Донка

Здравейте, приятели! Всеки път, когато посягам към бутона за отговор, се опитвам първо да си отговоря на въпроса - защо всъщност го правя. Дали искам някой да оцени мненията ми, начина ми на разсъждение и информираността ми... Или искам аз да дам личната си оценка на определен човек и неговата позиция. Като че ли най-спокойно се чувствам, когато споделям с останалите участници тук какво съм преосмислила в живота си, какво ми е помагало или пречело да запазвам Любовта в себе си. Може би го правя, за да го формулирам по-добре за себе си. Със сигурност го правя, за да чуя какво мислят по същата тема останалите. Благодаря на всички участници от форума, които с постингите си, са ми помогнали да видя темите от ъгъл, по-различен от моя. От няколко дни се опитвам да си отговоря на следния въпрос: - Къде минава границата между мнението и оценката? - Кои са "вълшебните думички", с които "успяваме" да превърнем личното си мнение в оценка на казаното от другите. - Как да "се усетим" че вместо обективна преценка и анализ на ситуация и постъпка (двигателят на нашето собствено израстване), се свличаме до оценки (понякога с тон на осъждане) и съответно оправдания, самозащита изясняване на лични отношения.... - Как да споделяме без да предизвикваме (волно или неволно) оценки и характеристики на личните ни качества? Благодаря ви предварително.

И аз си мислех така... така ме бяха научили - че съчувствието е благородство и алтруизъм. Когато някъде прочетох тезата, че то, напротив, е вредно и стимулира у страдащия желанието да прехвърли негативните си емоции върху благородния си слушател, реагирах първо с възмущение! После доста мислих и разбрах, че това е вярно... Тогава осъзнах, че моето съчувствие не само не им е помагало, а ги е превръщало в своеобразни "наркомани", зависими от моята положителна енергия! , т.е. аз съм им "крадяла" болката, уроците им! И защо? За да се видя в позата на благороден алтруист и хората да кажат - колко е добра! За да имам повече приятели, които ще ме смятат за истински приятел и ще идват при мен в беда. И ако това не е чиста проба егоизъм!...Такава беше жестоката Истина. Тук, обаче трябва да си уточним понятията. Под съчувствие, според мен , Изгрев разбира: "да изпитам същите емоции като теб, за да те разбера по-добре" (моля да ме извини, ако не съм го разбрала правилно). В този случай съм напълно съгласна с него! Пример: Ако някой ми споделя изпитвания от него гняв при вида на някаква несправедливост, съвсем не е необходимо и аз да изпитвам същото, за да го разбера. Точно обратното. Ако и аз изпитам гняв, няма да успея трезво да преценя къде всъщност е причината за неговия проблем и съответно няма да мога да му помогна правилно. (Това е ежедневие в професията ми ) По този въпрос бих ви препоръчала една много полезна за мен страница! http://www.psychology-bg.com/texts/c3.htm (Много добра интерпретация на емпатията!) И не е чак толкова трудно да се спират схемите и моделите в мисленето и да се заслушаме в негативните си емоции, а не да им се поддадем! Просто е необходимо Егото ни да отстъпи пред Любовта и вярата - при това съзнателно. Когато видя например "мутра" в описаната ситуация (Бина Публикувано на Вчера, 09:21 ), моята реакция е: "Благодаря ти, Господи, че не съм на неговото място сега!"

Мисля че да! Дворецът е затвор за душата. Той е котвата към нашите човешки ценности и желания, а нали те точно пречат да чуем гласа на Бог... Когато живееш в дворец, дали ще ти хрумне да се молиш? Няма ли по-скоро да очакваш другите да се молят на теб??? Всъщност как според вас се е молел Христос на Бог? На времето, когато се учех да се моля, реших за себе си, че Той се е молел на Баща си да му помогне да преодолее човешкото у себе си, да запази Божествената Любов в трудните моменти, да постигне тишината и светлината в себе си, за да чуе Гласа Му. Молитвата , според мен, му е помагала да смири Силата, която е носел в себе си, да не я превърне в Гордост. Мисля, че за него е било важно не дали Господ ще го чуе, а той да чуе волята Му! Такъв смисъл вложих и в своята молитва - затова си избрах Добрата Молитва на Учителя. Не променям текста и никога. Казвам си я бавно наум и всяко изречение като че ли ми отваря очите за мен самата, за света и хората около мен, за това, което се е случило и ще се случи. Усещането е като че ли правя "опресняване на страницата" и презареждане с енергия.

Смея да дам личното си мнение в тази тема като майка на две израснали вече деца, поели своя път в живота.... Знам колко налудничаво ще ви прозвучи, но имам усещането, че родих децата си два пъти - веднъж преди 22 и преди 19 години и за втори път - преди около година. Първият ми брак беше резултат от силното ми желание да имам семейство и деца, разбира се. Запълвах дупката, която зееше в мен. Сега разбирам, че тя е била изкопана от ценностната система, която бях усвоила в периода на социализацията си. Няма нужда да ви я разказвам - все красиви морални ценности, които....копаят дупки в душите ни. Децата запълниха тази дупка и когато дойде време те постепенно да поемат пътя си, болката ме караше да ги задържам - с грижите, съветите си... Изглеждаше, че съм посветила живота си на тях - всъщност май исках да ги задържа в дупките им! Бракът ми се разпадаше и бившият ми съпруг не можеше да заеме тяхното място.... После... интуицията ми подсказа, че болката е причинена от нещо накриво построено в самата мен. Повярвах на една книга, в която пишеше, че ако много силно го поискаме и с любов, можем да преродим своето аз в настоящото си тяло. Е, нямаше какво да губя, опитах... Преди година срещнах човек, с когото бях толкова спокойна, колкото вече бях и сама. Малко по-късно усетих (особено по време на секс), че ние сме като две спирали - нещо като ДНК. А след това до нас започнаха да се оформят нещо като две "пъпки" - подсъзнанието ми знаеше, че това са децата ни. Разбирахме отлично, че ни е късно...но тези пъпки някак сами растяха и постепенно се отлепиха. Сега са близо, но си живеят свой живот. Сега стигнах до това, в което и на мен още ми е трудно да повярвам. Моите деца неузнаваемо се промениха! ... Нашите деца...

Преди няколко години на един треининг разбрах нещо, което тогава ми направи силно впечатление и доста промени начина ми на мислене. Ще се опитам да ви го преразкажа накратко. Представете си едно училище. Кой е най-главен в него? Директорът Кой е пряко подчинен на директора? Помощник-директорите Кой стои под тях? Учителите Кого ръководят учителите? Учениците. Получи се пирамида, нали? А сега обърнете пирамидата наопаки. Най-важни в училището са учениците, защото то съществува за тях. Учителите са назначени, за да подпомагат учениците в усвояването на знания, умения и в социализацията им. Помощник-директорите са назначени за да създават добра организация на учебния процес и нормални материални условия, така че учителите да работят пълноценно и спокойно. Директорът е назначен, за да осигурява координация и помощ на помощник-директорите и да им дава необходимите ресурси, зависещи от източници вън от училището. ..... В първия момент леко ти се завива свят нали? После осъзнаваш, че наистина е така. Ако ги няма учениците, пирамидата няма да съществува... ...но ако я няма основата, колкото и малка да изглежда тя, след известно време пирамидата ще се срути.... Това според мен е добрият мениджмънт - колкото по-добре работи мениджърът, толкова по-стабилна е пирамидата и толкова по-незабележима е ролята му...навсякъде, не само в училището от примера. Според мен, за да осигури подобна стабилност, мениджърът има нужда от лична духовна и финансова стабилност.

Значи все пак мислите и чувствата заслужават внимание.... Според моите опитности това е последователност: 1) спирам мислите и правилата, схемите в съзнанието си 2) улавям негативните емоции - те са индикаторът за проблем в адаптационните процеси 3)спирам емоциите с вяра в Божествения промисъл и Любов 4)с търпение и смирение изчаквам решението на интуицията си - готова съм да го посрещна и като случайно минала през съзнанието ни мисъл, и като емоция - аз си я наричам "радостно спокойствие" (изпитвам щастливо облекчение, когато го усетя). 5)постепенно включвам логическото и образното си мислене, за да осъществя решението на интуицията в реалния си свят.

Има нещо вярно. Скоро имах подобен "пациент". Налагаше се да му помогна да преодолее несигурността си в личния си живот. По време на разговорите ни "изплува" нещо, което ми се иска да споделя с вас. Оказа се, че в основата на неговата несигурност лежи изкривена представа за сигурността. Като професионален програмист, той подсъзнателно възприемаше сигурността като вероятност модел от миналия му опит или комбинативен модел на определена ситуация, роден от неговото собствено съзнание, да се реализира близо 100% при подобни параметри в бъдещето. Естествено, почти винаги изпитваше измъчваща го несигурност. Наложи ни се да преформулираме усещането за сигурност. То придоби следния вид: Сигурен съм, че модели и причинно-следствени връзки от миналото никога няма да се повторят изцяло в бъдещето. Сигурен съм, че не съм в състояние да предскажа реализацията на построени от мен модели на ситуации. Сигурен съм, че всяка ситуация, в която ще попадна в бъдещето и всички последствия от моето поведение ще бъдат в моя полза и за мое добро. (Много е трудно да включваш понятието Бог в разговори с програмисти, не мислите ли? )

съгласна Но защо да е толкова трудно? И защо да очакваме всички на Земята да затанцуват танца на Отец? Не ми се струва трудно да го направим като начало и сами, в своето Аз, в своя личен свят....освен ако имаме съмнения в истинността на тези думи Та нали от невръстни ни "отварят очите" кога сме добри и заслужаваме любов и кога сме лоши и заслужаваме порицание и наказание После ние самите започваме да делим хората и събитията на добро и зло и да се борим с последното... с неговите средства, разбира се. Та нали ако оставим Злото, то ще завладее света!!! Какво благородство да го открием и да се преборим с него! Дон Кихотовци от 21 век! Ние просто се харесваме такива, гордеем се, че сме от Добрите! Но.... ние определяме кои са Добри и кои Зли. Трудно е да повярваме, че всичко е добро в света - това според мен е искал да ни каже Учителя! Слепи и глухи за злото за мен означава - не се опитвайте да оценяте кое е добро и кое зло! Отварянето на очите и ушите за Любовта за мен означава - намерете Любовта и Доброто в нещата и хората, които по старите ви мерки са били Зло. Ето това е трудно, значи - да се откажем от представите, които стоят в основата на нашето самоодобрение, които изграждат стените на дома на нашето човешко Аз. Е да, боли и е опасно - все едно се самоизтриваш! Но аз си го представям като кодовете за презареждане на ваучърите - изтриваш чернилката и отдолу е свободата и единството с истинския ти Аз и истинския свят.

Дорогая Лиза, любая женщина на твоем месте испытывала бы подобные чувства... Невозможно и нельзя давать советы со стороны. Ты - единственный человек в мире, которому дано и надо принимать свои решения и делать свой выбор. Самое главное - что бы ты ни сделала, это сохранить Любов в своей душе... Никак не легко и понятно как именно сделать последнее, но в этом и состоит твой урок. Ситуация, в которой попала ты, не случайна - ты нуждалась и нуждаешься в ней, чтобы найти свое истинное Я, чтобы освободиться от чего-то старого, которое останавливает твое развитие. В твоем постинге сразу можно заметить "хорошее воспитание, нравственность, чувствительность и пр." Только, к сожалению, они не всегда синонимы Любви. Как раз, наоборот. Они в твоем случае вызывают в твоей душе неудобство, угрызения совести, сожаления, сомнения... (хорошо еще нет критики и осуждения - как в постинге Орлина) - подобные негативные эмоции- симптомы потери Любви. Я бы попробовала найти их корни не в характере, действиях других, не в сложной ситуации. Ситуация Божественна, она всегда мудрее нас. Другие свободны быть и делать что им самим кажется хорошим и приятным. По моему, в настоящий момент твои модели счастья, морали, благополучных личных взаимоотношений не совпадают с ситуацией и твоей роли в ней. В то же время надвигающаяся в твоей душе любовь настаивает на разрешение конфликта. Я думаю, что ты получила знак свыше, что пора переосмыслить свою картину мира и представления о себе, свои приоритеты и понятия о любви, морали, о том что Хорошо и что Плохо, что Правильно и что неправильно. Я лично верю в то, что единственное Зло - это наши собственные негативные мысли и эмоции, наша ограниченность, нежелание развиваться, сбрасывая с себя свои "старые одежды" - для нашего человеческого Я это больно и кажется опасным. Все мы здесь верим в абсолютном приоритете Божественной Любви. Что собой представляет она - это очень долгий разговор. Каждый должен сам прозреть Истину о Любви. Я читала, думала, пробовала в жизни... все еще не считаю себя экспертом Все еще на Пути... Предлагаю тебе отрывки о Любви из бесед нашего Учителя - на русском языке. Это только ничтожная часть его наследства... О Любви Любовь спасет мир

Честито Рождество, Приятели Струва ми се, че ние обичаме приятелите си, защото това са хората, с които сме свободни, спокойни да бъдем себе си каквито сме. Не се чувстваме задължени, нито благодарни. Не прилагаме към тях критерии за оценка (добро - лошо, правилно - неправилно), приемаме ги каквито са и ни е ПРИЯТно тяхното присъствие и съществуване в живота ни независимо от разстоянията и времето, които може да ни разделят. Може би техните Божествени Аз са синонимни или съвместими или допълващи се с нашето....

Our human "I" reveals itself in thinking only and it is the "I" that loves something or somebody. Нашето човешко Аз проявява себе си единствено чрез мисленето и това е Азът, който обича нещо или някого. Our real "I" doesn't need thinking - it knows everything. It is the "I" that is The Love. Нашето истинско Аз не се нуждае от мислене - то знае всичко. Това е Азът, който е самата Любов. (Тhis is my personal understanding of Love. Това е моето лично разбиране за Любовта)

Do they?? I have always thought of them They are The Love Itself....

И аз мисля, че това е единственият начин да постигнеш хармония и щастие. Друг въпрос е как се стига до това състояние.... Тогава как би обяснил популярните изрази: болезнено самолюбив човек наранено / накърнено самолюбие Не излиза ли, че когато ти си се изпълнил с Любов, някой може да те нарани? А в какви случаи сливането с Любовта е болезнено?

Здравейте Примерът с "търтея" от нормалната държава е много показателен и ме изкушава да направя полусериозен - полушеговит опит за "диагноза". Нормалното състояние на едно психо-физиологично единство, наречено живо същество е активност от различен характер. Леността е отклонение, което е симптом за несъответствие на Божественото предназначение на това същество ( мястото му в материалния и обществен свят) и ценностната система, приоритета на активност и критериите за щастие. Казано на по-прост език - Господ го спира, за да не направи Голяма Беля. Колкото до обсебеността от една идея, учение и т.п. - на всеки е ясно, че те маскират липсата на здрава Любов към себе си и света и "замазват очите" на съзнанието за Истината. И все пак това е по-приемлив вариант от депресията, неудовлетворението, стремежа на всяка цена да осъществи човешките си желания и да налага на околните своето Прокрустово ложе на ценности...

Тук не става дума за религия, Орлине. Добре, ще опитам с пример.... Дадено: Самолюбив Човек А и Самолюбив Човек Б са колеги с равен статус, възраст, образование и.т.п. Предстои повишение в отдела им. Търси се: Развитие на очаквания, реакции, емоционално състояние... СЧ А и СЧ Б осъзнават добре, че личностните им качества и заслуги са достатъчни, за да получат повишението. Също така осъзнават, че от новата си позиция ще бъдат по-полезни на фирмата си и на хората по принцип. Готови са да вложат честен труд и всичките си умения за доброто на себе си и всички около себе си. СЧ А очаква повишението като оценка на останалите на неговите качества и заслуги. Ако тази оценка съвпада с неговата собствена, неговото самолюбие е поласкано и той смята критериите за тази оценка за правилни. Ако не съвпада, самолюбието му е наранено. Той или е недоволен от себе си и изпада в депресивно състояние или е недоволен от критериите и оценящите и се смята за незаслужено обиден и недооценен. СЧ Б допуска повишението си, но не го смята за оценка на качествата и заслугите си. Той няма нужда от тази оценка, защото неговата собствена за себе си е напълно достатъчна, за да поддържа комфорта му. Мнението на другите за неговите качества и работа е коректив на поведението му, но не влияе на самолюбието му. Не се чувства поласкан, когато го оценят високо, нито засегнат, когато го подценяват. Не се опитва да дава оценка на критериите на другите, а ги приема като "част от пейзажа". Единственият му критерий е спокойствието и удоволствието, което изпитва той самият в процеса на работа.... Мисля че разликата стана ясна.... Е, можем ли според теб, да сложим знак за равенство между Самолюбие А и Самолюбие Б ?

Съгласна съм напълно. Такава постановка, обаче, повдига други въпроси. - Къде минава границата между разумната и прекомерната предпазливост. - Условните рефлекси осигуряват адаптацията към средата и са признак за наличие на някакви очаквания - проекции на събития от миналото върху настоящето. Те участват ли в механизма на страха? Или може би той е проекция на събития от миналото върху бъдещето? - В света наистина има заплахи за живота на всяко същество. Те са движещата сила на естествения отбор и съответно на еволюцията. Предпазването от тях и преодоляването им е проверка доколко е добра конкретната "машина за оцеляване на ДНК". В този ред на мисли непредпазливостта, оправдана от вярата - има кой да се грижи за мен - е синоним на безотговорност към даденото материално тяло и се наказва с "терминиране". Как да отличим реалните заплахи от страховете си?

Благодаря, Милкана , аз също се опитвам да намеря нещо, което да съответства на Самолюбието така, както самоуважението съответства на гордостта. За съжаление стигнах само до Любов към Божественото в себе си. Но ми се иска да обясня защо тази тема и дума ме вълнува толкова и защо не мога да приема доводите на Орлин. Бях възпитана, че самолюбието е лоша черта на характера, от която човек страда. (И досега съм съгласна с това). Никой , обаче, не ми беше казал, че това съвсем не означава да се отрека от любовта към себе си. Аз обичах света и хората, но смятах за грях да обичам себе си!! На "стари години" научих, че всъщност не може да има Любов към Бог, света и хората, ако не обичаш себе си достатъчно, че да нямаш нужда да те обича друг, за да си щастлив. Макар и късно, се учих да се харесвам и обичам като Божествено създание, а не като Его. Налагаше ми се да търся фината разлика между Самолюбието и Любовта към себе си. Не съм сигурна дали съм успяла и дали критериите ми са "диамантени"... Благодаря преварително за помощта ви

Момичета, а уточняването на личните ви впечатления за себе си и една за друга в темата не е ли искрица на същото това самолюбие? Не ни ли пречи то на принципния разговор по темата? А може би я илюстрира? Едната от вас се опитва да дава оценки за поведението и тона на другата, макар и доброжелателно - оценката не е ли проява на опит за налагане на индивидуалната ни позиция? Другата се опитва да защити личността си и индивидуалното си поведение - наистина благо и брилянтно - но самият факт на обяснението - защита предполага усещане за атака срещу собствената позиция... Нали пак няма да го приемете лично - просто опит за обективен психологически анализ на реакциите ви И така, защо не се върнем на темата - мисля че стигнахме до мнооого интересно място! Трансформациите на негативните качества в позитивни... Припомням : Гордостта се трансформира в Самоуважение, а Самолюбието в....? И как се постига тази трансформация?

Благодаря и аз, Благост. Значи вълшебната думичка е ТРАНСФОРМИРАНЕ. Дадох самоуважението само за пример...нямах предвид точно съответствие... Ще ти бъдем благодарни всички, ако продължиш многоточието след Самолюбието трябва да се трансформира в....? После ще е твърде интересно да поумуваме и върху стадиите на процеса Трансформиране и необходимите техники...

На времето в лекциите по езикознание пишеше, че езикът е първо: средство за общуване - като такова той създава думите и словосъчетанията и техния емоционален фон с "обществен договор". Всяка произволна индивидуална промяна в значението или фона води до недоразумения - misunderstanding. ( Все едно да сложиш знак остър завой вместо стоп, разчитайки че водачът ще се досети какво имаш предвид ) Второ - в качеството си на обществена знакова система то формира нашето мислене с понятия (не съзнание!). От една страна го структурира, но от друга - неизбежно го ограничава. (Всеки, който владее повече от един език, познава чувството на облекчение, когато в другия език намериш начин да изразиш по-точно и кратко нещо, което не съществува като понятие в родния.) Та с това теоретично отклонение исках да кажа, че ако искаме да намерим нещо положително в едно понятие с негативен емоционален фон, по-добре да потърсим друга близка подходяща дума или израз, отколкото да допускаме че малкото самолюбие не е лошо.(Е, тогава пък ще влезем в безкрайно уточняване на количеството МАЛКО. ) Например на САМОЛЮБИЕ би съответствала Самоуважение или..... ???

Думата - мисля, че проблемът е в думата. В нашия език думата самолюбие носи отрицателен фон и не се равнява на Любов към себе си. Спомнете си изразите - наранено самолюбие - това означава, че ние искаме другите да се отнасят към нас както ние се отнасяме към себе си. В противен случай се чувстваме наранени и обидени. самолюбив човек - не просто човек, който обича себе си, а който пряко или косвено очаква другите да се вписват в неговата система, да отговарят на неговите изисквания към самия себе си. Само при това условие те могат да бъдат удостоени с неговото внимание, уважение, одобрение, обич (за последното се съмнявам). Останалите заслужават само неговото презрение. Нещо като обичам себе си в другите. Съгласна съм с Благост - в този смисъл самолюбието не е Любов към Бога в нас самите, а по-скоро обожествяване на нашето Его.

Човешката любов (с малкото л) я усещам като енергиен поток - обмен между две единици - това винаги води до страдания и агресия. Тя е зависима от обстоятелствата и хората и е резултат от дисхармония и непълноценност в самите нас. Любовта с главно Л или още Божествената любов се излъчва от самите нас като от малки слънца - във всички посоки. С нея първо "напълваме" себе си - т.е. обичаме себе си достатъчно, че да нямаме нужда от любовта на другите. Когато постигнем това, сме способни да излъчваме Любов - не да я даваме или насочваме... просто я излъчваме и изпитваме удоволствие от самото излъчване. По този въпрос има една прекрасна книга на Дийпак Чопра - Пътеката към Любовта.

Не, скъпа... Еси е прав(а). Истината е в теб самата и в света около теб. Книгите и философиите са написани, за да узнаеш как други съзнания преди теб са търсили пътя към нея и да се научиш да я търсиш сама. То е като прохождането - постепенно слизаш от ръцете на мама и първо лазиш, спъваш се, падаш, но ходиш САМ! А мама отначало те държи под мишниците, после само те вдига и изтупва праха , после .... един ден ти маха за сбогом, защото никога няма да разбере Истината за Твоя свят и Твоята душа. А ти ще вървиш към тях през целия си живот... А сега накъде? - Стъпка първа - научи се в да откриваш Красотата и Любовта в "пошлия свят" на връстниците си. Но не им слагай етикети, които си прочела в дебели книги. Не ги презирай - научи се да ги разбираш. Не искай да ги променяш по своя модел - обичай ги каквито са. И колкото до твоя свят - не знам, но моят съвсем не върви към гибел - точно обратното - пълен е с любов и детски усмивки и мъдрост.

Разбирам позицията на Благост.... като своя собствена... преди "прераждането" си. Така ме учеше баща ми. И аз стисках зъби и търпях - мислех си, че това е благородството и смирението. Сега го разбирам по-различно. Когато съм "изцедено слабичка", не стискам зъби и не кривя усмивка, а се радвам. Опитвам се да разбера какво си отива от мен, защото му е изтекло времето и за какво ново да отворя себе си. Мисля, че когато стисках зъби, търпях около себе си и в себе си неща, които ме нараняваха. Сега вместо да стискам и търпя се отдалечавам от това, което ме наранява и "поправям" вътре в себе си програмата, което не е успяла да "обработи" постъпващата информация с Любов. Колкото до леко изкривената усмивка.... и в нея вярвах 45 години. Сега предпочитам да почакам и да поработя над нея - не се усмихвам докато усмивката ми не стане чиста и искрена "как поцелуй ребенка"