Донка

Ще съм ти благодарна, ако ми разясниш в какво конкретно виждаш противоречието в моето отношение (към цитатчето, доколкото разбирам). Всъщност според мен точно в това е смисълът на цитата. Това, което за себе си прозрях благодарение на него е, че: Всеки има своите истини, които "знае". (Те могат да бъдат както "добри", така и "лоши" истини - т.е. в живота има и рози, но розите имат и бодли, а някъде близо до тях има и помийни ями.) Някои от нас не просто "знаят" истините си, но ги и обичат. За мен това означава, че тези хора вече са трансформирали "лошите" си истини - бодлите и отходните ями - в уроци, за които благодарят. Има и такива духовно извисени хора, за които всичко, с което се срещат в живота си е Истината и тя винаги е повод за радост. Те не я търсят, не я делят на "добра" и "лоша", не я трансформират.... Те я изживяват спокойно, внимателно и щастливо и благодарят за нея с радост. Съгласна. Това, което написах по-горе според мен е процесът на издигане към Нея, пътят, по който Егото ни доброволно отстъпва властта си на Любовта , която носим в себе си. Много ми е интересно какъв е твоят Път към Истината, как да се издигнем така, че да се докоснем до нея? Или може би на нас изначално този шанс ни е отнет?

Добре дошла сред нас, Клара! Но твърдението, че това става трудно е мит, измислен и подхранван от управляващото Его. Трудно е това, за което не сме готови, в успеха и смисъла на което все още не сме повярвали. Трудно е да се освободиш от оковите докато се съмняваш дали са окови или спасителна клетка или кръст, който да си носиш с гордост. Според мен този тип смирение все още оставя място за страха, че може би вършим грях, на който да понесем последствията... Осъзнаването на Неговото величие за мен е едновременно осъзнаване на Любовта му, от която сме създадени. Всичко, което вършим и мислим е част от неговия висш замисъл, от това, което е трябвало да се случи на нас и на хората около нас. Грехът започва в момента, в който забравим или се усъмним в това. Смирението, което обезмисля страха е благодарността и радостта , с която приемаме всичко, което е БИЛО, което Е, което ЩЕ СЕ СЛУЧИ с нас. Интересна тема за размисъл! Благодаря! Къде ли минава границата между вярата, че всичко ще ни бъде простено и отговорността ни? Това, че Бог ни обича и прощава, означава ли, че ни освобождава и спасява от последствията на нашите собствени мисли и постъпки? Кой ще определи границата на отговорността и пред кого носим тази отговорност? Какво означва "чисто сърце"?

Здравейте Съжалявам, че приехте лично думите ми и направихте предположение за това какво съм визирала и защо съм го казала. Всъщност разсъждавах по темата по принцип и , дано това не ви засегне отново, дори бях забравила за какво конкретно се говореше във вашия постинг - по скоро разсъжденията ми провокира постингът на xameleona, за което искрено и благодаря. И все пак ви благодаря за тази реакция. Тя ми напомни още един начин да - да обезмислим понятия като - велик, засегнат, нападнат, защита, опонент, а защо не и да трансформираме понятието спор в дискусия. Да, знам, че за манталитета на традиционния учен днес (който "защитава" дисертациите си) това наистина изглежда като смърт за науката, не само за форумите. Но дори и традиционната наука вече разглежда смъртта като етап от спиралата на еволюцията.... Колкото до въпроса за великите личности в историята - всеки има право на свое мнение за тяхното величие, а те са оставили достатъчно доказателства за величието си, та да им е нужна нашата защита. Понякога именно мълчаливото несъгласие, което оставя заядливите подхвърляния да "висят и избледняват" незабелязани е по-ефективната реакция. Това последното го знам от ежедневната си работа с децата.

Съгласна съм, че единият начин да проправим нашия път нагоре през интелекта към духовността, е да прилагаме постигнатото от интелекта ни, не да го обявяваме за последна инстанция на истината. Дори не бих го нарекла точно прилагане, защото това би ни довело до "налагане", а в моята наука (психологията) това я обезмисля и опорочава. Като си постигнал нещо, то вече не е теория, а става част от теб самия и вече така променен, нов, постигаш следващото прозрение, научаваш се на нещо ново и така - по спирала дето няма крайна точка. И още един път съм открила за себе си. Поради егоизма си интелектът вижда противоречията между старото и новото, между моята "истина" и тази на "колегите" по Пътя и се старае да решава тези противоречия, като търси доказателства за истинност. Пътят към духовността в науката според моя скромен опит е да прозрем, че това, което интелектът ни нарича "противоречие", е всъщност друго лице на Истината и вместо да се търси и доказва истинност на едната теза, да се видят двете в едно цяло. Вместо стрели и искри да хвърчат между нас и един на друг да си доказваме кой е по- по- най- да се научим да се слушаме и чуваме и учим един от друг - както от прозренията, така и от заблудите си....

Ако за едно и също нещо се досещаме, то за моята душа не е "кондензиран затвор " това, а "кондензиран дар" от Бог и "кондензирано училище" Колкото до падането - не това, което от Бог ми е подарено и от него сътворено е паднало! "Пада" душата ни, когато забрави, че умът и е даден да разбира и твори красота в ръцете на Любовта. Забрави ли за това, тя оставя ума да създава правила, да съди и наказва другите и себе си. Да се "издигне" до Любовта отново само падналата душа може - няма кой да я "изтегли". И как? Като отново ума и Любовта по местата им от Бог отредени сложи. Ами май това е човекът - душа, която се е записала в "кондензирано училище" та да се научи как да не "пада"...

И аз съм съгласна със Силвия, само дето на мен ми се струва, че няма как да наскърбя Бог. По-скоро добродушно ще се усмихне на напъните ми да се самоизпитвам и ще ме остави свободна да го правя докато сама осъзная, че "изпитанията" всъщност са шансът ни да проверим дали сме усвоили урока си...

Прекрасно, мъдро, точно казано! Благодаря ти и добре дошла при нас Александра! Да, може би това е Истината - че всяка Истина е по своему красива и истинска и най-красивото е, че всички Истини са различни.... като хората, които ги носят в себе си.. Аз лично предпочитам да се радвам на истините - и моите и на другите хора... За плевелите... ами зависи какво наричаме плевели... Нали знаете, че едни от най-лековитите растения са плевели?... Плевели ги наричаме, когато пречат на посаденото от нас, а това се случва, ако не се грижим редовно и старателно за "градината" си...

Напълно подкрепям и двата постинга на Синева! А как да избегнем все пак търговията, злоупотребата, лекомисленото отношение към нашите собствени тела? Замислям се над това, което писа Кристиян - как да прецени лекарят или пациентът дали имат готовност да приемат дарения орган, т.е. дали са се променили? Как да се инициира и стимулира тази промяна? Да, вярно е, Господ е този, който ще реши накрая. Но си мисля, щом ние сега тук разговаряме за това, и това е на Бог волята - да намерим отговор на тези въпроси.....

Ако под "застрелване от упор" разбирате да почистя отходната яма и да дам съдържанието и като храна на калифорнийските червеи, за да ми произведат тор, от която цветята ще се "скъсат" да цъфтят, доматите ще имат невероятен вкус, а сливата ни ще радва децата от квартала.... ДА - ще я "застрелям" ямата. Но ще оставя свободен всеки, който иска да рови в нея и дори ще му се радвам.

Благодаря ви Кристиян, Силвия и всички останали, които посмяхте да споделите (с професионализъм) "арогантните" си мнения за донорството. За мен, а и предполагам още много хора, които са далече от същината на проблема този поглед "отвътре" бе изключително ценен. Сега от моята позиция на човек, работещ в областта на развитието на психиката и съзнанието на човека и на издигането и изчистването на човешките взаимоотношения, проблемът зазвуча така: - Ако ние осъзнаваме, че това тяло ни е дадено без възможност и право на "3 живота", едва ли лекомислено ще се отнасяме към неговото състояние и ще го подлагаме на безумни рискове. Вместо да лекуваме децата си, ние от раждането им ще ги учим да уважават и пазят подареното им от Бог и матурата за зрелост няма да бъде по български език и литература, а по "Здраве за цял живот" (има такъв предмет в американските училища). - Когато се съгласим на тоталното донорство, ние навреждаме не на себе си, а на тези, които ще получават и пласират органите - на първите отнемаме шанса да сменят драстично начина си на мислене, да се обърнат към Бог и да се научат да живеят по неговите закони; на вторите даваме възможност да трупат негативна карма - Отново някой се опитва да промива мозъците ни с "благородно" масово донорство, което в много случаи май ще се окаже поредната "златна мина" за някого. Може би и аз звуча арогантно, но историята на човечеството е пълна с "благородни" намерения, които са настлали доста широка пътека към ада.

По повод на Преди време някъде прочетох, че фразата "обичам те" на повечето езици има агресивен подтекст. Бях поразена, но доказателствата бяха толкова неоспорими в ушите ми на филолог и психолог, че не можех да не се съглася. 1. Двете главни части в нея са в 1л. ед.ч. - аз обичам - т.е. моите чувства са в центъра на вниманието и любовта е действие с извършител - Аз 2. Човекът на когото се обясняваме в любов е допълнение в изречението - т.е. засегнат от действието любов или обектът, към когото е насочено това действие. Започнах да осъзнавам защо се чувстваме толкова засегнати, когато обектът на любовта ни не оценя нашето "внимание" и защо смятаме любовта си към него като подарък за него или обратното - защо сме му благодарни, ако приеме нашето "действие". Ето защо едно "обичам те" очаква "и аз любими" в отговор, т.е. подсъзнателно се превръща освен в обяснение и в тест за чувствата на обекта. От тази позиция вече всеки от вас може да доразвие катастрофалните последици, до които води нещо толкова невинно като едно изречение, което е било повтаряно векове наред в най-красивите мигове на живота. Добре, ако наистина е така, то с какво да го заместим? "Ние сме щастливи заедно" звучи още по-агресивно, ако не е казано от двамата. "Ти си любовта на живота ми" поставя любимото същество в задължението да поддържа живота ни... "Щастлив съм, когато сме заедно" се оказа най-подходящата формула в онази книга. Нещо подобно прочетох малко по-късно и в беседите на Учителя: "За любовта ти никой не трябва да знае. Любовта с език не се предава. Онзи ,който те люби, не говори , но ти чувстваш, че в тази душа има любов.Проговори ли за любовта си , тя се изгубва. Ако кажеш на някого, че го обичаш, с това все едно, че искаш да му кажеш: " Както аз те обичам, и ти трябва да ме обичаш". Никой няма право да запита приятеля си или когото и да е , обича ли го. Зададе ли такъв въпрос на приятеля си, любовта между тях ще изчезне. Обичате ли някого , и той ви обича. Няма защо да го питате.Щом питаш , ти не вярваш вече." за любовта

Правилно си сложил работи в кавички. Всъщност не работи или по-скоро избожда очите докато изписва веждите. Всяко знание или умение, усвоено с негативен емоционален фон се "складира" в отделна база данни, която мозъкът се старае да избягва или да изтрие. Ако все пак го заставим да използва тази база, той е принуден да изразходва повече енергия и да натовари повече центрове, а това предизвиква повишено напрежение и бърза умора и демотивация. Все пак понякога умът успява да се справи като явно или скрито сменя мотивите, с които се върши дейността. Например: Детето мрази да решава задачи... (по разнообразни негативни причини) , но настървено го прави, за да спечели одобрение и повишаване на груповия си авторитет.... Такова изместване създава опасен прецедент - мотивите не са адекватни на дейността. Подобно разминаване, особено ако се стимулира допълнително (например - всички те обичаме защото си отличник ) разрушава съдбата на човека... и на обществото като цяло.

Добре дошъл / дошла xameleona Напълно съм съгласна с голяма част от мнението ти. Аз също уважавам и ценя високо умението на децата да общуват без думи. Самата аз също съм се понаучила да общувам с тях и с възрастните си ученици без думи и с думи едновременно (редувам ги и дори понякога успявам да ги съвместя). Не може според мен да се сравняват по ценност, защото всеки начин носи своите предимства и ни служи за различен тип комуникация. И въобще, щом Бог ни е дал и двата начина, значи ние имаме нужда и от двата и ни се е доверил да си служим с тях.

Докато се страхувах от Бог, се страхувах от бъдещето. Страхувах се, че не съм достатъчно добра и постъпвам неправилно. Страхувах се, че заедно с мен от наказанието ще пострадат и моите любими и близки хора...... Когато приех Бог като Този, който ме обича и ми прощава всички грешки, защото съм негово дете, спрях да се страхувам от него и светът изведнъж стана красив, добър и сигурен. Сега знам, че каквото и да се случи, Господ ме пази - дори и от глупостта ми. Непрекъснато усещам около себе си "диамантената стена" и ако се прокрадне в ума ми някаква мисъл, която би предизвикала страх, аз я "погалвам" и успокоявам като малко дете - "дори и да се случи това, то ще е за мое и на другите добро - Господ си знае работата - остави на него да реши". Не се страхувам вече и от последиците на моите неволни грешки - знам, че това са ми уроците. Според мен Бог може само да се обича безусловно и също така да се вярва в Неговата Сила и Мъдрост без съмнения и доказателства.

Като се замисля, не само общуването с думи поражда недоразумения. Дори ми се струва, че думите са изобретени от ума ни , за да се избегнат недоразуменията, които възникват при използването на по-низш тип знакови системи. Недоразуменията са функция на нашето умение да се слушаме, чуваме и разбираме. Запознатите с теорията за знаковите системи знаят, че думите са особен тип знаци, които разполагат с необхватна коннотативна способност (т.е. за преносни значения) и смисълът им зависи от съзнанието на говорещия индивид, от "договорените" значения на групата, в която той общува, от езиковия и обстоятелствения контекст. Излиза, че те не само не ни ограничават, а напротив. Не е за пренебрегване и фактът, че думите се "пеят", т.е. те носят тембър, височина на гласа, мелодия и т.п. т.е. притежават допълнителен канал за информация. Написани, думите, също имат "подканал" за влияние върху образната памет, мислене и "емоции" - за това много интересни неща е писал и Учителят. Буквите Напомням всичко това, за да не се ограничава понятието дума само до елементарните представи за нея.

Благодаря за урока. Сега осъзнавам, че и аз не винаги успявам да се овладея и реагирам с реплика преди да прочета казаното от другия докрай. Всъщност ние мислим по един и същ начин, оказва се. Само че при мен е "заоблен", при теб - вони на отходна яма. Всеки както ги усеща и в какъвто свят живее - Господ иска да ги има и двата свята явно! Да бъде волята му.

Мисля, че "войната" ти вече е спечелена, братко Синева! Поздравления! Ето така волята ни да направим добро на някого се трансформира в търпението да го оставим сам да направи най-доброто за себе си....

Тези красиви моменти не са ли част от същия този реален живот? Ако съжаляваме за тях, ние си затваряме сами сетивата за следващите красиви и щастливи моменти... Ако вместо да съжаляваме за преживяната красота, всеки път си я спомняме с радост и благодарност, създаваме зародишите на новите си красиви и щастливи изживявания, с които Господ ще ни награди за благодарността ни.

А не е ли най-печелившата стратегия да не водим война нито с нас самите, нито с нещо или някой, а да се издигнем над нея? "Обичайте враговете си (и тези вътре във вас)" - може би защото няма по-добра победа от тази, да превърнеш врага в приятел и съюзник. Обичайте ближния си както обичате себе си - ето това е пътят към победата според мен. И не сте загубили битка - всички тук слушахме Бог и се учихме.

И аз мисля, че те са го разбрали, но не са искали да приемат Любовта, защото тя е разрушавала властта им в света на Стария Завет. Удобно им е било: "око за око, зъб за зъб" "Слушай Бога (ние казваме какво говори той), почитай царя - изпълнявай заповедите и законите му" ... и куп още такива.... Страхът, че "нашият правилен свят" ще се разруши ги е заслепил и оглушил. А страхът какво друго може да роди освен насилие? И сега, 2000 години след тяхната "победа" ние фарисеите ли носим в сърцето си или Христос? Можем само да сме благодарни, че те го пратиха на кръста, за да разберем смисъла и силата на Любовта. За жалост след тях други върли "христови войни" клаха, гориха, измъчваха и държаха цели столетия божиите чеда в тъма, кълнейки се в името христово и със светия кръст на гърдите. Те бяха тези, които обявиха, че има един език на христос и на Любовта - езика на тяхната Църква! И сложиха новите си правила на пътя на светлината и се обявиха за наместници и тълкуватели на Христос, редактираха и избраха "правилните" евангелия, изгориха неудобните.... Кога ли ще си научим уроците?

Именно - Христос е Любовта - тя разбира всички езици - затова ги разбра. И на тях говореше на разбираем за тях език - и мисля, че и те са го разбрали... И точно защото са го разбрали са се изплашили от него - от Любовта. А Вавилонската кула е отличен пример защо са ни нужни много езици на Любовта - благодаря ти, Валентине Ако на един език говорим всички, лесно ще ни изкомандват и изкушат да строим кула дето до Господ да стигне - човешко творение да засенчи Бог! Бог на всички свои твари един език ли е сложил? Не - и пак живеят в хармония, нали? И котката разбира птичето, и то нея ... и не са врагове, а си помагат да оцелеят и се размножат най-добрите гени.... Сянката не е изначалната тъмнина. Ако няма слънце, ще има ли сянка? И моите малки ученици знаят, че през нощта ние сме в сянката, която прави майка ни- земята, за да ни даде почивка.... и за да посрещнем слънцето на сутринта с радост....

Е, това е Истина. Благодаря ти Синева. За някои светът и животът са красиви и добри и нямат нужда от отходни ями. Те не се задръстват, защото всяко нещо, което вече е изживяло времето си се трансформира в ново или в естествена "храна" за новото - като опадалата шума на дърветата. Нима можем да я смятаме за отходната яма на дървото?? Когато почистваме себе си, ние не изхвърляме старите си истини като непотребни боклуци, а ги трансформираме.... Урокът е не да напишеш нещо на бяла хартия, а да промениш и надградиш вече съществуващото....

Валентин! Благодаря за точните думи в точния момент! И с молитва и с опит се проглежда за нея, но най-вече с Любов към Бог. Бог отходни ями не създава - те са на човешката гордост и глупост творение. И какво освен гордост и глупост ще намериш в тях като се ровиш? Няма нужда от ровене - само от чисти очи и тишина ... и Любов... Истината си е в самите нас и навсякъде около нас. Благодаря ти отново Валентине.

Именно! Че какво свое имаме тук на земата - както идваме, така си отиваме - сами и голи. Всичко що "имаме" тук е на Отеца ни. Само едно си остава наше, но ние не го притежаваме, а сме направени от него и го излъчваме - колкото повече излъчваме, толкова повече извира.... Никой освен нашата собствена глупост и гордост и страх не може да го подпуши тоя извор.... Колкото за предателството - съгласна съм с Латина - мисля че то е надградено в евангелията по-късно - когато на владетелите са били необходими по-фини механизми на контрол и подчинение и оправдание за кладите и отсечените глави, за кръстоносните походи.... Лесно е да присвоиш на някого апетитния имот като му лепнеш етикета предател, еретик, неверник... не е ли така?

За мен няма неправилна молитва - има неискрена, користна или недобре обмислена. За първите е ясно... Недобре обмислената може да навреди на молещия се и на хората, за които евентуално се моли. Видях това с очите си в молитвите на майка ми - иначе много добър и почтен човек. Тя като не можеше да си "смели" готовите молитви за всекидневието си, си направила свои. Ето част от една нейна молитва: Моля те.... да опазиш дъщеря ми от проблеми и тревоги и да и дадеш здраве и късмет да се грижи винаги за нейните деца като достойна майка..." Звучи добре на пръв поглед, но когато стигна до ушите ми, ме полазиха тръпки.... Проблемите и тревогите аз трябваше да се науча да ги преодолявам с любов към себе си и хората, които ми ги създаваха докато накрая спра да ги наричам проблеми и тревоги и ги усетя като уроци. Здравето ми Господ си ми го беше дал, аз си го развалях с начина си на мислене и живот. Нужна ми беше любов към себе си и Господ и светлина да рабера какво да почистя в себе си. Късмет не ми трябваше - точно липсата му ни учи да правим от "лимона лимонада" - т.е. да се приспособяваме и намираме "заровеното злато". Грижата за децата е довреме - после трябваше да ги освободя от грижата си, за да се научат да летят сами. Колкото до достойната майка - това вече всички разбират защо е агресивно понятие, надявам се. На мен ми стига да осъзнавам смисъла на готовите молитви в ежедневието ми. А някои от тях, както каза Латина имат необяснимо релаксиращо и окуражаващо влияние именно когато не се мислят, а само завладяват съзнанието ни със звученето си - нещо като музика....