Донка

покойната ми баба определяше самозаблудата много сполучливо само с едно изречение: ".. и като си измисля нещо... сама си вярва... " За мен самозаблудата е да повярваш, че картината на света и правилата, сътворени от твоя човешки ум са Истината за света около теб. Резултатът: спираш да обменяш информация със средата си и вместо да се "вживяваш" в нея, се опитваш да я натикаш в представата си за нея. Ако под влюбване разбираме "обожествяване" на един човек - да, самозаблуда е. Първо, забравяме, че няма човек, който да покрие критериите ни за "божество" и се стараем да нагодим образа на любимия към идеализираната си представа за него. Следва разочарование, недоволство, опити за "превъзпитание".... Второ, обявяваме любимия за "слънцето и въздуха" на живота си - такава "любов" завършва с катастрофална зависимост, ревност или енергиен вампиризъм.

Ами аз например се научих да не приемам мълчанието лично. То не е мой проблем, а на този, който мълчи. Аз не мълча, ако нещо не ми е ясно или не ми е приятно във взаимоотношенията с близък човек, а се опитвам с добро да изясня недоразумението. Ако другият, обаче, е избрал мълчанието като наказание, то определено не се чувствам наказана или длъжна да се извинявам или моля за прошка. Последното го правя само ако сама почувствам, че съм сгрешила по някакъв начин в определен момент. Не ме интересува дали ще ми простят - като моля за прошка, аз казвам по-скоро на себе си, че съм разбрала грешката си и ще се постарая да не я допускам повече. Понякога хората имат нужда да помълчат, за да осмислят нещо на спокойствие и ние не бива да им пречим. Както и ние имаме право да помълчим, ако не ни се иска да вземаме участие в някакъв разговор. Това не означава, че сме се отдалечили или сме загубили любовта.

Не съм "специалист" в тълкуването на сънищата, но мисля, че посланието и предупреждението на този сън е: - стълбовете с електричество по ежедневния ти път сами по себе си не са заплаха за теб. Ти сама започваш да "се пазиш от тях". Т.е. имаш склонност да "търсиш опасностите" около себе си с цел навреме да се предпазиш от удар. По този начин ти сама предизвикваш този удар - визуализираш го. Искрата минава през теб, защото ти си я очаквала - привлякла си я. Според мен сънят е бил предупреждение да намалиш негативните си очаквания, страховете си - те са тези, които те нараняват, не "стълбовете по пътя ти". Не забравяй, че образното ни мислене не може да "чува отрицания". Ако, например, си представиш "дано НЕ падна" - ти всъщност генерираш картина на падането.

Докато и аз критериите все учех, мислех и се стараех да спазвам, и Любовта ми е била такава - замислена, умислена, ИЗмислена, старателна, "правилна" и преценяща, очакваща и искаща.... И все не се угаждаше на критериите... все катерене, страдания, разочарования.... Та да се стигне до момента да съдя себе си и другите по измислени от някого критерии и не Любовта, а Критериите за това дали правилна е тя, да управляват живота ми... Сега един закон си имам - Любовта към Създателя ми. На него само оставям да си слага критериите и да отсъжда за живота ми. Щом съм щастлива и всички около мен са добри и щастливи, значи наред са ми критериите... А за таланта като инструмент в ръцете на Христа - този инструмент не просто ми е дарен - той ми е даден да отговарям за неговото състояние и да го използвам правилно за благото на хората и света около мен. Като го определям и развивам, показвам уважение към този, който ми го е дал. Бих го опорочила, ако го поставя над Любовта в душата си - но това вече е невъзможно....

Во Истину Воскресе! Като Любов и Светлина в душите на всички нас

Така си е и така ще бъде лъчезарно Силве Христос Воскресе! Колкото до това, какво е казал Бог - аз знам само какво ми казва светлината на утрото, когато отварям очи, за да се родя отново - днес и тук: Нека си пълна с Любов, щастие и добро такава и тази, която си се родила сега и тук, където си попаднала днес. И като си служиш с всички "таланти", с които си дарена в този живот, дарявай всичко и всеки около себе си със Светлината - Любовта, щастието и доброто и приемай от тях тяхната Светлина.....докато затвориш очи... Правя го всеки ден без да мисля за вчера и утре, без да очаквам Рая - той е в мен и около мен-.... просто защото не мога да не го правя. Не се самоунижавам, защото не нося в себе си гордост, а само Любов....

Да самоотричаме това, което сме, не е ли пряка агресия към Този или Това, което ни е създало такива каквито сме и ни е поставило там,където сме сега? "Месомелачката на естествения подбор" - това не е ли света, създаден по Негова Воля за наше добро? Половината си живот пропилях да се "самоотричам" и да си представям Рая! Раят е в самите нас, ние сме частица от него - СЕГА! И какво всъщност "не ни стиска" - да обичаме себе си като Негови деца? Да приемаме с Любов Неговия свят, а не да го презираме? Не ни стиска да спрем да се идентифицираме с това, което имаме, с положението, което сме постигнали в обществото и да приемем, че теменужката и мравката са също толкова ценни и съвършени Негови деца като нас - "умните".... Не ни стиска да спрем "ума" си, когато нямаме нужда от неговата помощ или когато ни е нужно да се докоснем до Любовта, Хармонията и Красотата, които ни заобикалят....

Не е задължително талантите и умножаването им да ни себеутвърждават (егото ни - предполагам имаш предвид). Това се случва само когато ние им даваме приоритет пред Любовта в душата си и ги използваме, за да придобием нещо за егото си - материални блага, признание, власт и т.п. Ами ако откриваме и умножаваме "талантите", с които Господ ни е дарил в повече отколкото на други (има такива у всеки човек - подадине му викаме), за да Му служим с Любов за благото на нашите братя... това пак ли ще е обратно на служенето?

Успех е и да успееш да отговориш с Любов на въпросите от онзи дълъг списък!

Съгласна съм със Силвия! Преди да познавам беседите на Учителя ревнувах по особен начин. Оставях го свободен, не го преследвах, не го убеждавах, не го осъждах, разбирах го. Но се свивах в себе си и се усещах справедливо наказана, че не съм достатъчно добра домакиня и майка и красива жена и затова ми се случва това. Той държеше на децата, не искаше развод, но се държеше студено и грубо.... Примирявах се ... Това пак е било ревност, но с обратен знак. Сега - във втория си брак - се усещам пълна и обичам себе си достатъчно като човек и жена, за да не ми са необходими доказателства, че ме обичат вярно. Какво означава изневяра - та неговият живот си е негов и той не е длъжен да ми дава отчет! Нито аз на него! Ние сме свободни хора и се обичаме такива. Ако не ни е хубаво заедно, няма да живеем заедно. Не ме интересува дали се прави на петел с колежките (работи в женски колектив) - той си е мъж, ако му харесва, да го прави! И аз съм моногамна - не мога да имам интимна връзка с повече от един партньори. Ако усетя, че в секса ни нещо не е наред - просто няма да го правим докато не сме в синхрон, близост - и физичска, и духовна! Колкото до ревността, нямам какво повече да кажа от Учителя. Той ме освободи от нея. за ревността

Браво! Крачка напред! Макар и да не споменаваш какво е изпитал бащата, когато е бил в ролята на детето, половината от проблема е избистрен - зависимост от вниманието на родителите, респ. на хората, които общуват с детето. Често срещан проблем, който се предолява (не винаги успешно) или се изостря, когато то попадне в детската градина и в училище. Трудно е накратко да се обяснят причините за тази зависимост, но най-общо детето от опита си в семейството е стигнало до извода, че вниманието към него е израз на любов и оценка. Това е вярно 50%. Другите 50% са разумната свобода, доверие и самостоятелност. Истината е в баланса. ... Сега таткото, който определено е разочарован от гризането на ноктите, просто пренебрежително споменава, че не вижда нищо интересно и умно в това и затова не иска да си ги гризе с него. Започвате да "наливате" оттегляне на внимание в момента, в който си гризе ноктите. Казвате, че това си е негов живот и да си ги гризе, но на вас не ви е приятно и затова предпочитате да идете в другата стая или да не го гледате... това пък си е ваше право. И се въоръжавате с търпение - поне 2 седмици ще ви "изпитва". В същото време с думи и действия започвате да внушавате, че истинската любов към големите деца (а не бебетата) вече не е непрекъснатото внимание и грижи, свободата, доверието и самостоятелността. Успех!

Амии каквото повикало, такова се обадило! Право е детето! Решение на казуса: Отивам и си измивам ръцете, после заставам до него и внимателно го наблюдавам, слагам пръстите си по същия начин и се опитвам да ги гриза по същия начин, като искрено преживявам (не се преструвам) любопитство - какво ли толкова вкусно има в ноктите???? Няма начин да не забележи реакцията ви. Ако той не ви попита, след малко вие го попитайте - от 10 минути се опитвам да разбера какво вкусно има в ноктите и не мога. Ще ми помогнеш ли? Мен даже малко ме боли като ги опъвам така, а теб не те ли боли.... т.е. прилагате принципа на съпреживяването, за да осъзнаете вие и детето коя е дълбоката причина за гризането и да се опитате заедно да я преодолеете. Апропо, опитайте да си гризнете ноктите за секунда - две. Какво усетихте? Неувереност, напрежение, колебание, беззащитност.... На какво биха могли да се дължат те? Много е дълго, но обикновено това могат да са - завишени претенции към себе си, които са огледало на родителските претенции и очаквания към себе си и детето - прекалена отстъпчивост или нервност на родителите, което не дава на детето усещането за здрави стени, които го пазят от големия свят навън.... .........

Не. Това е сигурен симптом, че в теб няма Любов, а енергийна зависимост и агресия към своята божествена същност. Любовта възкръсва у нас, когато Когато успееш да го постигнеш, твоята сродна душа - мъжът, с когото можеш да живееш без болки, изневери, старание, страх и т.п. - някак "по божия воля" се оказва до теб. Как ще го познаеш? - По това дали и с него си също толкова СВОБОДНА И ЩАСТЛИВА, колкото и без него.

Толкова познато ми звучи всичко, което пишете, момичета.... Моля се душите и съзнанието ви да не прекарат следващите 10-15 години опиянени и "влюбени" в "благородството" на страданието си - както ги прекарах аз - от 18 до 45! Моля се Светлината и Любовта на Твореца ни да проникне през морето от сълзи в сърцата ви и да събуди изворчето на щастие, което носите изначално в себе си (както стана с мен).

Ох, ами опитваме се да те разберем.... и все не съм сигурна какво точно искаш да кажеш Радвам се, че "право казвам" и противоречията ги не усещам ... А това какво хората мислят за любовта и как в животите си я очакват и намират или приемат и създават, едно свещено правило си имам: Остави Господ с другите да се оправя, ти за своята Любов се грижи - извор да е, а не щерна

Никак не ми харесва идеята с камерите, Латина. Насила хубост не става и НЕ БИВА да става!! Ами така ще развалим безупречния механизъм, с който Вселената отсява онези, които са в синхрон с нейните закони от тези, които се опитват да я подчинят на своите! Според мен в статията, която преведе Петьо, (огромно браво за превода!! ) много ясно си е казано: От това по-добре не може да се измисли.... Ние трябва сами да се излекуваме! Апропо... преди две години боледувах от безнадеждна астма, алергичен ринит, сърдечна невроза, хронично безсъние, ежемесечни пристъпи на цистит и мигрена, кръвно 85/60... Сега дори не помня как се казваха лекарствата ми (носех ги в специална чантичка).

Мила, кармата не е наказание, а урок. Това е следствие от някаква скрита в теб агресивност. Тряваше да стигна до психическа агония преди две години , за да осъзная, че съм зависима от човешкото разбиране за любовта(след 5 годишна несподелена любов и после 20-годишни опити да запазя примирена брака си, да бъда добра и да заслужа любовта му...). Май и с теб е нещо подобно. Все са ни повтаряли, обичай, за да те обичат .... ако.... ще те / няма да те обичам.... Съзнанието ни постепенно се е зациклило на зависимостта - мога да съм щастлива само ако някой ме обича толкова силно, колкото го обичам аз.... и такива подобни "пиявици". Да, знаем. Но ти явно не си го разбрала добре Учителят под любов разбира Божествената любов, чиито деца сме, която извира от нас и няма нужда от стимули и обекти, към които да я насочваме... Ако не вадиш това изречение от контекста, а внимателно четеш беседите, ще разбереш коя Любов носи истинското щастие и как можеш да я постигнеш. Ако нямаш много време и търпение, можеш да опиташ и тук Вярвай в Любовта и живей Сега! Създавай щастието си сама в душата си и то ще дойде при теб (както дойде при мен )

Можеш само да благодариш на Бог, мила, че ти е пратил този урок навреме и че си го разбрала и си се променила преди да е станало фатално късно... Някои нямахме този късмет и разум и ..... Но сега сме щастливи въпреки (или може би благодарение на) пепелището зад гърба си...

Ето, сама си постави диагнозата, мила! Несигурността е резултат от подсъзнателния (или осъзнат вече) стремеж да контролираш това, което се случва или може да се случи. Какво означава да си сигурен? Това е засилена претенция светът да отговаря на твоите представи и желания за него и бъдещето да се движи в рамките на предсказуеми и контролируеми от теб събития. Ти (както личи от постингите) си умен човек, разбираш, че светът и животът не може и не трябва да зависят от нашите модели, желания и контрол. След като просто се отказах да държа под контрол това, което се случва, и оставих това в ръцете на Силата, която тук наричаме Бог, с мен се случиха най-красивите и добри неща в живота ми. И нещо важно: отвориха ми се очите да ги видя! Страхът от смъртта и самотата и думите ти за твоето прекрасно семейството ми напомнят за моята собствена зависимост от живота, благополучието, човешката любов.... от това, което имаме тук на Земята. Ти, обаче разбираш, че то не е и не може да е вечно - рано или късно ще го изгубим! В най-добрия вариант - първо ще пораснат и ще си отидат от теб децата ви - те трябва да си имат свой живот! Аз вече го преживях и сега съм щастлива, че не са до мен, а всеки върви по своя път.... без мен! После би трябвало да загубим родителите си - те трябва да са сигурни, че могат да ни оставят сами в този свят и да си отидат спокойни от него. Нека когато си заминават, да са убедени, че ги носим в сърцата си и ще бъдем щастливи и без тях... Накрая ще си заминем и ние... и трябва да оставим след себе си спокойни и щастливи децата си... Вярвам в Любовта и в нейната сила и мъдрост, която движи този прекрасен свят и без нашето старание и контрол. Ние просто трябва да отворим сърцето и сетивата си за нея.... (Ако се регистрираш, ще можем да ти изпращаме и лични съобщения - форумът е предназначен преди всичко за общи разсъждения по темите )

Съжалявам - Любовта не е двуизмерна - няма вертикали, нито хоризонтали. Тя е навсякъде и винаги без времеви и пространствени ограничения. Без отправни точки и посоки на вектори на развитие. Пътят към Любовта е само образно понятие - то е сливане с Божественото и е възможно само като изчистим себе си от Гордостта, ревността и тщеславието и станем проводник на Светлината и извор на Любов. Поне така звучи моето субективно решение и избор.

Честито! Да ви е живо и здраво и винаги такова каквото е сега! Правило номер 1: Никога не го наричайте и не мислете за него като за проклето зверче - дори и на шега, дори и с любов! Вие го превъзхождате по опит, но то (правилно сте забелязали) ви превъзхожда в други отношения. Приемете го като ПРИЯТЕЛ и свой "учител". Когато усети, че не се опитвате да "излезете на глава" с него, а го уважавате , то също ще започне да ви уважава.

А може би за тях това не е наказание, а спасение? Може би на тях им е по-лесно да се оттеглят в някакъв свой измислен свят, отколкото всяка минута да живеят със страха, че ще бъдат наранени, преследвани, предадени... Или с непрекъснато недоволство от себе си и другите и това, което се случва... Или с омразата към света, който не иска да се впише в техните норми за Добро и Правилно и не им позволява да го контролират.... Може би те не могат да приемат, че се налага да се молят на някого, а не другите да молят тях.... Моите скромни наблюдения ме навеждат на мисълта, че от тези болести страдат хора с "железни" принципи и завишени претенции за контрол над себе си, ситуациите, в които попадат и дори хората, с които общуват. Тези претенции могат да се изразяват не само във властност, но и в стремеж към "поправяне" на несправедливостите, самоограничния в името на "достоен живот", осъдителност - видима и невидима. Такива хора често си дават и завишена самооценка и изисквания към себе си. Когато средата им не ги оценя по техните мерки или не успеят да покрият изискванията си, те страдат и ако не успеят да помирят Божествената си същност с "железния" си Аз и претенциозния СвръхАз, се оттеглят в свят, който е по-милостив към тях.

Не бих могла да го кажа по-точно от Силви - Любовта ще те излекува от неврозата. Мен излекува от депресия, астма, алергичен ринит и още какво ли не... И наистина словото на Учителя ми помогна! Само трябва да разбереш какво означава Любов - с главната буква! Колкото до твоя конкретен случай - мисля, че страхът от колабиране е симптом за завишени претенции за самоконтрол и може би контрол над ситуациите, в които попадаш. Възможно е да имаш и зависимост от впечатлението, което създаваш у заобикалящите те с поведението, външния си вид и състоянието си. Евентуална причина би могла да бъде и недостатъчна Любов и доверие на Душата ти към тялото, в което пребиваваш в момента. Това може и да ти прозвучи странно, но моята промяна започна именно от тук - научих се да обичам всяка клетка от тялото си, да и благодаря, че е здрава и работи за мен... болните си клетки помолих да ми простят за недоверието ми към тях и за недостатъчната ми Любов. И Силви ти е казала най-важното - повярвай, че ще се оправиш!

Разбирам Орлин, защото минах по този път... преди доста години Когато млад човек навлиза в "дълбоките води" на една наука, той е застрашен от две опасности: 1. Както казва Меги,"разгледаш ли всичко чрез погледа на различните психо школи". Все още си развълнуван от новото познание и се опитваш да се ориентираш в лавината от информация. Все още не можеш да намериш своето място и тепърва градиш своята лична позиция. Много е лесно просто да се присъединиш към школа и да приемеш нейните тези, защото те ти звучат като Истината, която си търсил винаги... 2. Докато си "в дълбоките води" на теорията (която задължително трябва да усвоиш), имаш прекалено малко време и съмнителни възможности да проверяваш тезите на школите в живата реалност. В този момент по-скоро тестваш истинността на усвояваната информация с натрупания си до момента опит. Много е лесно да избереш от този опит само онова, което доказва тезите на избраната от теб школа, и да забравиш, че - твоят опит е ограничен и субективен - той е с дата твоето лично минало , а животът е ДНЕС и НАВСЯКЪДЕ. След етапа, в който е сега Орлин , аз минах през още един - влезнах в живата практика на психологията - започнах да работя с деца. След няколко години усетих, че се опитвам да наложа на живота това, което бях научила от книгите Сега, след 25 години, мисля че психологията не е толкова наука, а изкуство - - да успееш да се слееш с хората, с които работиш така, че да започнеш да виждаш света през техните очи, но да запазиш своята идентичност. - да изградиш в общия ви свят едно временно Аз, което им е необходимо, за да им даде начален тласък и ориентация по Пътя, който са поели. - да Бъдеш новото си Аз като само окуражаваш техните с Любов и Вяра, но ги оставяш свободни и отговорни... сигурно има и още нещо, за което сега не се сещам...

В моя свят са наредени в обратен ред. В началото на света ни е Любовта. Любовта е ключът към Мъдростта. Без нея Мъдростта се превръща в мъдруване и генериране на опасни илюзии, с които е пълна историята ни. Любовта е тази, която ни отваря очите за Истината и ни помага да разберем света си, себе си и да БЪДЕМ (не да се стараем да станем или да изглеждаме в собствените и на другите очи). Любовта и родената от нея Мъдрост са "предпазителите" на Волята. Ако Волята тръгне преди тях, лесно се изражда в агресия - стремеж да "направим" света и себе си правилни, добри, възвишени по нашите стандарти.... Направлявана от Любовта и Мъдростта, Волята само ни помага да не ги губим по Пътя си... според мен