Донка

Плати ми, що ми си длъжен

мъдрост

Законът на подмладяването "Човек, който има вяра, той има един отлично възпитан ум, за да може да направи едно различие в онези неща, които вижда." Възпитан ум! Възпитан да прави различие в нещата, които вижда....

Не знам за вас, но за мен светът през последните осем години, и хората също стават все по-добри, осъзнати. Или може би трябва да уточня, че красотата и любовта около мен и в моя свят стават все повече и по-осезателни, както и красивите и добрите хора и техните постъпки. Не знам на какво се дължи - може би да си избирам такива неща, а да избягвам другите, може би си създавам такъв свят и бягам от "истинския" - то като че ли има истински... Но не усещам никаква стена между моя свят и по-различния от моя (има го и аз знам за съществуването му, макар и да не живея в него). Случвало ми се е и ми се случва от време на време да ми дойде на гости човек оттам - познава се веднага... но след известно време започва да става позитивен, или.... ако не му харесва се прибира в своя негативен свят при семейството си... въобще всичко си е в норма, както си е било и както си е писано да бъде май...

Абсолютно, точни наблюдения. Обаче доколкото разбирам аз, става дума не за домашно възпитание, а за кооперативна детска градина/ясли, в която са събрани група деца от различни семейства. Последното автоматично изключва фактора родителско/домашно възпитание, тъй като са събрани деца от различни семейни двойки. Колкото и да са сходни идеите на тези двойки за семейсното възпитание, те няма как да са съвсем еднакви във всичко. Според мен става дума за два различни процеса на социализация - този в семейството се допълва от социализацията в група със сходни на семейството (но различни) условия на общуване. Все пак и аз подкрепям молбата за повече подробна информация за опита на кооперативите, желателно лично от родители.

Родителите обикновено си имат някакви свои занимания и прехрана, а и не са много тези, които умеят да се занимават с детски групи. Има някаква надежда в специални курсове и литература пособия, ресурси, подготвени от опитни хора. Мога и сега да предложа нещо подобно на родители за английски език - ограмотителен период (1-2 клас) И все пак педагозите и психолозите - професионалисти са незаменими. Мисля, че всеки родителски кооператив трябва принципно да слага в основата си един (поне) професионалист, който ще координира и насочва работата и ще играе основна и решаваща роля. Така и родителите ще са спокойни. Разбира се, родителите ще избират сами професионалния си помощник.

Здравей Юля Покрай едно родово проучване, благодарение на което установих, че не съм второ, а четвърто поколение даскал, прочетох доста литература - основно спомени - на прочути в нашата история просветители отпреди Освобождението. Тогава е нямало българска държава, а турската империя не се е занимавала с просветното дело на раята, много ясно. Учила съм история на образованието в университета, но не предполагах с колко вълнение и искрено изумление сега, с над 30 г. стаж ще чета първите буквари и учебници, с които е проходило българското светско образование. Искрено препоръчвам спомените на Илия Блъсков, например. Човек се докосва до възторга и разочарованието, идеализма на първите даскали и техните ежедневни усилия, но и откровено признание за случайните хора в даскалската професия. След Освобождението даскалите с радост и надежди са посрещнали грижата, която е полагало новото национално управление за просветата. Надявали са се, че държавните единни изисквания ще прекъснат порочни практики на влияние на общините върху училищната работа. И отново разочарование, защото заедно с единните изисквания и подготовката на учители за новите школа, родителите били съвсем изолирани и сега пък оставили всичко на държавата и на министерските чиновници. Последствията не закъснели. Въобщя, интересна история имаме, особено, ако човек се опита да усети не просто списъка от събития, но мислите, трепетите, радостите на хората зад сухите факти... Покрай написаното по-горе ми излезе още един въпрос, свързан с родителските образователни кооперативи: - Работата в такива условия коренно се различава от фронталната работа в условията на масовото държавно училище. Би било разумно да има специална подготовка на педагозите, които ще работят с децата. За любителите на архивни ценности - Илия Блъсков - 1907 г.

Господнята молитва Формула: Аз съм човек, служител на Доброто. Аз съм частица от Великото Божествено Съзнание. Аз съм крепък като диаманта и светъл като Слънцето. Аз раста и ще раста, за да видя Лицето на Бога. (три пъти) Блага дума на устата Беседа: Брат ти си дойде Да пребъде Божият Мир и да изгрее Божията Радост и Божието Веселие в нашите сърца. (три пъти) Благост Добрата молитва

Здравейте Ники, Благодаря за ценната тема! Първо - подкрепям напълно родителските кооперативи като идея и се радвам на всеки опит за реализация. Нещо повече - смятам, че образованието по принцип би следвало да бъде на основата на родителските кооперативи - както всъщност е възникнало във възрожденска България. В условията на обществото и семейните традиции и ценности в България и света в началото на 21 век все още има доста съществени подробности, които подлежат на уточняване и експериментиране. - Колко семейства ще бъдат достатъчни, за да могат да си позволят педагогически персонал и в какво точно ще се изразява работата на педагозите? - Ще могат ли да се справят с детските групи и техните изисквания родители, които нямат педагогическа подготовка или поне способности? Как би се отразило на развитието на децата влиянието на родители с меко казано неадекватни или екстремни разбирания? - Как ще се съчетае участието в отглеждането на децата с личните ангажименти и работното време на родителите? Ще се радвам, ако се намери споделен вече опит.

Моята човешка работа тук на земята е да не върша и да не бъда нещо, което моето сърце и моят ум не усещат като добро. Имаше време - примирявах се с човешкото си желание да бъда приета за нормална и добра, за "своя", примирявах се със страха да не ме отлъчат от стадото и се опитвах да се напасвам към неговите стандарти за "добро", които не винаги бяха мои и в които се чувствах като в трънак. После се примирих с отлъчването, но спрях да търпя тръните в името на приемането. Просто от двете злини избрах по-малката. И се оказа, че това не било никаква злина, защото се намерих с други такива отлъчени като мен - приятели и сродни сърца и умове. Та това за мен означава непримиримостта и нетърпимостта към злото. Колкото до това какво правят другите и дали е добро или зло - пращам случая към по-висшите йерархии и си гледам моят човешка работа, която никак не е малко.

Благодаря ви за ценните разсъждения, приятели! Докато четях, в паметта ми изплува едно доста далечно за мен време (а като че ли е било вчера), когато в моите професионални среди се ширеше мотото "за колкото ми плащат, толкова ще работя". Тогава заплатите бяха далеч по-ниски, а и се случваше месеци наред да вземаме само аванси. Но не бяхме само ние така. Какво означава един учител да следва това мото? Ами пропилява си часовете с децата по негов личен различен начин и после не е особено взискателен в изпитването, втората половина на работния ден се занимава с някакво друго препитание, за да може да изхранва семейството си и... така. Аз тогава не можах дори да впиша себе си в тази схема - не можех и още не мога да си представя как ще бъда безразлична към децата, как ще разказваме вицове и ще убиваме времето в учебните часове и как ще си жонглирам с оценки... Моята непримиримост се изразяваше в това, че си продължавах да върша работата си с цялата си душа, цялото си сърце, с целия си ум, с цялата си воля. В парично изражение получавах същото като тези, които си "почиваха", но сега, след много години, когато тогавашните ми ученици усмихнати водят децата си при мен, разбирам какво всъщност съм инвестирала тогава. Така че съм съгласна с писалите, че непримиримостта преди всичко означава да запазим себе си и да не се поддадем на инерция, мода или каквото и да е подобно, само защото "другите правят така". А добрият пример винаги е заразителен. На някои колеги им беше достатъчно, че вече имаше едно изключение, за да станат второто, третото....

Човек да " отреже собствената си ръка" ни съветват, а не да преценя и да реже ръцете на другите... Въздържанието от необмислени постъпки е част от търпението, важна част.

Ами не знам чия е тази мисъл, но аз съм на 53 не мога да кажа, че остарявам, но натам отива работата. Не се и никога няма да се чувствам опора на младите - те са достатъчно силни, умни и способни, но винаги ще съм приятел и ще ги обичам каквото и да се случи. Никога няма да им бъда учител, макар че съм вече 30 години в тази професия - но колкото повече стоя в нея, толкова повече разбирам, че аз се уча от тях, а те може би се учат на нещо от мен, но никой никого не учи - всеки си се учи сам. На децата си бях учителка, стига ми, сега аз се уча от тях - всеки ден. Съперник? Аз не виждам съперници около себе си... Ако някой вижда в мен такъв, проблемът не е мой. За разбиращ съм съгласна - това е всъщност основата на истинската любов.

Здравей Мира Ще ти отговоря кратко, защото нямам време за повече. Синът ми беше на 22 - завършил с отличие компютърен техникум и студент трета година. Тогава имаше възможностите и способностите да си намери работа и да живее съвсем самостоятелно - каквото и направи през следващите месеци. Сега все ми споменава, че съм го "изритала" точно навреме. Иначе той заживя сам и далеч от дома още в 8 клас - и на това е благодарен сега, макар тогава на всички да ни беше много трудно.

Напоследък започнах да осъзнавам, че търпението като че ли включва "спиране на времето" - имам предвид, умът да преодолее линейността на събитията и да спре да отмерва периодите и да ги брои. И също да се отстрани от събитията и да стане безпристрастен наблюдател, който вижда смисъла на промените около себе си, но няма определени очаквания за тях. Търпение означава и умът да смени "кога ще стане" с "когато и ако е писано, ще стане". Обаче търпението няма нищо общо с бездействието - най-трудолюбивите хора всъщност са най-търпеливите...

Много се радвам, Теодора! Може ли да ни разкажеш повече, когато имаш време?

Здравей и добре дошла Мира Докато четях споделеното от теб, си мислех колко силно могат да повлияят върху съзнанието ни ролите, които играем на сцената на живота и особено сценариите, които някой друг е написал за тях, а ние само се опитваме да изиграем по най-добрия начин. Майки, дъщери, свекърви, тъщи, синове... И зад всяка една роля стои душа. И всички сме просто души.... Когато бавно но сигурно започнах да осъзнавам това преди години, сърцето ми се свиваше - та коя ще съм аз, ако не съм майка на моите деца, никоя?! Коя ще бъда, ако не съм съпруга - някоя си самотна жена?! Коя ще бъда ако не съм домакиня - някоя развей-прах бездомница?! Коя ще съм, ако не съм учителката и то добрата - някоя провалила живота си неудачница?! Ето така мислех - в роли и сценарии и това ми беше изборът... Повярвай ми, когато хвърлих сценария и си станах аз - не учителката, не съпругата, не дъщерята, не снахата... просто аз без никаква роля (възможно е), се почувствах лека и щастлива. А какво казаха и как се почувстваха другите? - Е, на някой не им хареса и се опитаха да ме върнат в сериала. Други наблюдаваха изненадани дали не играя някаква друга роля. Трети се радваха, че съм сменила сцената и съм си намерила по-добра роля... Не можех да виня никого, нито да очаквам да ме разберат и приемат веднага, още по-малко да ме последват. Тези, на които не им хареса, че спрях да участвам в техния сценарий постепенно изчезнаха от живота ми. Вторите си останаха край мен и всеки си е такъв какъвто желае да бъде без очаквания един към друг - само си се радваме и си помагаме. Най-близките ми, хората, които се радваха, че излезнах от ролята, се опитаха да ми сложат нов сценарий, но след като усетиха, че няма да игря, спряха да опитват и ме оставиха така да съм щастлива както съм - за тях това беше и е важното. Това е моят личен опит.... Обаче... за да може човек да излезе от сценария, трябва да е сигурен, че не е поставил за своя ценност някаква собственост - материална (пари, жилище, мебели, дрехи, наследство), влияние и власт над някакъв човек или група хора, Единствените ценности на душата са... безусловната любов и свободата...

Честито и от нас, Илиянче!

Добрата молитва Формула: Аз съм човек, служител на Доброто. Аз съм частица от Великото Божествено Съзнание. Аз съм крепък като диаманта и светъл като Слънцето. Аз раста и ще раста, за да видя Лицето на Бога. (три пъти) Бог е Любов Беседа: Справедливост, милосърдие (15 юли 1934 г.) Формула: Проявената Любов на Духа, проявената Мъдрост на Духа, проявената Истина на Духа носят пълния живот на Бога, на Единния, Вечен Бог на живота. Господнята молитва Изгрява Слънцето

Благодаря Розичка - всички сме ги минавали тези изпити и още минаваме. Затова сме в това училище заедно. А колкото до добрите хора и лошото - че коя съм аз да съдя кой е добър и кой не. Най-малко себе си да оценям сама. Нямам време за това - много учебници, много изпити... Мисълта на Учителя я разбирам по малко по-различен начин. Този пласт се намира дълбоко, т.е. това е пласт на несъзнаваното, на природа, която е латентна, остатъци от някаква стара картина, или сурови още "заготовки" за някой следващ живот. Щом са латентни, щом са надълбоко, значи не са за този живот, други са ни задачите, други са учебниците сега. Да ги копаем и да се вглеждаме в тях, то е като да си зарежем градината с посадените дръвчета и зеленчуци и да идем да ровим в тинята, за да сме сигурни, че някъде в нашия свят има и... тиня и в нея нещо гние... Апропо, гниенето някъде дълбоко също е много важен процес, но той вече не е в нашите "учебници".

Не ми се иска да пиша много - по-горе са написали най-същественото, за което благодаря. Ще си кажа за себе си. За мен единственото Учение - Източник, което следва човекът в този свят е Дървото на Живота и единственият Учител е Бог. Всички създадени от човек учения, колкото и да са добри и широкообхватни, са в най-добрия случай упътвания как да следваме основното Учение. Хората имаме нужда да ни се обяснява на различни езици според различните си опитности... Колкото до Дървото на Живота, то няма как да се обхване от ума - ние сме в състояние само да се храним с плодовете му... Това ми беше мисълта, когато написах "мненията на Великите", а не Ученията на Великите" - да се направи справка по-горе, моля. Моля, също да се прави разлика между проекцията на ценностната система и естесвената връзка на душата с Източника. Преживявала съм ги и двете - разликата е генерална. Когато човек проектира убеждения и ценности, усещането е на победител и ликуването вътре скандира "велик съм". Аз говоряза съвсем друго - за вълна от радост, която носи усещането за единение и хармония с всеки атом на този свят. Тази вълна не е марш в светлината на ярък прожектор, а тиха музика в нежната светлина на зазоряването... . И накрая - личните ми опитности сочат, че точно поведение от типа: води до идентифициране на себе си с едно човешко учение и съответно идентифицирането на това учение със себе си. Тъжна картинка е. Но поучителна

Благодаря, ivail! Прошката е като научения урок - вече не си същия, който си бил, преди да го усвоиш, но помниш как си го учил. Благодарен си за трудностите, които си минал, защото сега осъзнаваш колко са били ценни. Обаче урокът няма да се "брои" за усвоен, т.е. магията с кармата няма да заработи докато не приложим наученото и не докажем, че сме се променили. Так че съм съвсем съгласна с превода - Бог ни прощава дълговете чак след като ние вече сме завършили процеса на прошката и имаме сигурен резултат на промяната ни. И няма как да избегне човек или измами на този изпит - мами себе си само.

Собствено мнение съвсем не значи да измисляме колелото или да откриваме Америка. Самият избор кое от мненията на Великите ни е допаднало и най-вече - сме се опитали да прилагаме в живота си, в ежедневието си както само ние лично сме в състояние да го сторим, това вече е собствено мнение, собствен принос. Щях да напиша много пъти, но се коригирах - винаги - когато чета Учителя, например, вътре в себе си усещам особената вълна на радост, когато човек открива казано с думи обикновени и точни това, което е носил неизказано вътре в себе си, но винаги е "знаел". Почти всеки, с когото съм споделяла това свое усещане, ми е споделял абсолютно същото за себе си. Ние сме свързани към един Източник, но Великите са притежавали майсторството да го "преведат" и изкажат на езика на обикновения човек. По темата - понякога пътят минава през книгите и "преводите" на Великите, понякога през личните опитности, за мен лично минава през съчетаването на двете.

Има случаи - човек, който се стреми към духа, в един момент започва да идентифицира себе си с това, което се стреми. След тази точка от пътя неминуема е следващата - да идентифицира това, към което се стреми, със себе си. И това е точката, в която става ясно, че вместо да върви към духа, е вървял всъщност в обратна посока.