Донка

Наскоро прочетох този израз и се замислих доста сериозно. Опитах се да си представя как би изглеждала една административна структура, основаваща се на духовни принципи. Минаха ми през ума няколко примера, но предпочитам да чуя вашите мнения първо. За справка, цялото изречение гласи: "За да изпълним задачите си, ние се нуждаем от вътрешна здрава административна структура, основаваща се на духовни принципи и ясни правила" За да избегна каквото и да било влияние, ще се въздържа от предварителни насочващи въпорси. Просто: "Как си представяте такава структура в действие?"

От няколко дни ми се върти тази идея - за делението и за размножаването... А може би ние се делим, защото не умеем или не желаем да се размножаваме?

Най-належащата задача, която най-трудно ще си пробие път, но без тази промяна всичко друго ще е наливане от пусто в празно: - промяна на системата на паралелките и въвеждане на системата на класове по предмети, в които децата са подбрани така, че хармонично да могат да работят заедно без да си съперничат и без да се делят на отличници", посредствени и слаби. Класовете позволяват на децата да учат по своя личен начин със своето лично темпо в определения момент, а на учителите - да индивидуализират методиката и програмата според характеристиките на всяко дете и група по съответния предмет. Тази система от десетилетия се прилага в много страни, колегите се изумяват, когато разберат как се работи при нас. Първата им реакция е "това е нечестно, непрофесионално и неразумно".

Ама кой ви пречи да я подкрепяте??? Никой нищо не ви е казал за вашата подкрепа. Нито пък следя или се опитвам някак да убедя друг човек какво да подкрепя и да не подкрепя. Проблемът е, че вие настоявате другите да я подкрепят и ако те имат свое мнение по въпроса - ставаме лошите. Има и още един проблем - злоупотреба с името на Учителя и с изреченото от него. Всеки грамотен човек може да прочете в беседите, които са дадени, че никъде няма нищо написано за какъвто и да е проект. Ето извадката, на която се позовавате. Но хайде заедно с удебеленот изречение внимателно прочетем и следващите две. Вие може и да не чувате, но аз го чух още при първото прочитане. Учителя още тогава ни е предупредил за нечистото прилагане: Грешният, освен че няма да приложи тоя закон, но ще създаде още по-лош. Опитайте се да ни убедите, че държавната машина е "мъдра, праведна и благородна"....

Не, не е налице. Учебният процес се нуждае от индивидуализация на подхода към децата - те премахване на системата на паралелката. Нуждае се от строго разделяне на процеса на усвояване и процеса на проверка на усвоеното. Нуждае се от приземяване на материала, целите и задачите.

Галя, въпросните думи бяха реплика на твое доста уверено обобщение за "духовните хора", които според това изказване само говорят и нищо конкретно не вършат. Ти си тази, която отнесе думите ми към Никола Дамянов и неговия проект - аз разсъждавах по принцип за стремежа ни да оглавим, да поведем, да организираме другите, за да постигнем нещо... От друга страна за удобната позиция да се присъединим и да се оставим да ни водят и оглавяват и организират, а ние да консумираме някакви плодове от това, но не и да си поемаме своята лична отговорност. За проекта зададох конкретни въпроси, от отговорите на които разбрах, че целта на този проект е да се съберат подписи, бройка хора, подкрепители на думи, които освен да си дадат подкрепата май няма какво друго да правят... Ами аз съм от тези, които предпочитат да направят нещо малко. Ако на проекта му трябват брой подкрепители, прави се петиция, хората се подписват, броят се и нататък вече по процедурата... Нали не очаквате да излезем на площада и да скандираме с плакати пред министерския съвет "Безплатен Хляб!"

Всеки има свободата да избира своя начин на общуване и така се самообразуват общностите от хора със сроден усет и подход. Наблюдавала съм колко щастливи са двама мои приятели, и двамата с особено остро чувство за правилност (не правда). Аз, обаче, не винаги се чувствам добре до тях, когато започне разговор с критични ноти. Въпрос към тези, които смятат критиката за добър начин на общуване: - Как се чувствате, когато попаднете в общност, в която не обичат критичността и ясно в го показват? - Към тези, които не обичат критиката - как постъпвате, когато в близост до вас започва критичен разговор (или монолог). Ами ако настъпи момент, в който от вас се очаква да се включите в критиката?

О, много далеч съм от намерението и дори от мисълта да критикувам критиката. Тя е просто един от пътищата... Ние само разсъждаваме докъде ни е довел този път. Но всеки е свободен да опита своя маршрут по него, може пък той да достигне до нещо красиво докато се взира в това, което смята за не-красиво... И ето - сега в момента на мен ми се връща - преди 30 години аз разсъждавах като vorfax - сега все едно чувам себе си тогава. Чацки, Онегин и Татяна, недоволните човеци ми бяха идеалът - и снизходително (да си кажа честно и презрително) гледах към "самодоволно щастливите и слепи Олги" и към "доволните свини". Доста години по-късно осъзнах колко истинска е била Олга и до какви калища довежда недоволството. Колкото до критиката - положителна или отрицателна - тя винаги стои здраво върху една платформа - тази на критикуващия. няма как да стъпи в обувките на критикувания...

Има една много важна причина да се избягва критикуването - то е като капаци на очите ни. Докато се взираме в нещата, за да намерим доказателства, че сме прави в критиката си, ние пропускаме да забележим други неща в този човек или събитие или каквото и да е там. А това са обикновено нещата, които ни е било дадено да видим и да се научим на нещо от тях. Ние обаче се самозаслепяваме с тези неща, които не ни харесват. Христос не случайно е говорил за сламката и гредата в очите. И никак не случайно е определил кой има право да хвърли камък...

Всъщност колкото са по-високи вибрациите на човек, толкова повече неща може да приеме той, без да позволи да бъде въвлечен или зависим от каквото и да било. От върха на един триъгълник могат да се прекарат безброй много отсечки, които го свързват с основата, но самият връх никога не става част от нея. Летящата птица блатото не я плаши, но само защото тя има начин да го премине без да стане част от него... Ако човек е веган или суровоядец с отвращение (от каквото и да е ) в душата, то дали е на духовния си път?

Абе и при критикуване става, при мен само даже ей така да си го помисля с малко ирония съвсем добродушна и хоп - само след час най-много се връща. Мъчих се, мъчих се, не става никак с въздържание. И тогава осъзнах, че така е хубаво да става - да си го помисляме за другия и бързо да се връща при нас. Въпросът е с какво чувство си го помисля чоек. Ако на другия се усмихвам с добродушен хумор за нещо, то като ми се върне, и на себе си така ще се усмихна. А последното, както и да го поглеждаш, е твърде здравословно. Нещо като миене на зъбите ... на ума и сърцето... а защо не и на душата.... Няма как да не ги замърсим, защото ядем, номера е редовно да ги чистим...

Те китайците са дали рецептата преди хиляди години - всеки си почиства и подрежда своя собствен двор и улиците около него.

Моето лично мнение е, че всякакво специално акцентиране върху един елемент от живота ни, вече е отклонение от пътя. Все едно сме си сложили капаци на очите, както слагат на конете, за да не се плашат от това, което виждат отстрани и да виждат само пътя, който стопанинът им желае те да следват. Не се наемам да отсъждам за другите и техния избор - старая се да не допускам някой по някакъв повод да ми сложи такива капаци, старая се аз самата да не си ги слагам и най-много внимавам да не ги сложа макар и неволно на очите на хора, които ми вярват. Няма нищо лошо в това, че се коментира връзката между храненето и духовния път, според мен. Отклонението би се получило тогава, когато спрем да виждаме другите 350 градуса около нас и вътре в себе си. Би се получило и ако разчитаме само на работата над храненето и се самоуспокояваме, че това автоматично ни осигурява пътеводна светлина и някакви признаци, че сме на своя път.

Съмнявам се има ли въобще нещо, което да не съдържа духовен компонент в себе си... Дори привидното състояние на бездуховност може да крие в себе си огромен духовен заряд. Все си спомням за двете притчи - едната за брамина и змията и другата за овчаря, който се молел като прескачал тоягата си. Абсолютно съм съгласна, че храненето не може да служи за някаква мярка за духовност и прогрес по този път. Виждам темата по своя личен начин, както го описах по-горе. А вчера след като си пуснах мненията в тази тема ми се случи нещо, което отдавна желаех, но не можех да преодолея някакви задръжки в себе си. Без да изпитвам какъвто и да е глад, посегнах да опитам едно ястие на майка ми (почти постно). Още в момента, в който усетих хапката в устата си, вече знаех, че не трябваше да го правя. В подобни случаи преди се насилвах да глътна без да дъвча... После, естествено ми ставаше тежко. Този път усетих, че и глътката ми се беше затворила и категорично отказа да преглътне хапката. След няколко секунди колебание и угризения просто изплюх хапката. Усетих се леко засрамена, и тогава осъзнах, че всъщност моят Път минаваше и все още минава през задачата да се науча да отказвам неща, които сцялото си същество усещам, че не са за мен, но ги върша и приемам само за да не разваля отношенията си или да не засегна някого.... Ето това имах предвид...

Сега ми е важно да се науча да отличавам защо ми се "дояжда" нещо. Усетих, че има неща, които ми се дояждат, но още докато са в устата ми вече усещам, че не са ми вкусни и стомахът ми започва да дава ясни сигнали, че не желае да ги пращам там. Ако все пак ги изпратя, си поемам последствията, но те ми държат влага доста време. Такива храни са например вафлите, сладоледа, тортата и всичко, което съдържа захар. В други случаи и видът и миризмата на храната предизвикват силно "дояждане", но после усещам тежест и знам, че не съм имала нужда от това или поне не от количеството, което съм изяла. Риба почти не ми се дояжда и дори вече видът и миризмата не ме изкушават. Няколко пъти само усетих не точно дояждане, а по-скоро нужда и то от малко количество риба - печена на скара, пушена и маринована. Не изпитах никакво колебание дали да хапна в този момент. Имам нужда, обаче да усетя количеството, което ми е нужно.

Споделям само като моя лична опитност... За мен лично духовният път е пътят, който имам да измина към Божественото в себе си. Към това себе си, което е сега и тук в тази роля и това тяло. Вегетарианството беше за мен лично онази граница, която показа докъде съм успяла да се науча да усещам и да "чувам" физическото си тяло, а не сляпо да следвам наложени ми стандарти за добро, вкусно и пълноценно хранене.

Отдавна търсех точно тази мисъл! Благодаря!

Молитвена програма за начало: Добрата молитва Формула: Аз ще пазя равновесието на моята душа. Аз ще пазя равновесието на моя живот, на Доброто в мен и във всички около мен. (три пъти) Песен: Благост Евангелие от Матей - глава 18 Беседа: Съблазните - Неделна Беседа, държана на 23 септември 1923 г. Молитвена програма за край: Господнята молитва

Покрай дъждовното време напоследък и покритите с локви полянки изскочиха още няколко въпроса: - Сенчесто или огряно от слънцето място да избираме? Понякога гората плътно заобикаля мястото за игра и в ранния час слънцето е още между дърветата. Колкото пъти ми се е случвало да играя на сянка по някаква обективна причина, съм се чувствала минорно, като че ли ме изпълва с тъга. Може и да си внушавам, разбира се. Какви са вашите опитности? Усещате ли разлика? Как се справяте с разликата, когато няма как да се играе на слънчева полянка? Ние по принцип играем на затревена площ и много от нас предпочитат да играят без обувки, особено при топло време. Как предпочитате да играете вие?

Тук има синтезиран материал с техники за дишане. Повече може да се прочете (и е много полезно заедно с техниките) - тук. Много удобно за четен е направен същият материал тук.

Тук има синтезиран материал с техники за дишане. Повече може да се прочете (и е много полезно заедно с техниките) - тук. Много удобно за четен е направен същият материал тук.

Брилянтно обяснение. Замисляла съм се защо ни е толкова трудно до невъзможно да усетим как Бог мисли, та и ние да мислим като него... Дали защото чакаме да "чуем" някаква мисъл? Дали защото сме разгънали пред ума си колода от нашите собствени мисли и сякаш чакаме Бог само да изтегли някоя от тях? Дали защото вторачени в колодата си и очакванията си пропускаме да забележим живота около нас? Бог с мисли ли мисли или с живота?

По принцип ги избягвам, когато мога да изразя мислите си със свои макар и не толкова лъскави и засукани думички. Професията ми ме научи да внимавам на кого искам да кажа нещо и според неговия начин на мислене и изразяване да "подстройвам" и моя. Това вече изключва клиширането. освен в случаите, когато самият човек използва клишета. Е, точно тогава специално ги избягвам и често го моля да ми обясни какво е имал предвид - при това ясно му давам да разбере, че предпочитам неговите несвързани и оплетени обяснения пред заучена фраза. Контрапункт Ако аз, например, влагам смисъл и дело в една фраза, която множеството е успяло да клишира, това означава ли че - аз използвам клишета? - трябва да я сменя въпреки, че тя ми харесва и точно изразява мисълта ми? - рискувам събеседникът ми да я приеме като клише, въпреки, че за мен тя не е?

Розалинка - точно навреме! Кое наричаме погрешки на другите и защо се вглеждаме в тях? Според мен това са нещата които ни различават както божурът от кокичето. Но нито формата на кокичето, нито тази на божура са погрешки. Погрешка ще е ако кокичето разцъфне по времето, по което цъфти божура и обратно - за единия е късно, за другия рано. Погрешка ще е кокичето да има формата и физиологията на божура, а божура на кокичето - няма да оцелеят. Доброто е именно че сме различни на различно място и по различно време. Кое е онова, което трябва да видим в Божествения свят? Мисля, че е това, което ни обединява и свързва. Кокичето и божурът са цветя и са растения. Както и ние сме...едно.