: Все по-често стигам до подобни размишления. Ние често под добро си представяме някаква специална целенасочена активност с определен обект и резултат и... в един момент от добро тази активност започва да се усеща като напрежение и дискомфорт... А доброто може би е просто доброто мислене и чувстване на живота такъ, какъвто е - и това добромислене и доброчувстване са основа на доброживеенето. Тогава доброто някак само си се прави.
  22. Според скромното ми мнение и усещане на човек, който по стечение на обстоятелствата се занимава с библиотеките тук, важното е да осигурим на всеки актуален и потенциален читател достъп до Словото. Това означава да съберем в едно място и вариантите със стари букви, и вариантите с новия правопис - и нека всеки избере каквото му е по-на сърцето и така както ще приеме и приложи. Няма правило кое е по-добро - всичко зависи от индивидуалния човек. Затова всеки трябва има право на избор. Между впрочем, може би доста хора не знаят, че голяма част от първите оригинални издания на беседите са излизали малко след 1944 г. и направо са издадени по новите правописни норми. Сега - 2011 г. едва ли има специалист, който ще се наеме да ги "върне" в стар правопис. Същото важи за стенограмите - нека имаме достъп и до тях и да пишем, че това са стенограми, а не писмено слово. Всеки опит да се дефинира нещо като "вредно" и "грешно" е всъщност опит да се ограничи нещо или някой. Колкото до темата, която тръгва в посока, доста по-различна от заглавието - както казва моя приятелка от екипа - какво общо има религиозният език с Учителя, не разбирам... И аз. Може би е време да отделим темата за религиозния език и темата за формата, в която да се издават и публкуват в нета беседите и Словото въобще.
×
×
  • Добави...