Донка

Като чета написаното от Учителя за новораждането, си мисля, че в моята лична съдба май всичко говори за това. Имаше ги и състресенията, и пълното разпадане на стария начин на живот, на старата самоличност като комплекс от ценности, принципи, мотивация, критерии за самооценка... Имаше го и осъзнаването и чистенето на кармата... Понякога си мисля, че то не беше по-лесно и безболезнено от разпадането... Когато за пръв път прочетох онези етапи от развитието, откровено се сложих в "покаяние". Мислех си, че никога няма да стигна по-нататък... Струваше ми се толкова стръмно... толкова невъзможно хубаво звучеше! Хубаво е, но се и оказа, че е възможно. И наистина усещането е като на пеперуда, излязла от пашкула си. Просто намираш себе си такъв какъвто Господ те е създал и някак вършиш всичко без особено да се замисляш и накрая излиза, че си направил най-доброто без да си го изчислявал... И пак ще повторя онова "поучение", защото това беше вратата, през която минах. Споделям я, защото и аз така я намерих - благодаря на Бог задето ми прати в решаващия момент подходящите хора и през техните уста и с техните думи до мен стигна Истината. Е, това е моята истина... За справка - "поучение"то е обръщение към конкретен човек(или група хора) - 2л. ед.ч., в което им се отправя критика за нещо и се дава съвет за правилно мислене и поведение. "Кривицата" е субективно понятие - то зависи от нашите лични критерии за правилност, а те не са от Бога... И само Той е този, който ни учи ( не ни критикува, не ни наказва, не ни поучава) - всички други сме негови деца... Той ни е оставил свободни - ако искаме да се учим, ако искаме - не. Всяка отделна душа да си отговаря за себе си, да вървим заедно, но всеки своя личен път сам да си го определя - крив, прав.... негов си е! Откак мисля и се отнасям към хората така, забелязах, че децата ми и учениците ми изведнъж станаха много по-спокойни и отговорни, зрели, не се страхуват от грешките, не се стараят, просто се забавляват докато учим заедно...

След всичко преживяно и видяно сега си мисля, че май някъде тук се проявяват нивата, за които говори Учителя в цитата на Иво (благодаря за точната информация в точния момент ) Когато спрем да се сравняваме с другите, спрем да оценяме себе си и да слагаме критерии за оценка на останалите, когато спрем да се поучаваме..... значи егото в нас отслабва и ние вече не сме зависими от него. Тогава сме готови да се учим и живеем по божествените закони.... а не по правилата на егото ни

Аз пък никога не моля Бог да ми изпълнява желанията, а само да ми "изпрати своя дух на Истината да ме пази и закриля от всяко зла и лукава моя мисъл. Да ме научи да разбирам и изпълнявам Неговата воля (а не да правя сделки, за да ми се изпълни желание). Да ми вдъхва в присъствието на Истината своите чисти мисли и да ме упътва как да му служа с радост. Да ме ръководи във всичко, което мисля и върша.. и да ми дава светлина и сила да пазя Любовта в душата си." От горчив опит пък знам, че точно това, което най-силно желаем никак не е добро за нас и трябва на всяка цена да се освободим от него.... Как да обещая нещо на Бог като съм един обикновен човек и знам, че може и да не го изпълня... Само си обещавам, че с Любов ще правя всичко и само това, на което съм способна в момента. А ако осъзная, че съм сгрешила, моля го да прости на онова същество, което съм била, когато съм го направила и си прощавам на себе си - но това значи - вече не го правя... Внимавам.

Хубава тема! Мисля, че мечтата е добро и важно нещо в живота ни (ако спрем преди да сме я превърнали в желания и намерения). Мечтата е заявка за красиво и добро и щастливо преживяване, която ние визуализираме в настоящето си. Ако не се "борим" за осъществяването на мечтите и не страдаме от това, че не се сбъдват, Вселената рано или късно ще ни ги "подари". Според мен мечтата е неоформена, динамична представа за щастливото преживяване. Когато тази мечта, обаче предизвика очакване или нетърпение, разочарование, конкретни желания и планове, тя вече не е мечта - тя е недоволство от настоящето и агресия към бъдещето... Когато ми се завърти в душата някоя мечта, много внимавам да не ми я присвои егото ми. Докато се усетя и ще започне да я "сбъдва". Затова все си повтарям - и сега си е хубаво, и ако това стане ще е хубаво, и ако не стане, пак ще е хубаво... Нека Господ реши - той единствен знае какво е най-доброто... После като стане нещо щастливо и хубаво, имам усещането, че това май съм го сънувала или някой ми го е казвал... не съм сигурна....

Да, прав си. Но зависи за какво саморазрушение говорим и дали носталгията е "светла". Красиво е саморазрушението на самозаблудите и страховете ни, според мен. Светла е носталгията, която не ни причинява страдание. Аз си спомням със светла носталгия детството на децата ми, но не страдам от това, че то никога няма да се върне...

А не са ли болестите и жестокостта ни именно резултат от липсата на смирение?

Да, и така може да се разбира... А ето и още една версия на приказката за палтенцето. Хванали се на бас вятърът и слънцето кой ще успее да свали палтото на човека (палтото-това са страхът, предразсъдъците и ината му, с което се защитава егото му). Вятърът решил да го свали със сила (т.е. - да му свали "палтото" противно на волята на човека, преди той да е готов за това, преди да го е поискал сам...) - изкал да покаже, че е по-силен от човека. И какво? - колкото повече се борел, толкова повече човекът се загръщал и накрая се закопчал ( повярвал на страховете си и приел живота като опасна битка, в която той трябва да победи, ако иска да оцелее). Слънцето е мъдро, защото е само светлина и любов - то оставило човека на мира и си пръскало любовта спокойно, без да обръща внимание на човека с палтото, без да се старае да му го сваля... оставило го свободен ... На човека постепенно му станало топло, сигурно, безопасно и разбрал, че светът му не се опитва да го пречупи и промени, а го обича такъв какъвто е - с палтото или без палтото. Накрая човекът сам разбрал, че няма смисъл да стои с палтото. Сега то не го защитавало, а му пречело да се наслаждава на Любовта на слънцето... И.... Любовта спечелила! Всъщност Тя винаги печели така - кротко, светло, смирено, топло и ... някак не-насила, не-нарочно, не-усетно... оставя ни свободни да решим сами кога сме готови да отворим душите си за светлината и щастието ....

Да, наистина е нужна сила, но според мен, не за да вървиш срещу силния вятър, а да проявиш търпение и да почакаш да поутихне или спре бурята. Ако продължиш да се движиш, според мен, ще проявиш гордост - вижте колко съм силен! В същото време ще похабиш силите, които ще са ти нужни за Пътя. Ако смириш суетата си и гордостта си да се бориш с вятъра и седнеш на завет, не само ще спестиш сили, но и ще имаш време да събереш още от почивката, която Господ ти изпраща с вятъра. А може би Господ иска да ти каже да спреш и се огледаш дали не си сбъркал пътя или дали няма по-добър, кратък и мъдър път? А може би е дошло време да осмислиш видяното и преживяното дотук и да си научиш уроците?

О! Зависи как, с кого и защо правиш секс! Ако смятате, че той ви отдалечава от Любовта, вие ще намирате партньори, които ще ви отдалечават от нея. Ако за вас сексът е един от начините, по които проправяте Пътя на Любовта към сърцето си... ще намерите сродната си душа, с която ще постигнете сливане и щастие в безвремието на Любовта. Искрено ви го желая!

Може би смирението понякога означава да оставиш човека , с когото Господ те е срещнал, задавен от собствения си гняв и страх... Защото това е единствения начин да ти дадат Истината за Гнева и Страха в човешкото сърце. Или може би и защото нямаш право да го "спасяваш", а само да се помолиш Господ да му помогне както само той може и и той САМ да отвори сърцето си за Любовта - тя ще си свърши работата... Благодаря ти Господи за Истината.

И аз мисля, че услужва е точната дума - дори по-точна от служи. Услужва се на приятел или познат, когато той има нужда от помощ и сам те помоли за нея. Услужва се от Любов и с Любов без да се очкава награда, похвала, отплата, печалба... Услужването не задължава другия с нищо и може да се приеме само с благодарност и усмивка. Услужва с нещо, което имаш в достатъчно количество, за да не усещаш услугата като жертва... Услужването е радост за този, който услужва и за този на когото услужват. Да помолиш за услуга и да услужиш можеш само със смирено сърце и вяра в Любовта и доброто. Не беше ли всичко казано по-горе Христос?

И двете имате право, момичета.. И аз съм преживяла същото като вас. Отначало не исках да имам сексуални връзки, ако не съм сигурна, че това е Мъжът на живота ми, това е Любовта ми. Глупава съм била... максималистка, подчинена на идеали, прочетени в любовните романи... Все се съмнявах - дали е той? Не се опитах да проверя, да поживея, пък каквото ще да става... ако не свикнем - ще се разделим... Не! Пазех се за моя Принц! Отблъснах мъже, които не бяха Принцове, а само добри приятели... После нетърпението ми ме тласна в сексуална връзка с човек, когото познавах много малко... Идеалите ми пак ме подведоха. Убедих себе си, че нагонът, който определено изпитвах,е Голямата Любов, която най-сетне е дошла. Сега си давам сметка, че не съм искала да си призная, че просто съм имала сексуални отношения, които не са прераснали в душевна близост поради генералните разлики между нас (те проличаха след първия месец съвместно съжителство). Гордостта, страха да не остана без семейство, съжалението към партнжора, когото трябваше да "изоставя" не ми позволи да си тръгна навреме... Последва 20-годишен нещастен брак. Когато реших да опитам отново, изтрих всички идеали, предразсъдъци, очаквания, сравнения, желания и т.п. Изживях си първите две връзки с любов и се разделихме с любов, без съжаление, защото усетихме, че нищо не ни задържа заедно. Третият забрави да си тръгне... а и аз забравих, че ми беше само на гости... Ами.. щастливи сме... Искрено ви го желая и на вас...

И аз съм имала подобни угризения за подобна ситуация... Трудно е, но пътят минава през благодарността... поне за мен беше така.. Благодарих и, че е влезнала в живота ни, за да ни покаже, че всяко живо същество е живо и щастливо докато е СВОБОДНО да обича и живее както то е щастливо (а не като източник на нашите развлечения и консуматор на нашите ласки). Благодарих и, че избяга в нощта на онзи ужасен скандал, за да ми покаже, че домът ми отровен от негативни мисли, емоции и енергии... Простих си, че съм забравила вратата отключена, а тя "някак" е успяла да я отвори. Простих си, че не я оставихме да израсне в онзи двор, където беше нейното семейство, за да свикне със света какъвто е и да се научи да оцелява без нашите грижи и ласки. Разбрах, че това е урок за мен - да не очаквам другите да ми дават любов, а да обичам и да се грижа за себе си... Простих си, че не я оставихме да забременее (а природата и го искаше). Ако все пак това беше станало, и ние сигурно щяхме да изхвърлим децата и - най-скъпото нещо за нея. Урокът беше за мен - да оставя живота да бъде такъв, какъвто го е създал Господ за котето, а не да му създавам "благоденствие', превръщайки го в своя жива играчка... А не правим ли често същото с любимите си хора, с децата си.... Не се чувствам виновна сега - тогава съм направила всичко, което ми се е струвало добро и почтено. Случилото се промени представите ми за себе си и света около мен. Благодарна съм на смъртта на котето, която ме разтърси и ми помогна да видя истината и да се променя...

Именно - това ти е казала розичката, мила! Преупредила те е за опасността и ти е показала начина да я избегнеш... Може би да не "слагаш" съкровени за теб неща в ръцете на "приятели", а да си се грижиш сама за тях...

Мила сестричке с име на цвете (Не случайно Господ ти го е дал... ) Цветята са най-мъдрите учители, които съм имала досега - особено тези, които отглеждам сама от няколко години. Ето моята версия за твоя случай: Розичката, която ти е подарил приятелят ти е живо същество и говори на своя език с теб. Счупеният цвят (без значение как е станало счупването иде да ти каже (за мен) няколко Истини. 1. Ако чакаш някой друг да ти подари цъфналото цвете на твоето щастие - ще го намериш един ден отчупено. 2. Смъртта на стария кълн е събудила подозренията, които може би дълго време не си искала да признаеш на себе си - май е време някак да се справиш с тях. Сърцето ти ще ти подскаже... Малкият кълн в корена, който сега расте под твоите грижи е онова щастие и Любов, които вече си отгледала сама в душата си и които скоро ще дадат "цвят", който ще радва теб и всички близки хора, които те обичат. Няма да се страхуваш вече, че някой ще го убие или че ще спре да цъфти, защото ще знаеш, че винаги можеш да си "захванеш" ново и да му дадеш Любов да цъфне. (Когато нещо се случи с мое цвете, аз си казвам, че е трябвало да си иде, защото не му е било хубаво или се е уморило или вече му е дошло време да се прероди в нещо друго... Освобождавам го без да ми е мъчно и си захващам новичко "детенце" ) Толкова се радвам, че и вие, мили приятелки, разбирате цветята...

Синева - Ники , братко! Като ти чета думите имам усещането, че си ми прочел мислите или аз твоите или мислим заедно - не знам... И с още няколко приятели тук ми е такова - телепатично! Сега сериозно - дали можем да смятаме за телепатия често срещаното явление, когато от устата на другия внезапно излиза точно това (или почти това), което в момента си мислим или сме си мислели малко преди това? Или може би е синхроничност? или и двете? Наистина се замислих сега, и аз не мога да си отговоря ( никак не ви изпитвам... ).

Всичко друго е суета....

Най-много сили са необходими на нас, хората, за да останем добри въпреки всичко, което срещаме и каквото ни се случва. Тази Сила е вътре в нас изначално - това е Любовта! И зад мен са завъртали презрително пръст "силни и умни хора", и мен са се опитвали да ме вкарат в правия път, като ме накарат да мисля и чувствам като тях, и на мен са се опитвали да угасят "слънчицето в очите ми" (каза ми го моята учителка по музика, когато бях малка - "имаш някакво слънчице в очичките си, момиченце, пази си го" ). Опитвах ли се със сила да го опазя, то помръкваше и се давеше в сълзите ми. Когато спрях да се страхувам и "боря" за него, усетих, че Силата ми е в Любовта и Добротата, с която поглеждам хората в очите - "слънчицето" ми грее с пълна сила тогава и топи всяка тревога или зла умисъл в душите им. Тайната на тази Сила я научих от очите на дечицата, които всеки ден ме гледат с малките си слънчица..... Мисля, че и това беше по темата за телепатията май.... как да си предаваме светлината на слънцата, скрити в душите ни....

Според мен ние всички (разумни) хора знаем само едно нещо (със сигурност) - че нищо не можем да знаем (напълно и със сигурност ), защото " всичко тече, всичко се променя" - когато човекът е осъзнал тази Истина, са се родили науките. Не излизам от контекста - "ще ми се да стигнЕМ до ОБЩ извод" на мен ми звучи - да сближим позициите си - не че е лошо, но като чуя "общ извод" се сещам за Коперник и Бруно, които са си позволили да имат мнение, обратно на "общия извод". По въпроса - ако обичате, дефинирайте понятието "материален свят". За мен - специалист по педагогика, психология и лингвистика душата, съзнанието, поведението, езикът и т.п. също са неделима част от материалния свят. Нещо повече, опитайте се да ме убедите, че ние изобщо можем да се занимаваме с "материален свят" без тях!

Не знам какво са искали да кажат, но като филолог мога да твърдя със сигурност, че информацията (благодарение на която енергията се "трансформира" в материя - да ме простят физиците за невежеството... ) стига до човешкото съзнание с помощта на знаковите системи. Знаковата система от най-висш порядък, благодарение на която се формират възприятията, представите и мисленето ни като цяло е ЕЗИКЪТ , т.е. СЛОВОТО (да ме простят математиците, но това го е описала и доказала науката на име СЕМИОТИКА ). Може би древните под СЛОВОТО са имали предвид ИНФОРМАЦИЯТА?

Всеки, който е водил хора ( в това число деца) ясно осъзнава, че няма командване и няма молене. Ако ги има, това вече не е водене, а манипулиране на свободната им воля. Добре се получи това в темата за телепатията... Сега си мисля, че най-сполучливо е "воденето" именно когато успеем да постигнем стабилна невербална връзка и намерим "канал" за прехвърляне на положителни емоции, увереност, спокойствие, любов... особено в тежки за водените от нас (и за нас самите) изпитания....

Съгласна съм със Силвия. "Развалянето" на магията, който според гледачката ти е направена само ще отклонят вниманието ти от Истината. Предполагам, че си отишла при гледачката, защото те измъчва някакъв неразрешим проблем, дискомфорт или не можеш да вземеш решение, защото не си сигурна в правилността му. Нерешителността и може би нежеланието ни да погледнем Истината в очите, колкото и да боли от разминаването и с нашата версия за нея, страхът да променим себе си, за да променим живота и хората около себе си (това е страхът на егото ни да не загуби самоличността си) ни тласка към подозрението, че другите по някакъв мистериозен начин са виновни за нашите неприятности... Така спираме да живеем в настоящето и се оставяме в плен на миналото и очакванията си за бъдещето. От това се изхранват гледачките и самозваните магове... Да, Бог ни пази и нищо не може да ни навреди освен нашата собствена самозаблуда, страх и негативни мисли и емоции.... От тях само ние самите можем да се освободим...

??? А дали сътвореното от такива "креативни натури" не излъчва и не заразява другите със същите тези " саморазрушение, депресия и носталгия" ??? Според мен истинската креативност се "отваря" в нас точно когато се усетим "новородени" а не разрушаващи се; когато фантазията и душата ни са в радостен полет, а не са подтиснати от неудовлетворението и безнадеждността; когато нямаме време да си спомняме за миналото, защото цялото ни внимание и енергия са в настоящето - в това, което творим СЕГА!... По темата - опитвам се да си представя телепатия, назад или напред във времето.... не ми излиза нещо... струва ми се, че тази връзка е възможна само при синхрон на двете съзнания в определен момент...

Може би Мъдростта е Знанието, което носим в сърцето си и което не се казва с думи, а с Любов?

... И аз страдах от мигрена и отчаяно се опитвах да намеря изход от повтарящите се кризи... Само при мисълта, че този ад ще се повтори, губех желание за живот... Разликата между нас е,че аз повярвах на това, което е написал Учителя (Иво само цитира - благодаря му за подборката!) Мигрената си отиде след като от съзнанието ми си отидоха лошите ми мисли - самосъжалението, чувството за вина, за непълноценност, нуждата от чуждата любов и признание и старанието да ги заслужа... Те не си отидоха сами - аз ги накарах да освободят мястото за обичта към себе си каквато съм и Вярата в Любовта, която нося в себе си и която ми е напълно достатъчна и няма нужда да я заслужавам нито някой ще ми я отнеме... Пожелавам на всеки сам намери пътя към освобождението от лошите си мисли, каквито и да са те - без тях мигрената си отива сама.... без нея животът е щастие...