Донка

Тази заповед винаги ме е хвърляла в смут... И сега разбрах - не съм я четяла правилно! Аз съм слагала ударението на БЪДЕТЕ, после на СЪВЪРШЕНИ, сега я усещам на (ТАКА) КАКТО Е съвършен небесният наш Отец. Та сега размишлявам над въпроса КАК точно е съвършен Той....

Благодаря, Бел! Животът ме научи, че няма правила и етикети. Дъщеря ми учи в Германия и не иска да се връща тук. Синът ми има добра реализация тук и никакви намерения да излиза навън освен на екскурзии. И двамата си имат свои мотиви и своето право - за всеки от тях това е по-доброто. просто са различни, имат различен път и различни нужди. Затова моята позиция е за свободата да се опита и за вслушване във вътрешния глас. И още много е важно да се различи този вътрешен глас от натрапени ценности и клишета за успех.

Добре дошла при нас Бел Не разбрах съвсем защо те изненадва реалистичността на нашите коментари и защо думата е в кавички... Доколкото аз разбирам мненията на другите, повечето се опитваме да кажем с различни думи почти същото, което си казала и ти. Благодаря ти за което и желая да откриеш полезни за себе си неща и събеседници в нашия форум.

Да следя диалога между Божидар и Станимир определено няма да успее да ме убие - но със сигурност ще ме направи по-силна - ще се науча да преодолявам любопитството си и да не отварям темата докато тя се състои само от техните престрелки Шегичка, момчета

Отново прочетох писмото, с което започва тази тема. Едва сега го забелязах: Може би авторът трябваше да го сложи в заглавието на темата, защото неговата, а и на други като него дилема не е чужбина и любовта, а по-високият стандарт на живот и/или любовта като стимули. Понякога неусетно за самите нас прикриваме от себе си това, което наистина имаме да си кажем или истинските въпроси, на които имаме да си отговорим, за да вземем важни решения в живота си.

Здравей Мирослава тук можеш да провериш сама.

Забравяме за вътрешния глас... На всеки един от нас Той ни шепне различни неща... понякога противоположни..., но винаги най-доброто за нас в момента. А какво нашепва този вътрешен глас, когато си в България не за седмица, а за повече от месец? Тогава романтизмът и носталгията, които го заглушават, поотшумяват. Контрапункт на някои от съветите и мненията: - не смятам себе си за ПРЕуспяла, но смятам, че успях да се реализирам добре ... досега. Познавам много млади хора, които имат добро развитие в България...

И аз доста съм мислила как доброто съществува извън нашия ум... И понеже съм свикнала да се изразявам с примери и образно... Пътуваме ние и на един кръстопът виждаме два пътя пред себе си - единият е равен и гладък и прав - абе магистрала, с кеф пътуваш и бързо пристигаш. Другият на дупки, кърпежи и завой след завой, че и ту нагоре ту надолу - изобщо - Асеновград - Смолян (не съм пътувала скоро, може и да са го оправили . И много ясно избираме добрия път - бр, бр - кеф, скорости, гледки и.... опс накрая сме в София.... а, сме тръгнали за Пампорово на отдих... Та в този смисъл - Бог знае какво е истинското Добро за всички, защото само Той може да види точката, в която ще пристигнем... Ние можем само да предполагаме. Е, има и табели по пътя, но те са написани на особен език и с още по-трудна за разбиране и научаване азбука...

Празникът на Паневритмията - Хасково 22.09.2013 г. В последните дни на лятото вълшебната полянка на хасковските братя и сестри за последен път през тази календарна година бе озарена от щастливите усмивки на участниците в Паневритмията. Най-малките танцьори бяха братчета само на 10 и на годинка и половина ( на раменете на баща си), а всички с особен трепет усещаха магнетичното присъствие в кръга на сестра Ина Дойнова. В събота след Паневритмия гостите разгледаха забележителностите на Хасковския край , а вечерта се събраха в Арт-галерия „Модулор” за среща със сестра Ина, която с присъщото си очарование разказа спомени за Изгрева и за поколението на своя баща – съвременници на Учителя. В неделя сутринта след посрещането на изгрева и празничния наряд домакините и гостите от Димитровград, Любимец, София, Свищов и други градове от цяла България танцуваха и пяха под звуците на цигулката на Весела и флейтата на Ваня, след което споделиха братската трапеза. Съборът на 21-22 септември се проведе за втори път и се превърна в традиционен. Миналата година в него участваха около 35 домакини и гости, а тази – повече от 50. За хасковските братя и сестри съборът в последния ден на сезона е едновременно празнично му приключване и откриване на новата учебна година на курса по Паневритмия, на курса по пеене и на групата за изучаване на лекциите от МОК, които през този сезон се сдобиха с по-просторни помещения за своята библиотека („Виделина”) и зала за музика и изучаване на Паневритмия.

Ново- Важно- Сега Октомври 2013 се предлага нива от 800 декара на която всичко можем колективно да си отглеждаме лимец, като разходите са само 30лв на декар и в тази цена са включени всички разходи по обработката на нивата за засяване, както и жътвата с комбайн. Като цяло тези 30лв са за да се покрият разходите по горивото необходимо за обработката на земята и жътвата, така че нека всички се възползваме от това щедро предложение на човекът, който предлага нивата с тези условия и да участваме заедно в тази голяма нива. За да участвате влезте тук -> “Колективно Отглеждане”. Това, което вярваме, че ще направим е рекордно и ще засеем с ръце 800 декара с Дар-лимец, затова ако не може да участвате финансово много ще се радваме да помогнете като доброволци при сеенето на тази нива. Повече информация за тази сеитба може да намерите тук, Моля, не питайте как може да си купите лимец от нас, защото всичкия лимец, който отглеждаме и даряваме е безплатен и не се занимаваме с продажби! източник

Много ясно...не вярвам някой, който ме познава, да ме е причислил към тази категория... Но нека обясня какво имам предвид с пример. Идва майката на едно от моите хлапета преди доста години и ме моли настоятелно да направя добро на хлапето - да му дам теста предварително, за да може да изкара добра оценка. На мен ми се сви сърцето и вътрешното ми усещане беше че не бива да го правя. Тя настояваше, а детето ме гледаше с умоляващи очи. То беше стеснително, страхливо и от страх забравяше всичко, което реално знаеше. Опитах се да ги разубедя - извадих куп аргументи - не. Накрая се съгласих да направя това добро, но както аз разбирах тогава, че трябва да е добро - упражнявахме теста в тетрадката и и тя понаучи нещичко, надявах се за повечко време. За това, което се е случило, научих от другите деца доста по-късно - майката с детето повече не ги видях в школата. Детето решило да направи добро на другарчетата си и дало да препишат отговорите - колежката хванала листчетата и разследвала случая - стигнали до детето и то било изправено на съд... след това се разболяло и 2 месеца не могли да го заставят да тръгне за училище, ходили при психиатър, за английски не искало дори да чуе.... такива работи. В момента, в който го разбрах натъпках всички тестове, с които разполагах и ги изхвърлих в контейнера пред очите на децата, които ми го разказаха. Беше в края на учебната година и следващата година категорично смених учебниците и на всеки новодошъл първо заявявах че школата НЕ работи по училищните учебници. Предпочитах да си загубя половината клиенти, отколкото това някой ден да се повтори... Едни загубих, нови и то повече дойдоха точно заради промяната... Та онова усещане тогава - . На мен ми се сви сърцето и вътрешното ми усещане беше че не бива да го правя. - на това му казвам "Бог поиска да направя добро". В онзи контекст това означаваше да не давам теста на детето по никакъв начин...

А според мои лични опитности съм стигнала до извода, че Бог е този, който иска да направим доброто. Ако Бог не го иска, не би следвало да се нагърбваме с него... Проблемът е как да различим своето искане и искането на другия човек от това на Бог... Как да разберем кога Бог не иска да правим доброто, което ние или друг човек искаме... Възможно ли е и обратното - Бог да иска от нас нещо добро, което ние не осъзнаваме като добро (възможно е дори обратното, да го осъзнаваме като някакъв вид зло), а другият човек изобщо не подозира за това или съвсем не би се зарадвал на това добро...

Според мен в тази мисъл за непоисканото добро има нещо недовършено, недоизречено, което всеки подразбира според своето лично ниво и нагласа. От кого трябва да бъде поискано доброто?

Е, не бих квалифицирала толкова силно старанието на един брат и приятел да осмисли по свой начин една фигура. Учителя също ни е съветвал непрекъснато да мислим, да опитваме, да прилагаме и да осъзнаваме всяко свое действие, емоция. В случая Томи предизвика дискусия, в която много хора може и да не участваха, но се замислиха. Кое според мен лично НЕ Е по Учителя и Учението в тази наша обща опитност: - позицията - вие не сте правилните, аз ще ви покажа кое е правилното - вие не трябва (забранено е) да играете така, а трябва (задължително е) да правите правилното (т.е. моето) Отрицанието и квалификациите и претенциите един (брат или сестра) да знае всичко и правилното и да задължава и да забранява на другите са тези, които оскверняват, според мен Учението и Пентаграма. Особено Пентаграма. Предлагам от тази точка нататък в темата да се опитаме да дадем своите разбирания за това как именно Пентаграма ни учи да живеем и работим заедно.

Благодаря за разбирането, все пак. Няма как да се играе два пъти пентаграм едно след друго - губи се магнетичността в края на пентаграма и особеното въодушевление на поздравите след него. Групите подобни на нашата (10-20 човека ) обикновено не просто се познават, но са добри приятели и истински братя и сестри. Аз лично никога не бих се съгласила да влезна в пентаграма, ако с моето влизане някой приятел ще остане навън и ще гледа само. Затова имаме традиция, когато не достигаме до 5 поне, останалите да пеят в центъра - много е вдъхновяващо, повярвай ми, и много сплотяващо. Обаче перспективата 10 души да играят и 9 (един малък хор) да им пеят ми се струва малко смешна, меко казано. Да добавя още нещо - преди няколко години нямаше и 10 участника и не се играеха нито слънчеви лъчи, нито пентаграм. Всичко се случи след като заработи сериозно нашия курс и година след година упорит труд той привлича все повече нови хора и старите стават все по-добри. Ставаме все повече именно защото нито в курса, нито на поляната поддържаме негласното правило никой да не ограничава или да не задължава никого - нашата учителка Ваня обича да ни съветва - "четете, мислете, наблюдавайте се, учете се, не се бойте от грешките - опитвайте, усъвършенствайте се и най-вече танцувайте с любов, слушайте вътрешния си глас, нека Духа ви води..." Резултатите са красноречиви. За Пентаграма - стотици пъти съм наблюдавала как се сменяме на позициите и кога разкривяваме фигурата. Най-важното е и най-трудно постижимото - всеки да танцува в синхрон с останалите и в същото време да осъзнава цялата фигура и нейната пулсация. Това е Животът в танц. Това сигурно ще го изучаваме цял живот....

Разбирам позицията на Всеволод - има сериозна логика. Тогава какво ще ни препоръчате, когато сме например 18 на брой (това често се случва при нас) - 8 човека да гледат как 10 човека играят - повярвайте ми ситуацията е доста неловка.

Ще използвам дублирането на двете теми, за да задам един въпрос, който вълнува не само мен: - Какво мислите за проблема "пълен - непълен пентаграм". Когато за пръв път започвахме да играем Пентаграм на нашата полянка, имаше ревностни привърженици на идеята, че пентаграм се играе само ако е пълен - т.е. 10 човека. Ако няма 9, се отказваме и спираме след лъчите. Обаче тогава бяхме все още малко хора и трудно се получаваше това 10 всеки път. Обаче, ако не се играе редовно в самото начало, се загубва треининга и хората се объркват. Това пък води до напрежение и дори ако репликите са само доброжелателни, за помощ на тези, които не знаят къде да се построят, все си е нежелателно. Тогава надделя мнението, че трябва да танцуваме винаги, когато сме най-малко 5 човека и да си представяме останалите. И така се научихме. Сега обикновено сме между 10 и 20 - т.е. един пълен пентаграм и един непълен. Когато сме 11-12, останалите влизат в кръга и пеят. Когато сме 13-14, съществува колебание - да се отдели ли човек - двама от пълния пентаграм, за да се образува още един и всички да танцуваме или 3-4 души да пеят в средата. Решаваме според хората и ситуацията. Чувала съм, че има доста хора, които категорично отказват да играят в непълен пентаграм заради негативни енергии. Лично на мен не ми пречи, чувствам се превъзходно, по-съсредоточена съм и забелязвам същото и у останалите участници. Какво е вашето мнение.

Ще си позволя да не се съглася с някои от твърденията на Божидар - лично при мен усещането за опасно и безопасно е в точно обратния вид - т.е. в полза на праната. Но това сигурно е лично усещане и така трябва да бъде. Не ми се иска да спорим тук и да сравняваме кой метод е по-по-най. Темата е конкретна и моля да разсъждаваме по същество. В последното напълно се изключват всякакви магически ефекти, на които никак не съм почитател. Благодаря на Креми за разясненията - покриват се до голяма степен с наблюденията ми...

Северният и Южният възел винаги са на 180 гр. един от друг, т.е. в противоположни точки на сферата. Ако единият възел е в Рак, то другият е в същия градус в Козирог. Доколкото ми сочи скромния ми опит, хубаво е двата възела да се вземат в хармония - това е техният смисъл, според мен. И още от опита ми и от прочетеното - изключително важно е в кой дом се намира всеки един от възлите. Сравнявала съм своя личен хороскоп (Сев. в. във везни - 3 дом) с този на приятелка (сев. в. везни - 1 дом) разликите са съществени. Важно е в коя сфера на живота са набелязани промените и развитието... Може би е хубаво да се отчете и къде се намира управителя на съответния знак. Ще се радвам някой от по-знаещите да помогне или да ме коригира.

Честита Вяра, Надежда, Любов на всички именници и на всички, за които Вярата, Надеждата и Любовта са основа на живота!

Голямата радост Tова означава ли, че повишаването на енергийното ниво, за да започне приемането на праната и усещането и, минава задължително през духовното развитие и състоянието на троицата ум-сърце-воля? Ако се разчита само на формални, механични действия, които са заучени, но не е "издържан изпита върху вярата, надеждата и любовта", ще има ли някакъв ефект?

Напоследък си мисля, че вътрешното ни усещане за "добро" и "зло" в конкретна ситуация ни помагат да вземем решение, макар че не са единствени определящи - имат си своята роля и умът и волята, Кой е пръв и кой главен? Според опитностите ми няма формула - всеки човек и всеки момент на решение са различни, важно е да работят хармонично заедно. И още, мисля, че актуалните наложени от обществото или персоналната група на човека норми за правене на добро по-скоро пречат на тази хармония, отколкото да помагат - имам предвид, че човек може да извърши някакво добро не защото е убеден в това, а защото неговият социум ще го награди с похвала за правенето на това добро или ще го осъди, накаже и отлъчи за не-правенето му. Ако "доброто" е направено по последните причини, то можем ли да го калкулираме като правене на добро?

източник Честно казано, доста скептично се отнасях към перспективата да постигна някакъв макар и малък резултат и останах много изненадана, когато почувствах нещо подобно на описаното по-горе. Благодаря на Креми за помощта! Мисля, че този етап от индивидуалната работа с праната е най-важен, но сякаш е подценяван. Много ще се радвам да споделите лични опитности с него. Колко приблизително време ви отнема да повишите енергийното си ниво и чувствителността си към праната? Отразява ли се на качеството на възприятията по-набързо направена подготовка и как? В даденото по-горе описание не е включена техника с дишане, използване на молитви, формули и силата на мисълта. Те могат ли да помогнат за повишаване на енергийното ниво и чувствителността към праната?

Съгласна съм. Всъщност ако се пише поезия, в която има някаква връзка с Христос, то истинската поезия според моите разбирания, е онази, в която поетът НЕ пише ЗА Христос, а за своето лично усещане, своите преживявания, своята идея за света, за любовта и страданието и за всичко, което Е Христовата идея... Каквито стихове са публикувани в началото на темата. Мисля, че Той се радва, когато усеща, че обикновените хора Го носят в сърцата и умовете си и в делата си най-вече.