Донка

Латинче! аз лично предпочитам със свои думи само да благодаря. Иначе се моля за това, което учителя ни съветва да се молим в Добрата молитва... е, може и да го направя с леко променени думи - не мога точно наизуст, но същността не променям... Понякога ми се случва докато се моля да ми излизат сами и други думи... Например: Живота си, който посвещавам на Теб за благото на децата, които пращаш при мен и на моите близки и приятели...ти благославяй. ( така ми става по-ежедневно и приложимо... ) или: "изпрати ми твоя дух свети на истината да ме пази и закриля от амбиции, гордост, недоволство, нетърпение, изкушение и страх. (вместо всяко зло и лукаво помишление)

Е, добре, нека всеки се усеща както му е спокойно. Аз пък не се усещам нито пронизана, нито с меч в ръка. Моята Любов я усещам като поле, което е всичко около мен и в мен самата - полето е музика, в която и дисонансите са красиви и имат смисъл. Ако изобщо имам идея за меч, то той ми беше необходим, когато разсичах пашкула от ограничения, правила и принципи, за да излети душата ми на свобода и да си заеме мястото, което и бе отредено в полето.... Мисля си дали един ден децата ни няма да имат нужда от пашкули, които да ги задушават и за които ще им е нужен меч....

Ами защо тогава казва "Мир Вам"? Защо казва "Обичайте ближния си както обичате себе си"? А как се прощава с меч в ръка? Или как да се смирим с меч в душата? Ами ако носим меч, дали като ни ударят по едната буза, няма да се изкушим да отвърнем на удара с острието на меча, а не като обърнем другата буза? Не мога да си представя как се сее Любов с меч. Може би мечът ни е нужен само докато разсечем оковите на предразсъдъците и желанията си и освободим Любовта, която носим в себе си.

Истината, за която се отвориха очите и душата ми преди няколко години е тази - всичко е Добро и няма минало и бъдеще - има само Сега. Перспективите и лошотиите са изобретени от егото ни - в света, който наричам Божествен, такива неща няма. Самозаравя се Егото, опитвайки се да вкара света около себе си в някаква своя представа за истината - а тя е: натрупан опит от миналото се пренася в настоящето и бъдещето. Това е добър механизъм докато служи само за практическа ориентация в материалната среда и решаване на конкретна задача. Използва ли се, обаче, не по предназначението си, предизвиква "самозаравяне" - т.е. откъсване от настоящето, лепене на етикети, правене на предположения вместо това, което наричам "слушам Божията воля". Сега ми идват на ум думите от Добрата молитва "изпрати ни своя Дух Свети на Истината да ни пази и закриля от всяко зло и лукаво помишление" , което може да роди Егото ни, ако забрави мястото и ролята си.... Истината е наркотик дотолкова доколкото е наркотик въздухът, който дишаме, водата, която пием, светлината за растенията... Нали и без тях не можем? : :feel happy

Ох, страхувам се, че и битките и войните и стремежите и твърдостта са все оръжия на Егото Излиза, че се опитваш да го победиш с неговото оръжие??? А защо не опиташ просто да го обезоръжиш с Любов към него. Вместо сам да го превръщаш във враг, защо не го обявиш за най-добрия приятел и служител на Любовта си? Твърдостта ти го плаши и го втвърдява - поне с мен беше така. То само си кротна като разбра, че няма срещу и за какво да се бори.... Сега си мисля - не е ли най-добрият начин да победим като обезмислим самата война??

И пак ще спинкаш сладко и спокойно в скута на Богородица като се сгушиш.

Прости ми, но някак не ми звучиш като носещ в себе си "война и битка" - по-скоро излъчваш Любов и спокойствие. И с кого водим битките в себе си? Може би с опитите на Егото да завземе властта? Аз с моето не се бия - само от време на време се посмивам на напъните му да си придава важност... И му казвам - "като се надуваш, си смешно. Я си играй кротко с играчките и остави мама - Любов да те пази и гали."

Не съм сигурна, че изкупването на кармата отнема много време - по-скоро отнема време "мотивирането" на човека да започне да осъзнава тази карма. Допуснем ли, че в това, което допреди сме смятали за благородство, може би се крие някаква агресия, която причинява страданията ни, вече сме близо до изкупването... И за националното ниво не съм съвсем сигурна - ако всеки се справи със себе си и личната си карма, той влияе и на другите около себе си. Щастието е заразително. А тяхното осъзнаване и изчистване на агресията си е тяхна работа.

А може и с "освобождаване" на волята и ума - нещо като "капитулация" или по-скоро приспиване на Егото. Ето така: Действа - проверено!

А на мен ми се струва, че съденето изобщо е измислено от човешкото съзнание. За да съди някого или нещо, то има нужда от правила, модели, критерии за оценка, позиция на оценяващ и оценяван, на съдник и жертва.... В света, създаден от Бог, не от нас, да виждате някъде съдници, жертви, предатели, вярност...? Да не би Бог да съди змията, уловена от щъркела, задето не се е скрила добре? А да не би Бог да съди дървото, израснало настрани от събратята си и да го наказва със "събаряне чрез буря"?? Представям си болката на листата, които цял сезон са хранили дървото, а то ги "предава и изоставя коварно" през есента... Предварително благодаря на онзи, който успее да ми даде пример за предателство и съдене в Божия свят. (Уточнявам - светът, който съществува независимо от съзнанието на хората...) Може би съм сляпа, но около себе си само Любов виждам. Дори напоследък се замислям дали изблиците и "черните дупки" от Не-Любов, с които се срещам, всъщност не са "необработена Любов" - изпитания и уроци за Любовта, която нося в себе си?

Радват ти се на любовта и щастието в душата ти, Латинче

На мен не ми е лесно да говоря истината и доста ум и интелект всеки път вкарвам, когато се наложи - да преценя кое от това, което аз наричам истина, е "моята" истина, а кое - обективна истина. Ох, честно казано много трудно намирам нещо обективно и неоспоримо. Да речем, истината за това, което се е случило в миналото - ами не съм сигурна аз всичко ли знам и дали не съм изтълкувала грешно "фактите". Понякога една брънка да изпуснеш, истината изглежда по-различна... Не се страхувам да казвам истината за себе си - не се страхувам, че някой може да я използва, за да ми навреди... Но за другите - ами нека те говорят сами за себе си, не е моя работа да говоря за техните истини. Моята приятелка осинови дете преди година - след като ми зададоха въпроси за осиновяването хора, известни с клюкарските си наклонности, временно поддържаме връзка само по телефона - докато се забрави, че знам нещо за нея и детето. Като ме попитат, казвам, за живота и семейството на други хора нямам право да говоря, простете - питайте си тях. За мен - всичко мога да ви кажа каквото питате и каквото мога да кажа. Да, съгласна съм да я скътаме, но не с лъжа и хързулване, а с езика зад зъбите - за каквото не искам да говоря, просто си казвам, че не искам да говоря за това и толкова. Няма подходящи лъжи, на всичките краката са къси и вредят най-вече на този, който ги измисля - дори и да са гениални...

Благодаря за класическия случай! Мога само да споделя как се научих да се самоусмирявам в такива моменти. Първата мисъл, която налагам в бушуващото си съзнание е: Благодаря ти Господи за изпитанието! Любовта в мен е достатъчно силна, за да науча и този урок. Помагат също и формулите за ограждане и особено за диамантената стена... Обикновено след тях се усеща топла вълна, която се разлива по тялото и укротява порива да се отвърне на агресията или да се избяга. След като поукротя емоциите, пускам ума със задачата: Обичам този човек както обичам и себе си - той има някакъв проблем, за който не му достига любовта към себе си. Щом Господ ме е изправил срещу него в такъв момент и мен ме боли от тази среща, значи някъде в мен има същия проблем. Открий го. На мен това ми помага - така успях да осъзная и овладея няколко лични болезнени места...

Ако мисли за себе си и хората с понятията - победител, потърпевш , човек вече е заместил Любовта в себе си с агресията на Егото си. Любовта не познава битките, победите и пораженията... Всичко това, струва ми се не е наша работа, на хората. Господ си знае как да свали Божествената Любов в плът и да превърне тлението в нетление. Той само може да променя света си по законите на Любовта. Самото допускане на Егото, че то е натоварено и е в състояние да извърши всичко това, вече е агресия, не благородство. А взаимоотношенията се градят само между хора със свободна воля - всяка намеса "за добро" е отново агресия. Всеки дръзнал да разрушава там, където не е градил, наказва сам себе си и потомците си по закона на Кармата. Благодаря на Синева за прекрасния цитат! Съвсем на място! Свободата затова е свобода, защото не предполага задължения към никого и нищо. Свободата не може да съществува и миг без Любовта. Любовта е тази, която изключва разрушаването по принцип и ограничаването на чуждата свобода. Този, който включва в свободата си упражняването на контрол и власт над друго същество, вече не е свободен - управлява го Егото му. Понятието "слободия" е измислено от Егото, което лимитира свободата и наказва отклоненията... Може и да съм грешна, но живея така - свободна и с Любов - и всички сме щастливи...

Именно! Значи агресията е не толкова проява на страх, а признак на допуснат приоритет на силата Егото над силата на Любовта. Любовта приема света какъвто е и го оставя свободен. Под нейния приоритет ума и егото имат за задача да го опознаят и да се приспособят към него. За да го направят, те ползват инфомацията, постъпваща от средата, и сглобяват динамични модели на заобикалящия свят - опитът, запаметен в миналото и текущата обратна информация от средата им позволяват да построят абстрактен модел на близкото бъдеще - т.е. причинно-следствените връзки. Това им позволява да предвидят в общи линии резултата от въображаемата си активност. .. Ако Егото и ума получат приоритет на Любовта, те абсолютизират модела, който са изградили и вместо да опознават света, започват да го "вкарват" в готовия вече модел, да го променят според него и да се борят с това, което не отговаря на него. ... Така се раждат недоволството, претенциите, гордостта, ревността... започваме да съветваме и да променяме другите за "тяхно добро", което всъщност е доброто на нашия модел. Егото и ума присвояват света и така лишават и себе си и света от най-важното условие за Еволюцията - Свободата! Всъщност там, където е ограничена по някакъв начин нечия свобода, е налице агресия. Бог нищо не е унищожил... това е най-древната представа за бог - представата на първичния, зависим човек, за който бог е строгият баща, който наказва. Оттогава човешкото съзнание е постигнало още няколко степени... Мисля, че Дийпак Чопра чудесно го е разказал в книгата си...

Ех, тези атавистични инстинкти - за да оцелее, мъжът трябва да стреля - - по животното, с което иска да се нахрани, - по животното, което иска да се нахрани с него, - по събрата, който иска да се нахрани с неговото животно, - по събрата, който иска да му вземе жената, набелязана за продължение на гена му, - по жената, която иска да продължи гена на събрата му, - по собствената жена, която нарушава правилата му, ..... има ли съществено значение дали се стреля със стрели, куршуми или думи - все си е страх и задоволяване на нагоните на гордостта и ревността? Ако атавистичният мъж повдигне жената в съзнанието си, дали няма да си отвори шанса да разбере как може да се оцелява с Любов?

След тези думи започнах по-ясно да осъзнавам какво означава "повдигнете жената"... В съзнанието на старозаветния мъж (който смята, че владее света и днес), жените сме "на някои" дадени и сме собственост, която може да стане обект на "пожелаване". Е, "повдигнете жената" според мен означава: съзнанието на мъжа да се "повдигне" до степен да приема себе си и жената до себе си като сродни души - рожби и извори на Любовта (всяка по свой начин, за да се допълваме). Тогава не жената, не мъжа, а двамата заедно с Любов двойна - сърце до сърце, ръка за ръка ще спасим света... (от идеалите и правилата, които го водят към гибел)...

Замислих се като прочетох това - кои човек е бил Старият и кой Новият там по това време? Дали Новият човек няма да е добре забравеният Стар?

Идеалният човек е само понятие, родено от човешкия ум - за спр. "идеален" е сродна дума на "идея" т.е. абстрактна представа за нещата, която помага на човека да твори, т.е. да създава предмети, които не съществуват в природата. Когато той започне да използва "идеите" , за да преподрежда, критикува, отрича, променя сътвореното от еволюцията, идеите се превръщат от инструмент за оцеляване и прогрес в оръжие за самоунищожение. Всеки, който използва чукове и отверки е наясно, че няма такова "животно" като идеална отверка и идеален чук. Всеки вид е създаден с определено предназначение. Иделана е само представата ни за тяхната функция. Идеалният ястреб или идеалният елен биха спряли еволюцията на видовете им, а това би означавало бавна смърт за тях - динозаврите са били идеално приспособени за света си и затова са били негови господари. Да сте срещали сега динозавър? Механизмите на еволюцията са противоположни на идеала. Не съветвам никого за нищо - съветът е дете на идеала. Да съветваш означава да предлагаш или налагаш своя идеал като правилен. Затова ги зачеркнах всичките - и низши и висши. Остана само Любовта към Бог и създадения от Него свят. Егото ми си знае мястото и ролята и си ги харесва. И аз си го обичам такова - кротко-любопитно, смирено-фантазьорско - то угажда на Любовта, а не тя на него. За егото на другите - това не е моя грижа, а тяхна собствена и на Бог. Така съм щастлива и хората около мен са щастливи... Синева! за Робинзон

Според мен тук е коренът на проблема. "Идеалната жена" - дали мъжете могат да осъзнаят какво е причинило и причинява на нас - обикновените жени самото съществуване на това понятие?? Цял живот ли да се повдигаме на пръсти и да се свиваме, за да се натикаме в нечии "обществено приети представи" за това, което "трябва " да сме? И ако сме просто чеда божии в женско тяло, а не "идеални" жени, то към нас ще прилагат закона на "прокрустовото ложе" ли? За себе си мога да кажа, че се усетих истинска жена, когато категорично отказах (и се отказах) да гоня нечии (и моите собствени) стандарти за добра жена и съпруга. Като че ли едва тогава (на 45 години) успя да разцъфне от господа подарената ми женственост, а не "обществено приетата представа" за нея. То май същото важи и за мъжете, сега си мисля.... Нямам стандарт за "идеален" мъж и съпруг и дори никак не ми се иска да го имам до себе си - нека е такъв, какъвто Господ го е създал, за да сме заедно....

Според мен самочувствието на човека зависи преди всичко от начина, по който отговаряме на въпроса: "Кой съм Аз?" Ако определяме себе си като "чедо Божие", то ние по презумпция се харесваме и обичаме и се грижим за себе си такива, каквито сме, защото по същия начин се отнасяме към всички "чеда Божии" - от тревичките и бръмбарчетата до способността на човеците да творят красота и добро. Нашето самочувствие е спокойно, не зависи от нищо, не се променя, не се "покрива", не се губи, защото това би означавало, че Любовта ни към Бог зависи от нещо, променя се, доказва се. губи се и т.п. Ако определението ни за Аз включва егото ни - т.е. произход, материално състояние, образование, професия, положение в обществото, и т.п. то самочувствието ни ще зависи от всичко, което се включва в егото - и изброеното и неизброеното. Много ясно, че ще се опитваме да определим "цената" си според критериите на някаква скала - без значение наша лична или групова. Тогава самочувствието ни лесно ще се променя и манипулира, а "покриването" на критериите за него и за повишаването му ще диктува поведението и взаимоотношенията ни - т.е. превръщаме се в роби на измислени от нас ценности и започваме да "творим" Зло.

Спомням си един пример, който силно ме впечатли преди години. Защо европейските народи смятат слънцето за животворящата сила, а мюсюлманството приема луната като символ? Обяснението било много прозаично. За живеещите в пустинята първи мюсюлмани слънцето по-скоро убива, отколкото да дава живот. За живеещите в по-студените страни, то наистина осигурява живот и безопасност.

Така си е сестричке! И когато е така и мъжът и жена му са щастливи - проверено! Когато мъжът е Господ за жената - само страдание ги чака... (пак проверено )